Нора Робъртс
Краят на реката (23)

Глава 22

Когато Ноа отби по алеята към имението на семейство Мелбърн, лицето на Оливия бе възвърнало цвета си. Той имаше чувството, че го е сторила със силата на волята си, както бе прогонила и онова отчаяно, скръбно изражение от очите си.

— О! — възкликна тя, когато къщата се показа. Усмивката й изглеждаше естествена и непринудена. — Имаме снимки, дори видеофилм, но да я видиш пред себе си е съвсем друго нещо.

— Една от онези кокетни къщурки с цени като за младоженци.

Тя се засмя, после се завъртя на седалката, когато кучетата се втурнаха през двора.

— Ето ги и тях! Жалко, че нямаше как да взема Шърли.

— Защо не я взе?

— Мислех, че може да ти е неприятно, ако цялата ти префърцунена кола се покрие с кучешки косми и лиги. А и дядо щеше да е самотен без нея. — Тя изскочи навън веднага, щом Ноа спря, и направо се хвърли между кучетата.

Уязвимата жена с ужасени очи, която бе стояла пред вратата на дома от детството си, сякаш изобщо не бе съществувала. Лицето, което показа на вуйчо си, когато Дейвид Мелбърн излезе да я посрещне, определено не беше същото.

Тя възкликна радостно, хвърли се към него, почти скочи в ръцете му и го прегърна силно.

Годините не му се бяха отразили зле, помисли си Ноа, като сравняваше мъжа, прегърнал Оливия, със снимките от времето на убийството. Не бе напълнял и сякаш бе открил извора на младостта, или пък имаше изключителен пластичен хирург.

Бръчките по лицето му бяха по-скоро елегантни, от колкото състаряващи, както и сребристите кичури в косата му. Беше облечен небрежно в бежови панталони и риза с цвят на киви.

— Добре дошла, пътешественице. — Той се разсмя, повдигна брадичката й. — Дай да те погледна. Хубава, както винаги.

— Липсвахте ми.

— И ти на нас. — Целуна я, после я прегърна покровителствено през раменете и се обърна към Ноа. Охладняването в гласа и очите му бе едва доловимо, но не будеше съмнение. — Беше любезно от ваша страна да докарате момичето ми.

— За мен бе удоволствие.

— Вуйчо Дейвид, това е Ноа Брейди.

— Да, знам.

— Трябва само да взема нещата си от багажника.

— Аз ще ги извадя. — Ноа отключи и извади единствения куфар.

— Това ли е всичко? — попита Дейвид.

— Ще остана тук само няколко дни.

— Защо не кажеш на Джейми някоя и друга дума за предимствата на пътуването с малко багаж, докато си тук?

— Ти мъкнеш не по-малко неща от нея. Роб на дрехите.

Той изстена и взе куфара от Ноа.

— Джейми се задържа на телефона. Трябва да е свършила вече. Защо не изтичаш вътре, Ливи? Роза утъпка пътека във фоайето, докато те чакаше.

— Ти няма ли да влезеш?

— Веднага идвам.

— Добре. Благодаря, че ме докара, Брейди.

— Няма защо, Макбрайд — рече той в същия тон. — Ще ти се обадя.

Тя не каза нищо, изкачи тичешком стълбите и влезе.

— Надявам се да ме извините, че не ви каня вътре — поде Дейвид. — Срещата след толкова дълго време е семеен празник.

— Ясно. Можете да кажете каквото имате да ми казвате тук, отвън.

Дейвид наклони глава.

— Схватлив си, Ноа. Предполагам, че затова си добър в работата си. — Той сложи куфара на земята, хвърли поглед към къщата. — Изглежда, си постигнал някакво съгласие с Ливи.

— Започваме да се разбираме. — Отново, помисли си той. Или най-сетне. — Някакъв проблем ли има?

— Нямам представа. — Дейвид разтвори ръце, жест, който можеше да се изтълкува и като сигнал за помирение. — Не те познавам.

— Господин Мелбърн, имах впечатлението, че подкрепяте книгата, която пиша.

— Така беше. — Дейвид въздъхна. — Мислех, че е минало достатъчно време, че раните са достатъчно заздравели. И вярвах, че писател от твоята класа може да постави нещата на мястото им.

— Благодарен съм ви за това. Какво ви накара да промените мнението си?

— Не си давах сметка колко много ще се разстрои Вал. — Очите му помръкнаха от загриженост, той пъхна ръце в джобовете си. — Моята тъща. Чувствам се отчасти отговорен, тъй като подкрепих замисъла ти. Това определено повлия на Джейми да ти окаже съдействие, а после окуражи и Ливи да стори същото. Загубих собствената си майка, когато бях много млад. Вал е между най-важните хора в живота ми. Не искам да страда.

Покровителственост. Семейството бе пъзел, съставен от късчета покровителственост и закрила.

— Вече дадох дума на Лив, че няма да се свързвам с баба й и няма да настоявам тя да говори с мен. Ще я държа настрани от всичко това, доколкото мога. Няма да я въвличам.

— Самата книга я въвлича. — Дейвид вдигна ръка, преди Ноа да възрази. — Не мога да очаквам, че ще обърнеш гръб на работата си, защото отзвукът от нея ще нарани хората, които обичам. Но искам да си наясно с това. И да имаш предвид, че човек, който убива, едва ли би се поколебал да излъже. На Сам Танър не може да се има доверие и много съжалявам, че ще има време да умре вън от затвора, а не там.

— Щом се безпокоите, че той ще ме излъже, щом чувствата ви са толкова силни, ще постъпите умно, ако ги изложите на запис.

Дейвид се засмя и поклати глава.

— Ноа, аз лично с най-голямо удоволствие бих седнал с теб и бих ти казал точно какво изпитвам, какво си спомням. Ще направя всичко по силите си да смекча отношението на моята тъща към всичко това и тогава, ако мога, ще разговарям с теб. А сега ще трябва да ме извиниш. — Той вдигна куфара. — Ливи за пръв път ни идва на гости. Не искам да пропусна нито минута с нея.

 

 

Оливия харесваше много къщата и всичко, което бяха направили с нея Джейми и Дейвид. Харесваше я за тях, тя им подхождаше така идеално със своята елегантност, с пастелните си тонове и високи тавани. Но лично предпочиташе разхвърляния стил и наситените с цветове стаи на горския си дом.

Радваше се, че най-сетне бе събрала смелост да дойде.

Когато се пъхна в леглото, бе изтощена до мозъка на костите си от пътуването, емоциите, богатата вечеря, която бе подготвила леля й, и непрекъснатото бърборене, докато си кажат всички новини.

И все пак последната мисъл, с която заспа, беше за Ноа, застанал на терасата на хубавата си къща, с гръб към океана.

 

 

Оливия бързо стигна до извода, че макар да подхождаше напълно на Джейми, Лос Анджелес не бе град за Лив Макбрайд. Убеди се в това някъде между тура по магазините, за който настоя леля й, и обяда в някакъв моден ресторант, чието име моментално забрави.

Порциите бяха оскъдни, обслужващият персонал толкова мазен, че сигурно лъщеше на тъмно, а цените така безбожни, че дъхът й секна.

— Казах на моя фризьор да ми запише час по-късно следобед — поде Джейми, докато ровеше из салатата си от листа на глухарчета и див пипер. — Марко е гений и сам по себе си е събитие да го посетиш. Можем да включим маникюр, дори парафинова баня.

— Лельо Джейми! — Оливия опита онова, което бе за писано в сметката като „Клуб-ново“, а всъщност представляваше две парченца черен хляб, отрязани на малки триъгълници, с някакви загадъчни зеленчуци помежду им. Питаше се дали някой в Ел Ей яде истинска храна. — Опитваш се да направиш от мен госпожица.

— Не, не е вярно. — Джейми се нацупи. — Опитвам се само да ти предложа… ами, един-единствен изискан ден. Трябваше да ме оставиш да ти купя онази къса черна рокличка.

— Онази къса черна рокличка струваше четири хиляди долара и нямаше да издържи дори една разходка в гората.

— Всяка уважаваща себе си жена трябва да има поне една елегантна черна рокля. Аз казвам да се върнем за нея и за сандалите от крокодилска кожа, онези от „Прейда“. Ако ги сложиш на това твое приказно тяло, мъжете ще започнат да се надвесват от прозорците и да падат в краката ти.

Оливия поклати глава и се разсмя.

— Не искам да поемам подобна отговорност. И нямам нужда от роклята и обувките, както и от целия магазин, пълен с разни неща, които се опита да ми пробуташ.

— Как е възможно да сме роднини?

— Генетиката е коварно нещо.

— Толкова съм щастлива, че си тук. Толкова съм щастлива, че вече не си ми ядосана. — Очите на Джейми плувнаха в сълзи.

Тя се пресегна и хвана ръката на Оливия.

— Не съм ти била ядосана. Не и на теб. Съжалявам, че се спречкахме. — Обърна дланта си нагоре и стисна здраво ръката й. — Ядосана бях на Ноа, което бе също толкова безполезно. Онази вечер преди години, когато ни беше на гости и отидохме в гората… ти беше откровена с мен. Позволи ми и аз да съм откровена. След това ме изслушваше винаги когато чувствах нужда да поговоря с някого за мама. Отговаряше на всичките ми въпроси.

— Докато не престана да питаш — промърмори Джейми.

— Мислех, че трябва да го избия от главата си. Мислех, че мога. Един човек, който се оказа по-умен, отколкото предполагах, каза, че когато бягаш от нещо, то те преследва и винаги те настига. Струва ми се, че съм готова да променя курса.

— Няма да е лесно.

— Господи, не! Но отново ще бъда откровена. Искам да чуя какво ще каже той за онази нощ. Искам да чуя историята на Сам Танър.

— Аз също. Ние я обичахме — каза Джейми и стисна ръката на Оливия. — Как няма да искаме да я чуем?

— Баба…

— Винаги се е справяла със станалото посвоему. Което не означава, че твоят подход е погрешен или че желанията ти са нередни.

— Да, така е. Мисля, че ще се обадя на Ноа, преди да си замина.

— Той е добър младеж. — Усмивката на Джейми се промени, придоби нещо котешко. — И много привлекателен.

— Забелязах. Почти бях решила да спя с него.

Тихият звук, който се отрони от устата на Джейми, бе нещо средно между изсумтяване и цвърчене.

— Така значи. Ъъ… Слушай, защо не зарежем тази дупка и не отидем да си поръчаме пица, та да можеш да доразвиеш това толкова интригуващо изявление.

— Чудесно. — Оливия с облекчение бутна настрана чинията си. — Умирам от глад.

 

 

Франк седеше в кухнята и се наслаждаваше на единствената светла бира, която Силия му разрешаваше преди вечеря. Драскаше в бележника си кръгчета, заврънкулки и стрелки, докато обмисляше нова стратегия за баскетболния отбор, който тренираше.

Щеше да му дойде добре, ако имаше малко чипс или пържени картофки с бирата, но преди няколко дни Силия се беше натъкнала на тайните му запаси. Още се чудеше какво бе търсила по най-горния рафт на стенния шкаф в кабинета, но не можеше да попита, тъй като бе отрекъл да знае нещо за квасената сметана и чипса с лук, които криеше там.

Казал бе, че вероятно Ноа ги е оставил. Това бе неговата версия, помисли си Франк, като лапна шепа безсолни гризини, и щеше да се придържа към нея.

На вратата се позвъни и той остави бирата и драсканиците си на масата, решил, че трябва да е някой от неговите играчи. Нямаше да е добър пример, ако треньорът отвори с пиво в ръката.

Беше млада жена с високо и стройно телосложение, което щеше да свърши чудесна работа на баскетболното игрище. Малко големичка за неговия отбор от дванайсет до шестнайсетгодишни, помисли си Франк. После образите се насложиха в главата му и той сграбчи ръцете й.

— Лив? Ливи! Господи, вече си голямо момиче!

— Не мислех, че ще ме познаеш. — Но фактът, че я позна и така искрено й се зарадва, сгря сърцето й. — Аз бих те познала. Изобщо не си се променил.

— Никога не лъжи ченге, дори и да е в оставка. Влизай, влизай — издърпа я вътре той. — Жалко, че Силия не си е вкъщи. Отиде на някакво събрание късно следобед. Сядай. — Той се засуети из дневната, събра вестниците и вдигна някакво списание от един от столовете. — Нека ти донеса нещо за пиене.

— Не искам нищо. И така съм добре. — Но някаква тежест бе притиснала гърдите й и ги стягаше. — Казвах си първо да се обадя. Накрая не се обадих. Направо дойдох.

Франк виждаше по лицето й как се мъчи да се овладее.

— Радвам се, че дойде. Знаех, че си пораснала, но всеки път, когато си те представях, дори когато четях писмата ти, те виждах като малко момиче.

— А аз винаги те виждам като герой. — Тя се освободи от задръжките, пристъпи в разтворените му обятия и се остави да я прегърне. Конвулсиите в стомаха й затихнаха. — Знаех си, че ще се почувствам по-добре. Знаех си, че всичко ще се оправи, ако мога да се видя с теб.

— Какво не е наред, Ливи?

— Много неща. Наясно съм с тях, но…

— Заради книгата на Ноа ли е?

— Отчасти. Заради нея, заради него. Той е твой син — каза го с въздишка и се отдръпна от него. — Колкото и да не ми се искаше, колкото и да си повтарях, че не бива, вярвам, че ще я напише както трябва. За мен ще е мъчително да говоря с него, но ще се справя. Ще приема, когато съм готова. Но при моите условия.

— Можеш да му се довериш. Аз не разбирам от работа та му, но разбирам него.

Озадачена, тя поклати глава.

— Не разбираш от работата му? Как може да не разбираш неговите книги? Те са блестящи!

Ред бе на Франк да се обърка. Той седна на страничната облегалка на дивана и я погледна невярващо.

— Трябва да кажа, че съм изненадан да чуя това от теб. Как можеш да разсъждаваш така, след като си свидетел на убийството?

— И дъщеря на убиеца — довърши тя. — Точно заради това. Прочетох първата му книга, още щом излезе от печат. Как да устоя, когато на корицата й беше написано неговото име? — Беше я крила в стаята си като грях. — Не очаквах, че ще я харесам. — Не бе искала да я харесва, а да я прочете и да го осъди. — Още не мога да кажа дали я харесвам, но разбрах каква е целта му. Той взема най-отвратителните престъпления, най-ужасяващите, най-непростимите, и ги представя именно като такива. — Оливия махна с ръка, ядосана от неуспешния си опит да обясни. — Когато чуеш за някое убийство по новините или прочетеш за него във вестника, казваш си, „О, колко ужасно“ и продължаваш нататък. Той го очовечава, прави го реално, така реално, че не можеш да си кажеш, „О, колко ужасно“, а после да се отпуснеш на възглавниците и да заспиш. Разголва всички съпричастни до най-необузданите им и мъчителни емоции.

Каза го и разбра, че се бои от Ноа най-вече заради това. Защото той можеше да разголи душата й.

— Той показва, че чувствата не са без значение — продължи тя. — Както и делата.

Усмихна се, но очите й си останаха тъжни.

— Както не е без значение онова, което баща му е вършил всеки ден, година след година. Ти си неговият еталон за порядъчност и сила.

Също както, помисли си тя, собственият й баща бе за нея еталон за злина и слабохарактерност.

— Ливи… — Думите засядаха на гърлото му. — Караш ме да се срамувам, че никога не съм вниквал толкова надълбоко в книгите му.

— Ти просто виждаш в тях Ноа. Страхувам се от разговора с него. — Тя притисна ръка към стомаха си. — Не искам той да го знае. Искам да се опитаме да го проведем от равностойни позиции. Е, не съвсем равностойни — поправи се тя и усмивката й стана по-уверена. — Утре си заминавам, така че ще му се наложи да говори с мен на моя територия. Чудех се… Едно от нещата, за които исках да попитам, е дали двамата с госпожа Брейди не бихте желали да дойдете по някое време това лято и да прекарате една-две седмици в хижата за сметка на семейство Макбрайд. Направили сме доста подобрения и бих искала да видите моя център и… О, Господи! Извинявай.

Тя затисна устата си с ръце, стъписана, че от бързане да скрие истината, думите й се сипят една през друга.

— Ливи…

— Не, нищо ми няма. Дай ми само минута. — Тя отиде до предния прозорец и се загледа навън през прозрачните пердета.

— Знам, че той излиза след няколко седмици. Мислех си, не знам защо, но си мислех, че ако си там, само за първите няколко дни, след като… всичко ще бъде наред. Не съм си позволявала да се замислям истински над това, но времето наближава. Само още няколко седмици.

Тя се обърна, понечи да каже нещо, отново да се извини. Но нещо в лицето му я спря, мрачната линия на устата, сянката в очите му.

— Какво има?

— Свързано е с излизането му от затвора, Лив. Тази сутрин ми се обадиха по телефона. Останали са ми някои познати и когато има нещо ново около Танър, хората ми звънят. Поради влошеното му здравословно състояние, пренаселеността на затворите, излежаната присъда, доброто му поведение… — Той вдигна ръка и пак я отпусна.

— Ще го освободят по-рано, нали? Кога?

Очите й бяха огромни, впити в неговите. Франк си спомни детето, вперило поглед в него от скривалището си. Този път не можеше да стори нищо, за да смекчи удара.

— Станало е преди две седмици — каза той.

 

 

Телефонът разби концентрацията на Ноа на хиляди невъзстановими късчета. Той изруга злобно, пренебрегна второто иззвъняване, вторачи се в последния ред, който беше написал и се опита отново да се съсредоточи.

На третото иззвъняване грабна мобифона, който бе взел вътре по погрешка, стисна го с двете ръце, сякаш за да удуши натрапника, после го включи.

— Какво искате, по дяволите?

— Само да кажа довиждане. Е, довиждане.

— Чакай! Лив! Чакай, не затваряй! Да му се не види! От два дни не отговаряш на обажданията ми и после ме хващаш в лош момент.

— Бях заета, както очевидно и ти. Така че…

— Добре, добре. Извинявай. Бях груб. Аз съм говедо. Приготвил съм си власеницата и веднага ще я намъкна. Получи ли съобщенията ми? — „Всичките десет хиляди“, добави наум.

— Да, нямах време да се обадя досега. И всъщност разполагам само с една минута. Хората вече се качват в самолета.

— В самолета? Какво? На аерогарата ли си? Вече заминаваш?

— Да, плановете ми се промениха. — Баща й бе излязъл от затвора. Дали вече беше в Ел Ей? Тук ли щеше да дойде най-напред? Тя разтърка с ръка устата си и се стегна да придаде небрежно звучене на гласа си. — Трябва да се връщам у дома и си помислих, че е редно да ти кажа. Ако все още искаш да разговаряш с мен, във връзка с книгата си, можеш да ме намериш в хижата или по-скоро в Центъра.

— Тръгни утре сутринта. Една нощ едва ли е от значение. Оливия, искам да те видя.

— Знаеш къде да ме намериш. Ще изработим нещо като програма за интервютата, която да е удобна и за двамата.

— Искам… — „теб“, разбра той. Как, по дяволите, всичко се бе объркало за втори път? — Книгата не е единственото нещо, за което става дума между нас. Отложи полета! — Той бързо натисна клавишите за запазване и приключване. — Ще дойда да те взема.

— Не искам да оставам тук — отвърна тя. — Отивам си у дома. — Там, където бе в безопасност. Където можеше да диша. — Ако искаш да говориш с мен, ще трябва да дойдеш в хижата. Последно повикване. Тръгвам.

— Не става дума само за проклетите интервюта — започна Ноа, но тя вече бе прекъснала връзката.

Вдигна телефона над рамото си, после замахна към бюрото и едва устоя на импулса да го тресне и да го разбие на парчета.

Тази жена го побъркваше. Пламваше, после ставаше студена като лед, откликваше, после го отблъскваше и се измъкваше. Не можеше да я разбере?

Сега си беше заминала, избягала му бе, преди да е имал истински шанс да я хване. И се очакваше да хукне подир нея? Такава ли беше играта?

Възмутен, той се тръшна на облегалката и впери поглед в тавана. Не, тя не действаше по този начин. Това с Оливия не беше игра, при все че бе състезание. Между нея и Карин имаше голяма разлика.

Трябваше да си изясни още някои неща, да обработи още данни. И тогава, каза си той, като метна мобифона на разхвърляното бюро, тогава щяха да се заемат със състезанието.

Беше повече от готов да премери сили с нея.

 

 

Оливия се успокои чак когато самолетът излетя и вече можеше да свали облегалката и да легне. Долу Лос Анджелес се отдалечаваше и скоро се загуби от погледа й. Вече нищо не я теглеше натам, нямаше за какво да се връща. Къщата, която някога бе неин замък, бе заключена зад железни врати и сега принадлежеше на друг.

Следите от убийството, извършено там, отдавна бяха заличени.

Когато Ноа се обадеше, ако изобщо се обадеше, тя щеше да се справи с интервютата и с него. Беше доказала на себе си, че е в състояние да понесе спомените. Нищо не й пречеше да разкаже за тях, това щяха да са само думи, думи, които вече не можеха да я наранят.

Ала чудовището беше на свобода.

И сякаш шептеше в ухото й предупреждение, преливащо от трескаво ликуване.

И какво от това? Тя нямаше да му позволи да обсеби мислите й. Нямаше значение, че бяха отключили килията и му бяха дали комплект дрехи и парите, спечелени през годините в затвора. Той беше мъртъв за нея от много, много време.

Надяваше се, че и тя е мъртва за него. Че той не мисли за нея.

А ако мислеше, молеше се всяка мисъл да му причинява болка.

Извърна очи от прозореца и си наложи да поспи.

 

 

За някои хора сънят не идваше лесно. Той бе пълен със страх, със звуци и кървави образи.

Чудовището беше на свобода. И вилнееше в сънищата й, тътреше се тромаво, вмъкваше се в сърцето й и я караше да рони горчиви сълзи.

Чудовището беше на свобода и знаеше, че няма да има край, докато не се пролее още кръв.

Ливи! Името бе тихо ридание в отчаян мозък. Любовта към нея бе така реална, каквато бе още от мига, в който се беше родила. И страхът за нея бе така реален, както в нощта, когато бе пролята кръв.

Тя щеше да бъде пожертвана само ако няма друг избор.

И загубата й щеше да остави отворена рана в сърцето й завинаги.