Нора Робъртс
Краят на реката (21)

Глава 20

Когато хижата се показа между дърветата, намеренията на Ноа бяха прости. Отиваше право на бара и си вземаше бутилка или по-добре две бутилки бира. Занасяше ги в апартамента и ги изпиваше през часа, който смяташе да прекара под горещия душ.

Ако й това не помогне, за да се почувства отново човек, е, тогава ще поръча да му донесат сурово месо и ще го заръфа.

Светлината помръкваше и ставаше седефеносива, а небето на запад бе изпъстрено от ярки червени ивици. Ала Ноа не бе в настроение да му се любува.

За Бога, та той само я бе целунал! Да не би да й бе смъкнал дрехите и да я бе съборил на земята, за да я изнасили като някакъв маниак? Но представата как върши всичко това му се стори изключително привлекателна и това го накара да изскърца със зъби, когато отвори вратата на хижата.

— Господин Брейди, майка ви, ви търси по телефона. Каза, че е спешно.

Всичко в него замръзна, после закипя и стомахът му се обърна.

— Майка ми ли?

— Да, обади се около час след като излязохте тази сутрин и още веднъж в три. Заръча да я потърсите в къщи веднага щом се приберете.

Той си представи с ужасяваща яснота полицаи, които звънят на вратата. Всички близки на хората в тази професия знаеха какво означава да отвориш вратата и отвън да стоят полицаи с безизразни физиономии.

Баща му се бе пенсионирал. Не беше възможно. В никакъв случай.

— Аз…

— Можеш да влезеш и да се обадиш оттук. — Оливия внимателно го хвана под ръка. Говореше абсолютно спокойно. Откровеният страх, който се бе изписал на лице то му, я накара вътрешно да закрещи от тревога, но ръката й не трепна, когато го поведе към офиса зад гишето на рецепцията.

— Оттук можеш да избереш направо. Аз само… — Понечи да си тръгне, за да го остави сам, но ръката му се сключи върху нейната.

Ноа не каза нищо, просто продължаваше да я държи, докато набираше номера. Ръката й му даваше опора сред хилядите страхове, които се въртяха в главата му. Дланта му се изпоти върху слушалката, докато прозвуча първото позвъняване, второто, а после гласът на майка му, притеснен и задъхан, заби ледена висулка в стомаха му.

— Мамо?

— О, Ноа, слава Богу!

— Татко? — Секундата, преди тя да му отговори, беше по-страшна от всичките мъки на ада.

— Не, не, скъпи. Не става дума за Франк. Баща ти е добре. — Коленете му още не бяха омекнали от облекчение, когато тя добави забързано: — Става дума за Майк, Ноа.

— Майк? — Пръстите му стиснаха тези на Оливия толкова силно, че кокалчетата и на двамата побеляха. — Какво му е? Какво е станало?

— Ноа, аз… Господи… Той е в болницата. В кома е. Не знаем дали има опасност за живота му. Правят му изследвания. Правят всичко, което…

Тя се разплака и Ноа почувства как вътрешностите му стават на мазни възли.

— Какво се е случило? Автомобилна катастрофа?

— Не, не. Някой го е пребил. Някой го е удрял, удрял… Казват, че изотзад. Снощи е бил в къщата ти.

— В къщата на плажа? Бил е в моя дом? — Неверието и страхът пулсираха в него. — Снощи ли е станало?

— Да. Аз научих едва сутринта, рано сутринта. Баща ти сега е в болницата. И аз ще се върна там. Пускат само един от нас да поседи с него, и то само за няколко минути. В интензивното отделение е.

— Идвам си колкото мога по-бързо. Ще взема първия самолет.

— Единият от нас ще е в болницата. Маги и Джим… — Гласът отново й изневери, щом спомена родителите на Майк. — Те не бива да остават сами там.

— Тръгвам. Ще дойда направо там. Мамо… — Не можа да измисли нищо. Нищичко. — Тръгвам — повтори отново. Сложи слушалката и продължи да се взира в нея. — Приятелят ми е бил нападнат. В кома е. Трябва да замина.

Още държеше ръката й, но вече не я стискаше. Оливия усещаше, че пръстите му треперят.

— Върви да събереш нещата, които ти трябват. Аз ще се обадя на аерогарата да ти запазя място за самолета.

— Какво?

Сърцето й се късаше за него. Бледото му лице и зашеметените му очи не оставяха място за други чувства, освен за състрадание.

— Така ще спестим време, Ноа. Просто се качи горе и вземи, каквото ти трябва. Аз ще те закарам до аерогарата.

— Да… Господи. — Той дойде на себе си, очите му се проясниха, лицето му придоби твърдо и сурово изражение. — Само ми запази място за каквото там ще ме закара най-бързо до Лос Анджелес. Резервна седалка, ако няма друго. Ще се приготвя за пет минути.

Удържа на думата си и се появи на вратата, преди Оливия да бе приключила с резервацията. Не си бе направил труда да се преоблече и носеше само раницата и лаптопа си.

— Въпросът ти е уреден. — Тя бързо стана от мястото зад бюрото. — Има частно летище на около четирийсет минути път оттук, собствениците са приятели на дядо и баба. Излиташ веднага щом стигнеш там.

Грабна връзка ключове от табло на стената и първа излезе от офиса. Тичешком го заведе до джип на страничния паркинг, отключи и се качи. Той хвърли раницата на задната седалка.

— Благодаря ти.

— Няма нищо. Не се безпокой за останалите си вещи и за колата. Ние ще се погрижим за тях. — Караше бързо, ръцете й сръчно въртяха волана. Очите й бяха вперени право напред. — Съжалявам за твоя приятел.

Първоначалното разтреперване бе преминало, но Ноа опря натежалата си от болка глава на облегалката.

— Познавам го от дете. От втори клас. Семейството му се премести в нашия квартал. Шишко, пълен смотаняк. Беше въпрос на чест да го натупаш. Аз също се изкушавах да си почеша юмруците, но просто не можех. Той изобщо не съзнаваше, че е непохватен. И още не го съзнава. За смях на кокошките бе лапнал по Марша Брейди.

— Тя братовчедка ли ти е?

— А? О, да, Брейди. Не, Марша, Марша, Марша. „Семейство Брейди“. — Той отвори очи, колкото да й хвърли изненадан поглед, после въздъхна. — Вярно, ти не гледаш телевизия. Няма значение. Той е най-милият човек, когото познавам. Безкрайно почтен и кротък. Мамка му! — Стовари юмрук на таблото, после притисна ръце към лицето си. — Мамка му. Той е в кома, в кома. Майка ми плачеше. Тя се държи, тя винаги се държи. След като е рухнала така, сигурно положението е лошо. Много лошо.

На Оливия й се искаше да отбие и да спре, само за малко, да го притегли към себе си и да го държи в прегръдките си, докато се успокои. Никога не бе изпитвала подобно остро желание към друг, освен към близките си. Затова хвана по-здраво волана и настъпи газта.

— Аз съм виновен. — Ноа отпусна ръце в скута си и ги остави да лежат безжизнено там.

— Що за смешно хрумване. — Оливия се стараеше да говори рязко, делово. Каза си, че логиката ще свърши повече работа от утешаващата прегръдка. — Ти дори не си бил там.

— Не се отнесох към това достатъчно сериозно. Не се отнесох към нея достатъчно сериозно. Изпратих го там. Да полива проклетите ми цветя. Да полива цветята! О, Майк. А знаех, че тя не е с всичкия си.

— За кого говориш?

— Известно време се срещах с една жена. От моя страна нямаше нищо сериозно, но трябваше да видя накъде отиват нещата. Просто се носех по течението — и защо не, по дяволите? Добър секс, великолепно тяло, елегантна жена, с която да се размотавам насам-натам. Когато стана сложно, сложих край на всичко. Тогава започнаха гадостите. Имаше няколко спречквания, после тя направи големия си удар, разби на трески къщата ми, докато ме нямаше.

— Разбила е къщата ти?

— И още как. Трябваше да събирам с лопата повечето от онова, което беше останало.

— Ужасно! Защо не поиска да я арестуват?

— Не можах да го докажа. Всички знаеха, че тя го е сторила, беше точно в нейния стил, но нищо не можеше да се направи. Тя хвърли в лицето ми още закани, публично, и направи сцена. А аз хванах самолета и поръчах на Майк да полива цветята, докато ме няма.

— Ако тази ексцентрична жена е нападнала твоя приятел, отговорността е нейна. Вината е нейна.

Той не каза нищо. Страдаше. Оливия усещаше как болката струи от него на трептящи вълни. И не можеше да го понесе.

— Когато… След смъртта на майка ми минах през период, в който обвинявах себе си. Задето избягах и се скрих в гардероба. Не сторих нищо, за да й помогна.

— Господи, Лив, била си четиригодишна.

— Няма значение. Това няма значение, Ноа. Когато обичаш някого и на този човек се случи нещо ужасно, няма значение на колко години си. След това — продължи тя — минах през друга фаза, обвинявах нея. Какво, по дяволите, си бе мислила? Пуснала го бе в къщата. Пуснала бе чудовището в къщата — промърмори Оливия и потръпна. — Пуснала го бе да влезе и той ми я отне. Изоставила ме бе. Не можех да й го простя.

Дръпна се, когато Ноа вдигна ръка да докосне лицето й, после въздъхна и се овладя.

— Може би и ти ще минеш през тези фази, преди да стигнеш до истината. Виновен беше Сам Танър. Единствено той! Не аз, не майка ми.

— Права си. Задължен съм ти за това, което правиш за мен.

— Хижата би сторила същото за всеки.

— Не. Задължен съм на теб. — Той отново отпусна глава на облегалката, затвори очи и пропътува остатъка от пътя в мълчание.

 

 

Когато изскочи от асансьора в интензивното отделение, само нервите го крепяха да не рухне. По време на полета си бе представял Майк мъртъв. След това в съзнанието му се заредиха картини как приятелят му се надига в леглото и казва някаква тъпа шега. Когато таксито го остави пред болницата, беше почти готов да повярва, че всичко е било само зловещ сън.

После видя майка си, седнала на пейката в тихия коридор, прегърнала Маги Елмо. Чувството за вина и страхът се смесиха и заседнаха като буца на гърлото му.

— О, Ноа! — Силия веднага стана и обви ръце около раменете му. Той усети как стомахът й потръпва до неговия. — Толкова се радвам, че си тук. Няма промяна — добави тя шепнешком.

— Трябва да го видя. Мога ли… — Поклати глава, после си наложи да се отдръпне от майка си и да застане лице в лице с Маги.

— Госпожо Елмо…

— Ноа! — От подпухналите очи на Маги закапаха сълзи, тя протегна ръце към него. Ноа приседна на пейката и я прегърна силно. — Майк ще има нужда от теб тук. Ще иска да те види, когато се събуди. Ще се събуди. Всеки момент.

Ноа се вкопчи във вярата й така отчаяно, както се бе вкопчил в нея самата.

— Редувахме се да влизаме при него. — Силия разтърка гърба му с ръка. — Франк и Джим сега са вътре. Но Маги трябва да полегне за малко.

— Не, аз…

— Каза, че ще полегнеш, когато дойде Ноа. — Почти напявайки думите, Силия издърпа Маги и я изправи на крака. — Приготвили са ти легло, забрави ли? Имаш нужда просто да си изпънеш костите за няколко минути. Пък и нали искаме да оставим на Ноа малко време с Майк? Ще поседя с теб. — Тя погледна безмълвно сина си, после поведе съкрушената жена по коридора, като продължаваше да мърмори.

Потънал в мъка, Ноа захлупи лице в шепите си. Не бе помръднал, когато Франк излезе от двукрилата врата вляво и го видя. Без да каже дума, той седна до сина си и преметна ръка през раменете му.

— Не знам какво да правя — промълви Ноа, когато си върна способността да говори.

— Правиш го. Тук си.

— Ще намеря начин да я накарам да си плати.

— Сега не бива да мислиш за това.

— Знаеш, че тя го е направила. — Ноа вдигна глава и впери пламтящите си очи във Франк. — Знаеш, че е тя.

— Твърде възможно е. Ще бъде разпитана веднага щом я открият, Ноа. — Хвана сина си за раменете, за да спре потока от злобни ругатни. — Не може да бъде обвинена без доказателства.

— Тя ще е във възторг. По дяволите, татко, знаеш, че направо ще тържествува. Няма да позволя да й се размине.

— Не знам — твърдо отвърна Франк. — Нито пък ти. Но ти казвам като твой баща и като полицай да стоиш далеч от нея. Ако се поддадеш на чувствата си в момента, само ще влошиш нещата още повече. Остави я сама да влезе в капана, Ноа, за да можем да я приберем.

„Ако Майк умре — мислеше си Ноа, — няма да могат да я приберат достатъчно надалеч.“

 

 

Стоя в болницата до разсъмване, после отиде в къщата на родителите си, просна се по лице на леглото от детството и потъна в забрава за четири часа.

След като отми под душа потта и умората от отминалото денонощие, Ноа отиде в кухнята.

Майка му беше там, облечена в стар халат, и разбиваше яйца в голяма купа. В изблик на любов той отиде и я прегърна изотзад, притисна я към гърдите си.

— Коя си ти и какво си сторила с майка ми?

Тя се засмя тихо, протегна ръка назад и нагоре и го помилва по лицето.

— Отмених домашните правила тази сутрин. Истински яйца, истинско кафе за всички. Очаква ни още един дълъг ден.

— Да. — Ноа погледна над главата й към двора зад кухненския прозорец. — Помниш ли, когато Майк и аз се опитахме да построим крепост в задния двор? Бяхме събрали купища стари дъски и ръждиви пирони. Разбира се, той стъпи на един от тях и трябваше да му правят инжекция против тетанус.

— Пищеше като заклан. Помислих, че си е отрязал ръката. — Смехът й премина във въздишка, която завърши почти като хлип. — Обичам това момче! И се срамувам, че когато научих, първата ми мисъл бе „слава Богу, че не е Ноа“. О, горката Маги!

Силия се освободи от прегръдката му, отново взе купата и енергично заразбива яйцата.

— Трябва да мислим положително. Да мислим в лечебна бяла светлина. Прочела съм сума книги на тази тема.

Той не се сдържа и се усмихна леко.

— Не се съмнявам.

— Ще го измъкнем от комата. — Тя извади тигана и погледът, който отправи на Ноа, бе напрегнат и твърд. — Вярвай в това.

Той искаше да го вярва, но всеки път, когато влизаше в малката болнична стая и виждаше Майк неподвижен и блед, с омотана в бинтове глава и хлътнали в сенки и синини очи, вярата му се разколебаваше.

Сутринта бе отминала, бе някъде около пладне. Ноа крачеше напред-назад в коридора и в гърдите му се надигаше гняв. Не можеше да стори нищо повече, освен да се надява, да се моли, да стои край леглото на приятеля си и да говори глупости, за да не чува монотонното би-бипкане на апаратурата. Ала нямаше да допусне Карин да остане ненаказана за злодеянието си.

Тя бе искала да пребие него. За Бога, щеше да й даде да се разбере. Обърна се и тръгна към асансьора с покълнала в сърцето черна омраза.

— Ноа?

— Какво? — Вече стиснал юмруци, той погледна жената. Беше облечена с бяла престилка над риза и панталон, от джоба й се подаваше стетоскоп.

— Вие от лекарите на Майк Елмо ли сте?

— Не. Аз…

— Познавам ви — прекъсна я той. — Нали?

— Запознахме се в клуба. — Ти и Майк, приятелката ми и аз. Аз съм Дори.

— Точно така. — Той разтърка уморените си очи. Хубавата брюнетка с южняшкия акцент, която се застъпи за него онази вечер след появяването на Карин. — Ти си лекарка?

— Да. От бърза помощ. В обедна почивка съм и исках да видя как е Майк.

— Продължават да казват, че няма промяна.

— Ще проверя това след минута. Ако се съди по вида ти, няма да ти навреди да глътнеш малко въздух. Хайде да се поразходим.

— Тъкмо бях тръгнал да излизам.

— Хайде да се поразходим — повтори тя. Вече бе виждала подобна решимост за мъст в очите на мъж. Такъв поглед не се забравяше. — Последния път, когато наминах, жизнените показатели на Майк бяха стабилни. Резултатите от изследванията му са добри. — Натисна бутона на асансьора. — Той е в критично състояние, но иначе е млад и здрав.

— Вече ден и половина е в кома.

Дори го побутна да влезе в асансьора и го последва.

— Понякога комата е просто начин, по който тялото се съсредоточава върху лечението. А той дойде веднъж в съзнание, докато пътувахме насам с линейката. Беше за кратко, но мисля, че ме позна, а това е много добър признак.

— Ти? Ти си била с него?

Тя слезе от асансьора в централното фоайе, хвана го под ръка и го поведе към изхода.

— Имахме среща. Трябваше да се видим в твоята къща. Закъснявах. Бяха ни докарали двама пострадали при опит за двойно самоубийство. Изпуснахме единия, другия спасихме. Когато стигнах там, наближаваше десет. — Навън тя вдигна лице към слънцето и разкърши рамене.

— Господи, приятно е тук на открито. Така или иначе вратата беше отворена. Майк лежеше на пода в кухнята, с лицето надолу. Стъкла из цялата къща. Винена бутилка. Вероятно предметът, с който е удрян. Заех се с него. Чантата ми беше в колата. Повиках линейка и направих на място каквото можех. След трийсет минути вече го бяхме закарали в спешното отделение.

— Ще умре ли?

Тя не отговори веднага, седна на бордюра и почака Ноа да се присъедини към нея.

— Не знам. От медицинска гледна точка има равни шансове, може би дори с лек превес на шансовете да оцелее. В мозъка му нямаше частици от кости и това е голям късмет. Все пак възможностите на медицината са ограничени, сега всичко зависи от него. Аз съм направо луда по него.

— Сериозно?

— Да. Знам, че онази вечер той сваляше Стеф. Всъщност аз имах същите намерения по отношение на теб. — Тя наклони глава към него и се усмихна. — Ти беше твърде ядосан, за да го забележиш, така че се върнах на масата и малко ми беше криво.

— Ами?

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Съвсем мъничко. Майк и Стеф опипваха почвата и флиртуваха. По едно време сякаш се изчерпаха и на мен ми стана мъчно за Майк, защото бе разтревожен за теб и не знаеше какво да прави. Разговорихме се и изведнъж си допаднахме много. Започнахме да излизаме. После започнахме да не излизаме.

— Значи ти си била на телефона онази нощ.

— Да.

— Майк Елмо и сексапилната докторка. — Абсурдно зарадван, Ноа поклати глава. — Това е страхотно! — Той хвана лицето й между дланите си и я целуна звучно. — Направо страхотно.

Тя се разсмя и го потупа приятелски по коляното.

— Той те боготвори. Не го казах, за да те натъжа — бързо добави тя, когато светлината в очите на Ноа угасна. — Казах го, защото мисля, че той е великолепен човек, а той мисли, че ти си великолепен човек. Е, струва ми се, че е прав. Както и че когато се сблъскахме в коридора пред интензивното, на теб ти бе прекипяло и бе тръгнал да търсиш онази откачалка Карин и… Щях да кажа да сториш нещо, за което ще съжаляваш, ала не мисля, че щеше да съжаляваш. Нещо, което няма да помогне, няма да реши проблемите, а ще ти докара накрая такива неприятности, каквито Майк не би желал да имаш.

— Тя искаше да навреди на мен. Изобщо не я бе грижа за Майк.

— И го постигна. Удари те там, където най-много боли.

— Хайде да се връщаме горе. Остават ми още само няколко минути и искам да го видя.

Ноа кимна, изправи се и й подаде ръка.

— Май имах късмет, че те срещнах.

— Защо не ме черпиш една бира след смяната? — Усмихна се тя, когато влязоха в сградата. — Да ми разкажеш някоя и друга конфузна история за Майк.

— Какъв приятел ще съм тогава?

— Той ми каза, че през пролетта на последната година в гимназията си се напил и те е предизвикал да пробягаш пистата по адамово облекло. Заснел те е на видео и го е пуснал на партито по случай дипломирането ти. Впрочем, Майк още си пази копие — добави тя, докато се качваха в асансьора, и усмивката й стана още по-широка. — Като осемнайсетгодишен си бил в много добра форма.

— О, да. Е, това е нищо в сравнение с историите, които аз мога да ти разкажа за него. Кога ти свършва смяната?

— В седем, ако е рекъл Господ.

— Уговорихме се.

Ноа слезе от асансьора в почти безгрижно настроение. После видя Маги да хлипа в прегръдките на майка му и сърцето му падна в петите.

— Не! — Викът на сърцето му бе толкова силен, че не чуваше собствения си глас, който повтаряше и повтаряше тази единствена думичка. Изтръгна се от възпиращата ръка на Дори и се завтече по коридора.

— Ноа, чакай! — Силия бързо пристъпи да препречи пътя му, преди да е влетял във вратите на интензивното отделение. — Чакай! Маги, кажи му! Кажи на Ноа.

— Майк отвори очи. — Жената се залюля на пети напред-назад, напред-назад, после протегна и двете си ръце към него. — Отвори очи. Каза „мамо“. Погледна ме и каза „мамо“.

— Стой тук — нареди Дори. — Стой тук, отвън. Остави ме да проверя.

— Сестрата влезе, повика лекаря. — Силия изтри собствените си сълзи, докато Ноа държеше Маги в прегръдките си. — Франк и Джим са долу в кафенето. Фраик го замъкна насила да хапне нещо, после аз щях да заведа Маги. Майк се събуди, Ноа! — Тя опря глава на рамото му. — Събуди се!

Дори се появи на вратата. Щом зърна сияйната й усмивка, Ноа зарови лице в косата на Маги.