Нора Робъртс
Краят на реката (22)

Глава 21

— Е, кога смяташе да ми кажеш за доктор Прекрасна?

Майк се ухили и примигна, почти както преди.

— Бива си го момичето, нали?

— Чудесно момиче, умно момиче. И защо ли е тръгнало да се размотава с теб?

— Харесва ме. Какво да ти кажа? — Той още се изморяваше лесно и главоболието го връхлиташе с досадно постоянство. Но след лечението в интензивното състоянието му се бе подобрило и го бяха преместили в общото отделение.

Стаята му бе пълна с цветя, картички и балони. Майк бе казал на Ноа, че сестрите я наричат увеселителен център, което му доставяше огромно удоволствие.

Предишния ден Ноа бе донесъл нов-новеничък лаптоп, зареден с толкова компютърни игри, колкото побираше диска. Назовал го бе трудова терапия, но си знаеше, че подаръкът е израз отчасти на чувството за вина и отчасти на неописуемата му благодарност.

— Мисля, че се вързах, знаеш ли? С нея — каза Майк, като се взираше упорито в пръстите си.

Ноа го зяпна.

— Преди десет дни те цапардосаха здравата по главата. Впрочем, съсипали са ми бутилка адски хубаво вино. Изгиежда, мозъкът ти още не е наред.

— Това едва ли има нещо общо с мозъка.

Изпаднал в затруднение, Ноа въздъхна.

— Знаеш, че подобно решение не се взема току-така. Срещали сте се съвсем кратко време, преди да ти счупят главата. А оттогава си прикован към болничното легло.

— Наистина храня най-топли чувства към това болнично легло. — Майк потупа с любов белите чаршафи. — След последната нощ.

— Нощес? Тук? Правил си секс с нея тук? — Не беше за вярване.

— Шшт! Защо не идеш да кажеш на дежурната сестра? — Но Майк продължаваше да се хили. — Намина да ме види след смяната и от дума на дума… Беше наистина невероятно.

— Защо ли ти съчувствам, по дяволите? На теб явно нищо не ти се губи.

Ноа грабна кутията кока-кола, която бе донесъл със себе си, и я надигна.

— Предложих й да се омъжи за мен.

Ноа се задави.

— А? Какво? Господи, Майк!

— Тя каза да. — На устните му грейна онази усмивка на малко кученце, от която очите му придобиваха мек блясък. — Представи си.

— Мисля, че получих удар. — Ноа притисна с пръсти потрепващото си око. — Извикай сестрата. Не, по-добре извикай лекарка. Може пък и мен да ме огрее.

— Ще се оженим другата пролет, защото тя иска цялата програма. Нали знаеш: църква, цветя, бяла рокля.

— Олеле! — Ноа не бе в състояние да каже нищо повече. Помисли си, че е добре да седне, после установи, че вече е седнал. — Олеле…

— Утре ме изписват оттук. Искам веднага да й купя пръстен. Ще трябва да дойдеш с мен. Нямам представа как се купува годежен пръстен.

— Да не би аз да имам? — Ноа прокара свободната си ръка през косата и погледна внимателно Майк. Зад дебелите стъкла на очилата очите му бяха ясни. Усмивката му бе непринудена, почти лениво доволна.

— Сериозно говориш, нали?

— Искам да бъда с нея. И когато съм, продължавам да мисля, че това е правилното решение. Чувствам, че е правилното решение. — Леко смутен, той сви рамене. — Не знам как да го обясня.

— Току-що го стори. Всичко най-хубаво, Майк.

— Значи ще ми помогнеш за пръстена, нали?

— Разбира се. Ще й вземем нещо изключително. — Ноа внезапно се разсмя и скочи на крака. — По дяволите! Женен. И то за лекарка. Страхотно! Ще има кой да те кърпи всеки път, когато се блъснеш в нещо или се спънеш в крака си. Тя знае ли колко си непохватен?

— Да, това й харесва.

— Иди, че го разбери. — За да покаже обичта си, Ноа смушка приятеля си в рамото. — Надявам се, че няма да идвате и да щурмувате хладилника ми всяка вечер, след като… — Спомни си и млъкна.

— Вината не беше твоя. Виж, познаваме се достатъчно добре, за да се досетя какво ти се върти в главата. — Майк сграбчи ръката му, за да му попречи да се измъкне. — Не си предполагал, че тя ще стигне толкова далеч.

— Знаех достатъчно.

— И аз знаех колкото теб, но отидох там, без изобщо да се замисля. За Бога, Ноа, и Дори щеше да дойде. — Потресен само при мисълта за това, Майк разтърка лицето си. Пръстите му се плъзнаха под очилата и притиснаха очите. — И на нея можеше да се случи нещо. Аз съм този, който й предложи да се срещнем там.

— Това не е…

— Същото е — прекъсна го Майк. — Бях в клуба онази вечер. Чух я какво каза, видях каква беше. — Обърна се и се загледа замислено в палмите зад прозореца. — Иска ми се да можех да си спомня, но всичко ми е като бяло петно. Нищо, нищичко повече от маратона след работа. Помня, че натрих носа на Пийт Бестър на „Смъртна схватка“. Следващото нещо, което ми е ясно, е, че се събудих и видях мама. За онова, което е ставало междувременно, знам само каквото ми казват хората. Може да съм я видял. Ако бях в състояние да потвърдя, че съм я видял, щяха да я арестуват.

— Първо ще трябва да я открият. Измъкнала се е — добави Ноа, когато Майк го погледна. — Никой от приятелите й не знае къде е. Или не казват. Прибрала е дрехите си, изтеглила е аванс с кредитната си карта и се е чупила.

— Не могат ли да я подгонят, както в „Беглецът“?

Дори подобието на смях му подейства добре.

— Ричард Кимбъл беше невинен.

— Да, но все пак.

— Против нея няма обвинение. Предполагам, че ако намерят някакви доказателства, ще започнат да я издирват. Иначе… — Ноа повдигна рамене и ги отпусна обезкуражено. — Във всеки случай не мисля, че ще досажда на някого от двама ни, поне за известно време.

— И това е нещо. Е, след като вече знаеш, че няма да умра и че тази побъркана кучка е запрашила нанякъде, май ще е по-добре да се захващаш вече за работа.

— Кой казва, че не работя?

— Майка ти.

— Господи, какви ги мътите вие с майка ми?

— Винаги съм искал да се оженя за нея, но се опасявах, че баща ти ще ме застреля. Дори знае, че тя е втората ми избраница, ала е така лудо влюбена в мен, че не й пука. Впрочем, да не се отклоняваме — добави с усмивка той. — Тя твърди, че си зарязал книгата и през последната седмица и нещо само се преструваш, че работиш. Бих казал, че е време да размърдаш мързеливия си задник.

— Всичко по реда си. — Възмутен, Ноа отиде до прозореца.

— Няма нужда да се тревожиш повече за мен. Аз съм екстра. Като се изключи бялото петно, всичко отново ми е почти нормално.

— Ти никога не си бил нормален. Мисля да поговоря още веднъж с Джейми Мелбърн, да убедя и съпруга й да ми даде интервю. Да подгоня онази мижитурка, секретаря на Смит.

— Ами, действай тогава.

— Чакам колата си. — Знаеше, че това е само оправдание. — От хижата са уредили някой да ми я докара. Би трябвало да пристигне утре или в други ден.

— Тогава можеш да се прибереш, да хванеш телефона и да уговориш срещите си.

Ноа го погледна през рамо.

— Гониш ли ме?

— Че за какво са приятелите?

 

 

Какви ги вършеше? Какви, за Бога, ги вършеше?

Оливия седеше в колата с вкопчени във волана ръце и се мъчеше да успокои дишането си. Ако поемаше дъх бавно и равномерно, сърцето й щеше да престане да блъска в гърдите. Можеше да овладее трескавия си пулс, да се справи с този пристъп на паника.

Можеше да се пребори с него. Нямаше да се остави във властта му.

Само че ръцете на волана всеки момент щяха да затреперят, по лицето й вече бяха избили капчици пот, а по кожата, в стомаха и в гърлото й пробягваха ту горещи, ту студени вълни. Знаеше какво ще види, ако погледне в огледалото. Обезумелите, широко отворени очи, лъщящото, прозрачно бледо лице.

Започваше да й се гади, дългият пенлив гребен на прилошаването тръгна от краката и през стомаха й се надигна към гърлото.

Тя стискаше зъби и го потискаше, изтикваше го надолу, въпреки че тръпките започнаха да пробягват през нея на леки ледени тласъци.

Напиращият в гърдите й писък я раздираше с острите си демонски нокти, но от устата й се изтръгна само стон, дълъг пронизителен звук, пропит с отчаяние. Опряла глава на облегалката, тя едва се държеше.

Пет секунди, после десет. Двайсет. Докато се мъчеше да надмогне себе си, докато воюваше със собственото си съзнание, за да се изтръгне от това състояние.

Дишаше задъхано, сякаш бе тичала, но паниката започваше да утихва. Заповяда си да се отпусне, бавно, мускул но мускул. Отвори очи, вторачи се в пръстите си, накара ги да се разгънат и да пуснат волана.

Самообладание. Не бе загубила самообладание. Не беше жертва, никога нямаше да бъде жертва. Нито на обстоятелствата, нито на своите страхове, от които явно не бе успяла да се отърси.

С последно тръпнещо вдишване тя отново се облегна назад. Така бе по-добре, много по-добре. Работата бе там, че бе станало много бързо, сварило я бе напълно неподготвена. Минали бяха повече от две години, откакто бе имала истински пристъп на паника.

Преди две години, спомни си тя, когато бе решила да дойде и погостува на леля си и вуйчо си в Лос Анджелес. Тогава не бе успяла да стигне по-далеч от аерогарата, там я бе връхлетял. Студената пот, тръпките, ужасната потребност да излезе навън, просто да излезе навън и да избяга от всичките тези хора.

Преодоляла го бе, но повече не бе посмяла да се върне към плановете си за гостуването, дори не бе дръзвала да си помисли за мястото, където биха я отвели те. Срамът от този провал я бе потопил в депресия за седмици.

Този път обаче бе успяла да стигне дотук, напомни си тя. По пътя насам се бе преборила с два яростни пристъпа на паника и се бе почувствала така сигурна, сякаш победата й бе пълна.

И наистина бе победила. Беше тук, беше добре. Възвърнала бе самоконтрола си.

Права бе, като последва импулса си, като пое задължението лично да върне колата на Ноа. Въпреки че й докара неприятности с дядо й и баба й, решението й бе правилно. Съсредоточила бе вниманието си върху шофирането и бе стигнала там, където искаше. Където не бе идвала цели двайсет години.

Или почти бе стигнала, поправи се тя, отмахна влажната коса от челото си и заразглежда къщата на Ноа.

Изобщо не беше такава, каквато си я представяше. Беше красива, дори някак по женски спретната с меките тонове на дървото и веселите цветни лехи.

Градината не беше някакъв нескопосан ергенски опит да се придаде по-приветлив вид на парцела. Беше подредена грижливо и умело от човек, който не само познава, но и обича цветята.

Оливия слезе от колата и установи с облекчение, че краката я държат. Намеренията й бяха направо да отиде до вратата, да почука и да му даде ключовете с любезна усмивка, да го помоли да извика такси и да потегли към дома на леля си възможно най-бързо.

Ала не можа да устои на цветята, на очарователните върбинки, герберите с весели тонове и издръжливите петунии с ярки фунийки. Забеляза, че Ноа не бе се придържал към общоприетото и бе използвал много добре ограниченото място от двете страни на пътеката. Експериментирал бе, като бе засадил различни цветя плътно едно до друго, така че те се преплитаха помежду си и изглеждаха по-скоро поникнали от само себе си, отколкото по някакъв градинарски план.

Направил го бе умно и изобретателно. Явно бе вложил много труд както в засаждането, така и в поддържането. И все пак не бе оплевил достатъчно съвестно бурените. Градинарското сърце на Оливия не издържа, тя клекна и започна да скубе показалите се тук-там треволяци.

След минута вече си тананикаше, потънала в познатото и обичано занимание.

 

 

Ноа така се зарадва, като видя колата си паркирана на обичайното място, че даде прекалено голям бакшиш на шофьора и изскочи от таксито.

— О, момичето ми, добре дошла вкъщи — промърмори той, помилва с любов задния калник и тъкмо щеше да заподскача от радост, когато зърна Оливия.

Първо се изненада или поне реши, че внезапното присвиване в областта на стомаха е изненада. После го заля топло чувство. Тя изглеждаше така дяволски хубава, коленичила там край цветята със засенчени от избелялата сива шапка очи.

Тръгна към нея, после закачи палци в предните си джобове, защото ръцете му копнееха да я докоснат.

— Каква изненада. — Тя рязко вдигна глава, а тялото и застина. Като кошута в оптически мерник, помисли си Ноа. — Не очаквах, че ще те видя да плевиш кученцата ми.

— Имаха нужда. — Ядосана и смутена, тя се изправи и изтупа пръстта от ръцете си. — Щом садиш цветя, трябва и да се грижиш за тях.

— Напоследък не ми оставаше много време. Какво правиш тук, Лив?

— Връщам колата ти. Съобщено ти бе да я очакваш.

— Очаквах я, както и че ще видя зад волана някой як мъжага на име Боб. Не че се оплаквам. Хайде, влизай.

— Трябва само да ми извикаш такси.

— Хайде, влизай — повтори той и мина покрай нея да отвори вратата. — Мога поне да те черпя едно питие в отплата за плевенето.

Той отключи вратата и хвърли поглед към Оливия, която не бе помръднала.

— Не ставай глупачка. Какво толкова. По дяволите! — извика той и хлътна вътре.

Очите на Лив се разшириха. Чуваше го как ругае. Любопитството й надделя и тя го последва.

Ноа набираше някакъв код на таблото за алармената система непосредствено до вратата.

— Току-що ми инсталираха това нещо. Все забравям за него. Ако задействам отново алармата, съседите ще ме линчуват. Готово. — Зелената сигнална лампичка замига и той изпуфтя с облекчение. — Още една малка победа на човека над машините. Разполагай се.

— Не мога да остана.

— Аха. Само ще донеса по чаша вино, докато измислиш защо не можеш да седнеш за петнайсет минути, след като си изминала целия този път по брега.

— Леля и вуйчо ме очакват.

— На минутата? — попита от кухнята той.

— Не, но…

— Добре тогава. Искаш ли чипс с виното? Мисля, че имаше някъде.

— Не. Нищо не искам. — Но след като бе вече тук, какво лошо имаше, ако изпие чаша вино от учтивост?

Помисли си, че дневната е оскъдно обзаведена, по мъжки семпла, но не й неприятна. После се сети за думите му, че домът му е бил опустошен. Това обясняваше защо всичко изглежда така ново и неизползвано.

— Зарадвах се, когато научих, че приятелят ти е по-добре.

— Първите два дни беше на косъм. — И мисълта за това все още извикваше парещо чувство в стомаха му. — Но ще се оправи. Всъщност дори нещо повече. В течение само на две седмици му разбиха черепа, успя да се влюби и да се сгоди, не непременно в тази последователност.

— Провървяло му е, като изключим първото.

— Тъкмо й купихме пръстена тази сутрин.

— Купихме?

— Той имаше нужда от напътствия. Да пием за Майк.

— Защо не? — Тя допря ръба на чашата си до неговата, после отпи и повдигна вежди. — „Пуий фюизе“ в делнична вечер? Много шик!

Лицето на Ноа грейна в усмивка.

— Разбираш от вина.

— Трябва да съм го наследила от италианските си предци по бабина линия.

— А Макбрайдовата половина способна ли е на изключителни постижения?

— Вероятно. — Само че й бе някак прекалено уютно тук, с него. А това намирисваше на стари грешки. — Е, би ли позвънил, ако обичаш.

— Да излезем отвън на терасата. — Той я хвана за ръката и я дръпна към плъзгащата се врата. Нямаше да й позволи да му се изплъзне толкова лесно. — Още е рано за залеза — продължи той, като я пусна само колкото да отвори вратата. — Ще трябва да дойдеш пак. Понякога залезите са много красиви.

— Виждала съм залези.

— Не и от това място.

Бризът полъхна от океана, прошушна топло покрай. Яркосините води заливаха брега и се оттегляха, за да придойдат отново. Усещаше се мирис на сол и на жега с лек дъх на плажно масло от хората, пръснати тук-там по плажа.

— Бива си го задния ти двор.

— И аз си помислих същото, когато видях твоята гора. — Ноа се облегна на парапета, обърнал гръб на гледката, впил очи в нея.

— Искаш ли да дойдеш да си поиграеш в моя заден двор, Лив?

— Не, благодаря. Умееш да отглеждаш цветя. — Тя бръсна с пръст сапунчетата, теменужките и латинките, артистично съчетани в обща каменна саксия.

— Това показва, че съм нежна душа.

— Показва, че знаеш кое изглежда добре и как да го поддържаш в такъв вид.

— Всъщност се научих от жал и от яд. Майка ми не прекъснато засаждаше нещо, а после го уморяваше. Влезеше ли в разсадника, растенията започваха да плачат и да треперят. Кълна се, че веднъж чух как една астра изпищя: „Не, не мен! Вземи маргаритките!“ Беше непоносимо — продължи той, когато Оливия се разсмя. — Започнах да сънувам кошмари, в които всички загинали по нейна вина растения се съживяваха, пожълтели, спаружени, изпочупени, ронещи суха пръст от корените си и образуваха армия на възмездието.

— Цинии-зомбита.

— Точно така. — Той засия, възхитен от нея, очарован, че лицето й става толкова мило и сърдечно, когато е весела и спокойна. — Теменужки-вампири, невени-чудовища и гардении-таласъми. Уверявам те, че беше наистина ужасяващо. Хваща ме страх само като си ги представя.

— Като естественик мога да ти гарантирам, че нищо не те заплашва. Стига да се грижиш за тях.

— Олекна ми. — Той прокара пръст по ръката й, от лакътя до китката, с несъзнателния жест на мъж, привикнал да докосва. Тя отстъпи назад, съзнателен жест на непривикнала към това жена.

— Наистина трябва да тръгвам. Обадих се на вуйчо Дейвид от Санта Барбара, така че вече ме очакват.

— Колко време ще останеш?

— Само няколко дни.

— Да вечеряме заедно, преди да си тръгнеш.

— Ще бъда заета.

— Да вечеряме заедно, преди да си тръгнеш — повтори той и отново я докосна. Плъзна леко върховете на пръстите си по челюстта й. — Приятно ми е да се виждам с теб. Нали искаше да отгърнем нова страница. Дай ми шанс, Оливия.

Сред отблясъците на обагрилия небето залез, сред тихата музика с ниски акорди на контрабас, която долиташе отвътре. Оливия виждаше ясно какво ще се случи.

Докато слънцето почервенява, докато се стопява в океана, той ще я докосне, както я бе докосвал някога. Ще вземе лицето й между дланите си. Ще я целуне както преди. Бавно, умело, възбуждащо. И тя ще забрави защо го прави. Ще забрави да се тревожи защо.

— Ти искаш историята. — Дръпна се далеч от ръката му. — Не съм решила дали да ти съдействам.

— Искал съм историята! — В очите на Ноа закипя гняв, но гласът му остана спокоен. — Това е на една плоскост. Но ти казах, че ми е приятно да се виждам с теб. И това е на съвсем друга плоскост. Мисля за теб, Оливия. — Направи леко движение, промени ъгъла на тялото си и я хвана като в капан между себе си и парапета. — Мисля за теб от години. Може би ми се иска да не е така. Ти ясно ми даде да разбера, че предпочиташ на пълно да те забравя.

— Няма особено значение какво предпочитам аз. — Той съвсем се бе приближил до нея и наред с раздразнението, Оливия почувства, че я обзема коварно вълнение.

— Няма да спорим. — Той остави чашата на парапета. — Знаеш ли какво ми мина през ума когато се върнах и те видях там отпред? Това. Само това.

Този път целувката не беше бавна. Оливия почувства вкуса на гнева, когато устата му се впи в нейната, на яростта от безсилието, когато ръката му се вкопчи в ризата на гърба й. И усети горещата вълна на желанието, което бликна от тялото му, за да се сблъска с нейното.

То беше така първично, както света, в който живееше, така стихийно, както океана, който бушуваше зад тях. Така неизбежно, както инстинкта за съешаване. Потребност. Винаги ли го бе желала? И желанието винаги ли бе така диво?

Трябваше да приеме. Трябваше да удовлетвори тази потребност.

Разбираше дивото и се хвърли в дивата страст на целувката. Ръцете и сграбчиха пълни шепи от гъстата коса с изсветлели от слънцето кичури, езикът и се стрелна срещу неговия. Нетърпимата възбуда, която избухна в кръвта й, нашепваше, че е жива и може да взема, какво то поиска. Докато го иска.

Силата нахлу в него, подхранвана от нейната безразсъдна отзивчивост. Вкусът й прониза с остър копнеж цялото му същество, помете всичко останало. Искаше му се да я поглъща на бързи, лакоми глътки, докато засити трескавия си мъчителен глад.

Но колкото повече вземаше, толкова по-ненаситен ставаше.

Отдръпна се, само за да види лицето й, залялата го буйна руменина, възбудата в очите й.

— Ако искаш да ти повярвам, че си ми ядосана заради това, ще трябва да престанеш да ме поощряваш.

Оливия си помисли, че гневът вероятно е единственото чувство, което не изпитва в момента.

— Дръпни се, Брейди.

— Виж…

— Само… — Тя въздъхна, сложи ръка на гърдите му.

— Дръпни се за малко.

— Добре. — Изненадващо бе колко много му костваше да отстъпи назад, да прекъсне този допир на телата им.

— Толкова стига ли?

— Да, така е добре. Няма да се преструвам, че не съм го очаквала или че на една от онези плоскости, за които говореше преди малко, не съм се надявала да се случи. Чувствам се някак първично привлечена от теб. Но нямах намерение да предприемам нещо във връзка с това.

— Защо?

— Защото не е разумно. Но… — Тя отново взе чашата си, или може би неговата, и отпи, без да сваля поглед от лицето му. — Ако реша да постъпя глупаво, ще правим секс. Не съм против секса и предполагам, че си доста добър в него.

Той отвори уста и пак я затвори. Прочисти гърлото си.

— Дай ми една секунда, докато сърцето ми започне отново да бие. Нека избистря това в главата си. Мисълта да постъпиш глупаво и да правиш секс с мен не ти е чужда?

— Точно така. — „Добре — реши тя и отново отпи от виното. — Много добре.“ Най-сетне бе успяла да го обърка. — Твоите намерения не бяха ли точно такива?

— Колкото и несръчно да се държах, да, предполагам.

— В тази целувка нямаше нищо несръчно.

Той разтърка тила си с ръка. Наистина ли си бе въобразявал, че започва отново да я опознава?

— Защо имам чувството, че трябва да ти благодаря?

Тя се разсмя и повдигна рамо.

— Виж, Ноа, защо да прикриваме здравите животински инстинкти с емоции и оправдания? Аз не си позволявам секс много често, защото, ами, заета съм и съм придирчива. Но когато го правя, го приемам за естествен, понякога забавен акт, който не би трябвало да е свързан с куп неприятни преструвки. С други думи, подхождам като мъж.

— Да. Ами… Хмм.

— Ако не проявяваш интерес на тази плоскост, няма да ти се сърдя. — Тя допи виното и остави чашата. — И си спомням, че спомена някаква клетва за целомъдрие, така че разговорът е може би само теоретичен.

— Не бих го нарекъл точно клетва. По-скоро беше нещо като… идея.

— Тогава и двамата имаме над какво да помислим. Сега наистина трябва да тръгвам.

— Ще те закарам.

— Достатъчно е да повикаш такси.

— Не, аз ще те закарам. Разходката може да избистри главата ми. Ти си очарователна, Оливия. Нищо чудно, че от години не ми излизаш от мислите. — Той отново взе ръката й, навик, с който тя вече започваше да свиква. — Нещата ти са още в колата, нали?

— Да.

— Тогава да вървим. Ключовете?

Тя ги изрови от джоба си и му ги подаде, докато минаваха през къщата.

— Няма ли да включиш алармата?

— Мамка му! Вярно. — „Трябва да кажа нещо“, помисли си той, след като набра кода и заключи. Налагаше се да подхване друга тема, защото чувстваше, че не издържа повече тази, която обсъждаха досега.

— Е, срещна ли някакви затруднения да намериш пътя дотук?

— Имам карта. Бива ме да разчитам карти. И с тази кола се пътува великолепно — добави тя, като се настани на предната седалка. — Шофирането е мечта.

— Овладя ли я?

Тя му се усмихна едва доловимо.

— Може би. — После, когато БМВ-то набра скорост и вятърът нахлу вътре, се разсмя от удоволствие. — Като куршум е. Колко глоби за превишена скорост ти се събират средно в годината?

Ноа изстена.

— Аз съм син на ченге. Дълбоко уважавам законите.

— Добре, от колко глоби годишно те отървава баща ти?

— В семейството не си водим сметки за дребните прояви на обич. Той ще иска да те види, докато си тук. Майка ми също.

— Не знам какви са плановете на леля, дали ще има време.

— Мислех, че не обичаш преструвките.

Тя взе слънчевите си очила, които бе оставила на таблото и си ги сложи.

— Добре де, не знам как ще понеса да го видя отново. Не знам как ще понеса завръщането си тук, макар и само за няколко дни. Реших да дойда, за да проверя.

Тя сви юмруци на скута, после съзнателно отпусна ръцете си.

— Не помня Лос Анджелес. Единственото, което наистина помня, е… Знаеш ли къде е къщата на майка ми? Къде беше?

— Да. — Той обработваше настоящите собственици да му позволят да я разгледа.

— Карай натам. Искам да отида там.

— Лив, не можеш да влезеш вътре.

— Не е необходимо. Нужно ми е само да я видя.

 

 

Паниката зашептя в главата й, премина като ледена милувка по кожата й. Но тя си наложи да постои пред вратата. Стените, които ограждаха имението, бяха високи, солидни и ослепително бели. Къщата беше далече и дърветата я закриваха, но успя да я зърне, също ослепително бяла, с матовочервен керемиден покрив.

— Имаше градини, не съм сигурна, че помня колко бяха. Прекрасни градини. Едната беше закътана под големи сенчести дървета и в нея имаше езерце със златни рибки, водни лилии и мост. Бял мост, майка ми казваше, че е за феите.

Оливия скръсти ръце над гърдите си, обхвана мишници и се прегърби, сякаш да се предпази от внезапен студ.

— Имаше и друга, само с рози. Десетки и десетки розови храсти. Когато съм се родила, той купил бял розов храст и сам го засадил. Спомням си, че ми го казваше. Лично го засадил, защото този храст бил специален. Когато му се налагаше да замине и когато се връщаше, винаги оставяше на възглавницата ми по една бяла роза. Питам се дали са запазили градините такива, каквито бяха.

Ноа не я прекъсваше, само разтриваше с ръка гърба й и слушаше.

— Къщата беше толкова голяма. Приличаше ми на палат. Високи тавани и огромни прозорци. Стаи, стаи, и всяка някак различна. Аз спях в легло с балдахин. — Разтърси я силна тръпка. — Сега не понасям да имам нещо над главата си, докато спя. Не бях си давала сметка защо. Всяка вечер някой ми разказваше приказки. Майка ми или той, а когато излизаха, Роза. Но приказките на Роза не бяха от най-хубавите. Понякога даваха парти, лежах си в стаята и слушах музиката и смеха. Майка ми обичаше в къщата да има хора. Непрекъснато идваше някой. Леля Джейми, вуйчо Дейвид. Агентът й. Чичо Лу. Той винаги ми носеше ментова захарна пръчица. От онези дебелите, едновремешните. Не мога да си представя къде ги намираше… Лукас Манинг идваше често. Трябва да е било горе-долу по времето, когато моят… когато той си отиде. — Не можа да каже „моят баща“. Просто не беше по силите й да произнесе тези думи. — Спомням си Лукас тук, в къщата, навън край езерцето. Той разсмиваше майка ми. Беше мил с мен, но всъщност сякаш не ме забелязваше. Децата усещат, когато е само преструвка. Исках да го харесам, защото разсмиваше мама, но продължавах да се надявам, че ще престане да идва, защото, ако престанеше, може би… може би той щеше да си дойде у дома. — Оливия опря чело в решетката на вратата. — После, разбира се, той си дойде. Дойде си и я уби. И аз не издържам това. Не издържам това. Не издържам!

— Всичко е наред. — Ноа я притегли към себе си, прегърна я силно, въпреки че тя стоеше сковано, опряла свитите си в юмруци ръце в гърдите му, за да ги разделят. — Не е необходимо. Няма нужда да оставаш повече тук, Оливия.

Тя си наложи да отвори отново очи и да погледне над рамото му към проблясващите между дърветата бели стени.

— През целия си живот съм бягала от това и съм се стремила към него. Време е да реша коя посока да взема и да се придържам към нея.

Част от него искаше да я грабне на ръце, да я приласкае като дете, да я отнесе обратно в колата и да я откара далеч оттук. Но тя бе държана далеч през по-голямата част от живота си.

— Когато бягаш, то те преследва, Лив. И винаги те настига.

Оливия се боеше, че той е прав. Обърна се и тръгна към колата с усещането, че чудовището е по петите й.