Нора Робъртс
Краят на реката (20)

Глава 19

В шест часа, когато будилникът на Ноа иззвъня, на вън още валеше. Той го тупна, отвори очи в полумрака и се замисли дали да не постъпи както всеки разумен човек в такава дъждовна утрин. Да я проспи.

Ала няколкото часа блажена забрава като че ли не си заслужаваха самодоволните и хапливи забележки, с които щеше да го засипе Оливия. Може би гордостта надделя, може би имаше да доказва нещо на себе си и на нея, но така или иначе той се надигна от леглото. Дотътри се до банята и влезе под душа, който го разсъни донякъде, после се върна в стаята и се облече.

Реши, че всеки, който се готви да трамбова между дърветата в подобно време, трябва да е луд. И че Оливия е знаела, че ще вали, че положително е уредила да вали, само и само да му отмъсти, задето е такова нищожество. Негодува по целия път надолу до фоайето, където завари няколко малки групи подходящо облечени хора да се гощават с безплатните кафе и понички, които хижата предоставяше на рано потеглящите туристи.

С изненада установи, че повечето от тях изглеждаха доволни, че са тук.

Към седем, напомпан с кофеин и захар, вече се чувстваше почти като човек. Събра достатъчно сили да пофлиртува със служителката на рецепцията, после грабна последна поничка за из път и смело пое навън.

Веднага зърна Оливия. Тя стоеше в сумрачното утро и разговаряше с четирима от гостите за планирания от тях маршрут тази сутрин, а дъждът барабанеше по индианската й шапка и мъглата се виеше около обувките и глезените й. Кучето сновеше наоколо и се умилкваше на ранобудниците, които го почесваха по главата и стискаха лапата му.

Тя удостои Ноа с кимване, после проследи потеглянето на групата.

— Готов ли си?

Той отхапа от огромната поничка.

— Да.

— Да видим. — Отстъпи назад и го измери с поглед от долу до горе и обратно. — Преди колко време са извадени от кутията тези обувки, шампионе?

„Преди по-малко от час“, помисли си Ноа, тъй като ги бе купил от Сан Франциско.

— Така е, не съм ходил на екскурзия от няколко години. Но ако няма да изкачваме Матерхорн, ще се справя. Във форма съм.

— Форма от фитнес клуба. — Тя натисна с пръст плоския му корем. — Бива си го този фитнес клуб. Но това, което те очаква сега, е малко по-различно от твоя велоенергометър. Къде ти е шишето с вода?

Вече раздразнен, той протегна ръка, сви шепа и остави дъжда да се стича в дланта му. Оливия само поклати глава.

— Чакай малко. — Обърна се на пети и тръгна обратно към хижата.

— Само с мен ли се държи така? — попита той Шърли. — Или тероризира всички? Кучето само седна и впи обнадежден поглед в поничката, така че Ноа разчупи на две онова, което бе останало от нея, и му го хвърли. Шърли го хвана от въздуха, глътна го цяло и доволно се оригна.

Ноа още се усмихваше, когато Оливия дотича с пластмасова бутилка вода и каишка.

— Винаги трябва да носиш вода — поде тя и за негова изненада започна сръчно да привързва бутилката за колана му.

— Благодаря.

— Казах да ти я добавят към сметката за стаята.

— Не, имах предвид личната услуга, мамче.

Тя почти се усмихна, Ноа забеляза веселите искрици в очите й. После сви рамене и щракна с пръсти да повика кучето, което веднага се подчини.

— Да вървим.

Възнамеряваше в началото да го поведе по основния маршрут, дълъг километър и половина, който се препоръчваше за неопитни туристи и родители с малки деца. Докато приспи бдителността му и той отново се изпълни със самодоволство, мислеше си тя и вътрешно се подсмихваше.

Мъглата пълзеше по земята, плъзгаше се между дърветата, заплиташе се в папратите. Дъждът потъваше в нея с монотонен плясък. Когато навлязоха в гората, здрачът стана по-гъст, натежа, сякаш бе материален, и превърна мъглата в призрачна река.

— Господи, какво място! — Той изведнъж се почувства дребен и беззащитен, направо зловещо. — Нямаш ли чувството, че от мъглата ще се покаже ръка с дълги нокти, ще те сграбчи за глезена и ще те дръпне надолу? Ще ти остане време само колкото да изпищиш, а после ще се чува само… мляскане.

— О, значи си чувал за горския дух.

— Я стига.

— Губим средно по петнайсет туристи годишно. — Тя повдигна пренебрежително рамо. — Мъчим се да го укротяваме. За да не ни прогони гостите.

— Много остроумно — промърмори Ноа, но хвърли предпазлив поглед в мъглата. — Наистина остроумно.

— Лесно е — додаде тя. — Много лесно. — Извади фенерче и светна право нагоре. Лъчът сякаш разряза мрака и забули всичко останало в дебнещи сенки. — Горният слой на гората тук се състои от ситкиски смърч, канадска ела, дъгласова ела и западен червен кедър. Всяко от тези иглолистни дървета се различава по дължината на игличките, формата на короната и, разбира се, по вида на кората.

— Разбира се.

Тя не му обърна внимание.

— Дърветата и изобилието от епифити преграждат пътя на слънчевата светлина и на това се дължи характерния зеленикав здрач.

— Какво е епифит?

— Нещо като паразит. Папрати, мъхове, лишеи. Само че те в действителност не причиняват вреда на дърветата-гостоприемници. Виждаш ги как обгръщат всичко, образуват нещо като балдахин в горния слой на гората. А тук долу застилат земята, покриват дънерите. Тук животът и смъртта са в постоянен кръговрат. Дори без помощта на горския дух.

Тя изключи фенерчето и го пъхна в джоба си.

Продължи да го просвещава, докато вървяха. Той слушаше с половин ухо обясненията й за дърветата. Гласът й беше приятен, съвсем леко дрезгав. Не се съмняваше, че тя се старае да му говори с прости думи, като на лаик, за да не го кара да се чувства тъп.

И Ноа си даде сметка, че е достатъчно само да гледа, само да бъде тук, сред всичките тези силуети и сенки, сред странно приятния мирис на тление. Да вдишва плътния като вода въздух. Беше си мислил, че ще му бъде досадно и в най-добрия случай ще изтърпи с примирение тази екскурзия, която бе предприел само за да измъкне навън Оливия. А вместо това бе запленен.

Въпреки дъжда и мъглата имаше някакво тихо зелено сияние, сякаш не от този свят, в което се открояваха гъсти туфи папрати и покрити с мъх бабуни. Всичко тънеше във влага и блещукаше.

Чу, че нещо изпращя над главата му и вдигна поглед навреме, за да види как дебел клон полита надолу и се стоварва на земята.

— Мисълта, че някой такъв може да падне и върху теб, не е приятна, нали?

— Вдовишки клон — каза тя със суха усмивка.

Ноа погледна отново клона. Като нищо можеше да премаже човек.

— Добре че не сме женени.

— Понякога епифитите поемат толкова влага, че клоните се прекършват под тежестта й. Тук долу те стават част от цикъла, подслоняват други форми на живот. — Тя спря внезапно и вдигна ръка. — Тихо! — каза шепнешком и му направи знак да застане зад широк дънер на смърч.

— Моля?

Тя само поклати глава, притисна два пръста към устните му, сякаш за да ги запечати. Задържа ги там, докато Ноа се чудеше как ли ще реагира, ако той прояви инициатива. После чу онова, което я бе накарало да застане нащрек и почувства, че кучето се е свряло помежду им и трепери.

Без да има представа какво да очаква, той сложи покровителствено ръка на рамото й и хвърли поглед през дърветата и пълзящите растения натам, откъдето долиташе шум от движение на нещо голямо.

Те се появиха от здрача, нагазили до колене в реката от мъгла. Дванайсет, не петнайсет, поправи се Ноа, грамадни лосове с рога като корони.

— Къде са момичетата? — промърмори той под пръстите на Оливия и си спечели бърз свиреп поглед.

Едно от животните нададе рев, дълбок тръбен зов, който сякаш разлюля дърветата. После те се понесоха през сенките и зеления здрач и тропотът им отекна в пружиниращата почва като тътен. На Ноа му се стори, че усеща миризмата им, нещо диво, после лосовете се отдалечиха и бавно потънаха в сенките.

— Женските — каза Оливия — се движат на стада с по-младите мъжкари. Зрелите мъжкари, като тези, които видяхме току-що, се събират на по-малки стада докъм края на лятото, когато настъпва решителният момент. Тогава започват да се бият помежду си, за да бъдат отлъчени или да запазят харема си.

— Харем, а? — ухили се той. — Звучи добре. Това рузвелтови лосове ли бяха? Като тези, за които разказваше вчера?

Дори и да бе изненадана, че Ноа я е слушал внимателно и си е направил труда да запомни казаното, Оливия не се издаде.

— Да. Често ги виждаме по този маршрут по това време на годината.

— Тогава се радвам, че избрахме него. Те са огромни, нямат нищо общо с Бамби и семейството й.

— Нищо чудно да видиш и Бамби, заедно със семейството й. В сезона на разгонването в гората има периоди на особена активност.

— Обзалагам се. Шърли защо не излая? Или не хукна след тях? — попита той и помилва кучето по главата.

— Преминала е през обучение за потискане на инстинктите. Ти си добро момиче, нали? — Оливия клекна и силно разтърка гърба й, после размота прикрепената за колана й каишка и я закачи за нашийника.

— Защо го правиш?

— Излизаме от земите на Макбрайд. На държавна земя кучетата трябва да се водят на каишка. Това не ни се нрави особено, нали, Шърли? Но такива са правилата. Или… — Тя се изправи и погледна Ноа в очите. — Или можем да заобиколим и да се върнем, ако ти стига толкова.

— Мислех, че едва започваме.

— Както искаш.

Продължиха нататък. Оливия имаше компас на колана, ала не го поглеждаше. Явно знаеше точно къде се намират и къде отиват. Не бързаше, даваше време на Ноа да гледа и да задава въпроси.

Дъждът пръскаше през клоните. Капките тупаха по земята сякаш от хиляди незатегнати кранчета, но мъглата постепенно се вдигаше, проредяваше, късаше се на вълна и се топеше.

Пътеката, която избра Оливия, започна да се изкачва стръмно нагоре. Светлината се променяше лека-полека, докато стана блестящо зелена и перлена от проникващите през пролуките в короните тънки лъчи. А под пролуките пъстрееха диви цветя и се виждаха различни нюанси и форми на зеленината.

— Напомня ми за гмуркане с шнорхел.

— Моля?

— Гмуркал съм се в Мексико — каза той. — Когато се научиш добре да използваш шнорхела, можеш да останеш под водата доста дълго и да плуваш насам-натам. Светлината е странна, не е съвсем зелена, както тук, но е различна и слънчевите лъчи понякога прорязват повърхността и проникват надолу. Всичко е меко и изпълнено със силуети. Лесно можеш да се изгубиш. Ти гмуркала ли си се някога?

— Не.

— Ще ти хареса.

— Защо?

— Ами, сваляш от себе си всякакви дрехи, с изключение на плувките, и поемаш към непознат свят. Изобщо не знаеш какво ще видиш в следващия момент. Обичаш ли изненадите?

— Не особено.

— Лъжкиня. — Той й се усмихна. — Всеки обича изненадите. При това ти си естественик. Морският свят може да не е стихията ти, но ще ти хареса. Приятелят ми Майк и аз прекарахме две забележителни седмици в Козумел преди няколко години.

— В гмуркане?

— Точно така. А ти с какво се занимаваш за развлечение напоследък?

— Развеждам из гората градски момчета, които ми лазят по нервите.

— Не съм те ядосвал най-малко от час. Засякъл съм времето. О! Ето го!

— Какво? — Тя се хвана и се обърна.

— Усмихна се! Този път не се усети и наистина ми се усмихна. — Той сложи ръка на сърцето си. — Вече съм влюбен. Хайде да се оженим и да си отгледаме още лабрадорчета.

Тя се изсмя хапливо.

— Ето, пак ме ядоса. Засечи си времето.

— Не, не е вярно. — Тръгна в крак с нея и си помисли, че с лекота би го сторил и в преносен смисъл. — Отново започваш да ме харесваш, Лив. И нищо не можеш да направиш против това.

— Може би съм склонна да проявявам търпимост, което далеч не означава, че те харесвам. Сега виж тук, ако следиш внимателно пътеката, ще забележиш оксалис, гълъбови очички…

— Никога не мога да си набавя достатъчно гълъбови очички. Ти идваш ли изобщо в Лос Анджелес?

— Не. — Тя го погледна за миг, но не точно в очите и повтори: — Не.

— Мислех, че посещаваш леля си от време на време.

— Те идват тук, поне два пъти в годината.

— Трябва да ти кажа, че ми е трудно да си представя Джейми да броди из горите. Тя е много впечатляваща дама. Все пак предполагам, че след като е израсла тук, лесно се връща към старите привички. А съпругът й?

— Чичо Дейвид? Той я обича достатъчно, за да идва, да ни гостува известно време и да позволява на баба ми да го води за риба на езерото. Това се повтаря от години, макар всички да знаят, че той ненавижда риболова. Ако не му провърви, хваща някоя и друга риба и после му се налага да ги чисти. Веднъж го уговорихме да отидем на палатка.

— Само веднъж ли?

— Мисля, че леля Джейми така се сдоби със своето колие от перли и диаманти. То бе нещо като подкуп, за да не го кара никога повече да спи в гората. Без клетъчен телефон, без лаптоп, без рум сървиз. — Тя погледна Ноа косо. — Ти би го разбрал, предполагам.

— Ей, по всяко време мога да се откажа от клетъчния си телефон. Не съм пристрастен към него. И много пъти съм спал на открито.

— В палатка, разпъната в задния двор.

— И в скаутския лагер.

Смехът й бликна, без тя да го осъзнава.

— Ти никога не си бил скаут.

— Да, ама бях. За краткия, но бляскав период от шест и половина месеца. Онова, което ме отказа, бяха униформите. Така де, онези шапки са наистина скапани.

Ноа започваше леко да се задъхва, но не искаше да я прекъсва точно когато най-сетне я бе накарал да проговори.

— Ти била ли си скаутка?

— Не, никога не съм имала желание да се присъединявам към групи.

— Просто не ти се е искало да носиш онази тъпа шапка.

— Тя бе една от причините. Как са обувките?

— Чудесно. „Л. Л. Бийн“ нямат грешка.

— Започваш да се задъхваш, шампионе. Искаш ли да спрем?

— Не се задъхвам. Шърли е. Защо трябва аз да се обръщам към теб по име, а ти никога не използваш моето?

— Все го забравям. — Тя почука с пръст бутилката с вода, която се полюшваше на колана му. — Пийни малко. Да смажеш мускулите. Сигурно забелязваш, че пълзящите кленове тук са по-високи, повече приличат на дървета, отколкото в долината. Почвата се вижда през сплетените им клони. Изкачили сме около сто и петдесет метра.

Светът отново се откри пред очите им с облачните си върхове и зелените долини, с небето, подобно на полирана стомана. Дъждът бе спрял, но земята под краката им бе още прогизнала и Ноа имаше чувството, че по вкус и плътност въздухът наистина не се различава от водата, която пие.

— Какво е това място?

— Вече вървим по пътеката към трите езера.

Той бе вперил поглед в реката. Лъкатушещото й корито прорязваше гората и хълмовете. От каменисто сивите й води се надигаха като събрани юмруци неравни скалисти островчета. Вятърът шибаше лицето му, свистеше през върховете на дърветата зад гърба му и потъваше в пазвите на леса.

— Във всичко това няма и помен от кротост, нали?

— Да. Добре е да го запомниш. Много неделни туристи го забравят и си плащат. Природата не е кротка. Тя е безмилостна.

— Странно. Бих казал, че я предпочиташ пред хората.

— Позна. Събра ли си дъха?

— Изобщо не съм се задъхвал. — Така де.

— Ако минем по онзи мост там и вървим още пет-шест километра, ще стигнем до района на езерата. Можем и да се върнем.

— Ще издържа още шест километра.

— Добре тогава.

Мостът свързваше двата бряга на Биг Крийк. Докато го прекосяваха, Ноа чуваше шума на буйните води и се превиваше, за да устои на поривите на вятъра. Оливия вървеше пред него, сякаш се разхождаше по булевард „Уилшър“.

Опита се да не я намрази заради това.

След около километър обувките започнаха да го убиват, седалищните му мускули стенеха. Тя не си бе направила труда да спомене, че последната отсечка от пътеката води право нагоре. Ала стискаше зъби и не изоставаше.

Опитваше се да не мисли за изтерзаното си тяло, като разглеждаше околния пейзаж, представяше си масажа, който ще си поръча още щом се прибере в хижата, и гадаеше какво носи Оливия за обяд.

Нещо се мярна в периферното му зрение и той вдигна очи навреме, за да зърне скока на някаква животинка през проредяващите дървета.

— Какво беше това?

— Летяща катерица. Рядко се вижда през деня. Тя е нощно животно.

— Сериозно? Като Роки? „Роки и Булуинкъл“ — обясни Ноа, когато тя се намръщи озадачено. — Не може да не го знаеш, анимационния филм.

— Не гледам много телевизия.

— Трябва да си го гледала като малка. — Той изви врат, опитвайки се да зърне отново катеричката. — Не е просто анимационен филм, а нещо общоизвестно. Какво още има тук, освен Роки?

— В центъра предлагаме списък на дивите животни. — Тя посочи дърво, кората на което беше обелена, а стеблото му бе набраздено от дълбоки резки. — Мечка. Това са драскотини от ноктите на мечка.

— Така ли? — Вместо да се сепне, както очакваше Оливия, той се приближи и разгледа белезите с очевиден интерес. — Още ли спят зимен сън или можем да се натъкнем на някоя?

— О, вече са станали. И са гладни — добави тя на шега.

— Е — той проследи с пръсти дълбока резка, — би било интересно, ако някоя дойде тук да похапне, стига да не ме сбърка с дърво.

Когато продължиха нагоре, Ноа почти забрави за болките в мускулите. Северните катерици лудуваха по земята, цвъртяха задушевно и се караха горе на дърветата. Високо над главите им прелетя ястреб, царствено разперил криле, и нададе див крясък, повтарян до безкрайност от ехото. Прелетя блестящочерен гарван, появи се първото изтъняло петно сняг.

— Можем да спрем тук. — Оливия смъкна раницата от раменете си, клекна да я отвори и хвърли на Ноа изпълнен с разбиране поглед. — Мислех, че няма да издържиш, и то без да хленчиш.

— На няколко пъти не бях далеч от тази мисъл, обаче си струваше.

Той отправи поглед към трите езера, матовосребристи като старо огледало. Размитите отражения на върховете, по скоро сенки, отколкото образи, се диплеха по повърхността им. Въздухът бе резлив от студа, трапчив от миризмата на бор и прогизнала земя.

— Като награда, че не захленчи, имаме малко от прочутото говеждо варено с ечемик на баба ми.

— Бих изял цял казан.

Тя извади от раницата малко одеяло.

— Постели това и седни. Не мога да ти предложа цял казан, но ще има достатъчно, за да стоплиш стомаха си и да престанеш да мислиш колко те болят краката.

— Аз пък взех от подарените плодове. — Ноа се усмихна и тръсна одеялото. — В случай, че си намислила да ме умориш от глад.

— Не, мислех само да те зарежа в гората и да видя дали ще успееш да излезеш някога от нея. Но харесвам родителите ти и не исках да ги наскърбявам.

Той подви крака и пое чашата кафе, което тя сипа от термоса. Искаше му се да свали шапката й и да докосне косата с цвят на карамел. Обожаваше тази гладка прическа с нахакания бретон.

— Може би ще започнеш да харесваш и мен.

— Не мисля.

Шърли дойде да подуши кафето и той разроши козината на главата й.

— Кучето ти ме харесва.

— Тя е кучето на дядо. И обича да пие вода от тоалетната. Нейният вкус не заслужава доверие.

— Много си сурова, Лив. Но правиш страхотно кафе. Ако се оженим, ще ми правиш кафе всяка сутрин и аз ще се отнасям с теб като с кралица.

— Ами ако ти правиш кафето, а аз се отнасям с теб като с роб?

— Това означава ли, че ще ме връзваш и ще изискваш сексуални услуги? Защото трябва да ти кажа, че наскоро положих клетва за целомъдрие.

Оливия само се засмя и извади още един термос.

— С мен целомъдрието ти е в безопасност.

— Камък ми падна от сърцето. Господи, това мирише приказно.

— Баба ми е страхотна готвачка. — Тя изля супата от термоса с широко гърло в купички.

— Тогава може ли да дойда на вечеря?

Оливия не откъсна поглед от термоса, докато не завинти капачката.

— Когато се прибрах снощи, тя плачеше. Дядо ми й бе казал защо си дошъл и че се е срещал с теб. Не знам какво са си говорили, но оттогава почти не си продумват. И я заварих да плаче.

— Съжалявам.

— Така ли? — Тя най-сетне вдигна поглед.

Ноа очакваше очите й да са влажни, но те бяха парещо сухи и гневни.

— Съжаляваш, задето върна нетърпимата мъка, създаде напрежение между двама души, които се обичат от петдесет години и повече, и задето успя някак си да набуташ и мен във всичко това?

— Да. — Прикованият му в нея поглед не трепна нито за миг. — Съжалявам.

— Но все пак ще напишеш книгата.

— Да. — Той взе своята купичка. — Ще я напиша. Вече съм я започнал, вече съм стигнал твърде далеч, за да се връщам назад. И трябва да знаеш нещо, Лив. Ако се откажа този път, Танър въпреки всичко ще разкаже своята история. Просто ще я разкаже на някой друг. А този друг може би няма да съжалява, да съжалява дотолкова, че да подходи възможно най-деликатно и да се погрижи всичко, което пише, да е истина. Той няма да има тази връзка с теб и семейството ти, колкото и слаба да е тя, заради която толкова много държа да бъде казана истината.

— Хайде де, ти да не си кръстоносец?

— Не. — Той остави горчивината й да мине покрай, ушите му, макар да усети няколко остри бодвания по кожата. — Просто съм писател. Добър писател. Не храня илюзии, че онова, което пиша, ще промени нещо, но се надявам да отговори на някои въпроси.

Толкова сигурен в себе си ли бе той и преди? Не, отсъди Оливия. И двамата бяха пораснали доста през последните шест години.

— Твърде късно е за всякакви отговори.

— Не съм съгласен. Според мен, никога не е късно за отговори. Лив, изслушай ме. — Той свали шапката си и прокара пръсти през косата си. — Има неща, които така и не успях да ти обясня преди.

— Казах…

— По дяволите, остави ме да се доизкажа! Бях на десет години, когато се случи всичко това. Баща ми беше най-големият герой в живота ми и, струва ми се, все още е. Така или иначе, знаех какво работи, не се ограничавах с детската представа за него като човек, който преследва лошите. Онова, с което се занимаваше, бе важно за мен, впечатляваше ме. И следях внимателно всичко. Когато се прибра след убийството на майка ти, лицето му бе посивяло. Никога преди не го бях виждал такъв, не и от естеството на работата. Прибирал се бе ядосан и разбира се, понякога бе изглеждал уморен и отвратен, но никога не го бях виждал да скърби. И запомних онази вечер завинаги. За да се занимава с нещо, Оливия взе купичката и започна да бърка вяло супата. Долавяше в гласа му нещо повече от неудовлетвореност. Долавяше вълнение. И решителност.

— А това, което вършиш сега, не връща ли скръбта?

— Не можеш да върнеш нещо, което в действителност никога не си е отивало, както е с всички вас. Видях те по телевизията — продължи той. — Ти беше още съвсем малка. Показваха кадрите с теб десетки пъти, как изтичваш разплакана от къщата. Затиснала с ръце ушите си. И пищиш.

Тя си спомняше много добре момента, за който говореше Ноа, можеше да го изживее отново, ако поиска — често го бе изживявала и когато не иска.

— И изразяваш състраданието си сега?

— За да можеш да ме заплюеш с него в лицето? — Той поклати глава и впери в нея изпитателен поглед, гребна от супата. Тя вече не беше беззащитно и ужасено момиченце. Беше станала сурова и ако не предприемеше нещо, за да се спре, скоро щеше да се ожесточи. — Казах ти, няма да те притеснявам и провокирам. Ще се движим с твоето темпо.

— Не знам дали ще се съглася — отвърна след малко Оливия. — Но не бих си и помислила да говоря с теб, докато не обещаеш да не намесваш баба ми и да не я безпокоиш по никакъв начин. Тя няма да го понесе. Не искам дори да се опитваш да я уговаряш.

— Добре. — Оливия го погледна подозрително и той въздъхна.

— Какво? Искаш да се подпиша с кръв ли?

— Може би. — Ядеше само защото знаеше, че ще и трябват сили за обратния път. — Не очаквай да ти се доверявам.

— Някога ми се доверяваше. И ще започнеш отново, преди да сме свършили.

— Ти си досадно сигурен в себе си. На езерото има двойка диви патици. Ето там, в далечния край.

Ноа погледна. Вече бе забелязал, че тя превключва на естественическа вълна, когато иска да смени темата.

— Ще бъда тук до края на седмицата — каза той. — Номерът на домашния ми телефон е въведен в компютъра на хижата. Ако не решиш, преди да си замина, можеш да се свържеш с мен по-късно. Ще дойда отново.

— Ще си помисля. — Тя даде на Шърли бисквита от кутията. — А сега помълчи малко. Едно от нещата, заради които си струва да биеш пътя дотук, е тишината.

Доволен от постигнатия напредък, Ноа се зае с вареното. Тъкмо се канеше да попита дали има още, когато някакъв писък го накара да захвърли купичката и да скочи на крака.

— Не мърдай! — нареди той. — Остани тук.

Оливия го гледа сащисано пет секунди, после, когато той се обърна да хукне към звука, се изправи.

— Стой, чакай! — Дъхът й заседна в гърдите, докато се двоумеше дали да го блъсне, или просто да се хвърли на пътя му. Успя да го сграбчи за ръкава, дръпна го, после все пак едва не се блъсна в него, когато Шърли връхлетя върху й с надеждата, че започва боричкане.

— Някой е в беда. — Писъкът прониза отново въздуха и той я отблъсна от себе си. — Искам да стоиш тук, докато…

— Мармот. — Оливия потисна смеха си. — Вероятно олимпийски мармот.

— Това пък какво е, по дяволите?

Тя успя да си придаде сериозно изражение.

— Известен още като скален викач, подсвиркващо прасе или свирач, макар че предупредителният писък, който издава, не е подсвиркване, защото се произвежда с гласните струни. Не е девойка в беда, а… Ето!

Тя направи движение с ръката, която още стискаше ръкава му. Мармотите бяха два, с проскубани сиво-кафяви кожухчета. Тътреха тежките си туловища към купчина голи скали. Единият се изправи на задните си крака и взе да души въздуха, после впери жълтеничавите си очи в кучето и хората.

— Току-що са приключили със съешаването. Обикновено изпадат в летаргия през септември и до май не излизат от дупките си. Тяхната вероятно е наблизо. Писъкът е тяхната система за ранно предупреждаване, тъй като са по бавни от хищниците.

— Страхотно. — Ноа обърна глава и я погледна внимателно.

— Е, беше наистина смело от твоя страна. Почувствах се напълно защитена от страховитите мародерстващи мармоти.

— Нахалница. — Той я почукна с юмрук по брадичката и ръката му остана там. Очите на Оливия бяха дълбоки и закачливо златисти, устните й — извити и меки, страните й руменееха и вятърът рошеше косата й.

Видя промяната в очите й, онова потъмняване от предусещането, също както преди години. Стори му се, че я чува рязко да поема дъх, когато пръстите му се разтвориха и се обърнаха да помилват страните й.

Не бе обмислил следващия си ход. Просто го направи. В мига, в който устата му се долепи до нейната, разсъдъкът му се включи и изкрещя „Грешка!“, но другата му ръка вече се плъзгаше през косите й, зъбите му вече хапеха онази сочна долна устна, за да усетят вкуса й.

Тя трепна, сякаш този допир устни до устни я бе шокирал, после притихна. В неподвижността й Ноа долови едва загатнати тръпки, устните и започваха да се затоплят под неговите.

Окуражен, той я придърпа по-близо до себе си, задълбочи целувката, макар с част от съзнанието си да беше наясно, че изобщо не биваше да поема отново по този път.

Оливия искаше да го отблъсне, да го спре още в мига, когато съзря порочната мисъл да се появява в очите му, в мига, в който усети ответното ускоряване на собствения си пулс.

Но той я парализираше. Чувствата, които изригнаха в тялото й, я смаяха, карайки я да чака за още, вкопчена в ръкава му, замаяна от бушуващата в главата й кръв.

По същия начин, както преди. Точно както преди.

Вятърът фучеше край тях, през тях, стенеше в дърветата, а тя още не можеше да помръдне. Нито да се доближи или отдръпне, нито да го прегърне или отблъсне.

Това просмукващо чувство за безпомощност я ужасяваше.

— Оливия… — Ноа прокара ръка по лицето й, възхитен от овала му, от докосването до него.

И двамата се бяха променили, и все пак ароматът й бе същият, формата на устата й бе същата и талазите на желанието ги заливаха със същата сила.

Той се откъсна за миг от нея, защото искаше да го види, нужно му бе да го види, и отново промълви:

— Оливия…

Сега тя се дръпна и тутакси потърси защита в гнева.

— Това няма да се повтори никога повече!

— Лив — гласът му бе тих и сериозен, — то вече се повтаря.

„Не — каза си тя. — Нищо подобно.“

— Типично за теб. Съвсем типично за теб. — Завъртя се, върна се при одеялото и започна да хвърля нещата обратно в раницата.

Типично ли? Ноа не намираше нищо типично в това, че горната половина на главата му сякаш беше отрязана. Още не бе в състояние да натъпче обратно мислите си там, вътре, но успя да отиде при Оливия и да я обърне към себе си.

— Слушай…

— Долу ръцете! — Перна го през пръстите и той я пусна. — Да не мислиш, че не знам за какво е всичко това? След като така наречената ти логика и чарът не свършиха работа, добавяш някои физически стимули. Също както преди.

— О, не, да не си посмяла! — С желязна сила, която Оливия бе подценила, Ноа я прикова на място, когато тя понечи да се изплъзне. Очите му блестяха от гняв, много по-яростен, отколкото можеше да се очаква от човек с такава лениво красива външност. — Няма да обръщаш всичко наопаки. Не смей! Знаеш много добре, че не съм вървял четири часа само за да ти пусна ръка. Ако исках да ти посегна, щях да го сторя в някоя хубава топла стая, преди да са ми излезли мехури на краката.

— Но ми посегна — поправи го ледено тя и допълнително го предизвика.

— Не съм го планирал, просто се случи. А ти не се възпротиви. Предпочиташ да се правиш на обидена, много добре, но нека си кажем истинската причина.

Гледаха се свирепо, а Шърли скимтеше и се блъскаше помежду им.

— Добре. — Оливия реши да се измъкне с достойнство. — Чувствам се обидена, защото ти се възползва от моментната ми слабост.

— У теб няма и помен от слабост — промърмори той и я пусна. — Докога ще ме караш да плащам за грешката, която направих преди шест години? Как още искаш да ти се извиня за нея?

— Не искам извинения. Искам да забравя.

— Но не си забравила. Нито пък аз. Интересува ли те колко пъти съм мислил за теб?

— Не — каза го бързо, трескаво. — Не, не ме интересува. Ако искаме да се разберем някак, Ноа, ще трябва да мислим само за положението на нещата сега, а не какво е било то преди шест години.

— Така ли постъпват всички Макбрайд? Щом ти е трудно да се справиш с нещо, погребваш го? — И моментално съжали, че го е казал, не само защото бе неуместно, но и заради стъписването и мъката, които неволно пламнаха в очите й. — Лив, извинявай! — Протегна ръка към нея и изруга под нос, когато тя се дръпна. — Извинявай — повтори по-отчетливо. — Бях несправедлив. Но не само ти бе наранена. През онзи ден ти ме преряза на две. Затова може би си права. Може би е по-добре да оставим това настрана и да започнем на чисто.

Събраха нещата в пълно мълчание, като внимаваха да не се докосват по никакъв начин. Когато навлязоха в гората, тя отново се превърна в безличен водач, показваше му по-интересните растения и диви животни и парираше всякакви опити за личен разговор.

Все едно бе нахлупила онзи стъклен купол върху себе си и сега бе под него, недосегаема.

Ноа си каза, че това определено опростява нещата. Не искаше да я докосва повече. Не можеше да си позволи този риск, заради собственото си оцеляване.

През последните два часа от екскурзията го занимаваше само мечтата да изгори обувките и да отмие от устата си упорития вкус на Оливия с хубаво силно питие.