Нора Робъртс
Краят на реката (27)

Глава 26

Към палатката нямаше инструкции, което определено бе пропуск в системата. По изчисленията на Ноа разпъването й му отне приблизително три пъти повече време и енергия, отколкото би отнело на Оливия. Но реши да запази тази дребна подробност за себе си.

Час и нещо след като тя бе потеглила, най-сетне се почувства умерено сигурен, че палатката ще стои в изправено положение, и тъй като допускаше, че на нея може да не й провърви колкото на мечката, реши да проучи останалите възможности за менюто тази вечер. Пакетите сушени плодове, дехидратираната супа и яйцата на прах го убедиха, че макар да не ги чака царска трапеза, няма да умрат от глад.

Приключил бе със задачите и не изпитваше желание да изследва района след целодневния преход, така че седна и започна да пише.

Темата му беше Оливия, онова, което бе направила с живота си, целите, които си бе поставила, нещата, които, според него, беше постигнала, и ограниченията, които си налагаше, както бе подразбрал. Събитията от детството бяха стимулирали израстването й в някои отношения, макар в други да бяха възпрепятствали развитието й.

Щеше ли да е по-открита, по-общителна, ако майка й бе още жива? Щеше ли да държи толкова на своята независимост, ако беше израсла като разглезено, презадоволено дете на холивудска звезда?

Колко мъже щяха да са влезли и излезли от живота й до този момент? Дали си задаваше понякога тези въпроси? Дали цялата й енергия и интелигентност биха се канализирали в развлекателната сфера, или въпреки всичко би се върнала към майчините си корени и би предпочела изолацията?

Потънал в мисли за всичко това, в мисли за нея, Ноа остави бележника на коляното си и вдигна очи. Дърветата се издигаха във висините, върховете им пронизваха небето и се полюшваха на вятъра. Тишината се нарушаваше само от песента на реката и крясъка на птиците, които гнездяха и се хранеха в гората наоколо. Видя как самотен лос с огромни рога излезе от гъсталака и спря да пие вода надолу по течението.

Искаше му се да можеше да рисува, ала се задоволи да запечата в паметта си гордата осанка на животното, което навлезе без да бърза, в сгъстяващите се сенки на високите ели.

Би се върнала, реши той. Може би нямаше да живее постоянно тук, но всичко това щеше да я тегли насам и да я връща от време на време. Както майка й.

Паметта на сетивата, помисли си той, или корените, които се впиват в сърцати ни, преди да сме станали достатъчно възрастни, за да го осъзнаем. Това място със своите аромати и звуци щеше да й е нужно. Нуждаеше се от него и сега, не само заради работата и душевния си мир. Тук тя откриваше майка си.

Крясъкът на орел го накара да вдигне глава, да проследи полета му. Тук тя също разперваше криле. Но дали си даваше сметка, че всеки път, когато се рее във висините и накрая се спускаше на земята, тича отново в стенния гардероб и се затваря в тъмното?

Записа мислите, впечатленията си и се заслуша в приливите и отливите на живота около себе си. Почувства, че се унася, изтегна се на брега и потъна в сън.

 

 

Тя носеше три чудесни пъстърви. Хванала бе първите две за около час, но, познавайки апетита на Ноа, бе почакала, докато на въдицата се закачи още една. Открила бе хубав храсталак боровинки, набрала бе цяла шапка и сега, докато се връщаше към мястото за лагеруване, усещаше на езика си сладкия им приятен вкус.

Времето, прекарано в уединение, бе успокоило духа й, уталожило бе тревогата, която, изглежда, я обземаше винаги, когато е твърде дълго и твърде близо до Ноа. Проблемът си беше неин, напомни си тя. Просто не бе свикнала да общува с мъж в онзи смисъл, на който настояваше Ноа Брейди. И сега не бе по-готова за него, от колкото когато бе на осемнайсет години.

По отношение на секса нещата би трябвало да са доста прости. Но той непрекъснато преплиташе така непринудено интимността и приятелството, че тя започваше да му отговаря по същия начин, преди да го е обмислила.

Изключително важно беше да го обмисли.

Харесваше го, разбира се. Той бе привлекателен мъж. Харесваше го толкова много, че бе склонна да забравя колко дълбоко може да стигне, колко много може да види. Когато очите му ставаха тъмни и спокойни и направо я разсъбличаха, докато стигнат до най-дълбоките й тайни.

Не й трябваше мъж, който може да надзърта в нея така. Предпочиташе онези, които хвърлят поглед на външната обвивка, одобряват я и продължават нататък.

Какво от това, че като си го призна, я прониза остра болка в областта на сърцето. Ще я понесе. По-добре болка, отколкото мъка.

По-добре сама, отколкото съсипана.

Мислеше, че сега вече ще се разбират доста добре. Намираха се на неин терен и тя имаше предимството на домакин. Беше взела решението да разговаря с него за детството си, какво е запомнила, какво е изпитала. Нямаше да мине без трудности, но тя бе направила избора.

Избор, какъвто не би могла да направи, когато Ноа дойде при нея в колежа, даде си сметка тя. Тогава все още бе твърде мека, твърде колеблива. Той вероятно би успял да я уговори, защото бе така влюбена в него, ала това щеше да е катастрофално.

С част от сърцето си Оливия винаги бе желала да разкаже за всичко това, да го излее от себе си и да си спомни някак по-осезаемо своята майка. Сега бе готова да го стори. Това бе нейният шанс и бе благодарна, че ще говори за тези неща пред човек, когото уважава.

Пред човек, който разбира всичко достатъчно добре, за да му придаде нужната тежест.

Видя го да спи край реката и се усмихна. Пришпорила го бе здравата, но той бе издържал. Хвърли поглед към палатката и се увери, че и с нея се бе справил доста добре. Закрепи рибите здраво за кордата и ги сложи във водата, за да запазят свежестта си, после се настани до него и се загледа в реката.

Ноа я усети и тя навлезе в съня му, в който се виждаше да върви през гората в меката зелена светлина. Премести се по-близо до нея и протегна ръка да я докосне. Протегна ръка да я вземе.

Тя инстинктивно се отдръпна. Понечи да протестира, но думите й се плъзнаха обратно по гърлото, когато очите му се отвориха, зелени и настойчиви. Дъхът й секна от онова, което видя в тях, от начина, по който се взираха в нейните, когато той седна и взе лицето й между дланите си. Държеше го, сякаш имаше това право. Сякаш винаги го бе имал.

— Виж, аз не…

Той само поклати глава, за да я спре, и без нито за миг да откъсва поглед от нея, я притегли към себе си и впи устни в нейните. Вкусът бе зрял, жарък и парлив.

Тя трепереше, може би от възмущение, може би от страх. Той не бе склонен да отстъпи пред никое от двете. Този път Оливия щеше да приеме онова, което имаше да й даде и което, току-що го бе осъзнал, пазеше в себе си от години, за да даде единствено на нея.

Ръцете му се местеха по лицето, по косата, по раменете й, целувката ставаше все по-страстна. Повали я назад на земята и легна върху нея.

Паниката й се надигаше, за да се впусне в надпревара със стремителното, диво избликнало желание. Тя буташе раменете му, сякаш за да го държи на разстояние дори когато тялото й се извиваше да притисне собственото си нетърпение към неговото.

— Не мога да ти дам онова, което искаш. Нямам го в себе си.

Как можеше да не вижда, каквото виждаше той? Да не чувства, каквото чувстваше той? Ноа покри с целувки лицето й.

— Тогава вземи онова, което ти искаш. — Устните му бръснаха нейните закачливо, въпросително. — Позволи ми да те докосвам. — Прокара ръка нагоре и усети реакцията, когато пръстите му леко се сключиха над гръдта й. — Позволи ми да те имам, тук, на светлината на слънцето.

Приближи уста на дъх разстояние от нейната, после я отмести към шията и чу стона й. Вкусът й тук, точно на това нежно, уязвимо място, където пулсът биеше силно й бързо, се вля в него.

Промълви името й, само името й, и нейната съпротива рухна.

Пръстите й се впиха в раменете му, после се плъзнаха през косата, за да се вкопчат в нея и да върнат устата му към нейната, да го дръпнат надолу.

Див пристъп на наслада и остро, изгарящо желание. Изпита и двете, докато устата му воюваше с нейната, позна безразсъдната ненаситност, когато той дръпна ризата й нагоре, смъкна я и напълни шепи с тялото й.

Силно и властно, плът, разтапяща плът, каменистата земя под тях и първичното пулсиране на кръвта във вените. За пръв път, когато мъжко тяло притискаше нейното, тя се поддаде. На него, на себе си. Нещо в нея се разтопи, а съзнанието й благодатно се изпразни от съдържание и после се изпълни с него.

Той почувства промяната, не само в отдаването на тялото, в станалото по-дълбоко дишане. Капитулацията й бе сладка и неочаквана.

Но тя си оставаше жената, в която бе влюбен до полуда.

Ръцете му вече не бързаха, станаха нежни, успокояваха трепетите, предизвикваха нови. С ленива отмереност, от която й се завиваше свят, устните му започнаха дълго пътешествие по тялото й.

Удоволствието тръпнеше по кожата й, пареше я, изостряше чувствителността й. Оливия плавно се надигна, когато той я подхвана и залюля. С доволно мърморене съблече ризата му и потъна в насладата от гладкото хлъзгане на плът върху плът, от изненадващо мускулестото тяло под ръцете си и успокояващите удари на сърцето му до своето.

— Още! — В своето неизпитвано досега, унесено състояние тя чу собствения си задъхан глас и приканващо се изви назад. — Вземи още.

Тя бе стройна като върба и мека като вода. Красивата линия на шията й мамеше устните му. Извивката на гърдите й бе фантастична, вкусът им бе свеж и той го пазеше в себе си. Дъхът й секна, когато я целуна отново по устата.

Желанието се надигна в слабините му.

Имаше още. Още за вкусване, още за вземане. Кожата и мускулите й потръпваха, устата му ставаше все по-настоятелна, а тя отвръщаше със стон, с движение, с шепот.

Разкопча джинсите й и когато плъзна език под тях, тя трепна стъписано и в главата му се завъртяха тъмни и опасни фантазии. Смъкна ги от хълбоците и въпреки че тя се дърпаше, намери каквото искаше.

Усещането бе горещо и задушаващо, въздухът ставаше твърде гъст, за да се диша, бученето на кръвта преминаваше в писък в ушите й. С уста, със зъби и с език той я водеше към кулминация, каквато тя не бе готова да приеме. Изрече задавено името му, като се бореше панически срещу възбудата, заплашваща да я погълне цялата.

После ръцете й се оказаха хванати и приковани от неговите. Горещата вълна на желанието я заливаше и оросявате с пот кожата й, обгаряше вътрешностите й, докато накрая болката и удоволствието се сляха в безмилостен юмрук. Стисната в него, тя се задъхваше и се напрягаше да се отскубне дори когато хълбоците й се извиваха нагоре.

После всичко в нея се натроши, пръсна се на късчета и я остави безсилна и беззащитна.

Нейният вик на облекчение разтърси Ноа. Ръцете й се отпуснаха в неговите. Всичко, което искаше той, бе маловажно пред нея, пред това място, пред този миг. Затова наблюдаваше лицето й, когато я повдигна отново и отново.

Очите й се отвориха, разширени от шока, заслепени от насладата. Устните и трепереха, въздухът преминаваше шумно през тях. Слънчевата светлина блестеше по кожата й, докато тя се изливаше в ръката на Ноа.

Със стенеща кръв и тръпнещи мускули той се надвеси над нея.

— Оливия! — Името й се изтръгна от гърлото му дрезгаво от желание. — Гледай ме, когато те вземам. — Очите му бяха зелени и дълбоки като сенките зад тях. — Гледай ме, когато се вземаме. Има значение.

Потопи се дълбоко, скри се в нея. Дори когато зрението му се замъгли по периферията, продължаваше да задържа жената, момента, своята сигурност и в двете. И за да запази още миг ясното съзнание за това, склони чело до нейното.

— Ти си! — успя да изрече. — Винаги си била ти.

После устата му потърси нейната и целувката му бе бурна, както внезапният спазъм на тялото.

Тя не можеше да помръдне. Не само защото той я приковаваше към земята с приятната, солидна тежест на задоволен мъж, а и защото собственото й тяло бе слабо и атаката върху сетивата още отекваше в цялото й същество.

Казваше си, че е било просто секс. Важно беше да вярва в това. Но то надхвърляше всичко, което бе преживявала някога, и под упоението от удоволствието се надигаше неудобство.

Тя винаги бе гледала на секса като на подръчен клапан за изпускане на напрежението, полезна функция, която често се превръща в приятно упражнение. Оргазмът варираше от внезапен взрив на доволство до лека чувствена тръпка и тя винаги бе смятала, че и в единия, и в другия случай всичко зависи от нея.

Не мислеше, че с Ноа бе имала някаква възможност да повлияе на ставащото. Той просто я бе подел и понесъл като вихър. Изгубила бе контрол не само над тялото, но и над волята си. И благодарение на това му бе дала част от себе си, която дори не знаеше, че съществува. Част, която не бе искала да съществува.

Трябваше да си я върне и отново да я заключи.

Но когато понечи да се отмести, да го избута настрани, той просто обви ръце около нея, обърна се по гръб и я задържа, просната върху себе си.

Прииска й се да сложи глава на сърцето му, да затвори очи и да остане така завинаги.

Това я изплаши до смърт.

— Скоро ще се стъмни. Трябва да подредя мястото за готвене, да запаля огън.

Той прокара ръка по косите й, очарован от начина, по който потокът им секва на тила.

— Има време.

Тя се опитваше да стане, той я дърпаше назад. Вбесяваше я, че непрекъснато подценяваше неговата сила. И неговата упоритост.

— Виж, приятел, ако не искаш да измръзнеш и да останеш гладен, трябва да съберем дърва.

— Ще донеса след минутка. — И за да е сигурен, че тя ще остане там, където я иска, отново се превъртя заедно с нея и се вгледа в лицето й. — Искаш да ми избягаш, Лив. Няма да те пусна. Не и този път. — Опита се да прикрие огорчението си. — Искаш да се престориш, че това бе просто хубав, пламенен секс в гората, без никаква връзка с онова, което започнахме преди години. — Стисна в юмрук косите й. — Но не можеш. Нали?

— Остави ме да стана, Ноа.

— И си казваш, че повече няма да се повтори — рече сърдито той. — Че никога повече няма да изпиташ това, което изпита с мен. Грешиш!

— Не ми казвай какво мисля, какво чувствам.

— Казвам ти какво виждам. То е тук, в очите ти. Трудно можеш да излъжеш с тези очи. Затова ме гледай. — Той повдигна хълбоците й и отново се плъзна в нея. — Гледай ме и ми кажи какво мислиш сега. Какво изпитваш?

— Аз не…

Той заблъска силно и дълбоко, докарвайки я отново до оргазъм.

— О, Господи! — изхлипа тя, обвила ръце и крака около него.

Едновременно ликуващ и отчаян, той продължи да я обладава с дива ярост, докато не се изпразни.

Оливия още тръпнеше, когато той се претърколи настрана и без да каже нещо, се облече и отиде да събере дърва за огъня.

Тя се чудеше защо изобщо си бе въобразила, че може да се справи с него или със себе си, когато е близо до него. Никой друг не бе успявал да я обърква чак толкова много или толкова често.

Убедил я бе да тръгне с него, макар да знаеше, че е най-добре да уредят деловите въпроси в по-традиционна обстановка. Караше я да се смее, макар да се убеждаваше, че не го намира за забавен. Караше я да мисли за неща, за болезнени преживявания, които така старателно бе отбягвала.

А сега я бе подмамил да се любят на речния бряг, посред бял ден, край пътека, която, макар и не особено оживена, бе обществено място. Ако бе станало, както тя го бе запланувала, щяха да се навечерят, може би да поговорят и после да си позволят малко цивилизован, нормален секс в тъмнината и усамотението на палатката.

И след като веднъж се избавят от тази грижа, да се върнат отново към деловите си отношения.

Вместо това всичко отново се беше объркало. Той й се сърдеше за нещо, което тя не можеше и не желаеше да промени. Да, тя също не бе му простила съвсем. Задето в крайна сметка се бе почувствала разколебана, неадекватна и смутена.

За да дойде на себе си, Оливия престана да му обръща внимание и се зае да подрежда лагерната кухня на безопасно разстояние от палатката. Окачи провизиите на високо, извади приборите и започна да чисти рибата.

Той бе като всеки друг мъж, убеждаваше сама себе си тя. Обиден, тъй като жената не е онемяла от сексуалните му умения. Засегнат, тъй като не е влюбена до оглупяване, от което би се възползвал и после без друго би я зарязал на мига, щом усети, че връзката започва да ограничава начина му на живот.

Несравнимо по-умно бе сама да разсъждава като мъж и да избягва вълчите ями.

Нека се муси, мислеше си тя, докато закопаваше грижливо вътрешностите на рибата. Когато го чу да приближава, изсумтя подигравателно, без да има представа колко намусено е собственото й лице, когато го вдигна да погледне Ноа.

— Какво искаш?

Той реши, че ако се досети с каква лекота чете мислите й, Оливия ще побеснее. Затова просто й подаде виното, което бе взел в раницата. Мъдро.

— Донесох малко. Бях го сложил да се охлажда в реката. Струва ми се, че точно сега една чаша ще ти дойде добре.

— Трябва да приготвя рибата. — Без да посегне към виното, тя се върна при огъня.

— Знаеш ли какво? — Забол език в бузата си, Ноа тръгна след нея. — Ти я хвана и я почисти, тъй като аз нямам никакъв опит в тези неща, но сега аз ще я приготвя.

— Това не ти е твоята хубава кухничка. Не искам уловът ми да отиде на боклука.

— Аха, открито предизвикателство. — Той бутна чашата в ръката й и грабна тигана. — Седни, пий си виното и наблюдавай майстора.

Тя сви рамене и си взе боровинка от шапката.

— Съсипеш ли я, няма да ловя друга.

— Довери ми се. — Очите му срещнаха нейните, задържаха се там. — Няма да те разочаровам, Лив.

— Човек не рискува да го разочароват, когато сам си върши работата.

— Така е, обаче пропуска някои интересни приключения. Наложи ми се да се науча да готвя — продължи той с по-лек тон, докато сипваше олио в тигана. — За самозащита. Майка ми смята, че соевото сирене замества успешно всичките четири основни вида храна. Нямаш представа какво е да си растящо момче и след тежък ден в училището да ти поднесат за вечеря сюрприз от соево сирене.

Напук на себе си, Оливия го наблюдаваше с интерес.

Той бе изровил плика с подправеното брашно, който бе взела, и майсторски овалваше рибата в него. Без да мисли, тя отпи от лекото италианско вино и го намери чудесно.

Едва успя да сподави въздишката си.

— Не те разбирам.

— Хубаво, това е напредък. Пропиля по-голямата част от времето ни заедно, откакто се срещнахме отново, защото бе сигурна, че ме разбираш, а тълкуваше всичко абсолютно погрешно. — Доволен от работата си, той сложи рибата да цвърти в сгорещеното олио.

— Преди час ми беше страшно ядосан.

— Правилно си разбрала.

— А сега наливаш вино, пържиш риба и си седиш там, като че ли нищо не се е случило.

— Не като че ли нищо не се е случило. — За него бе се случило всичко. Трябваше просто да почака, докато и тя осъзнае това. — Но предполагам, че ти си ядосана и за двама ни, така че защо да хабим енергия?

— Не обичам да ме манипулират.

Погледът му отново се стрелна към нея.

— Нито пък аз.

— И двамата знаем, че настояваше да дойдем тук, за да ме интервюираш за книгата си, без да бъдем разсейвани и прекъсвани. Но досега не си казал и дума по този въпрос.

— Исках да ти дам един ден, да дам един ден и на двама ни.

— Бих предпочела да не бе усложнявал нещата.

— Е — той боцна рибата, — единият от нас няма да получи онова, което е искал. По-добре дай чиниите, партньоре. Тези момчета са почти готови.

— Ноа…

— Мм? — Той вдигна поглед, изражението му бе нежно и сърцето й едва не се разтопи. Затова само поклати глава.

— Нищо — каза и се пресегна да вземе чиниите.

По-късно, когато бяха приключили с вечерята, а гората бе тъмна и изпълнена със звуци, Оливия бе тази, която потърси близостта му. Нуждаеше се от прегръдка, за да прогони преследващите я сънища и страха, който дебнеше в тях.

А Ноа бе там, за да я прегръща в нощта, за да се носи в сладък, лек ритъм ведно с нея.

Заспа, сгушена до него, с ръка до сърцето му и глава в извивката на рамото му. Той лежеше буден, наблюдаваше играта на лунната светлина по палатката и долавяше лай на койот, крясък на сова и кратко изписукване на нечия плячка.

Чудеше се как така никога не бе преставал да я обича и какво щеше да стори всеки от тях, какво щяха да сторят двамата с тази любов.