Нора Робъртс
Краят на реката (24)

Глава 23

— Излязъл ли? Как така е излязъл?

— Пуснали са го преди две седмици. Адвокатът му е подал молба във връзка със заболяването и са изместили напред датата на освобождаването. — Франк се настани на един от столовете на терасата, тъй като синът му се бе възползвал от облачния ден и тишината на плажа, за да поработи навън.

— Негодник! — Ноа скочи на крака и закрачи от единия край на терасата до другия. — Негодник! Трябва да е знаел последния път, когато ходих да се видя с него. Не ми каза. Този следобед най-сетне си уговорих среща със Смит и секретарят му също не спомена за това. Е, къде, по дяволите, е отишъл?

— Нямам информация. Всъщност мислех, че ти може да знаеш. Не бих имал нищо против да държа под око Танър. — Франк си спомни шока и уплахата в очите на Оливия. — Заради миналото.

— Не си е направил труда да ми даде шибания си адрес за кореспонденция. Книгата загива без него. — Той погледна купищата листове, затиснати с бутилки, с раковина, с каквото му бе попаднало под ръка. — Без него и Лив работата ми спира. Всичко тръгва от тях. Безусловно ли го освобождават? — Той отново се обърна към Франк. — Не под гаранция, така че да е длъжен да се разписва?

— Излежал е присъдата си. Щата Калифорния няма повече претенции към него.

— А ти?

— Кой пита, синът ми или писателят?

Лицето на Ноа веднага се затвори, стана безизразно.

— Няма значение.

— Не исках да кажа, че няма да отговоря, Ноа. Просто бях любопитен.

— Ти си този, който прави разлика между онова, което съм, и онова, което работя. За мен двете са неделими.

— Прав си. Напоследък доста размишлявах върху това. — Франк въздъхна, сложи ръка на коляното му. — Надявах се, че ще станеш ченге. Май отдавна съм си втълпил тази идея. Представях си как постъпваш в полицията още докато и аз бях на работа.

— Знам, че те разочаровах. Избрах друга професия.

Франк инстинктивно понечи да отрече, думите вече бяха на езика му. Но замълча за момент и вместо това каза на сина си истината.

— Нямах право да бъда разочарован, нищо че избра друга професия, Ноа, но някои неща умират трудно. Като малък ти винаги се интересуваше от работата ми. Пишеше доклади. — Той се позасмя. — Задаваше ми куп въпроси по случая, който беше на дневен ред, и записваше отговорите. Аз тълкувах това погрешно. Когато се зае с журналистика, казах си, „Е, бързо ще се отърси.“ Но очакванията ми не се оправдаха и бях разочарован. Грешката е моя, не твоя.

— Никога не съм искал да разкривам престъпления, татко. Исках да ги анализирам.

— А аз не исках да знам. Гордостта има две остриета, Ноа. Когато започна да пишеш книги, да се ровиш в неща, отдавна приключени и забравени, приех го за критика на онова, което бях вършил. Сякаш ми казваше, че не е достатъчно да си свършиш работата, да събереш доказателствата, да арестуваш престъпника и да го пратиш в затвора.

— Не е така. Никога не е било така.

— Да, но гордостта ми попречи да видя каква е същността на твоята работа, защо си се заел с нея и колко важна е тя за теб. Искам да знаеш, че съжалявам за това. Още повече съжалявам, че не се отнасях към теб с уважението, което заслужаваш, задето вършиш онова, за което си създаден, и го вършиш добре.

— Е… — Чувствата го заляха и пометоха напрежението в раменете му, за което не си бе давал сметка. — Днес е ден на изненадите.

— Винаги съм се гордял с теб, Ноа. Никога не си ми носил друго, освен радост, като син и като човек. — Франк трябваше да замълчи за момент, преди езикът му да се заплете.

— Нямаше да съм такъв, какъвто съм, ако не беше ти.

— Ноа… — Любовта се надигна към гърлото му като придошла река. — Надявам се някой ден да имаш пораснало дете, което да ти каже това. Няма друг начин да разбереш колко много означава то. — Наложи се да прочисти гърлото си, за да не смути и двама им. — Ще се отнасям с повече внимание към твоята работа. Така справедливо ли е?

— Да, така е справедливо.

— Като начало ще ти кажа, че ще ти дам онова нещо, интервюто де, когато имаш време за него.

— Сега имам време. А ти?

— Веднага ли? Е, аз… — Не беше подготвен и се хвана, че търси някакъв претекст, за да откаже.

— Чакай само да взема нова касета.

Ноа усещаше кога рибата се е хванала на въдицата и тръгна, без да губи време. Върна се с касетата и две кутии кока-кола.

— Не е толкова трудно, колкото мислиш — каза той, докато я надписваше и я пъхаше в касетофона. — Просто разговаряш с мен, разказваш ми за случая. Както едно време. Казвал си ми някои неща за него. Още тогава съм си водил бележки. Танър сам се е обадил на 911. Имам запис на разговора.

Разчитайки повече на документите, отколкото на паметта си, Ноа изрови съответната папка.

— Повикал ги е в дванайсет и четирийсет и осем. „Тя е мъртва! Господи, Джули! Мъртва е. Кръвта… Тя е навсякъде. Не мога да спра кръвта. Някой трябва да ми помогне.“. — Ноа остави настрани листа. — Има още, но това е най-същественото. Операторът на 911 му задава въпроси и получава все същия отговор, но успява да научи от него адреса.

— Униформените са пристигнали първи — каза Франк. — Стандартната процедура. Отзовали са се на повикване от 911. Порталът е бил отворен, входната врата също. Влезли са вътре и са намерили тялото и Танър в предния салон. Заградили са местопрестъплението, съобщили са за убийството и са поискали да бъдат изпратени детективи. Трейси Хармън и яз поехме случая.

 

 

Ноа имаше чувството, че влиза в къщата заедно с баща си през онази нощ. Че усеща топлия полъх на вятъра, който шумоли в палмите и лудува из посребрените от луната градини. Къщата се издига, бяла мечта, с прозорци, блеснали като злато от светлината.

Полицейските коли са наредени отпред като стражеви кучета, сините и червени светлини на една от тях още се въртят и хвърлят тревожни цветни отблясъци по мраморните стъпала. Мяркат се лица на ченгета, пристигнала е и камионетката на екипа, който ще снеме уликите от местопрестъплението.

Отворената врата също плиска светлина.

Някакъв заек с новичка униформа, явно току-що излязъл от полицейската академия, позорно повръща в олеандрите.

Вътре величественият полилей излива водопад от светлина по девствено белия под и откроява тъмните петна на кървавите следи.

Те са размазани във всички посоки, през фоайето, по широкия коридор, нагоре по излъсканото дъбово стълбище.

Миризмата още е силна и следите още изглеждат влажни.

Франк е привикнал към смъртта, към насилствената смърт. Към онова, което остава след нея. Но още в мига, в който зърва тялото на Джули Макбрайд, е разтърсен от стореното с нея. Спомня си точно усещането, сякаш сърцето му внезапно се пръска, с почти доловим пукот, и от него бликват жалост и ужас. Гневът му избухва, съкрушителен и стихиен, но трябва да потисне емоциите, да ги заключи в себе си и да се заеме с работата.

На пръв поглед изглежда, че е имало ожесточена борба. Изпотрошените стъкла, обърнатите мебели, кървавите следи навсякъде.

Но има и други белези, които смъртта не е успяла да заличи. Ноктите на жертвата са непокътнати и чисти, раните от самозащита по ръцете й са плитки.

Убиецът се е приближил към нея изотзад. По-късно това ще бъде потвърдено от констатациите на съдебния лекар, но докато клечи до тялото, Франк разиграва сцената в главата си.

Първият удар е проникнал дълбоко в гърба й, точно под лопатките. Тя вероятно е извикала, залитнала е и е опитала да се обърне. Била е омаломощена не само от болката, но и от шока. Дали е видяла лицето му? Изражението му?

Нападнал я е отново. Дали е вдигнала ръка да спре удара? „Моля те, недей! Господи, недей…“

Опитала се е да избяга, съборила е лампата, стъклото се е пръснало и е порязало босите й крака, докато той я е мушкал. Паднала е, запълзяла е, хлипайки. Той е забивал остриетата в нея отново и отново, мушкал е и е рязал с тях дори след като тя е притихнала. Дори след като е била вече мъртва.

Двама униформени пазят Сам в съседната стая. Подобно на впечатлението от първия поглед към Джули, и тази картина ще се запечата в съзнанието на Франк. Танър е блед и красив. Пуши нервно и ръката му се вдига и отпуска, вдига и отпуска, докато поднася цигарата към устните, дръпва, издухва дима и пак дръпва.

Очите му не виждат нищо, изцъклени са и се въртят в орбитите. От шока и от дрогата.

Целият е омазан с кръвта на жена си.

— Някой я е убил. Някой е убил Джули — повтаря и повтаря той.

— Кажете ми какво се случи, господин Танър.

— Тя е мъртва. Джули е мъртва. Не можах да спра това…

— Какво не можахте да спрете?

— Кръвта. — Сам се вторачва в ръцете си, после заплаква.

По някое време, докато тече този пръв хаотичен разпит, Франк си спомня, че има и дете. И отива да го потърси.

 

 

В кабинета си Ноа въведе бележките от интервюто с баща си в компютъра. По-лесно му бе да осмисли казаното, като го напише, като види думите.

Сепна се, когато телефонът иззвъня, и си даде сметка, че е потънал в работата от часове. Небето зад прозореца вече започваше да се обагря от залеза. Притисна пръсти към уморените си очи и се обади.

— Сам Танър е.

Ноа инстинктивно грабна молив.

— Къде си?

— Гледам как слънцето залязва. Навън съм и гледам как слънцето залязва над океана.

— Не ми каза, че те освобождават по-рано, Сам.

— Да.

— В Сан Франциско ли си?

— Достатъчно дълго бях в Сан Франциско. Там е студено и влажно. Исках да си дойда у дома.

Пулсът на Ноа се ускори.

— Ти си в Ел Ей?

— Намерих си стая близо до Сънсет. Не е както някога, Брейди.

— Дай ми адреса!

— Сега не съм там. Всъщност съм тръгнал към теб. Гледам залеза — почти замечтано каза той. — На открито в едно заведение, където предлагат пържени мексикански питки, бира и салса, от която ти се насълзяват очите.

— Кажи ми къде си. Ще те посрещна.

 

 

Сам носеше войнишки панталон и памучна риза с къси ръкави, толкова нови, че гънките им още личаха. Седеше край една от железните масички в периферието на мексиканското ресторантче и погледът му се рееше над водата. Макар че не беше препълнено, тук-таме и по другите маси имаше хора, хлапета със свежи лица, които нагъваха царевични банички с месо и посръбваха бира, каквато едва ли бяха достатъчно големи да си поръчват.

За разлика от тях, Сам изглеждаше стар, блед и необяснимо наивен.

Ноа поръча още питки и по още една бира.

— Как се чувстваш?

Сам проследи някак смаяно младежа на водни ски, който профуча по водата.

— Прекарах няколко дни в Сан Франциско, да се ориентирам. После взех автобуса насам. Част от мен непрекъснато очакваше някой да ме спре, да ме върне обратно, да каже, че е станала грешка. Друга част очакваше да бъда разпознат, някой да извика „Вижте, това е Сам Танър!“ и да дотича за автограф. Имам два живота, кръстосани по средата, и съзнанието ми продължава да се мята между тях.

— Искаш ли да те разпознават?

— Аз бях звезда. Изтъкнат актьор. Актьорът се нуждае от внимание. То не само задоволява егото, но е и като милувката за детето. Ако не си дете, какъв актьор ще си тогава? След време, там, в затвора, трябваше да се отърся от тази потребност. Когато разбрах, че молбите за помилване няма да дадат резултат, че кафезът няма да се отвори, трябваше да се отърся от нея, за да оцелея. После излязох и тя изведнъж ме обзе отново. Но колкото и силно да бе желанието да ме погледнат, да ме видят и да си ме спомнят, ужасно ме беше страх, че някой наистина ще го стори. Сценична треска. — Сам се усмихна скъпернически и горчиво. — От дълго време не ми се е налагало да се боря с нея.

Ноа не каза нищо, докато сервитьорката тряскаше чиниите и бирата им на масата. Но щом останаха сами, се приведе напред.

— Идването ти в Ел Ей е рисковано, защото рано или късно все някой ще те разпознае.

— Къде другаде да отида? Градът се е променил. Два пъти се губих, докато обикалях. Навсякъде нови лица, по улиците, по билбордовете. Хора, които се возят на големи просташки джипове. И никъде не можеш да запалиш цигара.

Ноа не можеше да не се засмее на безкрайното смайване в последната забележка.

— Предполагам, че храната е значително по-добра, от колкото в „Сан Куентин“.

— Бях забравил, че има ресторантчета като това. — Сам взе една питка и се взря в нея. — Бях забравил още преди да вляза в затвора. Не беше ли най-доброто, не ме интересуваше. Ако нямаше да ме виждат, да ми се възхищават, да ми завиждат, какъв бе смисълът?

Захапа я, без да обръща внимание на соса и дребните късчета домати и маруля от плънката, които покапаха по чинията му. Известно време яде в съсредоточено мълчание, нещо като мрачна концентрация, идваща, както предполагаше Ноа, от храненията в затвора.

— Бях глупак.

Ноа повдигна вежда.

— Мога ли да те цитирам?

— Нали това е целта? Имах всичко: успех, ласкателства, власт, пари. Имах най-красивата жена на света, която ме обичаше. Мислех, че го заслужавам и не ценях онова, което имах. Не ценях нищо от него и не смятах, че е повече, отколкото ми се полага. Затова го загубих. Всичкото.

Без да сваля очи от лицето на Сам, Ноа отпи от бирата.

— Ти ли уби жена си?

Той не отговори веднага, наблюдаваше как последната червена следа от слънцето потъва в океана.

— Да. — Погледът му потърси очите на Ноа, прикова се в тях. — Очакваше, че ще отрека ли? Има ли смисъл? Излежах двайсет години заради онова, което съм сторил. Някои хора ще кажат, че не е достатъчно. Може би са прави.

— Защо я уби?

— Защото не можех да бъда такъв, какъвто тя искаше да бъда. Сега ме попитай дали съм взел ножиците и съм ги забил в гърба й онази нощ, дали съм мушкал тялото и прерязал гърлото й с тях.

— Добре. Направи ли го?

— Не знам. — Очите му отново се изместиха към водата, отново станаха замечтани. — Просто не знам. Спомням си го по два начина, и двата изглеждат абсолютно реални. Престанах да мисля, че това има значение, после ми казаха, че ще умра. Трябва да разбера и ти ще установиш кое от двете се покрива с действителността.

— Кой вариант ще ми разкажеш?

— Никой, поне засега. Нуждая се от парите. Открих си сметка в тази банка. — Той извади късче хартия. — Това е номерът на сметката ми. Там правят преводите по електронен път. Така ще е най-добре.

— Хубаво. — Ноа прибра хартийката. — Утре ще отида.

— Тогава ще говорим утре.

 

 

Ноа се обади на Оливия следващата сутрин, хвана я в офиса й в Центъра. Още бе мокър от душа след бягането по плажа и тъкмо започваше да напомпва организма си с кафе. Звукът на гласа й, рязък, делови, леко дрезгав, го накара да се усмихне.

— Здрасти отново, госпожице Макбрайд. Липсвам ли ви?

— Не особено.

— Не ти вярвам. Твърде лесно позна гласа ми. — Чу въздишката й и бе сигурен, че тя бе искала да я чуе и да долови раздразнението в нея.

— Защо да не го позная? Ти говориш повече от всеки трима души, които познавам, взети заедно.

— А ти не говориш достатъчно, но съм запомнил гласа ти. Нощес те сънувах, в меки размити тонове и бавни движения. Любехме се на брега на реката, а тревата бе хладна и влажна. Изпъстрена с цветя. Събудих се с твоя вкус в устата.

Настъпи миг мълчание, тихо секване на дъха.

— Много интересно.

— Има ли някой в офиса ти?

— Непрекъснато. Благодаря, Къртис, ще се погрижа за това. — Последва нова пауза. — Брегът на реката е обществено място.

Той се разсмя толкова силно, че се наложи да се отпусне на стола.

— Започвам сериозно да се влюбвам в теб, Лив. Харесаха ли ти цветята?

— Много са хубави и са абсолютно ненужни.

— Разбира се, че са нужни. Те те карат да мислиш за мен. Искам да ме държиш на видно място в съзнанието си, Лив, за да можем наново да подхванем нещата, кога то дойда.

— Кога възнамеряваш да предприемеш пътуването?

— След седмица-две, или по-скоро, ако успея.

— Стаите в хижата са резервирани доста плътно по това време на годината.

— Ще измисля нещо. Лив, трябва да ти кажа, че се видях с Танър, говорих с него. Той е тук, в Лос Анджелес.

— Разбирам.

— Помислих си, че ще се почувстваш по-добре, като знаеш къде е.

— Да, предполагам, че е така. Трябва да тръгвам…

— Лив, можеш да ми кажеш какво изпитваш. Да оставим настрана книгата, просто като на човек, който държи на теб. Можеш да говориш с мен.

— Не знам какво изпитвам. Знам само, че няма да допусна животът ми да се променя в зависимост от това къде е той и какво върши. Няма да позволя на никого и на нищо да ме разколебава.

— Може би ще откриеш, че известни промени не биха ти навредили. Ще ти съобщя кога ще пристигна. Продължавай да мислиш за мен, Оливия.

Тя затвори, изпусна дълга въздишка, промърмори „Продължавай да си мечтаеш“ и прокара пръст по листенцата на един от невените.

Не бе устояла и ги бе оставила в офиса си, за да може да ги гледа, когато е прикована към бюрото, а копнее да излезе навън.

Разгадала бе хода му и го бе намерила невероятно мил и много умен. Цветята, които беше поръчал, бяха все от видовете, растящи в неговата градина. Градината, която я бе очаровала. Несъмнено знаеше, че те ще й напомнят за него.

Той и без това не й излизаше от главата.

И излъга, като му каза, че не й липсва. За своя изненада непрекъснато мислеше за него и установяваше с лека тревога, че й се иска двамата да бяха други хора при други обстоятелства. Защото без сенките, спотайващи се в дъното на техните отношения, със сигурност биха станали любовници, може би дори и приятели.

Даде си сметка, че никога не бе се сприятелявала със свой любовник. Никога не бе имала любовник в истинския смисъл на думата, защото това означаваше нещо повече, по-голяма близост, а не просто секс.

Ала Ноа би настоявал да бъде и едното, и другото. Щом го желаеше, щеше да е принудена да му даде нещо повече от онова, което е била готова, или в състояние да даде на някого досега.

Още едно нещо, над което трябваше да помисли, реши Оливия и като разтриваше врата си, за да го освободи от напрежението, отново се обърна към клавиатурата и започна да вкарва в компютъра идеите си за есенните програми за училищните екскурзии, които се надяваше да организира.

Изсумтя, когато на вратата се почука.

— Това „Заповядай“ ли беше или „Върви по дяволи те“? — попита Роб и леко разклати пакета, който носеше.

— За теб „Заповядай“, за всички останали „Върви по дяволите“. Тъкмо работя над някои програми за есента. — Тя наклони глава и се завъртя със стола към него. — Какво има в кутията?

— Не знам. Пристигна в хижата, прилича на бърза пратка от Лос Анджелес, за теб.

— За мен?

— Бих предположил, че е от същия млад човек, който ти изпрати цветята. — Той остави пакета на бюрото. — И ще кажа, че момчето има изискан вкус по отношение на жените.

— С цялата си обективност.

— Разбира се. — Роб приседна на ръба на бюрото и хвана ръцете й. — Как е моето момиче?

— Добре съм. — Тя стисна окуражително ръката му. — Не се тревожи за мен, дядо.

— Имам право да се тревожа. То влиза в длъжностната ми характеристика. — Оливия му се бе сторила така напрегната, така бледа, когато се върна от Калифорния. — Няма значение, че е излязъл от затвора, Ливи. Аз съм се примирил с това. Надявам се и ти да го сториш.

— Опитвам се. — Тя стана и се отдръпна от него, за да подреди някакви папки, които не се нуждаеха от подреждане. — Ноа току-що се обади. Искаше да ми съобщи, че се е виждал, че е говорил с него.

— Най-добре е да знаеш.

— Да, така е. Благодарна съм му, задето го разбира и се съобразява. Задето не се държи с мен, като че ли съм толкова крехка и чуплива, че се налага да бъда закриля на от… — Тя замълча, почувства как гореща вълна облива лицето й. — Не исках да кажа…

— Няма нищо. Не знам дали постъпихме правилно, Ливи, като те доведохме тук и те изолирахме от всичко останало. Направихме го за добро.

— Направилисте точно каквото трябва, като сте ме довели тук. — Тя пусна папките, отиде и прегърна силно дядо си. — Никой не би могъл да ми даде повече любов или по-добър дом от теб и баба. Няма да позволим мислите за него да се промъкват тук и да ни карат да се съмняваме. — Очите й пламтяха от вълнение, когато се отдръпна от него. — Няма да позволим.

— Аз продължавам да искам най-доброто за теб. Просто не съм толкова сигурен, както бях някога, кое е най-доброто. Този млад човек… — Той кимна към цветята. — Кара те да се замислиш за ужасно много неща наведнъж. Но погледът му е прям, предразполага ме да му се доверя по отношение на теб.

— Дядо! — Тя се наведе, целуна го по бузата. — Достатъчно голяма и умна съм, за да решавам сама.

— Все още си моето малко момиче. Няма ли да отвориш пакета?

— Не, това само ще го окуражи. — Оливия се усмихна. — Опитва се да ме очарова.

— Така ли?

— Предполагам, мъничко. Има намерение скоро да дойде пак. Ще реша точно колко съм очарована, когато го видя отново. А сега върви да работиш и ме остави да сторя същото.

— Появи ли се тук, ще го държа под око. — Роб й намигна, изправи се и тръгна към вратата. После спря с ръка на дръжката и погледна назад. — Твърде близо до себе си ли те държим, Ливи? Прекалено ли те ограничаваме? — Поклати глава, преди тя да успее да отговори. — И така да е, ти израсна много самостоятелна. Майка ти би се гордяла с теб.

Когато вратата се затвори след него, Оливия седна, борейки се с горещите сълзи на скръб и на радост. Надяваше се, че той е прав, че майка й би се гордяла с нея, а не би сметнала, че дъщеря й е станала твърде сдържана, твърде сурова жена, която се бои да се разкрие пред друг, освен пред семейството, което винаги е било до нея.

Дали Джули, умната и красива Джули, нямаше да попита дъщеря си: „Къде са приятелите ти? Къде са момчетата, по които си била увлечена, мъжете, които си обичала? Къде са хората, до които си се докосвала или си направила част от своя живот?“

Какво би й отговорила, питаше се Оливия. „Няма нито един. Нито един.“

Това я натъжи така внезапно, така непоносимо, че сълзите отново започнаха да напират в очите й. Премигна да ги прогони и се загледа в пакета на бюрото.

Ноа, помисли си, той се опитваше да стигне до нея. Не беше ли време да му го позволи?

Изрови от джоба си туристическия сгъваем нож и сряза с тънкото острие скоча от опаковката. После спря, позволи си да почувства радостното очакване, удоволствието. Позволи си да мисли за него и вдигна капака.

Забързано започна да рови из предпазните късчета стиропор. Пръсна ги по бюрото, докато се мъчеше да извади съдържанието. Стъкло или порцелан, каза си, някаква фигурка. Чудеше се дали наистина не е успял да намери статуетка на мармот и вече се смееше при тази мисъл, когато най-сетне я извади.

Смехът замря в гърлото й, пометен от ледената лавина на паниката, която се стовари в гърдите й. Собствено то й учестено дишане отекна в главата й като оглушителен писък. Хвърли фигурката, сякаш бе жива змия, готова да я ухапе.

Разтреперана, впери поглед в благото, красиво лице на Синята фея, закрепена върху музикална кутия.