Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- River’s End, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Йорданка Пенкова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и форматиране
- Xesiona(2011)
- Корекция
- liubomilabuba(2012)
Издание:
Нора Робъртс. Краят на реката
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“, София, 2000
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-585-101-5
История
- —Добавяне
Глава 32
Ноа се вбесяваше, че не може да се свърже с Лукас Манинг. „Няма го. Вън от града е. Не отговаря.“ Искаше да направи допълнително интервю с него, и то скоро.
А после и със самия Танър.
О, определено щяха да си поговорят отново, каза си той, откъсна се от лаптопа и отиде до прозореца. Имаше да казва на Сам Танър доста неща. Нищо чудно кучият син да си бе въобразявал, че книгата ще му послужи като инструмент, дори като оръжие. Ала нямаше да го бъде.
Когато я завършеше, тя щеше да извади на бял свят истината. И ако изобщо притежаваше някакъв талант, щеше да освободи окончателно Оливия.
Щеше да я освободи от този грозен епизод и да постави началото на съвместния им живот.
Тя сигурно вече се бе върнала от екскурзията. И на него би му дошла добре една малка почивка. Тогава какво му пречеше да прескочи до центъра? Тя може би щеше да се подразни, да го обвини, че я наглежда.
Е, така или иначе Оливия трябваше да свиква с това, защото той имаше намерение да прекара следващите шейсет години, или колкото са там, в грижи за нейната сигурност и щастие.
Изключи компютъра и тръгна надолу по стълбите. Къщата беше пуста. Семейство Макбрайд бяха в хижата и той предполагаше, че майка му ги е изнудила да обядват с нея. Бог да я благослови!
Преди да излезе, провери вратите, за да се увери, че са заключени. И като син на ченге поклати глава, когато видя бравите. Всеки, който искаше да влезе, щеше да влезе.
Научил го бе от собствения си горчив опит.
Следвайки импулса си, Ноа върна до градината и като се огледа през рамо, накъса шепа цветя, за да ги занесе на Оливия.
Те щяха да я накарат да се усмихне, дори ако се престори на сърдита, задето ги е откраднал от дядо й.
Изправи се бързо, когато чу шум от автомобил, и си спомни, че е пропуснал да затъкне ножа в колана си. Скрилото се зад облаче слънце проблесна в хром и стъкло, после излезе от него и Ноа разпозна зад волана Джейми Мелбърн.
Докато стигна до колата, тя вече бе бутнала вратата и бе изскочила навън.
— Те добре ли са? Добре ли са всички?
— Всички са много добре.
— О, Господи! — Джейми се облегна безсилно на калника и прокара ръка през косата си. Не беше в обичайния си безупречен вид, забеляза Ноа. Гримът й беше нанесен набързо, под очите й имаше сенки, а простия панталон и риза бяха смачкани от пътуването.
— Аз… По целия път дотук си представях какво ли не. — Тя отпусна ръката си и затвори очи за момент. — Майка ми се обади снощи, каза ми. Каза, че той е идвал тук, влизал е в къщата.
— Така изглежда. Защо не седнеш?
— Не, не, досега съм седяла. В самолета, в колата. Нямаше как да стигна по-бързо. Тя не искаше да идвам, но не можех да не дойда. Трябваше да съм тук.
— Никой не го е виждал, поне доколкото знам. Лив е в центъра, а родителите ти са в хижата с моите.
— Добре. Чудесно. — Тя изпусна дълга въздишка. — Не съм истерична. Смятам, че след като веднъж си се сблъскал с най-лошото и си го преживял, можеш да се справиш с всичко. Но нощес бях на косъм да си изпусна нервите. Дейвид беше в Чикаго и не успявах да се свържа с него, стори ми се с часове. Сигурно не е било повече от двайсет минути. Накрая мозъкът ми се задейства и се сетих за клетъчния му телефон.
Ноа й се усмихна, тъй като, съдейки по вида й, тя имаше нужда от това.
— Обожавам технологията.
— Аз определено я оцених нощес. Никога нищо не ми е звучало така приятно, както гласът му по телефона. Той пътува насам. Отказал е останалите си срещи. Всички трябва да сме заедно, докато… — Очите й потъмняха. — Докато какво, Ноа?
— Докато това свърши — каза той само.
— Е, по-добре да внеса вътре чантата… и да си налея едно хубаво, силно питие.
— Аз ще я занеса.
— Не, това са само дрехи. Бог знае какво съм нахвърляла вътре сутринта. Вероятно съм взела коктейлна рокля и туристически обувки. И, казано честно, предпочитам да остана няколко минути сама и да подредя мисли те си.
— Току-що заключих. — Ноа извади от джоба си ключа, който Роб бе изровил отнякъде за него.
— Обзалагам се, че не са заключвали повече от пет пъти, откакто съм се родила. — Тя взе ключа и го разгледа. — Държи ли се мама?
— По-силна е, отколкото мислиш. И може би отколкото сама е допускала.
— Надявам се да си прав — промърмори Джейми, като отвори багажника и извади голяма чанта. — Защото ми се обадиха около шест хиляди души да ми кажат, че трябва да престана непрекъснато да променям програмата си. — Преметна каишката на чантата през рамо и хвърли поглед към цветята в ръката на Ноа. — При твоето момиче ли отиваш?
— Такива бяха намеренията ми.
— Одобрявам намеренията ти. Мисля, че си подходящ за нея. — Тя се вгледа в лицето му. — Под тази външност се крие непоклатим характер, нали, Ноа Брейди?
— Никога няма да й дам повод да се тревожи дали ще съм до нея и да се пита дали я обичам.
— Това е хубаво. — Умората сякаш се разнесе от очите й. — Знам колко е важно. Странно е, че Джули искаше това, не, повече от това, а аз го намерих. Радвам се, че и дъщеря й го намери.
Ноа изчака, докато тя влезе в къщата и заключи вратата след себе си. И, напрегнал сетива, се отправи към центъра по пътеката между дърветата.
Той наблюдаваше от сенките, като въртеше оръжието в ръката си. И плачеше.
Оливия беше напълно спокойна и твърдо решена да запази самообладание. След като бе видяла розата, десет минути бе седяла на пода и бе треперила. Ала не бе побягнала. Преборила се бе с паниката, изправила се бе на крака.
Нареди си да остави емоциите настрана и да действа. С възможно най-малко шум разпита всеки служител, когото успя да открие, дали е забелязвал някой да влиза в кабинета й. Всеки път отговорът бе отрицателен и всеки път тя даваше описание на баща си, какъвто го бе видяла сутринта.
Когато приключи с това, излезе и тръгна към хижата.
— Хей!
Тялото й бе готово да трепне, ала тя му нареди да остане спокойно. После видя Ноа, който идваше към нея през паркинга, и въздъхна с облекчение.
Щеше да се държи нормално, обеща си тя.
— Дядо ми ще те скалпира, задето си откъснал скъпоценните му кремове.
— Не, няма, ще разбере, че съм бил зашеметен от любов.
— Ти си идиот. — Дари му очакваната усмивка, но в нея се долавяше напрежение.
— Нуждаеш се от почивка. Защо не накараш някого да те замести до края на деня?
— Трябва да си върша работата. Това е важно за мен. Тъкмо бях тръгнала да потърся Франк. — Тя се огледа. Хората сновяха насам-натам, влизаха и излизаха от хижата, от центъра, от гората. — Хайде да поседнем за малко.
Поведе го покрай сградата към пейка в дълбоката сянка отзад, същата, на която бе седял преди малко баща й.
— Появи се нова бяла роза. Беше на бюрото ми в кабинета.
— Влез в хижата. — Гласът на Ноа бе хладен. — Аз ще огледам наоколо.
— Не, чакай. Разпитах персонала. Не са виждали някой да влиза в кабинета ми. Но двама души са забелязали някакъв човек тази сутрин, докато събирах групата тук отвън. Висок мъж, с къса сива коса, изгорял от слънцето. Носил е тъмни очила и бейзболна шапка, нови джинси и синя риза с дълги ръкави. — Тя стисна устни. — Аз също го забелязах по време на екскурзията. Промъкна се в групата. Непрекъснато ме обземаше онова чувство, онова притеснение, ала не разбирах какво го предизвиква. Той ме заговори. Докосна ръката ми. Не го познах. Променил се е, изглежда стар, много по-стар, отколкото е, и… суров. Но някъде дълбоко в себе си съм знаела. И когато видях розата, лицето му веднага изникна пред мен. Баща ми!
— Какво ти каза той, Лив?
— Не беше нищо съществено, просто че съм добра в работата си, че се радва, задето е дошъл. Смешно, нали? Двайсет години изминаха, а той ми прави комплименти за работата. Аз съм добре — рече тя, когато Ноа обви ръка около раменете й. — Добре съм. Винаги съм се питала какво ще е, ако го видя отново. Изобщо не беше така, както си го представях. Той не приличаше на чудовище, Ноа. Изглеждаше болен и уморен. Как е могъл да стори онова, което е сторил, как може да върши това сега и да изглежда само уморен?
— Съмнявам се, че и той самият знае отговора, Лив. Може би просто е попаднал в плен на миналото и настоящето. И не може да спре.
Долови някакво движение, нещо цветно се мярна пред погледа му. И видя Сам Танър да излиза от гората. Скочи на крака и сграбчи ръката на Оливия, дръпна я до себе си.
— Върви в хижата и намери баща ми! После остани там.
Тя също го видя, точно в момента, когато той ги забеляза и се закова на място в далечния край на паркинга. Вторачиха се един в друг във ветровитата тишина, както някога от двата края на окървавената стая.
После той се обърна и тръгна бързо към гората.
— Върви да намериш баща ми! — повтори Ноа и с бързо движение освободи ножа от колана й. — Кажи му какво се случи тук. И стой там. — Обърна се и я хвана здраво за раменете. — Чуваш ли ме, Лив? Остани вътре. С майка ми. Обади се на леля си в къщата. Кажи й да не излиза и да заключи вратите.
— Какво? Леля Джейми?
— Пристигна тъкмо когато тръгвах насам. Хайде, върви!
Тя разтърси глава, за да се изскубне от вцепенението, после проследи с тъп ужас как Ноа закопчава ножа на собствения си колан.
— Не, няма да го преследваш.
Ноа само й хвърли остър като стомана поглед и я обърна в посока на хижата.
— Влизай, веднага!
— Няма да го намериш — извика тя и посегна да хване ръката му, когато той тръгна. — Не знаеш на какво е способен, ако все пак успееш.
— И той не знае на какво съм способен. По дяволите! — Обърна се към нея, лицето му бе сурово, изкривено от гняв. — Само любов не стига. Трябва и да ми вярваш. Върви да намериш твоето ченге и остави на нас да се оправим с това.
На Оливия не й оставаше друго, освен да стои и да гледа след него, когато той хукна към гората и изчезна между дърветата.
Ноа трябваше да се осланя на сетивата си. Напрягаше слух да долови всяко прошумоляване в храстите. Наляво? Надясно? Право напред. Когато навлезе навътре, измамният зелен полумрак се сгъсти и той напрегна очи в очакване да види раздвижване, едва доловимо разклащане на нисък клон, потрепване на гъсто преплетените пълзящи растения.
Беше по-млад, по-бърз, но самата гора можеше да скрие преследвания, както и преследвача.
Продължи навътре, като се стараеше да диша бавно и равномерно, та звукът да не отвлича вниманието му. Обувките му стъпваха безшумно по килима от мъх. До слуха му достигна ниският тътен на гръмотевица.
Започваше буря.
— Няма смисъл да бягаш, Танър! — извика той, стиснал дръжката на ножа. Дори не му бе минало през ума да си зададе въпроса дали би го използвал. — Всичко свърши. Никога няма да се добереш до нея. Никога няма да я пипнеш и с пръст.
Собственият му глас се върна като ехо, студен и спокоен, и бе последван от пронизителен крясък на птица и порив на вятъра във високите клони. Инстинктът му подсказа да завие по посока на къщата, навътре в гъсталака на лятната гора, покрай мъждеещата бяла река от отровни гъби и нежния океан от перести папрати.
Дъждът заромоли през зеления балдахин и запълзя на тънки вадички към жадната земя.
— Тя ти е дъщеря. Какво полза ще имаш от това? Какъв смисъл има да й причиняваш болка сега?
— Никакъв. — Сам излезе иззад огромна ела. Пистолетът в ръката му проблясваше матово. — Никога не е имало смисъл. Нито причина. Мислех, че знаеш.
Оливия се добра до вратата на фоайето и се втурна вътре. Огледа се трескаво надясно и наляво. Гостите сновяха наоколо или седяха по диваните и фотьойлите. Шумът от разговорите бучеше в ушите й.
Не знаеше къде да намери Франк. В столовата, в библиотеката, в апартамента му или на някоя от терасите. Хижата бе восъчна пита от стаи и грижливо аранжирани кътчета, където гостите можеха да се размотават, когато решат.
Ноа беше вече в гората. Нямаше време за това. Завъртя се на пети и изтича до рецепцията.
— Марк! — Сграбчи младия служител за ръкава, помъкна го към вратата за задните помещения. — Баба и дядо, виждал ли си ги?
— Преди около час. Минаха оттук с някакви хора. Какво има? Какъв е проблемът?
— Слушай! — Паниката заплашваше да пробие самоконтрола й. — Слушай внимателно, важно е. Необходимо ми е да намериш Франк Брейди. Той е гост тук. Необходимо ми е да го намериш колкото е възможно по-бързо. Кажи му… Слушаш ли ме?
— Да — Адамовата му ябълка подскочи. — Разбира се. Франк Брейди.
— Ще го намериш, и то бързо. Ще му кажеш, че Сам Танър е влязъл в гората. Откъм източната страна. Пътеката през низината. Запомни ли?
— Откъм източната страна. Пътеката през низината.
— Кажи му, че Ноа е тръгнал след него. Кажи му това. Накарай някого от персонала да се обади вкъщи. Леля ми е там. Да стои вътре. Въпрос на живот и смърт е. Да стои вътре и да чака да й се обадя. Никойда не ходи в гората. Направи съобщение. Никой да не стъпва там, докато не я прочистя. Направи всичко по силите си да задържиш гостите вътре в хижата или около нея. Каквото и да ти струва.
— Вътре ли? Но защо…
— Просто го направи — сряза го тя. — Веднага! — Бутна го настрани и се втурна в офиса отзад.
Трябваше й нещо, каквото и да е. Някакво оръжие. За да се защити. Трескаво зашари по бюрото, заотваря чекмеджетата.
Видя ножиците, дългите сребристи остриета, и ги сграбчи. Това справедливост ли бе, запита се, когато те затрепериха в ръката й. Или просто съдба?
Затъкна ножиците в колана си, после излетя навън.
Дъждът заваля, когато стигна до края на поляната и се втурна в гората.
Мисълта на Ноа бе бистра като стъкло, неповлияна от физическата опасност, идваща от оръжието, и съсредоточена върху човека. С част от съзнанието си отчиташе, че може да умре тук, в зеления здрач, ала без колебание се изправи пред онова, което съдбата му готвеше вече от двайсет години.
— Никакъв смисъл ли няма, Сам? Нима всичко това, всичките тези години, които си прекарал в затвора, са били само за да стоиш с мен тук под дъжда?
— Ти си просто безплатна добавка. Не очаквах да разговарям отново с теб. Приготвил съм ти някои записи. За книгата.
— Още ли се надяваш да станеш звезда? Аз няма да ти помогна. Да не мислиш, че ще ти позволя да си тръгнеш от тук и да й причиниш болка дори само за миг? Никога няма да я докоснеш.
— Вече я докоснах. — Сам вдигна свободната си ръка, потри пръсти с палеца си. — Бях толкова близо. Усещах миризмата й. Само сапун. Израсла е толкова хубава. Има по-силно лице от Джули. Не така красиво, но по-силно. Тя ме погледна. Погледна право в мен и не ме позна. И как да ме познае? — промърмори той. — Защо да ме познае? От двайсет години аз съм също толкова мъртъв за нея, колкото и майка й.
— Затова ли организира всичко? За да оживееш за нея? Подмамваш ме да се заловя с книгата, за да изровя старите спомени. Да я накарам отново да мисли за теб, та когато излезеш от затвора, да се заемеш с нея.
— Исках да си ме спомни. По дяволите! Аз съм неин баща, исках да си ме спомни. — Той отново вдигна ръка, заби върховете на пръстите в слепоочието си, където болката отново започваше да пулсира. — Имам това право. Имам право поне на това.
— Загубил си своите права над нея. — Ноа пристъпи по-близо. — Вече нищо не я свързва с теб.
— Възможно е, но тя е част от мен. Чакал съм близо една трета от живота си само за да й го кажа.
— И да я хвърлиш в ужас, защото тя знае какво представляваш, видяла го е с очите си. Тя е била невинно дете, не ти ли стигаше, че си й отнел простодушието? Изпратил си й музикална кутия, за да й напомниш, че не си свършен. И телефонните обаждания, белите рози…
— Рози… — на устните му се появи замечтана усмивка. — Оставях бяла роза на възглавницата й. Моята малка принцеса. — Той отново притисна ръка към слепоочието си и когато я отдръпна, неволно килна шапката си встрани. — Вече не правят хапчетата както някога. С онези, които си спомням, човек изобщо не би усетил болката. — После премигна и рязко присви очи. — Музикална кутия ли? — Махна с пистолета, несъзнателен жест, който накара Ноа да спре. — Каква музикална кутия?
— Синята фея. Онази, която си счупил в нощта, когато си имал скандал с жена си в стаята на Оливия.
— Не помня. Бях дрогиран до безсъзнание. — После очите му се проясниха. — Синята фея… Бутнах я от тоалетната масичка. Спомням си. Тя се разплака, а аз й казах, че ще й купя друга. Така й не й купих.
— Изпратил си й една преди няколко дни.
— Не. Бях забравил. А трябваше да й купя нова. Не биваше да я разплаквам. Тя беше такова добро момиченце. Обичаше ме…
Жалостта започваше да пробива студената стена на гнева.
— Ти си болен и уморен. Остави пистолета на земята и ще ти помогна да се прибереш.
— За какво? Още лекари, още лекарства? Аз вече съм мъртъв, Брейди. Мъртъв съм от години. Исках просто да я видя отново. Само веднъж. И само веднъж да ме види и тя. Тя е всичко, което ми е останало.
— Остави пистолета.
С озадачено изражение Сам наведе поглед към пистолета в ръката си. После започна да се смее.
— Мислиш, че това е за теб ли? За мен е. Само че нямах куража да го използвам. През целия ми шибан живот ми е липсвала смелост. И знаеш ли, Брейди, знаеш ли какво разбрах, когато налапах дулото? Когато сложих пръст на спусъка и не можах да го натисна? — Гласът му стана уверен и ясен. — Не съм убил Джули. Не бих имал куража.
— Хайде да отидем да поговорим за това.
Ноа пристъпи напред, протегна ръка да вземе пистолета от него и в този момент храстите изпращяха. Мярна се смътно движение.
Докато се обръщаше, Ноа почувства остра болка в областта на рамото и чу вик, който не беше негов. Видя разкривеното лице на Дейвид Мелбърн и в същия миг бе атакуван така яростно, че политна, блъсна се в Сам и двамата паднаха на земята.
Претърколи се встрани и болката преряза раненото му рамо, когато вдигна ръце и хвана Дейвид за китката, преди да е замахнал отново с ножа. Устните му се дръпнаха и оголиха зъбите от усилието, когато той започна да се изплъзва от окървавените му длани.
Острието се заби в мокрия от дъжда мъх на косъм от лицето му. Ноа се надигна, избута Дейвид, после се претърколи за пистолета, който лежеше на земята.
Когато го сграбчи, Дейвид побягна в гъсталака.
— Никога не съм го подозирал. — Сам допълзя с издрана и кървяща буза. Очите му бяха изцъклени от болката, която цепеше главата му. — Трябваше да се сетя! Не съм си и помислял за него. Мислил съм си за десетина други мъже. Тя дори не би ги погледнала, ала аз се заблуждавах и си мислех за тях. За него никога.
Докато говореше, той несръчно се мъчеше да превърже раната на Ноа с носната си кърпа.
— Трябваше просто да изчака да умра, вместо да се опитва да ме убие.
Като стенеше от болка, Ноа се вкопчи в предницата на ризата му.
— Не теб. Сега той иска Оливия.
— Не! — Страхът измести болката в очите му. — Не, не Ливи! Трябва да го намерим. Да го спрем.
Нямаше време за приказки.
— Той се втурна в гората, но може да заобиколи, да тръгне към къщата. — Ноа се поколеба само за миг. — Вземи това. — Свали от колана си ножа на Оливия. — Сигурно вече те търсят. Ако баща ми те види с пистолет…
— Франк е тук?
— Точно така. Мелбърн няма да стигне далеч. Отивай към къщата. Аз ще направя, каквото мога, да открия следите му.
— Не му позволявай да стори нещо на Ливи!
Ноа провери пистолета и хукна към гъсталака.
На Оливия й се искаше да се втурне презглава в гората, да тича слепешката през сенките и да вика Ноа. Нужна й бе цялата сила на волята, за да се движи бавно, да се оглежда за някакъв знак.
Тук бе на своя територия, напомни си тя.
Но в този край на гората бяха идвали десетки хора, отпечатъците от обувките им се кръстосваха и се пръскаха на всички страни. Земята прогизваше от дъжда и дори те щяха да изчезнат, ако не решеше, скоро накъде да поеме. Ноа бе навлязъл тичешком между дърветата, спомни си тя и се опита да прецени дължината на крачките.
Той имаше дълги крака.
Баща й също.
Тръгна право на юг и потъна в здрача.
Дъждът мърмореше като жив, докато си пробиваше път през короните на дърветата и сплетените пълзящи растения. Въздухът бе наситен с влага и натрапчива миризма на гнило. Дребни твари се разбягваха пред нея, шумолейки зловещо в мокрите храсти. И когато вятърът охлади горния слой, тънка мъгла обгърна земята и задими над обувките й.
Сега тя се движеше по-бързо, опитвайки се да изпревари страха. Всяка сянка я хвърляше в ужас, всеки силует й изглеждаше заплашителен. Папратите, мокри от дъжда, се хлъзгаха около краката й, докато навлизаше все по-навътре в гората и все повече се отдалечаваше от безопасността.
Загуби следата, върна се назад, готова да се разплаче от безсилие. Паниката започваше да се надига в гърдите й. Тя се съсредоточи върху горската почва в търсене на някакъв знак. И затаи дъх със смесица от облекчение и триумф, когато отново откри отпечатъците от обувките му.
Тръпки лазеха по кожата й, докато вървеше по следите на мъжа, когото обичаше. И на този, който бе разбил живота й.
Когато чу вика, страхът се заби в сърцето й като смъртоносно острие.
Забрави за логиката, забрави за предпазливостта и се затича, сякаш животът й зависеше от това.
Краката й се хлъзгаха и поднасяха във всички посоки по разкаляната земя. Паднали дънери сякаш се хвърляха на пътя й, препъваха я и я караха да ги прескача. Гъби, лепкави от дъжда, се пръсваха под обувките й. Падна тежко, загребвайки мъх с дланите, и болезнено удари коленете си.
Скочи на крака, останала без дъх, оттласна се от грапавата кора на канадска ела и се запровира между пълзящите кленове, които се извиваха да я сграбчат за ръцете и краката. Като ги отмяташе и кършеше, Оливия си проправи път.
Дъждът намокри косата, закапа в очите й. Примигна да го отърси и видя кръвта.
Просмукала се бе в почвата, размита от влагата. Разтреперана, тя се отпусна на колене, докосна петното с върховете на пръстите си и ги вдигна червени и мокри.
— Не отново! Не, не отново! — Залюля се, потънала в скръб под ръмящия дъжд, и се сви на кълбо, когато страхът я връхлетя с пълна сила, запищя в главата й и избухна в тялото й като ледена буря.
— Ноа! — извика веднъж и се заслуша в печалното ехо. Изправи се с усилие, прокара изцапаните пръсти по лицето си, после изплака името му.
Затича се с единствената мисъл да го намери.
Той бе загубил ориентация, но му се струваше, че още усеща миризмата на дивеча. Ръката му бе привикнала с пистолета, сякаш го бе държала винаги. Изобщо не се съмняваше, че може да го използва. Той вече бе част от него. Усещаше в себе си цялата първичност на заобикалящия го свят.
Живот, смърт и хладнокръвна воля за оцеляване.
Двайсет години този човек бе крил какъв е, какво е сторил. Позволил бе друг да гние в затвора, представял се бе за всеотдаен съпруг на сестрата на жертвата, за любещ вуйчо на дъщеря й.
Таил бе в себе си убийство, кърваво убийство, докато се бе замогвал под маската на невинността. И когато ключът от килията на Сам Танър бе започнал да се превърта в ключалката, убиецът в него отново се бе пробудил.
Взломовете, нападението над Майк. Опитал се бе да спре книгата, мислеше си Ноа, докато вървеше с решителна крачка през гората. За да заглуши чувството за вина и страха от разкриване, който навярно е заплашвал да изпълзи на повърхността стотици пъти през тези дълги двайсет години.
И отново бе насочил подозренията към Сам, отново бе подготвил деянието си така, че да бъде приписано на един невинен.
Но този път бе подгонил Оливия. От страх, че го е видяла онази нощ, че ще си спомни някоя малка подробност, която през цялото това време се е спотайвала в дъното на съзнанието й. И че тази подробност може да съвпадне с историята, която Сам ще разкаже.
Да, логично беше, подобна коравосърдечна логика подхождаше на човек, който е способен да убие сестрата на жена си и да живее прикрито със семейството й в продължение на цяло едно поколение.
После самообладанието му бе изневерило. От перспективата да излезе книга, да бъде хвърлен нов поглед в дълбочина към случая, Оливия да бъде интервюирана и накарана да говори за нощта, която семейството й така удобно бе погребало заедно с Джули.
Но тя не би могла да говори, не би могла да мисли, не би могла да си спомни, ако е много изплашена. Или ако е мъртва.
И тогава я чу да вика през плач името му.