Нора Робъртс
Краят на реката (26)

Глава 25

Ноа бе успял да си намери стая, ала го бяха предупредили, че е само за една нощ. До края на месеца хижата бе плътно заета. Имаше още няколко свободни места в къмпинга, но тази перспектива не го вдъхновяваше особено.

И все пак, ако държеше да остане, трябваше да докопа някое от тях и да си купи екипировка за къмпинг.

А той държеше да остане.

Първоначалният му план бе да наеме луксозен апартамент в хотел на приемливо разстояние, където ще има всички удобства да работи и да ухажва Оливия. Ала след онова, което беше научил предишната вечер, не желаеше да отсяда толкова надалеч.

Беше решил да я държи под око. Единственият начин да постигне това бе, като върви по петите й и бъде по-упорит от нея.

Предишната вечер го беше доказала. Докато Оливия му бе разказвала за телефонното обаждане и за музикалната кутия, страхът й бе присъствал осезаемо в стаята. Но в мига, в който бе изляла всичко от себе си, отново бе станала непреклонна и се бе отдръпнала от него.

Струваше му се, че поведението й отчасти се дължи на крайно неуместното неудобство да се покаже слаба. От друга страна тя години наред бе запушвала пробойните в своята отбрана именно по този начин. Като закътва надълбоко всичко, което я разстройва и плаши, заключва го и отказва да говори за него.

Избухнала бе, когато бе казал, че ще я заведе до тях. Знаела пътя, той щял да се загуби на връщане, нямала нужда от бодигард. И не желаела да бъде водена никъде и от никого.

Ноа излезе в миниатюрното дворче към партерната си стая и потопи поглед в пищната зеленина на лятната гора.

Всъщност никога досега не бе вкарвал насила жена в колата си, размишляваше той. Никога не бе се боричкал сериозна с друга, без крайната цел и за двамата да е бил сексът. И никога не бе се излагал на толкова реален риск да бъде победен от момиче.

Разтри разсеяно натъртените си ребра.

Чудеше се дали не трябва да се засрами, задето всичко това му бе доставило такова огромно удоволствие, но реши, че няма основание. Беше я закарал до дома й жива и здрава, бе успял да парира последната й атака достатъчно задълго, за да отбележи победата си с твърде задоволителна целувка.

Преди тя да го ухапе.

Господи, луд беше по нея!

И твърдо решен да се разправи със Сам Танър. Да се погрижи за безопасността на Оливия и да й осигури възможност да се успокои.

Влезе вътре и се обади на баща си.

— Как е мама?

— Добре. Днес я закарах до работата й и не я пуснах да слезе от колата, докато не обеща, че няма да ходи никъде сама. Ще я водя и ще я вземам, докато… докато.

— Нищо ново ли няма за Танър?

— Не. Изтеглил е две хиляди в брой от банковата си сметка. Наел е стаята за седмица и я е платил. Ние… Ченгетата искат да го разпитат за снимката, но не могат да направят много. Задвижих някои връзки и накарах неколцина от колегите да проверят на летищата и гарите за резервации на негово име. Нищо.

— Той трябва да бъде намерен. Наеми детектив. Най-добрия, когото познаваш. Мога да си го позволя.

— Ноа…

— Партито е мое, аз плащам сметката. Ще уредя да ми оставяш съобщения тук, в хижата. Известно време ще спя на палатка и може клетъчният телефон да не е у мен, така че искам винаги да можеш да ме намериш. Аз също ще ти звъня колкото мога по-често.

— Ноа, ако е решил да си отмъщава, и ти си на мушката. Той умира, няма какво да губи.

— Израсъл съм с ченге. Знам какво да правя. Грижи се за мама.

Франк замълча за момент, после каза:

— Знам как да се грижа за своето. Пази се, Ноа.

— Ти също. — Той затвори, после закрачи из малката стая, като ровеше в главата си за подходяща идея. Най-сетне му хрумна една, така проста, така съвършена, че чак се ухили.

— И аз знам как да се грижа за своето — промърмори и тръгна да търси Оливия с надеждата, че се е укротила.

 

 

Не беше се укротила. Напротив, трепереше над гнева си като любеща майка над ревливо бебе. Яростта от проливната паника, която я обземаше при всяко звънване на телефона, я настройваше войнствено. Затова я трупаше в себе си, възползваше се от нея, направо се потапяше в нея.

Когато Ноа влезе в кабинета, тя се изправи бавно. Очите й бяха студени и твърди. Откри огън като стрелец от Дивия Запад, бързо, от хълбока.

— Разкарай жалкия си задник от офиса ми! И вън от собствеността на Макбрайд. Ако не си освободил стаята и не си си отишъл за десет минути, ще извикам полицията и ще повдигна срещу теб обвинение за насилие.

— Никой няма да ти повярва. — Оотвърна той весело. Знаеше, че това ще я вбеси. — Аз съм този, който има синини. Не ругай — добави той бързо и затвори вратата зад гърба си. — Там навън има впечатлителни малки деца. Виж, имам за теб едно предложение.

— Предложение за мен? — Тя се озъби, после отскочи назад, когато телефонът звънна.

Преди да е успяла да помръдне, Ноа грабна слушалката.

— Природонаучен център „Ривърс Енд“. Офисът на госпожица Макбрайд. Говорите с Раул, личния й секретар. Съжалявам, тя е на заседание. Желаете ли…

— Идиот! — изсъска тя и изскубна слушалката от ръката му. — На телефона Оливия Макбрайд.

Ноа сви рамене, после се заразхожда из стаята, докато тя обсъждаше служебни въпроси. Когато разговорът приключи, а Оливия не каза и дума, започна да чопли почвата на красиво цъфнала африканска теменужка.

— Мислех си да избягам за няколко дни от компютъризираната действителност — поде той. — Да изпитам себе си. Човекът срещу природата, нали разбираш. — Ообърна се да я погледне.

Тя още беше права, стиснала бе ръцете си. Очите й вече не мятаха искри, ала бяха преднамерено безизразни.

— Ако не се страхуваше, щях да си разваля мнението за теб, щях да те помисля за глупава — каза го тихо, с едва доловима следа от раздразнение.

Оливия се зачуди как ли вижда толкова много, след като сякаш дори не поглежда?

— Не съм безпомощна дамичка. Мога да се грижа за себе си.

— Чудесно, защото се надявам през следващите няколко дни да се грижиш и за мен. Искам да пообиколя и да поживея на палатка в крайграничната зона.

Смехът й не се забави и не бе особено ласкателен.

— Как ли пък не.

— Три дни. Ти и аз. — Той вдигна пръст, преди отново да е избухнала в смях. — Ще се махнем оттук за малко. Ти ще се занимаваш с онова, което вършиш най-добре. Както и аз. Съгласи се да ми дадеш интервютата, така че ще разговаряме. Обичаш тази местност и искам да ми я покажеш. Искам да разбера какво виждаш, когато гледаш наоколо.

— За книгата.

— Не, за себе си. Искам да съм сам с теб.

Ноа почувства как решителността и гневът й се стопяват.

— Размислих още веднъж над създалата се ситуация и не проявявам интерес.

— Напротив. — Ббез да се обижда, той хвана ръката й и прокара палец по кокалчетата й. — Просто си вбесена, задето те надвих снощи. Всъщност това не беше… — Ммлъкна, зърнал леките синини над китката й. — Май не съм единственият пострадал. — Пподнесе ръката й към устните си и целуна пострадалото място. — Извинявай.

— Престани. — Тя го плесна през пръстите. — Добре, признавам, че съм бясна, задето ме видя в най-лошия ми вид, когато съм най-слаба, и че ти го позволих. Бясна съм, задето не ме оставяш на мира, и защото ми е приятно да съм с теб дори когато ме ядосваш.

— Тогава можеш да разчиташ, че ще останеш бясна още известно време. Няма да мръдна оттук, докато не се разберем. Нека отидем да си поиграем в гората, Ливи.

— Имам работа.

— Аз съм клиент и си плащам. И като част от сделката можеш да ми направиш списък на онова, което ще ми е нужно, а аз ще купя, каквото намеря в хижата. Със заплащането като водач и за екипировката с лекота ще прибереш няколко хилядарки. Комисиони, Лив. Знаеш, че е така.

— Освен това ти трябва и разрешително за влизане в граничната зона.

— Какво ли ще измислят още?

— Едно денонощие, и вече ще плачеш за своя лаптоп.

— На бас?

— Сто долара.

— Готово. — Той стисна ръката й.

 

 

Не бе очаквал Оливия да му изпрати списък на цял гардероб, детайлизиран до броя на чифтовете чорапи и комплектите бельо, който му препоръчва да вземе за екскурзията. Сякаш отново беше дванайсетгодишен и майка му му връчваше списък на нещата, които трябва да свърши.

Купи екипировката, включително нова раница, тъй като в забележка към списъка тя бе изтъкнала, че неговата е твърде малка и има значителен брой дупки. И въпреки че щяха да му тежат, купи две бутилки вино и ги напъха в резервните чорапи.

Да спиш на палатка беше едно, да изоставиш добрия тон — съвсем друго.

Когато приключи, пресметна, че ще носи на гърба си седемнайсет килограма. И се досещаше, че след седем-осем километра те ще тежат като сто.

С известно съжаление заключи клетъчния телефон и лаптопа в багажника на взетата под наем кола и промърмори:

— Ще се върна, момчета.

— Имам чувството, че ще спечеля тези сто долара още преди да сме тръгнали.

— Не беше хленч, а приятелско сбогуване.

Обърна се и я погледна. Тя беше с джинси, широки и избелели, фланелка с емблемата на „Ривърс Енд“ и леко яке, вързано около кръста. Здрави обувки, отбеляза си той, с множество впечатляващи драскотини и ожулвания по бомбетата. Носеше раницата, сякаш бе лека като перце.

Самодоволната усмивка й отиваше.

— Сигурен ли си, че си готов за това?

— Почти.

Тя намести шапката, която хвърляше сянка над очи те й, и вдигна палец.

— Да потегляме тогава.

Без дъжда, в който бяха вървели последния път, гората се стори на Ноа по-приветлива, макар и не по-малко първобитна. Струйки слънчева светлина си пробиваха път през короните и проблясваха неочаквано по разкошните зелени листа на пълзящите кленове и крехките мечове на папратите.

Въздухът стана по-хладен, по-наситен.

Той си припомни и разпозна повечето растения наоколо. Различната структура на кората по гигантските дървета, формата на листата в ниския храсталак. Огромният неравен килим от мъх и розетките на лишеите вече не му изглеждаха толкова чужди.

Вървеше мълчаливо, докато мускулите му се нагаждаха към бързото темпо и ушите му се настройваха към шумовете и птичите крясъци, огласящи гората.

Оливия го чакаше да заговори, да попита нещо или да се впусне в някой от онези непринудени монолози, в които така го биваше. Но той продължаваше да мълчи и лекото напрежение, което се бе появило, когато бе надянала раницата, се изпари.

Прекосиха тесен поток, който бълбукаше кротко, заобиколиха гъсталак от папрати, после започнаха изкачването по дългата, лъкатушеща пътека, която щеше да ги отведе в граничната зона.

Пълзящите кленове растяха нагъсто, гъвкава плетеница, която често преграждаше пътя им. Оливия ги заобикаляше, когато беше възможно, проправяше си път през тях, когато не беше, а по едно време бързо хвана клон, който така отскочи назад, че едва не шибна Ноа в лицето.

— Благодаря.

— Мислех, че си си загубил гласа.

— Ти искаше тишина. — Пресегна се и прокара ръка по тила й. — Достатъчно ли ти беше?

— Когато говориш прекалено много, просто те изключвам.

Ноа се засмя.

— Наистина обичам да съм с теб, Лив. — Хвана ръката й и промуши пръстите си през нейните. — Винаги съм обичал.

— Ще си объркаш крачката.

— Закъде бързаме толкова? — С разсеян жест поднесе ръката й към устните си. — Мислех, че ще вземеш Шърли.

— През повечето дни тя остава при дядо, а и в граничната зона не е разрешено да се водят кучета. Ето, погледни. — Тя спря изведнъж, клекна и почука с пръст леките следи по пътеката.

— Това са…

— Следи от мечка. И са доста свежи.

— Как разбра? Винаги го казват във филмите. „Следите са свежи — изсумтя той. — Мечката е минала оттук преди не повече от час, носела е черна шапка, яла е банан и си е подсвирквала «Сладката Рози от Пайк».“

Оливия се разсмя.

— Всички мечки, които познавам, си подсвиркват мелодии от телевизионни сериали.

— Ти се пошегува, Лив! — Ноа се наведе и й лепна звучна целувка. — Моите поздравления.

Тя го погледна навъсено и се изправи.

— Никакви целувки по пътя.

— Не прочетох подобно нещо в своя наръчник на туриста. — Той също се изправи и пое след нея. — А какво ще кажеш за яденето? Ще има ли ядене по пътя?

Оливия бе предвидила, че стомахът му ще се обади. Порови из джоба си, извади плик със закуска и му го подаде.

— Ъмм, кора и клончета, любимото ми. — Но отвори плика и й предложи половината.

С удоволствие би хванал отново ръката й, но пътеката се стесняваше и тя го отблъсна. Все пак, помисли си той, през последните десет минути се бе усмихвала повече, отколкото иначе за цял ден. Малко време сами в света, който Оливия обичаше толкова силно, бе най-доброто и за двамата.

— Имаш страхотно дупе, Лив.

Този път тя не си направи труда да задържи клона и се усмихна, когато чу изплющяването и приглушената ругатня. Без да спира, надигна манерката. Леко се бе изпотила от изкачването и това й беше приятно, чувстваше се здрава. Мускулите й бяха гъвкави, мислите — ясни. И, призна си го, компанията на Ноа й доставяше удоволствие.

Избрала бе тази пътека, която водеше покрай каньона, защото други туристи рядко се решаваха да поемат по нея. Дългите серпантини и стръмните участъци обезкуражаваха мнозина. Но тя я смяташе за една от най-красивите, харесваше я и заради усамотението.

Движеха се през разкошната гора, сред буйна зеленина, изкачваха хребети и отново се спускаха по ръба на отвесни скатове, които разкриваха гледката към сребреещите спокойни води на реката долу. Тук, където бродеше величественият лос и енотът нагазваше във водата, за да се мие, бе царството на дивите животни.

— Често сънувам това — каза тихо, едва ли не на себе си Ноа, когато спря да погледа.

— Ходенето ли?

— Не, че съм тук. — Опита се да хване и да сглоби изплъзващите се късчета от подсъзнателните си мисли. — Зелен гъсталак, ромон на вода, която тече някъде наблизо. И… че те търся. — Погледът му се стрелна към нея, впи се в очите й с онази внезапна напрегнатост, която винаги я стряскаше. — Оливия, търсил съм те толкова дълго.

Пристъпи към нея и сърцето й запърха лудо.

— Чака ни още много път.

— Не мисля. — Той внимателно сложи ръце на раменете й, плъзна ги надолу и я хвана за китките. — Ела тук за малко.

— Аз не…

— Не искам целувки по пътя — довърши той. — Толкова по-зле. — Наведе глава и докосна устните й със своите. После още веднъж. — Ти трепериш.

— Не е вярно. — Костите й бяха твърде омекнали, за да треперят.

— Може да съм аз. Така или иначе, изглежда, този път те намерих най-сетне.

Оливия се боеше, че е прав.

Дръпна се и, твърде несигурна, за да каже нещо, продължи по пътеката.

Първата река, която прекосиха, бе широка, водите й течаха бистри и буйни. Бреговете й бяха свързани с дървен мост и пъстрееха от туфи див напръстник с тъмнорозови камбанки и килим от кандилки с двубагрени цветчета. Пейзажът внезапно се преобрази, след наситената, усойна зеленина край коритото на реката, ги посрещна поразително красивата стара гора, където светлината се изливаше на снопове и очертаваше по земята светли петна.

Вековните дървета растяха изправени като древни воини, високи като гиганти, върховете им шумяха като море на вятъра, който не успяваше да проникне надолу.

Ноа зърна през клоните им тъмните криле на орел, открояващи се срещу ярката синева на лятното небе.

Между папратите и мъховете тук се мяркаха бели петна, къдрави връхчета на телима, белоснежни цветчета на пълзящ киселец на фона на кървавочервените му стебла, нежни чашки на тиарела.

„Самодивски цветя — помисли си Ноа, — крият се в сенките или танцуват край палавото поточе.“

И без да каже нещо, смъкна раницата от гърба си.

— Предполагам, това означава, че искаш почивка.

— Просто ми се ще да постоя малко тук. Кътчето е прекрасно.

— Значи сандвичите не те интересуват.

Той вдигна вежди.

— Да съм казвал подобно нещо?

Оливия още не бе посегнала да свали раницата, когато той се озова зад гърба й и я пое. По нейна преценка жестът бе петдесет на сто проява на кавалерство и петдесет на сто интерес към храната, която бе сложила вътре. И тъй като нямаше нищо против едното и другото, отвори ципа на джоба със сандвичите и зеленчуковите шницели.

Той бе прав. Беше чудесно място да поседнеш и да си отдъхнеш, да дадеш почивка на тялото си и да му позволиш да набере сили. Поточето ромонеше между камъните и блещукаше на тънките лъчи слънчева светлина, които се процеждаха през дърветата. Въздухът бе наситен с мирис на бор. Папратите разперваха пищно зелените си листа над брега. Двойка горски дроздове се стрелна почти беззвучно край тях, някъде от дълбините на леса долетя креслив грак на гарван.

— Често ли идваш тук? — попита Ноа, когато от сандвичите останаха само трохи.

— Водя групи по този маршрут четири-пет пъти в годината.

— Нямах предвид организираните екскурзии. Често ли идваш, както сега, да поседиш и известно време да не вършиш нищо?

— Отдавна не съм го правила. — Оливия пое дълбоко въздух, облегна се назад на лакти и затвори очи. — Твърде отдавна.

Изглеждаше спокойна. Сякаш най-сетне тревожните мисли я бяха напуснали. Ноа трябваше само да се премести, за да сложи ръката си върху нейната, да докосне устните й със своите.

Нежно, толкова сладко, че сърцето й въздъхна още преди да бе отворила очи и да го бе погледнала.

— Започваш леко да ме тревожиш, Ноа. Кажи ми, какво целиш?

— Мисля, че бях пределно откровен по този въпрос. И се чудя защо и двамата се изненадваме, че през всичките тези години, може би от самото начало на всичко това, имам чувства към теб. Трябва ми известно време, за да си изясня какви са тези чувства. Ала преди всичко, Лив, аз те желая.

— Мислиш ли, че е на хубаво, Ноа, след като връзката, която вярваш, че съществува между нас, започва от убийство? Не си ли задаваш понякога този въпрос?

— Не, но предполагам, че ти си го задаваш.

— Не бях си го задавала отпреди шест години. Но сега си го задавам, да. Това е заплетена част от моя живот и моята същност. Съкровена част. Чудовището и жертвата, и двете са вътре в мен. — Тя прибра коленете си, обви ги с ръце. Със смущение си даде сметка, че никога не бе разговаряла така с друг, дори с близките си. — Трябва да си помислиш върху това, преди нещата да тръгнат… изобщо нанякъде.

— Лив… — Ноа почака, докато тя обърна глава към него, после хвана здраво лицето й между дланите си и впи устни в нейните, силно, страстно и напористо. — Ти трябва да си помислиш върху това. Защото те вече са стигнали твърде далеч, поне що се отнася до мен, и напредват адски бързо.

По-смутена, отколкото бе готова да признае, Оливия се изправи.

— Сексът е лесна работа, той е просто първичен човешки инстинкт.

Ноа стана, без да я изпуска от погледа си, тъмнозелените му очи се потапяха в нейните и я поглъщаха.

— Ще ми достави огромно удоволствие, наистина огромно, да ти докажа, че грешиш. — После с рязка промяна в настроението, към която й бе трудно да се нагоди, метна раницата на гърба си и й хвърли откровено нахална усмивка. — Мога да ти обещая едно, Оливия, че когато проникна в теб, няма да ти е лесно.

Тя реши, че е по-умно да не коментира. Ноа не можеше да я разбере, не можеше да разбере емоционалните ограничения, които си бе наложила, бариерите, които се бе принудила да издигне за самозащита. И никой мъж досега не бе я карал да изпитва дори следа от съжаление заради тази необходимост, той бе първият, призна си тя, когато отново поеха по пътеката.

Приятно й бе с него. Дори и само това беше обезпокоително. Редом с Ноа започваше да забравя, че той веднъж бе разбил сърцето й и че не бива да се подлага на риска историята да се повтори. Другите мъже, с които си бе имала работа, започваха да я отегчават или дразнят за броени седмици. И тя не бе смятала това за проблем, а по-скоро за преимущество. След като не държеше да се обвързва с някого, нямаше опасност да загуби ориентация, да загуби главата или сърце то си.

И накрая да се окаже жертва.

Колкото повече се изкачваха, толкова по-силна ставаше слънчевата светлина. Белите й лъчи се изливаха на потоци и открояваха първите истински цветни петна по земята.

Имаше пенстемон с тъмночервени камбанки и кантарион със свежи жълти съцветия. Докато прекосяваха поредното било, се мяркаха нови пейзажи, дълги V-образни долини в ниското, стръмни гористи баири около тях.

Следващата река, която прекосиха, бе бърза и камениста, изливаше се в тътнещ водопад от ръба на скалата.

— Погледни. Ето там — показа Оливия и бръкна да извади бинокъла. — Лови риба.

— Кой? — Ноа присви очи и проследи посоката на ръката й. На скално островче сред кипящата вода видя тъмна изгърбена фигура. — Това не е ли… Господи! Мечка! — грабна бинокъла, подаден му от Оливия, и погледна през него.

Мечката внезапно изникна в зрителното му поле и той едва не отскочи. Надвеси се от моста от неодялани греди и започна да наблюдава животното, което се взираше в реката. Огромната му черна лапа плясна светкавично във водата, пръскайки капки. И се показа оттам, стиснала риба, която се мяташе и блестеше като сребро на слънцето.

— Хвана една! Леле, видя ли това? Улови я във водата, от първия път.

Тя не беше видяла. Беше наблюдавала него, изненадата и вълнението, изписани на лицето му, безкрайния му възторг.

Мечката се зае със закуската си и Ноа поклати глава.

— Страхотна сръчност в риболова, ужасни маниери на масата. — Свали бинокъла от очите си, понечи да го върне на Оливия и хвана погледа й.

— Нещо не е наред ли?

— Не. — „Нищо не е наред — помисли си тя. — Или пък всичко си е съвсем наред.“. — Няма нищо. По-добре да тръгваме, ако искаме да разпънем палатката, преди да се е мръкнало.

— Имаш ли предвид определено място?

— Да. Ще ти хареса. Сега ще вървим край реката. Още около час.

— Още цял час! — Той намести раницата на раменете си. — Да не сме тръгнали за Канада?

— Ти пожела да видиш граничната зона — напомни му тя. — И ще я видиш.

Беше права в едно, реши Ноа, когато стигнаха. Мястото му хареса. Беше закътано между огромни дървета край плискащата се в каменистото си корито река. Светлината бе златиста, ветрецът разнасяше дъх на бор и вода.

— Отивам нагоре по течението да хвана вечерята — каза Оливия и извади от раницата сгъваема въдица.

— Много хитро.

— Ако ми провърви, ще вечеряме като мечки. Ако пък не, имам няколко опаковки дехидрирана храна.

— Гледай да ти провърви, Лив.

— Можеш ли да разпънеш палатката, докато ме няма?

— Разбира се, върви да уловиш вечерята, пък аз ще свия гнездото. Нямам нищо против тази или каквато и да било друга смяна на ролите.

— Ха! В случай че решиш да се поразходиш, само не се отдалечавай от реката, поглеждай компаса си. Ако се загубиш…

— Няма. Не съм слабоумен.

— Ако се загубиш — повтори тя, — седни и чакай да те намеря. — Ноа изглеждаше така засегнат, че тя го потупа по бузата. — Засега се справяш доста добре, градско момче.

Той я проследи с поглед и си обеща занапред да се справя значително по-добре.