Нора Робъртс
Краят на реката (25)

Глава 24

— Никога не съм искал да бъда сам. — Танър държеше чашата кафе, която Ноа му беше дал, и примигваше срещу слънцето. — Да съм сам за мен бе наказание. Провал. Джули го умееше и често го предпочиташе. Тя не чувстваше такава нужда да е в центъра на вниманието, каквато чувствах аз.

— Чувствах или чувствам? — попита Ноа, като наблюдаваше Сам.

Той се усмихна.

— Вече знам, че самотата си има свои предимства. Джули винаги го е знаела. Когато се разделихме, когато купих къщата в Малибу, перспективата да живея сам в нея ме ужасяваше почти толкова, колкото тази да живея без Джули. Не си спомням много за къщата в Малибу. Предполагам, че е била като твоята. — Той хвърли поглед към кремавото дърво, към бистрите стъкла и пъстрите цветя в каменните саксии. После отново се обърна към океана. — И гледката едва ли е била по-различна. На теб харесва ли ти тук, като си сам?

— Работата ми изисква да прекарвам доста от времето си в усамотение.

Танър не каза нищо, само кимна и се смълча.

Ноа бе имал някои съмнения доколко е разумно да провежда интервютата в собствения си дом. Накрая му се бе сторило, че така е най-практично. Никой нямаше да ги безпокои, на което държеше, пък и щеше да удовлетвори желанието на Сам да е на открито, като се разположат на терасата. Не беше се сетил за сериозен аргумент, за да откаже, тъй като Сам вече знаеше адреса му.

Почака, докато гостът му запали нова цигара.

— Разкажи ми за нощта на двайсет и осми август.

— Не исках да бъда сам — повтори Танър. — Не работех, току-що бях уволнил агента си. Ядосан бях на Джули. За коя се мислеше тя, по дяволите, да ме изрита от къщата, когато тя се чукаше наляво и надясно, а не аз? Обадих се на Лидия. Трябваше ми компания, трябваше ми съчувствие. Тя мразеше Джули, така че знаех, че ще каже, каквото исках да чуя. Мислех да се надрусаме и да правим секс — както преди. Щеше да е за урок на Джули. — Ръката му се сви в юмрук на коляното и започна да почуква ритмично по него. — Тя не си беше вкъщи. Прислужницата й каза, че е излязла за цялата вечер. Така че допълнително се вбесих. Не можех да разчитам на никого, все ги нямаше, когато човек има нужда от тях. Навих се яко. Можех да се обадя и на други хора, но си казах да вървят по дяволите. Смръкнах една магистрална, за да се заредя, после се качих в колата и потеглех за Ел Ей.

— Свидетелите твърдят, че си търсил Лукас Манинг, сбил си се с охраната в един от клубовете, преобърнал си поднос с напитки в друг.

— Сигурно. — Сам небрежно помръдна рамо, но ръката му продължаваше да отмерва своя отсечен ритъм. — Всичко ми е като в мъгла. Ярки светлини, ярки цветове, лица, тела. В колата смръкнах още една магистрална, може би две, преди да потегля към нашата къща. Бях и пийнал. Насъбрал бях цялата тази енергия, целия този гняв и единственото, за което можех да мисля, бе Джули. Щяхме да уредим това, по дяволите. Веднъж завинаги. — Той се облегна назад и затвори очи. Ръката му се усмири, после започна да драска по коляното си. — Спомням си как дърветата се открояваха срещу небето, като на картина. И фаровете на другите коли бяха като слънца, които светеха в очите ми. Чувах собствения си пулс в главата си. Нататък спомените ми се раздвояват. — Той отвори очи, сини и напрегнати, и ги впери в очите на Ноа. — Порталът е заключен. Знам, че той е там вътре, с нея. Кучият му син. Тя се обажда по интеркома, казвам й да отвори портала, защото трябва да говоря с нея. Внимавам, много внимавам тонът ми да е спокоен. Знам, че няма да ме пусне да вляза, ако разбере, че съм смъркал. Няма да ме пусне, ако разбере, че съм друсан. Тя ми казва, че е късно, но аз упорствам, убеждавам я. Тя отстъпва. Карам до къщата. Луната е толкова ярка, че ме заболяват очите. А тя стои на вратата с гръб към светлината. Облечена е в белия копринен халат, който й бях купил за последната ни годишнина. Косата й се спуска по раменете, краката й са боси. Толкова е красива. И студена, лицето й е студено, сякаш е издялано от мрамор. Казва ми да побързам, защото е уморена, и влиза в салона. На масата има чаша вино. И списанията. Ножиците. Сребърни, с дълги остриета, лежат върху стъклото. Тя взема виното си. Вече е разбрала, че съм друсан, така че е ядосана. Пита ме: „Защо си причиняваш това? Защо причиняваш това на мен, на Ливи?“. — Сам вдигна ръка към устните си и започна да търка насам-натам, насам-натам. — Аз й казвам, че тя е виновна, тя, защото се оставя в ръцете на Манинг, защото поставя кариерата си пред нашия брак. Това е стар спор, позната територия, но този път взема друг обрат. Тя заявява, че скъсва с мен, че за нас няма надежда, че иска да изчезна от живота й. Че й се повдига от мен, че я отвращавам.

Все още актьор, той подчертаваше думите, правеше паузи, говореше с чувство.

— Не повишава глас, но аз виждам как думите излизат от устата й. Виждам ги като тъмночервен дим и те ме задушават. Казва ми, че никога не е била така щастлива, както след като ме изгони, и няма намерение да се обременява с бивша звезда, пристрастена към наркотиците. Манинг не само е по-добър актьор, а е и по-добър любовник. И съм напълно прав, уморила се е да го отрича. Той й дава всичко онова, което аз не мога.

Ноа наблюдаваше как очите на Сам стават безжизнени и присви своите.

— Обръща ми гръб, сякаш съм нищо — промърмори Сам, после повиши глас, почти закрещя: — Сякаш онова, което сме преживели заедно, е нищо! Червеният дим от думите й покрива лицето ми, изгаря гърлото ми. Ножиците с дългите сребърни остриета са в ръцете ми. Искам да я пронижа с тях, да ги забия дълбоко в нея. Тя изпищява, чашата изхвърча от ръката й, разбива се. От гърба й бликва кръв. Сякаш съм извадил тапата на бутилка чудесно червено вино. Тя залита, чува се трясък. Нищо не виждам през дима, просто продължавам да удрям с ножиците. Кръвта пари ръцете ми, лицето ми. На пода сме, тя пълзи, ножиците са като част от ръката ми. Не мога да ги спра. Не мога да спра…

Клепачите му се спуснаха и закриха очите, ръцете на коленете му бяха така силно стиснати, че кокалчетата им бяха побелели.

— Виждам Ливи на прага, вперила в мен майчините си очи.

Когато взе кафето си, ръката му трепереше. Отпи дълга глътка, като човек, който току-що е излязъл от пустинята и умира от жажда.

— Това е единият начин, по който си го спомням. Може ли сега да помоля за нещо студено? Вода?

— Добре. — Ноа изключи касетофона, стана, влезе в кухнята и опря длани на плота. Ледена пот тръпнеше по кожата му. Картините от убийството бяха достатъчно мъчителни. Но той бе чел показанията, изучавал бе докладите. Знаеше какво да очаква. Онова, което го бе разтърсило, бе съвършеното актьорско майсторство, с което разказваше Сам. То и представата как Оливия се измъква от своето детско креватче и попада насред онзи кошмар.

Колко ли пъти го бе преживявала наново? — питаше се той.

Наля две чаши минерална вода с лед и събра сили да се върне и да продължи.

— Чудиш се дали все още можеш да бъдеш обективен — каза Сам, когато Ноа излезе с чашите. Чудиш се как издържаш да стоиш тук с мен и да дишаш същия въздух.

— Не. — Ноа му подаде водата и седна. — Това е част от работата ми. Питам се ти как живееш със себе си. Какво виждаш, когато поглеждаш в огледалото всяка сутрин.

— Две години ме държаха под наблюдение, за да не се самоубия. Прави бяха. Но след време човек свиква да преминава някак си от ден в ден. Аз обичах Джули и тази любов беше най-хубавото нещо в живота ми. И все пак не беше достатъчна, за да ме направи мъж.

— А двайсетте години в затвора достатъчни ли бяха?

— Двайсетте години в затвора ме накараха да съжалявам, че унищожих всичко, което ми бе дадено. Ракът ме доведе до решението да взема, каквото е останало.

— Какво е останало, Сам?

— Истината и приемането й такава, каквато е. — Той отново отпи глътка вода. — Спомням си онази нощ и по друг начин. Започва пак така, със смъркането, с обикалянето, с това, че позволявам на дрогата да подклажда гнева ми. Но този път портите са отворени, когато стигам там. Господи, това ме нервира. Какво си мисли тя, по дяволите? Ще си поговорим малко по този въпрос. Ако Манинг е вътре… Много добре знам, че е там. Виждам го как чука жена ми. Размишлявам дали да не го убия, с голи ръце, пред очите й. Вратата на къщата е широко отворена. Светлината се плиска навън. Това на истина ме вбесява. Влизам, готов да се бия. Понечвам да тръгна нагоре, сигурен, че ще ги пипна в леглото, но чувам музиката от салона. Значи се чукат там, с музика, на отворена врата, а дъщеря ми е горе. И тогава… — той спря, отпи голяма глътка вода и остави чашата. — Навсякъде има кръв. В началото дори не разбирам, че е кръв. Прекалено много е, за да е истинска. Има счупени стъкла, натрошени. Лампата, която бяхме купили през медения си месец, е разбита на пода. Главата ми бучи от кокаина и водката, но си мисля: „Господи, господи, тук е влизал крадец!“ И я виждам. О, Боже, виждам я на пода.

Гласът му изневери, затрепери и секна. Изпълнение то бе също толкова съвършено, както и в сцената на насилието от първата версия.

— Коленичил съм край нея, повтарям името й, опитвам се да я вдигна. Кръв, тя цялата е в кръв. Знам, че е мъртва, но й казвам да се събуди, че трябва да се събуди. Изтеглям ножиците от гърба й. Ако ги извадя, те няма да й причиняват болка. И виждам Ливи, вперила очи в мен. — Той взе цигара от кутията на масата, драсна клечка кибрит и пламъкът се залюля като от силен вятър. — Полицията не прие тази версия. — Издуха дима. — Нито съдебните заседатели. След време и аз престанах да я приемам.

— Работата ми не е да приемам или да не приемам нещо, Сам.

— Да. — Той кимна, но погледът му бе някак хитър, закачлив. — Обаче ще те човърка, нали?

 

 

— Според Манинг, той и Джули никога не са били любовници, не защото не е опитвал, честно си го призна. — Ноа стоеше с баща си в двора на младежкия център, докато група хлапаци се боричкаха за топката на наскоро асфалтираното баскетболно игрище. — Бил е влюбен в нея, или увлечен, прекарвали са доста време заедно, но тя го е смятала за приятел.

— Така го представи и при разследването.

— Ти повярва ли му?

Франк въздъхна и поклати глава, като видя, как едно от неговите момчета изпортва пас.

— Беше убедителен. И показанията на икономката потвърждаваха неговите. Тя се кълнеше, че в къщата не е преспивал друг мъж, освен съпругът на господарката й. Тя беше безкрайно лоялна към Джули и не беше изключено да я прикрива, но не я разпитвахме повече за това.

В подкрепа на обратното говореха единствено подозренията на Сам Танър и обичайните слухове. А както се разви случаят, нямаше никакво значение дали е вярно, или не е. Танър бе убеден, че са любовници, така че за него това бе реалност и съответно мотив.

— Не ти ли се вижда странно, че Манинг и Лидия Лоринг в края на краищата са станали любовници, макар и само за няколко месеца?

— На това му се казва „магията на Холивуд“, приятел.

— Само хипотетично, ако не бе заковал Танър, къде другаде щеше да търсиш?

— Бяхме го заковали и въпреки това продължавахме да търсим. Разпитахме Манинг, Лидия, икономката, агента, семейството. Особено съпрузите Мелбърн, тъй като и двамата работеха за Джули. Всъщност отделихме доста внимание на Джейми Мелбърн. Тя наследи значителна сума пари след смъртта на сестра си. Прегледахме писмата от почитатели на Джули, отделихме смахнатите и ги проверихме, в случай че някой откачен обожател е успял да се справи с алармената система и да влезе. Факт е, че Танър беше там. Оръдието на престъплението беше покрито с негови отпечатъци. Разполагаше с мотив и с възможност. И собствената му дъщеря го бе видяла. — Франк пристъпи от крак на крак. — Имах някои затруднения със случая през първите няколко дни. Нещата не се връзваха така добре, както ми се искаше.

— В какъв смисъл не са се връзвали?

— Просто поведението на Танър беше такова, особено, в главата му се смесваха две различни нощи, две отделни спречквания с Джули, или поне се преструваше, че е така… Някак не ми пасваше. После си взе адвокат и се запъна. Разбрах, че ме е манипулирал. Не му позволявай да манипулира и теб, Ноа.

— Не му позволявам. — Ала пъхна ръце в джобовете и закрачи насам-натам. — Само ме изслушай. Преди два дни той ми разказа две версии за онази нощ. Първата съвпада с твоите заключения почти напълно. Той се вживяваше в ролята, докато го описваше. Сякаш повтаряше сцена на убийство от някой жесток филм. После ми разказа другата версия, как е отишъл там и я е намерил. Ръцете му се разтрепериха, пребледня. Гласът му се извисяваше и спускаше като влакче от лунапарк.

— Ти на коя повярва?

— И на двете.

Франк кимна.

— И ти е казал последна онази, която го изкарва невинен. Та впечатлението от нея да остави най-дълбоки следи.

Ноа въздъхна шумно.

— Да, мислих върху това.

— Може би още му се иска да е било както във втората версия. В едно му повярвах, Ноа, че след това горчиво е съжалявал, задето тя му е отворила онази нощ. Не бива да забравяш най-същественото — добави Франк. — Той е актьор и знае как да представи нещата в благоприятен за себе си вид.

— Не го забравям — промърмори Ноа. Но нещо го чоплеше.

 

 

Реши да отскочи и да види майка си. Имаше намерение да потегли за щата Вашингтон на другия ден. Този път щеше да пътува със самолет и после да вземе кола под наем. Не искаше да губи време по пътищата.

Силия бе седнала на малката им странична тераса, преглеждаше пощата и си пийваше билков чай от висока стъклена чаша. Поднесе му страната си за целувка и размаха под носа му някакво циркулярно писмо.

— Виждал ли си това? Заплашват, че ще орежат субсидиите за опазването на северния морски слон, нали ги знаеш онези тюлени…

— Трябва да съм го пропуснал.

— Отвратително е. Конгресмените си гласуват увеличения на заплатите, харчат милиони от парите на данъкоплатците за изследвания върху изследванията на изследванията, но ще си седят със скръстени ръце и ще позволят още един от видовете на нашата планета да бъде изтребен.

— Върви да ги хванеш за гушите, мамо.

Тя се намуси, остави писмото и взе друго.

— Баща ти е в младежкия център.

— Знам. Току-що бях там. Помислих си да мина и да те видя, преди да потегля за щата Вашингтон утре.

— Радвам се, че дойде. Защо не останеш за вечеря? Имам нова рецепта с артишок, която искам да изпробвам.

— Брей, звучи… съблазнително, но трябва да си стягам багажа.

— Лъжец — каза тя през смях. — Колко време няма да те има?

— Зависи.

— Книгата ли те затруднява?

— Малко, нищо особено.

— Какво тогава?

— В момента мислите ми са малко заети. — Той взе чая й. Отпи и изстена. Не бе сложила и грам захар. — С нещо лично. С Оливия Макбрайд.

— Наистина ли? — Силия проточи думите, произнесе ги на срички и се подсмихна като доволна котка. — Не е ли прекрасно?

— Не знам колко е прекрасно и защо се радваш толкова. Не си я виждала от дете.

— Чела съм писмата й до баща ти. Изглежда ми умна, чувствителна млада жена, няма нищо общо с онези, които избираш обикновено, особено с онова изчадие Карин. Между другото, тя още не се е появила.

— Чудесно. Нека си седи в дупката, която си е изровила.

— Май ще трябва да се съглася с теб. И ми е приятно да чуя, че се интересуваш от някого. Никога не си ми казвал, че се интересуваш от жена. Само че се срещаш с тази или онази.

— Лив ме интересува от години.

— Наистина ли? Как така? Тя беше, на колко, на дванайсет, когато я видя за последен път.

— На осемнайсет. Преди шест години ходих при нея, когато учеше в колежа.

Изненадана, Силия престана да отваря писмата.

— Ходил си да я видиш? Никога не си го споменавал.

— Не, най-вече защото не бях особено доволен от начина, по който се развиха нещата. — Той въздъхна. — Добре, с няколко думи, исках да напиша книгата още тогава. Отидох да се срещна с нея, за да я уговаря да ми съдейства. После я видях и… Господи, то просто избухна в мен. Не можех да мисля. Само като я погледнех, с мен ставаше нещо и изобщо преставах да мисля.

— Ноа… — Силия сложи ръката си върху неговата. — Нямах представа, че някога си се чувствал така с някого.

— Чувствах се така с нея. И развалих всичко. Когато разбра защо съм дошъл, това я нарани. Не пожела да чуе нито извиненията, нито обясненията ми. Просто ми затвори вратата.

— И отвори ли я отново?

— Мисля, че вече е дръпнала едно-две от резетата.

— Преди не си бил откровен с нея и е завършило зле. Това би трябвало да ти подсказва нещо.

— Подсказва ми. Но първо трябва да сломя съпротива та й. — И понеже се почувства по-добре дори само като го каза на глас, Ноа се усмихна. — Тя е несравнимо по-твърда, отколкото беше на осемнайсет години.

— Ще мислиш повече за нея, ако те накара да се потрудиш. — Тя помилва ръката му, после отново се зае с пощата. — Познавам те, Ноа. Когато искаш нещо, вървиш упорито към него. Може да не стане веднага, ала не се отказваш, докато не го получиш.

— Ами, имам чувството, че почти през целия си живот съм вървял към Оливия Макбрайд. Междувременно… Мамо? Какво има? — Силия бе станала бледа като мъртвец и като я видя, той скочи, изплашен, да не е получила инфаркт.

— Ноа… О, Боже! — Тя сграбчи ръката, която Ноа бе сложил на лицето й. — Виж! Виж!

Той взе листа, но не го погледна, мъчеше да успокои и двама им.

— Спокойно. Само стой неподвижно. Поеми си дъх. Ще повикам лекар.

— Не, за Бога, погледни! — Хвана китката му и дръпна обърнатия наопаки лист.

Тогава Ноа го видя. Фотокопието беше неясно, лошо, но разпозна снимката от местопрестъплението с тялото на Джули Макбрайд, направена от полицейския фотограф.

Имаше екземпляр от нея в собствените си архиви и въпреки че я бе гледал хиляди пъти, студеното черно-бяло фотокопие го ужаси с нова сила.

Не, не бе фотокопие, забеляза той. Снимката беше сканирана на компютър, удебелените букви под нея също бяха компютърно генерирани.

„МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ ОТНОВО.

МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ НА ТЕБ.“

Срещна ужасените, стреснати очи на майка си и го обзе ярост, студена и овладяна.

— Този път е сбъркал адреса — промърмори.

Остана, докато дотича баща му. Но никакви аргументи и молби не го убедиха да дочака идването на полицията.

Негодникът наистина го бе манипулирал и почти го бе изиграл. А сега заплашваше семейството му. „Отмъщава си — каза си Ноа, когато изскочи от колата и тръгна по Сънсет. — Отмъщава си на ченгето, което помогна да го тикнат зад решетките. Като преследва близките му. Подмами сина му с историята, взе парите, а после започна да тероризира жена му.“

Ноа нахълта във входа на сградата, хвърли поглед към асансьора и предпочете стълбите. Какво падение за едно бивше величие, помисли си. Мазилката се лющеше, стълбището бе мрачно и във въздуха се усещаше застоял сладникав дъх на марихуана.

Но и това му бе малко.

Копелето обичаше да взема за жертви жени. Ноа стигна до апартамента на втория етаж и заблъска с юмрук по вратата. Жени и малки момичета. Сега щяха да видят как ще се справи, когато има насреща си мъж.

Отново заблъска и вече мислеше сериозно да разбие вратата. Студеният му гняв се бе разпалил и го тласкаше към действие.

— Ако търсите стареца, той се чупи.

Ноа се обърна, видя жената — проститутката, по дяволите, поправи се той.

— Къде се е чупил?

— Ей, аз не следя съседите си, сладурче. Ти ченге ли си?

— Не, имам да уреждам нещо с него, това е.

— Наприличваш ми на ченге — реши тя, след като го измери от горе до долу с поглед на познавач. — Патрулиращ полицай?

— Защо смяташ, че полицията трябва да се интересува от него?

— Ха, да не мислиш, че не надушвам, когато някой е престъпник? Лежал е дълго в пандиза. Какво е направил, убил ли е някого?

— Искам само да поговоря с него.

— Е, няма го тук. — Тя продължи по пътя си и облъхна Ноа с неприятна миризма на евтин парфюм и нечистоплътност. — Вчера си стегна сакчето и се изнесе.

 

 

Оливия бе останала да работи в кабинета си дълго след като центърът бе затворен за посетители. Канцеларската работа имаше гадното свойство да я затрупва в края на пролетта и през лятото. Много по-приятно й бе да придружава групи по маршрутите, да изнася лекции или да води неколкодневните екскурзии из околността.

Хвана се, че се е втренчила в телефона отново и изруга тихо. Излишно бе да се заблуждава, причината да остава до късно на работа отчасти се криеше в надеждата, че Ноа може да се обади, и това бе унизително, направо позорно.

Което не бе се случвало от два дни, напомни си тя. Не че бе длъжен да се обажда, разбира се. Не че тя не можеше да му се обади, ако поиска. Ала не би го направила, по дяволите, защото ще изглежда, сякаш се е надявала той да й се обади.

Държеше се като влюбена гимназистка. Поне така й се струваше. Защото в биографията й отсъстваше подобна фаза. Очевидно на шестнайсет години бе имала повече ум в главата, отколкото сега.

Сега потъваше в мечти, щом погледнеше цветята, които той й бе изпратил. Спомняше си точно с какъв тон бе произнесъл името й. След като я бе целунал. Спомняше си усещането от докосването на пръстите му по лицето й. Лекото трепване от възмущение и удоволствие в стомаха.

Как говореше и говореше, как се шегуваше с нея и я дразнеше, докато накрая я обезоръжи и я накара да се засмее. Той бе първият от мъжете, които някога бе харесвала, който успяваше да я разсмее.

И определено бе единственият, за когото бе мислила, след като бе излязъл от полезрението й.

Не, може би трябваше да каже вторият, защото по-младият Ноа също я бе привличал, очаровал, обърквал. И тя, и той доста се бяха променили, така че това… каквото и да бе това помежду им, изглеждаше някак ново. И завладяващо.

Което говореше много, както за нея, така и за него.

Никога не си бе позволявала нещо повече от повърхностни връзки, и то не кой знае колко на брой.

Защо, за Бога, седеше тук и анализираше чувствата си, когато първо на първо не бе искала да изпитва никакви чувства? Имаше си достатъчно тревоги, за да добавя към цялата бъркотия и Ноа Брейди.

Хвърли поглед към малкия стенен шкаф. Прибрала бе музикалната кутия в опаковката и я бе напъхала там. Защо ли я бе изпратил? Предложение за мир ли беше или заплаха? Не желаеше първото и отказваше да се поддаде на второто.

Ала не бе събрала сили да я изхвърли.

Телефонът звънна и Оливия скочи като глупачка, после завъртя очи от яд. Сигурно беше Ноа. Кой друг би се обадил толкова късно? Взе се в ръце и преди да грабне нетърпеливо слушалката, нарочно изчака цели три извинявания, като се стараеше да диша спокойно.

Когато вдигна, гласът й бе студен и рязък.

— Природолюбителски център „Ривърс Енд“.

Чу тихата музика и си помисли, че Ноа създава обстановка за романтичен разговор. Понечи да се засмее, отвори уста да каже нещо подходящо за случая, после на пълно загуби дар слово.

Разпознала я бе. — „Спящата красавица“ на Чайковски.

Високите, чисти, сърцераздирателни тонове, които я връщаха към една топла лятна нощ и острата миризма на кръв.

Ръката й стискаше слушалката, паническите удари на сърцето й отекваха в главата.

— Какво искаш? — Тя притисна свободната си ръка между гърдите и започна да се разтрива, сякаш за да уравновеси нарастващото налягане отвътре. — Знам кой си. Знам какво представляваш.

Чудовището беше на свобода.

— Не ме е страх от теб.

Това беше лъжа. Ужас, горещи, мазни потоци от ужас се изливаха в стомаха и се плъзгаха по кожата й. Искаше й се да изпълзи под бюрото, да се свие на кълбо. Да се скрие. Просто да се скрие.

— Стой настрана от мен. — Страхът си проби път, прониза гласа й. — Само стой настрана!

Трясна слушалката и побягна. Паниката клокочеше лудо в гърлото й.

Дръжката на вратата се изплъзваше от ръката й, караше я да скимти от безсилие, докато най-сетне успя да я хване здраво. Центърът бе тъмен, тих. Едва не се върна малодушно назад, но телефонът отново зазвъня. Собствените й писъци я докараха до истерия и тя хукна като луда по коридора, като се препъваше и хлъзгаше. Дъхът й излизаше със свистене от дробовете, хлипаше в тишината. Трябваше да излезе. Да избяга. Да се скрие на сигурно място.

Но щом посегна към топката, тя рязко се завъртя. Вратата се отвори широко и в рамката й се очерта силует на мъж.

Притъмня й, зрението й се размъти. Чу неясно, че някой я вика по име. Нечии ръце се сключиха около раменете й. Почувства, че се олюлява, плъзна се между тях и потъна в мрак.

— Ей, ей, ей! Хайде. Ела на себе си.

Главата й се въртеше. Усети леки плесници по лицето си, бръсване на устни по своите. Трябваха й няколко секунди, докато осъзнае, че е на пода и Ноа я люлее като бебе в скута си.

— Престани да ме шамаросваш, идиот такъв. — Лежеше неподвижно, обезсилена от смущението и отзвучаващата паника.

— О, да, така е по-добре. Чудесно. — Той покри устните й със своите и изля в целувката океан от облекчение. — За пръв път ми се случва жена да припадне в краката ми. И трябва да кажа, че изобщо не ми беше приятно.

— Не съм припадала.

— Значи си се престорила изключително сполучливо. — Ноа си даде сметка, че Оливия е била в безсъзнание само няколко секунди, макар да му се бе сторило, че е минала цяла вечност, докато се раздвижи в ръцете му.

— Извинявай, че те изплаших, като нахълтах така. Видях, че лампата в офиса ти свети.

— Остави ме да стана.

— Нека поседим тук за минута. Докато краката започнат отново да ме държат. — Той опря бузата си до нейната. — Е, иначе как я караш? — Премести я така, че да вижда лицето й. И само като погледна ясните кехлибарени очи, бледата кожа, нещо в него се преобърна. — Наистина ми липсваше. — Ръката му се ровеше в косите й, милваше ги. — Толкова е странно. Знаеш ли колко време сме прекарали всъщност заедно?

— Не.

— Недостатъчно — промърмори той и отново потърси устните й. Този път те бяха нежни и отзивчиви. Ръцете й се вдигнаха и го обгърнаха. Ноа почувства как потъва и се отпуска в тях, сякаш това чудо бе естествено като дишането.

Сега Оливия не оказваше никаква съпротива. Той я целуваше нежно, бавно, сигурно, докато не остана нищо друго освен вълнуващото сливане на устните.

— Лив… — Покри я с целувки от брадичката до тила. — Нека затворя вратата.

— Ммм?

В топлината на сънения й отговор се долавяха разпалени искри.

— Вратата. — Ръката му се плъзна по гърдите й, пръстите се забързаха, когато тя се изви към него. — Не искам да се любя с теб пред отворена врата.

Тя отново издаде мъркащ звук, хванала със зъби долната му устна, и блъсна вратата, опитвайки се сама да я затвори.

После телефонът зазвъня и Оливия понечи да се освободи.

— Това е само телефон. Господи! — За да се защити, той стегна ръцете й в здрава прегръдка.

— Това е той. Пусни ме! Той е…

Не я попита за кого става дума. Тя говореше с този тон единствено за баща си.

— Откъде знаеш?

В пристъпа на паника тя бе извъртяла толкова силно очи, че ирисите им почти се бяха скрили.

— Обади се преди малко, точно преди да дойдеш.

— Какво ти каза?

— Нищо. — Победена, тя се сви, запуши с ръце ушите си. — Нищо, нищо…

— Всичко е наред, спокойно. Стой тук. — Ноа я избута настрана и се втурна като разярен бик към кабинета. Но когато посегна към слушалката, телефонът престана да звъни.

— Той беше. — Оливия бе успяла да стане и да се дотътри до вратата. Но цялата се тресеше. — Не каза нищо. Само ми пусна музиката. Музиката, която звучеше от стереоуредбата на майка ми в нощта, когато я уби. Иска да знам, че не е забравил.