Нора Робъртс
Краят на реката (32)

Глава 31

Ноа изчака къщата да утихне, преди да отиде при нея. Почука тихо и влезе. Оливия се извърна от прозореца и той веднага разбра, че не го бе очаквала.

— Наистина ли мислеше, че ще те оставя сама тази нощ?

— Струва ми се, че не е редно да спим заедно в дома на дядо и баба.

Той замълча за момент, докато се съвземе.

— За да ме ядосаш ли го казваш или наистина вярваш, че единствената причина да дойда, е за да спя с теб?

Тя сви рамене, после отново се извърна. Вятърът бе се засилил и свиреше във върховете на дърветата. Неговата песен и крясъкът на нощните птици винаги я успокояваха.

Но не и тази вечер.

Опитала бе с гореща вана, с билковия чай, който баба й винаги пиеше преди лягане. Те бяха оставили нов пласт умора върху тялото и изобщо не бяха успокоили духа й.

— Нямам никакви възражение против секса — хладно каза тя, водена от желанието Ноа да си тръгне, преди да го е въвлякла още по-надълбоко. — Но съм уморена и близките ми спят в края на коридора.

— Добре, лягай си. — Той отиде до етажерката, прегледа заглавията на книгите и измъкна една. — Просто ще поседя тук и ще почета малко.

Още с гръб към него, тя затвори очи, после се постара да си придаде спокоен вид и се обърна.

— Може би трябва да си изясним нещата, преди да са стигнали по-далеч. Няколкото дни в планината бяха приятни. По-приятни, отколкото бях очаквала. Харесвам те повече, отколкото можех да допусна. И понеже те харесвам, не искам да те нараня.

— Напротив, искаш. — Той остави книгата и седна. — Въпросът е защо.

— Не искам да те наранявам, Ноа. — Част от чувствата, които напираха в нея, се прокраднаха в гласа й. — Прокарахме интересно заедно, правихме страхотен секс. Сега трябва да мисля за много други неща. И простата истина е, че не желая онова, което ти, изглежда, вярваш, че трябва да се получи между нас. Не съм създадена за него.

— Ти си влюбена в мен, Оливия.

— Заблуждаваш се. — Тя отвори стъклените врати и излезе на тясната тераса.

— Как ли пък не.

Оливия не беше очаквала, че ще я последва толкова бързо, още по-малко пък толкова тихо, но той изведнъж се озова до нея и я завъртя към себе си. Погледът му искреше от гняв.

— Трябва ли да те принуждавам да ми го кажеш? — Дръпна я към себе си. — Това ли е единственият начин? Дори думите ли не можеш да ми дадеш доброволно?

— И какво, ако съм влюбена в теб? Какво, ако съм? — Оливия се изтръгна от ръцете му, застана настрана с плющяща на вятъра тънка роба. — Нищо няма да излезе. Аз няма да го допусна. — Гласът й се извиси и тя с усилие го овладя, преди да се е поддала на импулса да закрещи. — Ако ми беше безразличен, може би щях да позволя да се случи.

— Това вече звучи логично, това обяснява всичко. Значи ако не ме обичаше, можехме да сме заедно.

— Защото нямаше да има значение. Аз съм изплашена, а ти би внимавал да не ме оставяш сама. Бих ти позволила да сториш онова, което, изглежда, си твърдо решен да сториш, и ти би се грижил за мен, поне докато това свърши.

Малко поуспокоен, той протегна ръка и докосна крайчетата на косите й.

— Знаех си, че е грешка да ти го казвам. Да се грижа за теб, не означава да те покоря, Лив.

— Бащинските наклонности са ти присъщи. Не можеш да ги преодолееш.

Твърдението й смая Ноа.

— Не, не е вярно.

— О, за Бога! — Тя профуча край него и влезе в стаята. — Искаш да се грижиш за всички, които обичаш. Чуй се някога, когато говориш за Майк. Винаги му се притичваш на помощ. Дори не си даваш сметка. Това е втора природа. Същото е и с родителите ти.

— Не се притичвам на помощ на родителите си.

— Надзираваш ги, Ноа. Мило е, наистина е мило. Ето и тази вечер майка ти разказваше как ходиш у тях и се опитваш да спасяваш цветята й. И как се размотаваш с баща си в младежкия център, носиш му пица.

— Иначе може да си умре от глад. Това не означава, че ги надзиравам. — Тази дума го караше да се чувства ужасно неловко. — Те просто са моето семейство.

— Не, просто ти си такъв. — И дори само заради това бе способна да се разтопи от любов към него. Той беше красив и отвън, и отвътре. — Съсредоточен си — продължи тя. — Изслушваш и придаваш значение на нещата. Всичко, което исках да вярвам за теб, всички начини, по които се опитвах да си внуша, че си повърхностен или безгрижен, имаха за цел само да попречат на чувствата ми към теб. Защото не мога да си ги позволя.

— Не искаш — поправи я той и тръгна към нея. — Както ме описваш, май съм доста прилична риба. Защо се опитваш да ме откачиш от въдицата?

— Аз не съм от семейство като твоето. Майка ми е жертва, баща ми — убиец. Това нося в себе си.

— Значи всеки, който има трудна или изпълнена с насилие семейна история, не е способен да обича?

— Не водим дискусия. Казвам ти как стоят нещата. Казвам ти, че не искам да се обвързвам с теб.

— И как ще го спреш?

— Вече го спрях. — Гласът й стана безизразен и хладен, тя се обърна към вратата. — Приключихме. Дадох ти всичко, каквото мога за книгата. Не е нужно да оставаш нито ден повече тук.

Отвори вратата и когато той тръгна към нея, отстъпи встрани да му направи път, въпреки че сърцето й се късаше от мъка. По-късно щеше да си каже, че е трябвало да се досети какво ще се случи, че е трябвало да разпознае хладния, дързък блясък в очите му.

Той хвана ръката й и я дръпна от дръжката. Затвори. Превъртя бравата и езичето щракна.

— Ако играем твоята игра и аз приемам, че можеш да обръщаш чувствата си със същата лекота, с каквато превъртях тази брава, тогава всъщност всичко, което сме имали помежду си, е било бизнес, който приключи и секс. Подобно твърдение би ли отговаряло на истината?

Притиснал я бе до вратата, хванал я бе натясно. Когато първоначалното и стъписване премина, Оливия разбра, че той я плаши. И наред със страха я обзе ужасна възбуда.

— Почти. Така е по добре, и за двама ни.

— Разбира се, да не усложняваме нещата. Щом става дума само за секс… — Той дръпна колана на робата й. — Нека бъде секс.

Тя вирна брадичка и си наложи да го погледне в очи те.

— Чудесно.

Но устата му вече се впиваше гневно и агресивно в нейната. Пръстите му нахлуха в нея и разпалиха дива страст, преди съзнанието й да е догонило тялото. Тя изкрещя от ужас, възмущение и наслада, а викът й бе заглушен от безмилостна целувка.

Той смъкна робата й, без да престава нито за миг да я води все по-бързо и по-дълбоко в пулсиращия екстаз.

— Няма значение. Това е само секс. — Желанието бе по-остро от пронизващите го болка и гняв и той се остави във властта му.

Ръцете му грубо помъкнаха Оливия към леглото, тялото му затисна нейното твърдо и повелително. Не й даде никакво време, никакъв избор. Ала й даде наслада.

Ноктите й се впиваха в раменете му, но това не беше протест. Тялото й тръпнеше и се извиваше под неговото, от гърлото й излизаха ниски стонове на копулиращо животно.

Това нямаше нищо общо с игривото боричкане в палатката, нито с нежното и търпеливо съблазняване. Страст вместо топлота, ненаситност, необлагородена от великодушие.

Тя късаше дрехите му, дереше с нокти хлъзгавия му от пот гръб. Не с нежни думи, а с ругатни той дръпна нагоре хълбоците й и грубо проникна в нея. Тя бе възбудена, влажна и жадно се стегна около него, тялото й се изви нагоре като тресящ се мост.

Потната й кожа блестеше на светлината на лампата, очите й се взираха в неговите, потъмнели от шока. Не можеше да преживее това. Само тази ужасна мисъл препускаше в замаяния й мозък. Никой не можеше да преживее подобна брутална страст, тази канонада върху сетивата.

Бореше се за въздух и дъхът й излизаше с неговото име.

Оргазмът я преряза с двойното острие на удоволствието и болката. Разтвори я, остави я безпомощна и незащитена.

Той продължаваше, като човек, който се крепи за перваз с върховете на пръстите си, ураганът на кръвта бушуваше в главата, в сърцето, в слабините му.

— Кажи го — изпъшка и сграбчи хълбоците й, така че тя нямаше друг избор, освен да вземе още от него. — Дай ми думите. По дяволите, Лив, кажи ми ги сега!

Лицето му изпълваше погледа й. Не съществуваше нищо друго.

— Обичам те. О, Боже! — Ръката й се свлече от него и се отпусна безжизнено на леглото. — Ноа…

Той се пусна от перваза, изпразни се с последен отчаят тласък и рухна върху нея.

Усещаше я как трепери, усещаше стакатото на сърцето й до своето. „Кой победи?“ — запита се и се претърколи встрани.

— Опитвам се да се разкая, че се отнесох така с теб — каза той. — Но не се разкайвам.

— Не би имало смисъл. — Студено й беше. Ставаше й студено, когато той се отдръпваше от нея.

— Няма да замина утре. Няма да замина, докато това не приключи. Ще трябва някак да се примириш.

— Ноа… — Тя седна в леглото и започна да трепери. — Грешката е в мен. Ти не си виновен.

— Е, щом е така, значи всичко е наред. — Той стана от леглото и вдигна джинсите си. — Казах на майка ми, че си костелив орех. Това не е и половината истина. Ти си едно непрекъснато сражение, Лив. Ти си военна зона и никога не знам дали ще развееш бялото знаме, ще атакуваш или просто ще подвиеш опашка и ще се оттеглиш. И може би си права. — Той натика крака в панталоните и ги дръпна нагоре. — Може би просто не си струва.

За пръв път от шест години Ноа й причиняваше болка, истинска болка. Гледаше го безмълвно, разтърсвана от вълната на шока. Думите сами по себе си бяха убийствени, ала той ги каза с такава непоклатима окончателност, с такова ледено безразличие, че тя се обгърна с ръце, за да се предпази от жестокия студ.

— Студено ти е. — Той се наведе за робата й и я хвърли върху измачканите чаршафи. — Лягай си.

— Мислиш, че можеш да ми говориш така, а после да си тръгнеш?

— Да, мисля. — Той намери онова, което бе останало от ризата му и го натъпка в джоба.

— Негодник такъв! — Ноа само повдигна вежда и тя скочи от леглото, намъквайки робата. — Значи съм военна зона? А някой да те е карал да влизаш в битката?

— Може да се каже, струва ми се, че бях мобилизиран. Заключи вратите към терасата — нареди той и се обърна да си тръгне.

— Да не си посмял да излезеш оттук! Ти започна това. Няма как да ме разбереш. Нямаш представа какво ми е. Цъфваш в живота ми, когато ти скимне, и очакваш да приемам това безропотно?

— А ти ме изритваш от живота си, когато ти скимне — върна й го той. — И очакваш да приемам това безропотно.

— Искаш да говорим за любов и за женитба, за къщи и деца, а аз не знам какво ще стане утре.

— Това ли е всичко? Ами, позволи ми да се консултирам с кристалното си кълбо.

При други обстоятелства убийственият поглед, който му хвърли Оливия, би го накарал да се ухили. Сега само я погледна с лек интерес, а тя изруга, обърна се и закрачи напред-назад.

— Винаги готов отговор, винаги шегички. Направо ми се иска да те зашлевя.

— Давай. Аз не удрям момичета.

Знаеше си, че това ще свърши работа. Тя веднага спря, завъртя се кръгом, цялата свити юмруци, трептящи мускули и горящи очи. Дишаше тежко и се мъчеше да се овладее, а на скулите й изби гневна руменина.

Под стената от ярост, която беше издигнал, се процеди поточе искрено възхищение от силата на волята й. Тя изгаряше от желание да го издере, ала нямаше да му достави това удоволствие. Господи, каква жена!

— Предпочитам да се държа цивилизовано — заяви Оливия.

— Едва ли. Но вероятно си достатъчно умна, за да си даваш сметка, че ако ме удариш, отново ще се озовем в леглото. Там губиш контрол над себе си, когато те докосвам, когато съм в теб. Забравяш да вземеш целия емоционален багаж, с който си барикадирала живота си, и оставаме само ти и аз.

— Възможно е да си прав. Възможно е да си абсолютно прав. Ала не мога да прекарам целия си живот в леглото с теб, а щом стана, багажът си е там и ме чака.

— Ами изхвърли част от него, Лив, пътувай леко.

— Много си доволен от себе си, нали? — Горчивината в думите й я отвращаваше. — С твоето хубаво, безгрижно детство в покрайнините. С мама и татко, които се мотаят из къщи през почивните дни, с тайфа приятели, с които яхваш велосипеда и запрашваш към парка след училище.

„Прогрес“, помисли си Ноа и се приготви за спор. Тя най-сетне започваше да пробива защитната преграда.

— Не бих казал, че беше съвсем като при Бивър Кливър, но ти едва ли знаеш за какво става дума, тъй като не гледаш телевизия.

— Точно така, не знам. Защото баба ми се боеше, че ще пуснат предаване за майка ми, че ще включа телевизора и ще попадна на някой от нейните филми или на някой от филмите за нея. Не ходех на училище, защото някой можеше да ме разпознае и да тръгнат приказки. Или да ми се случи нещо. Или Бог знае какво. Аз нямах родители, които мързелуват вкъщи в неделя следобед, защото единият беше мъртъв, а другият в затвора.

— Така че как би могла да имаш нормален живот сега? Жалко оправдание за страха ти да се довериш на собствените си чувства.

— И какво от това? — Срамът заплашваше да потуши гнева й, но тя го пропъди. — Кой си ти, та да ме съдиш? Кого си загубил? Няма как да знаеш какво е един от най-жизнените хора в живота ти да умре от насилствена смърт. Да го видиш. Да участваш в това.

— За Бога, та баща ми беше ченге! Всеки път, когато препасваше пистолета и излизаше от къщи, знаех, че може да не се върне. В някои нощи, когато той закъсняваше, седях до прозореца в тъмното и чаках колата му. — Никога и на никого не бе доверявал това, дори на майка си. — Губил съм го в мислите си по хиляди различни начини, в продължение на хиляди нощи. Не ми казвай, че не разбирам. Сърцето ми се къса за теб, за онова, което си загубила, но не ми казвай, че не разбирам, по дяволите! — И понеже това го засегна жестоко, той се обърна и тръгна към вратата.

— Чакай. — Оливия би се хвърлила след него да го спре, но коленете й трепереха. — Моля те! Не помислих. Не помислих за това. — Очите й бяха насълзени и тъжни. — Извинявай. Не си отивай. Моля те, не си отивай! Трябва ми въздух. — Успя да стигне до вратата за терасата, протегна ръце към парапета и се хвана за него. Когато го чу да излиза след нея, затвори очи. Облекчение, срам и любов я заляха като лъкатушна река. — Страшно съм объркана, Ноа. Винаги съм си поставяла цели и съм вървяла право към тях. Това бе единственият начин да преодолея всичко. Можех да скътавам случилото се в дъното на съзнанието си за продължителни периоди от време и да се съсредоточавам само върху онова, което ще правя, което ще постигна. Не се сприятелявах с никого. Не полагах усилия. Другите хора бяха само загуба на време. Не, недей — каза тя тихо и се отмести, когато той помилва косите й. — Не мисля, че ще мога да ти го кажа, ако ме докосваш.

— Трепериш. Ела вътре и ще поговорим.

— По-добре ми е навън. Винаги се чувствам по-добре навън. — Тя въздъхна дълбоко. — За пръв път спах с мъж две седмици след като ти дойде да ме видиш в колежа. Внушавах си, че съм малко влюбена в него, но не беше така. Влюбена бях в теб. Обикнах те, когато седна до мен на брега на реката, при бента на бобрите, и ме изслуша. Това не бе детско увлечение — Събра кураж да се обърне, да застане лице в лице с него. — Бях само на дванайсет години, но се влюбих в теб. Когато те видях отново, се почувствах така, сякаш всичко в мен бе чакало този миг. Просто бе чакало, Ноа. След като си замина, отново заключих всичко това в душата си. Ти беше прав, когато каза, че включвам и изключвам чувствата си. Умеех да го правя. И го правех. Лягах с някой друг само за да го докажа. Хладно, обмислено.

— Аз ти причиних болка.

— Да. И се стараех да не го забравям. Стараех се да си го напомням непрекъснато, за да не се повтори. Дори след всичкото това време не исках да повярвам, че можеш да разбереш какво чувствам. По отношение на случилото се с майка ми, с мен, със семейството ми. Но ми се струва, че някъде дълбоко в себе си винаги съм знаела, че ти си единственият, който може да ме разбере истински. Ти не пишеш тази книга само заради себе си.

— Да, така е.

— Не знам дали… Не съм сигурна… — Отново не се доизказа и поклати глава безпомощно. — Исках да те накарам да си тръгнеш. Исках да те вбеся толкова, че да си тръгнеш, защото на никого не съм държала така, както държа на теб. Това ме ужасява.

— Никога повече няма да ти причиня болка, Лив.

— Не от теб ме е страх, Ноа. — Очите й блестяха в тъмното. — Тъкмо обратното. Говоря за онова, което е в мен, което може да е в мен, и което може някой ден да изскочи и…

— Престани! — Думата изплющя като шамар и тя млъкна. — Ти не си Сам Танър, както и аз не съм Франк Брейди.

— Но ти познаваш своя баща, Ноа. — Въпреки това за пръв път посегна да го докосне, сложи ръка на бузата му. — Всичко, което изпитвам към теб… ме изпълва вътрешно. Всички кътчета в душата ми, които не съм подозирала, че са празни, сега преливат от теб.

— Господи, Лив! — Гласът му надебеля, стана дрезгав. — Не виждаш ли, че и с мен е същото?

— Да, да, виждам. С теб бях по-щастлива, отколкото допусках, че мога да бъда. Бях повече твоя, отколкото исках да бъда. Но независимо от това се боя от нещата, които искаш. Нещата, които си в правото си да очакваш. Не знам дали мога да ти ги дам или колко време ще ми трябва, за да го сторя. Ала знам, че те обичам. — Спомни си думите, които той бе употребил, за да й го каже, и ги повтори: — Абсолютно съм влюбена в теб. Това не е ли достатъчно засега?

Той свали нейната ръка от бузата си и целуна дланта й.

— Напълно достатъчно засега.

По-късно му се присъни, че тича през гората, ледената влага се просмуква в изпотената му от страх кожа и сърцето му блъска в гърдите като галопиращи конски копита. Защото писъкът й пронизва вътрешностите му като меч, а той не може да я намери.

Сепна се и се събуди в сребристия здрач преди разсъмване и чу отзвучаващия пронизителен крясък на сова. Оливия се бе сгушила до него.

 

 

Дъждът се бавеше. Но надвечер щеше да завали. Оливия улови мириса му във въздуха, когато поведе групата си между дърветата. Беше преброила петнайсет души и се бе почувствала глупаво благодарна да види Силия между тях.

Фактът, че майка му е с нея, бе наклонил везните и Ноа се бе съгласил да остане и да поработи известно време в своята тиха стая.

Оливия обясняваше цикъла на оцеляването, приемствеността и търпимостта между видовете в дъждовната гора. Непрекъснатата верига, в която смъртта става източник на нов живот.

Дърветата винаги привличаха първи вниманието с удивителната си височина. По навик остави на слушателите си достатъчно време да извиват вратове, да мърморят благоговейно и да щракат с фотоапаратите, докато им говореше за значението и ролята на най-горния горски слой. Обикновено минаваше известно време, преди хората да започнат да забелязват и по-дребните неща.

Беседите й не бяха строго установени. Тя умееше да се съобразява с мястото и ритъма на групата си и да нагажда обясненията си към тях. Мина нататък, за да им покаже дълбоките бразди, типични за кората на дъгласовата ела, лекия пурпурен оттенък, отличаващ шишарките на канадската.

Всяко дърво имаше определено предназначение, дори ако трябваше да загине и да се превърне в хранителна среда за млади фиданки, гъби и лишеи. Ако паднеше и повалеше други дървета, то оставяше пробойна в най-горния слой и в ивицата слънчева светлина избуяваха упорити едногодишни растения.

Винаги й беше забавно, че когато се придвижваха по-навътре в гората и светлината ставаше по-бледа и по-зелена, групите се смълчаваха. Сякаш влизаха в църква.

Докато говореше, Оливия по навик огледа лицата, за да види кой я слуша и кой е дошъл само защото родителите или съпругът не са го оставили на мира. Обичаше да обръща специално внимание на такива хора, да търси с какво да ги заинтересува, така че когато излязат отново на светло, да отнесат със себе си нещо от онова, за което им е говорила.

Вниманието й бе привлечено от висок мъж с широки рамене. Лицето му бе зачервено, което показваше, че не е свикнал или е прекалил със слънцето. Носеше шапка, риза с дълги ръкави и джинси, така очебийно нови и корави, че сигурно биха стояли изправени и без да е в тях. Въпреки меката светлина той не бе свалил тъмните очила. Не можеше да види очите му през черните стъкла, но усещаше, че те са вперени в нея. Че той я слуша.

Усмихна му се автоматично в отговор на вниманието и отмести поглед. Не видя, че той трепна.

В групата имаше неуморен фотограф любител, който бе клекнал до гнил пън и бе насочил обектива си към растящите върху него гъби. Тя използва интереса му като преход към нова тема. Отиде и посочи пръстена хубави снежнобели чадърчета.

— Тези гъби се наричат ангели на смъртта, защото макар да се срещат рядко, са смъртоносно отровни.

— Толкова са красиви — отбеляза някой.

— Да. Красотата често е смъртоносна.

Мъжът с тъмните очила отново привлече погледа й. Беше се приближил и докато повечето от останалите търсеха нови гнезда гъби и говореха помежду си, той стоеше неподвижно и безмълвно. Сякаш в очакване.

— Ако някой от вас прави излети или се установи на палатка в този район, моля ви да бъдете предпазливи. Колкото и да ви привлича природата, колкото и красива да е, тя си има собствени защитни механизми. Не си мислете, че щом животно е нагризало някоя гъба или храст горски плодове, те са безопасни за вас. По-умно ще бъде и прекарването ви ще е по-приятно, ако само гледате.

Оливия почувства особено стягане в гръдния кош, прииска й се да се разтрие между гърдите с ръба на ръката, за да й олекне. Усещането й беше познато — ранен сигнал за пристъп на паника.

Каза си, че това е глупаво, задиша равномерно и поведе групата по пътеката, която се виеше между пънове и папрати. Абсолютно нищо не я заплашваше. Намираше се в свята гора и наблизо имаше само дузина туристи.

Мъжът се бе приближил още повече, достатъчно близо, за да види лекия гланц от потта по лицето му. Стана й студено и започна леко да й се повдига.

— Хладината и влагата… — Защо се потеше той? — Хладината и влагата в Олимпийската дъждовна гора създават идеални условия за буйната растителност, която виждате около себе си. Поради това тук относителното тегло на живата материя върху единица площ е най-високото в света. Всички папрати, мъхове и лишеи, които виждате, растат тук като епифити. Което означава, че се развиват върху други растения, независимо дали в горния слой на гората, по стволовете на живите дървета или в останките на мъртвите. — За миг си представи тялото на майка си. — Много от растенията, които виждаме тук, се срещат и другаде, ала доста видове се развиват оптимално само в този район. Тук, на западната страна на Олимпийските планини, в долините на Хоу, Куинълт и Куийтс, съществува идеално съчетание от влага, меки температури и надморска височина, което подпомага растежа на тази най-голяма дъждовна гора в зона с умерен климат.

Рутинната лекция я успокои. Повърхностните коментари и въпроси ангажираха вниманието й.

Крясъкът на орел накара всички да вдигнат глави. Въпреки че гъстите клони скриваха небето, Оливия използва момента, за да се впусне в обяснение за някои от птиците и бозайниците, които се срещат в гората.

Човекът с тъмните очила се блъсна в нея и хвана лакътя й. Тя се сепна и едва не го бутна назад, когато видя, че се е спънал в преплетените стебла на пълзящите кленове.

— Извинете — каза той тихо, почти шепнешком, но не свали ръката си. — Не исках да ви причинявам болка.

— Не сте. Пълзящите кленове често препъват туристите. Вие добре ли сте? Изглеждате малко несигурен.

— Така е… Вие сте толкова… — Пръстите му затрепериха върху ръката й. — Много сте добра в работата си. Радвам се, че дойдох днес.

— Благодаря ви. Желанието ни е организираните екскурзии да доставят удоволствие на клиентите. Познавам ли ви?

— Не. — Ръката му се плъзна надолу по нейната, докосна се леко до китката, после се отпусна. — Не, не ме познавате.

— Приличате ми на някого. Не мога да си спомня. Не сте ли…

— Госпожице! О, госпожице Макбрайд, можете ли да ни кажете какво е това?

— Да, разбира се. Извинете ме за момент. — Тя отиде при трите жени, които се бяха скупчили около голямо пространство, обрасло с тъмночервени лишеи. — Обикновено ги наричат кучешки лишеи. Можете да видите, ако използвате въображението си, че редиците им наподобяват кучешки зъби.

Напрежението отново се върна и стегна ребрата й като менгеме. Хвана се, че разтрива ръката си на мястото, където я бяха докоснали пръстите на мъжа.

Познаваше го. В него имаше нещо… Обърна се да го погледне още веднъж. Той бе изчезнал.

С разтуптяно сърце преброи хората си. Петнайсет. Беше се разписала за петнайсет и бяха петнайсет. Но той също беше присъствал, в началото в периферията на групата, после близо до нея.

Отиде при Силия.

— Чудесна си — усмихна й се сияйно тя. — Прииска ми се да живея точно тук, сред кучешките лишеи, ангелите на смъртта и сладката папрат. Невероятно е колко много знаеш.

— Понякога забравям, че освен да просвещавам, трябва и да забавлявам и прекалявам с терминологията.

Силия огледа групата.

— Струва ми се, че всички се забавляват чудесно.

— Надявам се. Случайно да си забелязала висок мъж с къса посивяла коса и тъмни очила? Изгорял от слънцето, добре сложен. Около шейсет и пет годишен, предполагам.

— Всъщност не обърнах много внимание на хората. Бях погълната. Загубила ли си някого?

— Не. Аз… Не — каза по-твърдо тя. — Трябва да е излязъл самостоятелно и да се е присъединил към нас само за кратко. Няма нищо. — Но отново разтърка китката си. — Нищо.

 

 

Когато се върна в центъра, Оливия със задоволство видя, че доста от членовете на групата са достатъчно заинтересувани, за да се отправят към щандовете за книги. Добре водените беседи по време на екскурзии им докарваха прилични продажби.

— Защо не те почерпя един обяд? — попита Силия.

— Благодаря, но наистина имам работа. — Хвана погледа й и въздъхна леко. — Няма защо да се тревожиш. Ще бъда прикована към бюрото за доста време. После имам по програма лекция в центъра и още една екскурзия, а след това нова лекция. Единственото място, където ще съм сама до шест часа, е кабинетът ми.

— В колко часа е първата лекция?

— В три.

— Ще бъда тук.

— Както вървят нещата, ще трябва да ти предложа работа.

Силия се разсмя и стисна леко рамото на Оливия.

— Досадно е да се суетят около теб, нали?

— Да. — И в мига, в който го каза, изстена. — Извинявай. Беше невъзпитано. Не исках…

— На мен също би ми било неприятно — прекъсна я Силия, после я изненада, като я целуна по бузата. — Ще се разбираме много добре, Лив. Обещавам. Довиждане до три.

Странно развеселена, Оливия мина през отдадения под аренда сектор на центъра и си взе кока-кола и пакетче стафиди, за да се подсилва по време на канцеларската работа зад бюрото.

Пътьом наобиколи и останалите сектори. Хвана се, че се оглежда за мъжа с изгоряло от слънцето лице и се смъмри, задето се държи идиотски.

Свали шапката, напъха я в задния джоб и занесе закуската в кабинета. С влизането погледна часовника си да прецени с колко време разполага.

На две крачки от бюрото замръзна на място. И се вторачи в бялата роза, сложена напреко върху подложката за писане. Кутията кока-кола се изплъзна от ръката й и тупна на пода.

Лицето му се бе променило. Двайсетте години в затвора го бяха променили. Някак си се беше досетила, ала не бе подготвена за това. Останала без дъх, Оливия разтри ръката, която той бе докоснал.

— Татко! О, Господи…

 

 

Беше стоял толкова близо до нея! Беше я докоснал! Сложил бе ръката си върху нейната, а тя не бе разбрала кой е. Вгледала се бе в лицето му и не бе го познала.

Преди много години Джейми, седнала от другата страна на защитното стъкло, му бе казала, че Оливия изобщо няма да го познава.

Беше негова дъщеря, а му се бе усмихнала разсеяно, като непозната на непознат.

Сам седна на пейка в дълбоката сянка и преглътна таблетките с бутилирана вода. Изтри лепкавата пот от лицето си с носна кърпа.

Ще го познае, обеща си той. Няма да мине и ден и тя ще го погледне и ще го познае. И тогава всичко ще свърши.