Нора Робъртс
Краят на реката (30)

Глава 29

Този човек бе така безгрижно весел, мислеше си Оливия, че направо бе невъзможно да не реагираш по същия начин. Нямаше никакво значение, че утринта бе дошла със ситен дъждец, който несъмнено щеше да ги накваси още през първия час от пътя към къщи.

Събуди се щастлив, заслуша се в барабаненето по палатката и каза, че било знак от Бога да си останат вътре и да го ударят на луда любов.

Претърколи се върху нея и поде леко боричкане със съвсем определен привкус, така че тя не успя да измисли никакво логично възражение срещу плана му. И за пръв път през живота си се смя по време на секс.

После, тъкмо когато си бе повярвала, че добрият секс не би трябвало да е барометър на чувствата, Ноа зарови лице в шията й и й каза да си лежи, защото той ще се погрижи за кафето.

Оливия се сгуши в топлия пашкул на палатката и се потопи в сладостното ехо от любовния екстаз. От малка не бе позволявала да я глезят. Изградила си бе убеждението, че ако сама не се грижи за себе си, ако лично не се занимава с всеки детайл и не върви неотклонно напред в посоката, която си е начертала, ще допусне друг да се разпорежда с живота й.

Както бе сторила майка й. Дори може би и баща й, помисли си тя и затвори очи. Любовта бе слабост или оръжие и Оливия си беше повярвала, че никога няма да си позволи подобни чувства към друг, освен към близките си.

Дали не носеше в себе си потенциал и за двете? Да се предава безрезервно на любовта и да я превръща в насилие? Не беше ли твърде рисковано да превърти последния ключ в последната брава и да даде път на чувството, което вече знаеше, че таи в себе си към Ноа?

Тогава той се мушна в палатката с две вдигащи пара чаши в ръцете. Косата му бе мокра от дъжда, краката му бяха боси, набързо навлечените джинси бяха незакопчани. Любовта се разплиска в нея като вълна, заля сърцето, главата й.

— Струва ми се, че видях земеровка. — Той й подаде кафето и се настани до нея със своето. — Не знам дали беше странстваща или кафява, но съм съвсем сигурен, че беше мишка.

— Странстващата се среща най-често в низината — чу се да казва тя. — На тази надморска височина вероятно е била кафява.

— Каквато и да беше, приличаше си на мишка и ровеше наоколо, за закуската си, предполагам.

— Те ядат непрекъснато, рядко изкарват повече от три часа без храна. Също както някои градски, момчета, които познавам.

— Не съм и споменавал за закуска. — Ноа се подкрепи с кафе. — Мина ми през ума, но не съм го споменавал. Времето ще се оправи. — Тя само повдигна вежда и хвърли поглед към покрива на палатката, по който дъждът ромолеше все така неуморно. — Един час, най-много. И ще се проясни — не отстъпваше от своето той. Ако съм прав, ти ще приготвиш закуската на слънце. Ако не, аз ще я приготвя в дъжда.

— Готово.

— Е, какво ще кажеш за една среща, когато се върнем?

— Моля?

— Среща, нали знаеш. Вечеря, кино, разходка с моята взета под наем кола.

— Мислех, че скоро си заминаваш за Ел Ей.

— Мога да работя навсякъде. Ти си тук.

На него всичко му се струваше толкова просто.

— Непрекъснато се опитвам да се отдалеча на крачка от теб. А ти непрекъснато пристъпваш, напред.

Той приглади с ръка разчорлените й коси.

— Това неприятно ли ти е?

— Да, но не толкова, колкото мислех, че ще е. Не толкова, колкото би трябвало да е. — Тя си пое дъх и кураж. — Не си ми безразличен, но не ми е лесно. Не ме бива в тези неща.

Той се наклони напред, притисна устни към челото й и каза:

— Въпрос на практика.

 

 

Докато Ноа и Оливия седяха в палатката сред ромола на дъжда, Сам Танър гледаше мрачното време навън през прозореца на взетата под наем къщурка.

Така и не бе разбрал какво бе теглило Джули към това място с неговите внезапни застудявания и дъждове, гъсти гори и самота. Тя бе създадена за светлината, мислеше си той. За светлината на прожекторите, елегантния блясък на полилеите, горещото бяло слънце на екзотичните плажове.

Но някаква невидима връзка винаги я бе теглила на сам. Сега Сам си даваше сметка, че бе направил всичко по силите си да скъса тази връзка. Намирал си бе оправдания, за да не идва с нея, или бе манипулирал ангажиментите им, за да й попречи да тръгне сама. След раждането на Оливия бяха идвали тук само два пъти.

Пренебрегвал бе потребността на Джули да се връща в дома си, защото не бе искал някой или нещо да го измества от центъра на нейното внимание.

Той взе миникасетофона, който си бе купил, и записа тези мисли, преди да са му се изплъзнали. Възнамеряваше да говори отново с Ноа, ала не беше сигурен колко време му остава още. Главоболията сега го връхлитаха като товарен влак и бяха ужасяващо постоянни.

Подозираше, че прогнозите на лекарите може да се окажат нереално оптимистични и записите бяха за него нещо като застраховка.

Каквото и да се случеше, когато и да се случеше, той щеше да се погрижи книгата да излезе.

Имаше всичко, което му бе нужно. Заредил бе кухнята с храна от магазина в курорта. Понякога не събираше достатъчно енергия, за да стигне до столовата. Разполагаше с много касети и батерии и щеше да разказва по нататък историята си, докато успее да се свърже отново с Ноа.

Къде се бе дянал той, по дяволите, мислеше си ядосано Сам. Времето изтичаше и връзката с него му бе необходима. Необходимо му бе да има човек край себе си.

Главоболието започваше да се надига в центъра на черепа му. Той изсипа таблетки от различни шишенца — някои по рецепта, някои, купени на собствен риск от улицата. Трябваше да се пребори с болката. Не можеше да мисли, не можеше да свърши набелязаното, ако й позволи да го надвие.

А имаше да върши още толкова много. Толкова много.

Оливия, помисли си мрачно. Дълг, който трябваше да бъде платен.

Остави шишенцата на масата до дългия блестящ нож и пистолета „Смит и Уесън“, 38 калибър.

 

 

Ноа позна за времето и при все че от това самочувствието му се бе повишило, когато стигнаха до гората долу, се почувства още по-добре. Сега можеше да започне да си мечтае за горещия душ, за тихата стая и часовете насаме със своя компютър и телефона.

— Вече загуби два баса — напомни той на Оливия. — Дъждът спря и нито веднъж не захленчих за лаптопа си.

— Ами! Току-що изхленчи наум.

— Това не се брои. Плащай. Не, забрави, че го казах. Ще направим сделка. Ще ти ги опростя, ако ми намериш стая, където да поработя няколко часа.

— Предполагам, че ще измисля нещо.

— И място, където да взема душ и да се преоблека? — Усмихна се, когато тя го погледна косо. — Всеки момент ще получа стая в хижата, ако някой откаже резервацията, но междувременно съм принуден да се задоволявам с къмпинга и общите душове. Много съм стеснителен. — Очарован от нейното прихване, Ноа хвана ръката й. — Освен когато съм с теб. Можем да се изкъпем заедно. В моето семейство се отнасяме много сериозно към пестенето на природни ресурси.

Оливия се намръщи, но само от благоприличие.

— Можем да минем през къщи — каза тя, след като погледна часовника си. — Баба би трябвало още да е заета с една от детските групи, а след това обикновено ходи да пазарува. Имаш един час, Брейди, за да се изкъпеш и да изчезнеш. Не искам да я разстройвам.

— Това не е проблем. — Ноа си обеща да не усложнява нещата. — Но тя все някога ще трябва да се запознае с мен, Лив. На сватбата така или иначе ще се видим.

— Ха-ха! — Оливия дръпна ръката си.

— Хайде пак да се хванем на бас. Аз казвам, че ще я спечеля за по-малко от час.

— Няма да стане.

— Просто те е страх, защото знаеш, че тя ще мине на моя страна и ще ти каже каква глупачка си, задето още не си се хвърлила в краката ми.

— Ти наистина изпитваш потребност да владееш положението.

— О, вече съм го овладял. — „И теб овладях — помисли си той. — Само че и двамата не сме свикнали още с тази мисъл.“

Ноа видя най-напред цветовете, които прозираха през дърветата и зелената светлина, петна червено, синьо и жълто, а след това и отблясъка от слънчевите лъчи в стъклата.

Щом излязоха на поляната, спря и дръпна Оливия до себе си.

Когато я закара до дома й онази вечер, бе тъмно, тъмно като в рог, и той бе различил очертанията на къщата само като сянка в мрака, бе зърнал само проблясваща светлинка в прозорец.

Сега тя му се стори сякаш излязла от приказките с покрива на различни нива, с яката каменна зидария и фасадата от старо дърво, с цветята, които обгръщаха основите и плискаха наоколо красиви багри и форми.

Отпред имаше тераса с два люлеещи се стола, саксии, преливащи от още ярки цветя, а широките прозорци гледаха на всички страни и явно отваряха стаите към гората.

— Прекрасна е!

Оливия наблюдаваше лицето му и бе изненадана от искрения възторг, с който го каза, както и от собственото си внезапно задоволство от това.

— Тази къща приютява Макбрайд от поколения.

— Нищо чудно.

— В какъв смисъл?

— Нищо чудно, че домът ти е тук. Къщата ти подхожда напълно. Тази, не другата в Бевърли Хилс. Онази изобщо не отговаря на твоята същност.

— Никога няма да разбера.

Той се обърна и я погледна в очите.

— Напротив, разбираш го.

С друг тя може би щеше просто да махне с ръка. С друг не би и говорила за тези неща.

— Да, разбирам го. А ти откъде знаеш?

— Нося те в себе си от двайсет години.

— Това не звучи смислено.

— Не е и нужно. Важното е, че когато се опитам да си представя какво ще е след двайсет години, пак виждам теб.

Сърцето й направи широк и бавен лупинг. Трябваше да се извърне, за да го успокои.

— Господи, не мога да ти устоя. — Оливия поклати глава, когато ръцете му се отпуснаха на раменете й и той я притегли отново към себе си. — Не, не сега.

— Винаги — бързо рече той и нежно, замечтано долепи устни до нейните.

Без звук, без съпротива тя вдигна ръце и го прегърна, притисна се в него. Това не бе капитулация, още не. За сега само приемаше фактите.

Емоциите нахлуха в него, бързи, жарки и остри. Устата му грубо се впи в нейната.

— Кажи ми — настоя той. Луд бе да чуе думите, да чуе от устните онова, вкуса на което вече бе доловил върху тях.

Тя искаше, искаше да го каже, искаше да се хвърли от ръба и да вярва, че той ще полети надолу заедно с нея. Страхът и радостта се преплитаха и бучаха в главата й. Поколеба се, теглена в двете посоки, и се дръпна от него едва когато чу шума на мотор, който пъхтеше нагоре по пътя.

— Някой идва.

Ноа не свали ръце от раменете й, не откъсна очи от нейните.

— Ти си влюбена в мен. Просто го кажи.

— Аз… Това е пикапът. Баба се прибира. — Оливия притисна ръка към устата си. — Господи, какво направих?

Колата вече излизаше от завоя. Твърде късно бе да го отпраща. Твърде късно бе, а и блясъкът в очите му показваше, че той едва ли би се шмугнал безропотно в храстите.

Пикапът вече спираше, тя му обърна гръб и се приготви да се изправи пред баба си.

— Аз ще се оправя с това.

— Не! — Ноа хвана здраво ръката й. — Двамата ще се оправим.

Вал остана на мястото си, докато те приближаваха. Пръстите й стискаха кормилото. Видя измъченото и виновно изражение на Оливия и отклони поглед.

— Бабо… — Оливия застана откъм нейната страна и сложи свободната си ръка върху рамката на отворения прозорец.

— Значи си се върнала.

— Да, току-що. Мислех, че ще си с детската група.

— Джанин я пое. — Гневът я бе стиснал за гърлото и думите изплющяха, преди да успее да ги спре. — Мислеше да се вмъкнеш и да се измъкнеш, преди да съм се прибрала, така ли?

Стъписана, Оливия примигваше и стоеше сковано, когато Ноа пристъпи пред нея, също както бе сторил, за да я предпази от пумата.

— Попитах Оливия дали не мога да взема душ и да се преоблека, тъй като в хижата няма свободни стаи. Аз съм Ноа Брейди, госпожо Макбрайд.

— Знам кой си. Това е домът на Ливи — отсече тя. — Ако ти е разрешила да го използваш, за да се изкъпеш, това си е нейно право. Но аз нямам какво да ти кажа. Дръпни се! Имам продукти за прибиране.

Вал завъртя волана и без да погледне повече никого от двамата, подкара към задната страна на къщата.

— Наруших обещанието, което й бях дала — промърмори Оливия.

— Не си.

Тя издаде пресеклива въздишка, която заседна в гърлото й, когато Ноа тръгна след пикапа.

— Какво правиш? Къде отиваш?

— Да помогна на баба ти да внесе покупките.

— О, за Бога! — Оливия го настигна и го дръпна за ръката. — Върви, върви! Не виждаш ли колко я огорчих?

— Да, виждам. Виждам много добре и колко те огорчи тя, по дяволите! — Стоманените нотки отново се появиха в гласа му, той я хвана за китката и отблъсна ръката й. Няма да стоя настрана! И двете ще трябва да се примирите с това.

Мина зад къщата и преди Вал да успее да протестира, грабна плика с продукти от ръцете й. Пресегна се и взе от каросерията още един.

— Ще внеса тези.

Помъкна ги към задната тераса и влезе в кухнята.

Оливия се втурна към Вал.

— Съжалявам. Извинявай, бабо. Аз нямаше да… Ще го накарам да си тръгне.

— Вече си направила своя избор. — Изпънала гръб, Вал посегна да вземе друг плик.

— Не разсъждавах трезво. Съжалявам. — Усещаше как истерията бълбука в гърлото й. — Извинявай. Ще го накарам да си тръгне.

— Не, недей. — С усилие сдържайки гнева си, Ноа отново се появи навън. Отиде до пикапа и взе последните два плика. — Както и аз не мога да те накарам да сториш каквото и да било. Ако искате да си го изкарате на някого, госпожо Макбрайд, изкарайте си го на мен.

— Ноа, не би ли си тръгнал, ако обичаш?

— И да те оставя сама, виновна и нещастна? — Той й отправи дълъг безмълвен поглед, който накара Вал да присвие очи. — Знаеш, че няма да го направя. Съжалявам, че не постигнахме съгласие относно книгата — обърна се той към Вал. — Съжалявам, че присъствието ми тук ви разстройва. Но трябва да знаете, че ще напиша книгата си и ще бъда част от живота на Оливия. Надявам се да се споразумеем и по двата въпроса, защото тя ви обича. Обича ви толкова и ви е така благодарна за всичко, което сте сторили, което сте били за нея, че ако трябва да избира между вашето душевно спокойствие и собственото си щастие, ще избере вас.

— Не е честно — поде Оливия, но Вал я прекъсна, като вдигна ръка.

Раната й наистина се беше отворила, отново бе започнала да кърви и бе нетърпимо болезнена. Ала независимо от това очите й бяха ясни и проницателни. Вал не искаше да харесва Ноа, надяваше се да намери лицето му студено, сурово и жестоко. Очакваше да открие в него пресметливост, замаскирана може би с тънко лустро.

Вместо това видя гневния блясък в очите му, който не бе отслабнал нито за миг, откакто се бе сопнала на Оливия. Видя силата, която някога бе доловила и в чертите на баща му.

— Книгата ти няма да се обсъжда в тази къща.

Ноа кимна.

— Разбрано.

— Това тук са бързоразвалящи се продукти — каза тя и тръгна. — Трябва да ги прибера.

— Дай ги на мен — обади се Оливия, после изсъска безсилно, когато Ноа просто мина край нея и влезе след баба й.

Оставена без никакъв избор, тя смъкна раницата от гърба си, стовари я на терасата и побърза да ги последва.

Вал, която вече изпразваше пликовете, погледна към вратата, когато тя влезе. Видя, че нервите на внучката й са опънати до краен предел, и това я накара да се засрами.

— Не е зле да свалиш тази раница — обърна се тя към Ноа. — Сигурно вече ти е опротивяло да я носиш.

— Ако си го бях признал, Оливия щеше да ми се присмее. Тя държи да ми покаже, че ме смята за плиткоумен градски жител, който не може да различи изток от запад.

— Ами не можеш — промърмори Оливия и Ноа веднага й се ухили.

— Само те изпитвах.

— А такъв ли си? — попита Вал. Дори да беше сляпа, пак щеше да види каква близост имаше в погледа, който си размениха. — Плиткоумен градски жител?

— Не, госпожо, не съм. Работата е там, че съм влюбен. Не само в Лив, макар че това дойде като удар и за двама ни, но и в щата Вашингтон. Или поне във вашата част от него. Вече съм си избрал някои места, където бихме могли да построим къщата си, но Лив казва, че ще си навлечем неприятности, защото е национален парк.

— Просто си бръщолеви — успя да вметне Оливия, когато езикът й се отвърза. — Няма…

— Да прекараш няколко дни в хижата или на къмпинга не е същото, както да живееш тук постоянно — прекъсна я Вал.

— Не очаквам да е. — Ноа се облегна свойски на плота. — Обаче аз се нагаждам лесно към някои неща. А тук тя се чувства щастлива. Тук е нейният дом. Още щом видях тази къща, си казах, че на Оливия ще й е приятно да се ожени тук, в двора, сред цветята и сред гората. Би й подхождало, нали?

— О, я стига! — избухна Оливия. — Няма…

— Не говорех с теб — прекъсна я меко Ноа, после се усмихна непринудено на Вал. — Тя е луда по мен, нали разбирате, но й е малко трудно да свикне с това.

Вал почти се усмихна. Сърцето й се сви и отново се изпълни, когато видя веселия гняв на лицето на своето малко момиче.

— Ти май си умен младеж?

— Предпочитам да мисля, че съм.

Тя въздъхна леко, докато сгъваше последния кафяв плик.

— По добре иди да вземеш и останалите си неща. Можеш да се настаниш в стаята за гости.

— Благодаря. Само ще оставя раницата тук. — Ноа се обърна, хвана брадичката на Оливия, която все още не можеше да повярва на ушите си, и я целуна топло. — Няма да се бавя.

— Аз… — Вратата с мрежа против насекоми се затръшна бързо след него и Оливия вдигна ръце. — Не беше длъжна да правиш това. Ще му е добре и в къмпинга. Само ще те притеснява, ако се настани тук.

Вал отиде до килера да прибере пликовете.

— Влюбена ли си в него?

— Аз… просто… — Олйвия млъкна безпомощно, кога то баба й се обърна и я погледна.

— Влюбена ли си в него, Ливи?

Тя успя само да кимне, а очите й плувнаха в сълзи.

— А ако бях казала, че не го искам тук, че не искам да имаш нищо общо с него? Че ми дължиш малко признателност и трябва поне да зачиташ чувствата ми по този въпрос?

— Но…

— Никога няма да намеря покой, ако допуснеш този мъж в живота си.

Оливия стана бяла като платно и застина от пронизалата я болка. Вал бе жената, която й бе дала всичко, която бе отворила за нея обятията, сърцето, дома си. Вкопчи се в ръба на плота, за да не рухне.

— Ще отида… Ще отида и ще му кажа да си върви.

— О, Ливи. — Вал се свлече на един стол, закри лицето си е ръце и избухна в сълзи.

— Недей. Не плачи. Ще го отпратя. Той няма да се върне. — Вече коленичила пред нея, Оливия обви ръце около кръста на баба си. — Няма да го видя повече.

— Той беше прав. — С мокри очи Вал взе между длани те си бледото лице на Оливия. — Исках да го заплюя в лицето за тези думи, но той беше прав. Ти би се отрекла от него, би се отрекла от собственото си сърце, ако мислеше, че така ще е по-добре за мен. Исках той да е егоистът, но се оказа, че аз съм тази, която се държи егоистично.

— Не, никога!

— Треперех над теб, Ливи. — Тя помилва с несигурна ръка косите на Оливия. — Колкото заради теб, толкова и заради себе си в началото, но… Но след време само заради себе си. Изгубих моята Джули и си обещах, че на теб никога нищо няма да ти се случи.

— Ти се грижеше за мен.

— Да грижех се за теб. — Без да спира да рони сълзи, Вал целуна Оливия по челото. — Обичах те, Ливи, и се нуждаех от теб. Така отчаяно се нуждаех от теб. Затова никога не те изпусках от ръцете си, на практика никога.

— Не плачи, бабо. — Сърцето й се късаше да я гледа разплакана.

— Трябва да се помиря с миналото. Ти също. Аз не позволих на никоя от двете ни да го стори, Ливи. Всеки път, когато дядо ти се опитваше да говори с мен за това, да ме накара да разбера, аз се затварях в себе си. Дори и сега, само преди няколко дни, не пожелах да го изслушам. Знаех, че е прав, но не исках да слушам. И трябваше да ми го каже външен човек, за да го осъзная.

— Всичко, което имам, всичко, което съм, дължа на теб.

— Това не е дълг. — Гневът към самата себе си придаде острота на гласа й. — Срамувам се, задето те оставих да мислиш, че е така или че би трябвало да е така. Срамувам се, че се отдръпнах от теб, когато реши да му сътрудничиш за тази книга. Виждах, че това е нещо, което ти е потребно, но се отдръпнах нарочно, и те накарах да страдаш заради решението си. Забих клин помежду ни и бях прекалено горда, прекалено изплашена, за да го изтегля.

— Трябва да разбера защо се е случило.

— А аз така и не ти позволих да го сториш. Не позволих на никого от нас. — Вал притисна Оливия към гърдите си, опря лице на меките й коси. — Все още не знам дали мога да понеса цялата истина. Ала искам ти да си щастлива. Не само да си вън от опасност. Да си вън от опасност не е достатъчно, за да живееш. — Поуспокоена, Вал се отдръпна и изтри сълзите си.

— Най-добре е твоят приятел да се настани тук.

— Не искам той да те разстройва.

Вал направи, както се надяваше, следващата стъпка и успя да се усмихне.

— Предпочитам да е тук, където мога да го държа под око, за да видя дали е достатъчно добър за теб. Ако реша, че не е, ще накарам дядо ти да вземе камшика и да го вкара в пътя.

Оливия обърна лице в бабината си длан.

— Той казва, че може да те спечели за по-малко от час.

— Е, ще видим дали ще успее. — Вал стана, взе книжна салфетка и издуха носа си. — За тази цел е нужно нещо повече от приятно лице. Ще си съставя собствено мнение, когато сама преценя. — След бурните емоции чувстваше главата си някак олекнала. — Май ще е най-добре да се кача и да се погрижа стаята за гости да е добре подредена.

— Аз ще я оправя, само да занеса горе раницата. — Оливия я взе от терасата. — Трябва да изтичам до Центъра и да проверя как вървят нещата. Няма да се бавя.

— Не бързай. Така ще имам възможност да подложа на разпит твоя приятел. Досега никога не си водила някого вкъщи, за да го накарам да се гърчи като червей.

— Той умее да се изплъзва.

— А аз съм бърза.

— Бабо, толкова те обичам!

— Да, знам. Върви. Трябва да се приведа в приличен вид. Ще си поговорим още, Ливи — промърмори тя, когато Оливия тръгна по стълбите. — Отдавна трябваше да го сторим.

Оливия вървеше с лека стъпка към стаята си по коридора на горния етаж. Беше влюбена и това никак не бе неприятно. Пукнатините между нея и баба й, които се бяха разширявали през последните месеци, започваха да се затварят.

Бъдещето бе безбрежно и прекрасно, преливащо от възможности. Забързана, тя отвори широко вратата. И радостта, която тъкмо бе започнала да изпълва душата й, помръкна.

Там, върху възглавницата на леглото й, окъпана в спокоен поток слънчева светлина, лежеше една-единствена бяла роза.