Нора Робъртс
Краят на реката (2)

Глава 1

Бевърли Хилс, 1979

Оливия беше четиригодишна, когато чудовището дойде. Промъкна се в сънищата й, които не бяха същински сънища, и с окървавени ръце грабна онова, което най-много блазни чудовищата — простодушието й.

Една нощ в средата на лятото, когато луната бе светла и пълна като детско сърце и във въздуха се носеше нежен аромат на рози и жасмин, то се прокрадна в къщата, за да причини болка, за да убие, за да остави след себе си безучастен мрак и мирис на кръв.

След неговото идване нищо вече не беше същото. Красивата къща с многото великолепни стаи и стотиците квадратни метри излъскан под щеше да остане завинаги осквернена от неговия призрак и кънтящото ехо на погубеното детство на Оливия.

Майка й казваше, че няма чудовища. Те били само наужким и страшните сънища си оставали само сънища. Но в нощта, когато Оливия видя чудовището, чу го, усети миризмата му, тя нямаше как да не повярва, че не е истинско.

И вече нямаше кой да сяда на леглото й, да я милва по косите и да й разказва хубави приказки, докато заспи.

Нейният баща й разказваше най-интересните приказки, очарователно глупави, с розови жирафи и двуглави крави. Ала той се бе разболял и болестта го бе накарала да върши лоши неща, да говори страшни думи с висок, отривист глас, който изобщо не приличаше на неговия. Наложило се бе да си отиде. Майка й й бе казала, че трябвало да си отиде, за да се лекува. Затова му бе позволено да идва при нея само понякога и мама, леля Джейми или вуйчо Дейвид трябваше да стоят през цялото време в стаята.

Веднъж й разрешиха да отиде в новата му къща до плажа. Леля Джейми и вуйчо Дейвид я заведоха там и тя бе очарована и възхитена от широката стъклена стена, през която се виждаше как се надигат и сгромолясват вълните, как водата се простира далеч-далеч, чак дотам, където се слива с небето.

После татко искаше да я изведе да поиграят на плажа, да построят пясъчен замък, само те, двамата. Но леля й и забрани. После се спречкаха с баща й, отначало тихо, с онези съскащи гласове, които възрастните си мислят, че децата не чуват. Ала Оливия чу и побърза да седне пред големия прозорец, взряна упорито във водната шир. Когато гласовете станаха по-високи, престана да ги слуша, защото от тях я заболяваше стомахът и й пресъхваше гърлото.

А и не желаеше да чува как татко нарича леля Джейми с лоши имена и как вуйчо Дейвид нарежда заплашително: „Внимавай да не сбъркаш, Сам. Само внимавай да не сбъркаш. Би било зле за теб.“

Накрая леля Джейми каза, че трябва да си тръгват, и я изнесе навън при колата. Оливия помаха над рамото й, но баща й не й отговори. Само ги гледате с отпуснати ръце, свил юмруци.

Повече не й разрешиха да отиде в къщата на плажа и да гледа вълните.

Но всичко беше започнало много преди това. Седмици преди да отидат в къщата на плажа и много преди да дойде чудовището.

След онази нощ, когато баща й влезе в стаята й и я събуди. Той крачеше напред-назад и шепнеше хрипливо нещо. Звукът бе остър, но Оливия не се изплаши, само се размърда в широкото легло с бял дантелен балдахин. Защото това беше баща й. Дори когато лунната светлина от прозореца заля лицето му и той се стори зло, а очите му — блестящи по странен начин, той пак си бе нейният татко.

Сърцето и преля от обич и вълнение.

Сега той ще навие музикалната кутия на тоалетната й масичка, онази със синята фея от „Пинокио“, дето свиреше „Когато видиш падаща звезда“. Седна в леглото и се усмихна сънливо.

— Здрасти, татко. Разкажи ми приказка.

— Добре, ще ти разкажа приказка. — Той извърна глава и се загледа в дъщеря си, дребничка, с разчорлени от съня руси коси и големи кафяви очи. Но виждаше единствено собствения си гняв. — Ще ти разкажа, Ливи, любов моя. Проклетата приказка за една красива уличница, която се научила да лъже и да мами.

— Къде е тази улица, татко?

— Каква улица?

— Онази, красивата.

Той се обърна и оголи зъби в усмивка.

— Ти не ме слушаш! Не ме слушаш, също както майка си. Казах уличница, по дяволите!

Стомахът на Оливия се сви от крясъка му и тя усети в устата си странно металическо парене. Още не знаеше, че това е страх, за пръв път усещаше вкуса му.

— Какво е уличница?

— Майка ти! Шибаната ти майка е уличница! — Той помете с ръка тоалетната масичка и запрати на пода музикалната кутия и другите й малки съкровища.

Оливия се сви в леглото и се разплака.

Той изкрещя: „Престани да хленчиш!“ След малко каза, че съжалявал. Щял да й купи нова музикална кутия. Дойде и я взе на ръце. Миришеше странно, като стая след парти на възрастните, преди Роза да е почистила.

Тогава дотича майка й. Дългите й коси бяха разпуснати, бялата й нощница се открояваше на лунната светлина.

— Сам, за Бога, какво правиш? Няма нищо, Ливи, няма нищо. Не плачи, малката ми. Татко съжалява.

Той едва не се задуши от ярост и злоба, когато видя двете руси глави, склонени една към друга. С ужас осъзна, че ръцете му са свити в юмруци, готови да удрят.

— Казах й, че съжалявам.

Но когато пристъпи напред с намерението да се извини още веднъж, жена му рязко вдигна глава. В сумрака очите й блестяха от ожесточение, граничещо с омраза.

— Стой далеч от нея!

Гневната заплаха в гласа й накара Оливия да изскимти.

— Не ми казвай да стоя далеч от собствената си дъщеря! Дошло ми е до гуша, адски ми е дошло до гуша от твоите заповеди, Джули.

— Пак си се натъпкал с дрога. Няма да те пусна да припариш до нея, когато си друсан.

Последваха крясъци и трясък от съборени предмети. Майка й изпищя от болка. Оливия изпълзя от леглото и се скри сред купа плюшени играчки в стенния гардероб.

По-късно научи, че майка й е успяла да го избута от стаята, да заключи и да извика полицията по нейното телефонче с Мики Маус. Спомняше си само, че през онази нощ тя бе допълзяла при нея в гардероба, бе я притиснала до гърдите си и й бе обещала, че всичко ще бъде наред.

Тогава си бе отишъл баща й.

Спомените за случилото се онази нощ понякога се промъкваха в съня й. Тя се събуждаше, слизаше от леглото и тичаше в стаята на майка си по-нататък по коридора. Просто за да се увери, че е там. Да види дали баща й не си е дошъл, вече напълно оздравял.

От време на време живееха на хотел или в друга къща. Работата на майка й изискваше често да пътува. След като баща й се разболя, Оливия винаги заминаваше с нея. Хората казваха, че майка й е звезда и това й се струваше смешно. Знаеше, че звездите са онези малки светлинки горе на небето, а майка й беше тук. Правеше филми и много, много хора идваха да я гледат как се прави на някоя друга. Татко също правеше филми и Оливия знаеше историята как са се срещнали, когато и двамата са се правели на други хора. Влюбили се, оженили се и им се родила тя.

Щом усетеше, че баща й й липсва, тя разгръщаше големия кожен албум и разгледаше всички онези снимки от сватбата им, когато майка й била принцеса в дълга блестяща бяла рокля, а баща й — принцът в черния си смокинг.

Имало голяма сребристобяла торта, а леля Джейми била облечена в синя рокля, с която изглеждала почти толкова хубава, колкото и майка й. Оливия си представяше, че и тя е била на сватбата. Облечена в розова рокля, с цветя в косите, хванала родителите си за ръка, усмихната. На снимките всички се усмихваха и бяха щастливи.

През онази пролет тя често разглеждаше големия кожен албум.

В нощта, когато дойде чудовището, Оливия чу крясъците в съня си. Те я накараха да хлипа и да се мята. „Не й причинявай болка! Не причинявай болка на мама. Моля те, моля те, моля те, татко!“

Събуди се, стресната от собствения си писък, който още отекваше във въздуха. Искаше да отиде при майка си.

Изпълзя от леглото. Крачетата й пристъпиха безшумно по килима. Потърка очи и тръгна към приглушената светлина в края на коридора.

Но стаята с голямото синьо легло и красивите бели цветя бе празна. Ароматът на майка й бе тук и това я успокои. Всичките вълшебни шишенца и бурканчета бяха на тоалетната масичка. Оливия се забавляваше понякога, като се правеше, че си слага грим и парфюм като майка си.

Един ден и тя щеше да бъде красива. Като майка си. Всички го казваха. Затананика си и взе да позира пред високото огледало. Представи си се облечена в дълга бяла рокля като принцеса и се засмя.

Омръзна й да си играе. Усети, че отново й се приспива и се измъкна навън да потърси майка си.

Когато наближи стълбището, видя, че долу лампите са запалени. Външната врата беше отворена и летният ветрец развя нощницата й.

Помисли си, че може би има гости, а вероятно и торта. Заслиза по стълбите на пръсти, притиснала с ръка устата си, за да не се разсмее.

Чу прекрасната музика на мамината любима „Спяща красавица“.

Дневната започваше от централния коридор. Имаше висок сводест таван и огромни прозорци и врати към градината, която майка й обожаваше, камина от тъмно син лазурит и под от чисто бял мрамор. Кристалните и сребърни вази преливаха от цветя, а лампите блестяха с абажурите си като скъпоценни камъни.

Ала тази вечер вазите бяха разбити на парчета, а изящните екзотични цветя — изпотъпкани и увехнали. Гладките кремави стени бяха изпръскани с червено, а масичките, които веселата Роза поддържаше излъскани до блясък, бяха прекатурени.

Усещаше се някаква ужасна миризма, която накара гърлото й да се свие, а стомахът й да се разбунтува.

Музиката се извиси в драматичен акорд от плачещи струни.

Тя зърна стъкълцата, блещукащи на пода като пръснати диаманти, и размазаните по белия мрамор червени ивици. Повика през плач майка си и пристъпи. Тогава я видя.

Зад ъгъла на големия диван майка й лежеше, обърната настрани. Едната й ръка беше протегната, а пръстите й — разперени. Русата й коса бе мокра от кръв. Толкова много кръв. Белият халат, с който беше облечена, бе почервенял и целият накъсан.

Не можеше да изпищи, не можеше. Очите й се разшириха, сърцето й заблъска болезнено в гърдите и по краката й потекоха вадички.

Тогава чудовището, което се бе надвесило над майка й, чудовището с червени до китките ръце, с червени петна по лицето, по дрехите, вдигна поглед. Очите му бяха диви, искрящи, като стъклата, които блестяха на пода.

— Ливи… — дрезгаво промълви баща й. — Господи, Ливи! — Изправи се несигурно и тя видя сребристочервените отблясъци на окървавените ножици в ръката му.

Все още не можеше да изпищи. Но побягна. Чудовището бе истинско, чудовището идваше и тя трябваше да се скрие. Чу протяжен ридаещ зов, като вой на смъртно ранено животно в гората.

Втурна се в своята стая и се зарови между плюшените играчки в гардероба. Замря и впи невиждащи очи във вратата. Смучеше тихичко палец и слушаше как чудовището вие, вика я и я търси.

Вратите се блъскаха и трясъкът ехтеше като пистолетни изстрели. Чудовището вилнееше из къщата, ревеше и я викаше. Разярен бик с окървавени рога.

Оливия се сви на кълбо между куклите и зачака майка й да дойде и да я събуди от кошмара.

 

 

Там я откри Франк Врейди. Можеше да не я забележи, както бе сгушена между всички онези мечета, кученца и красиви кукли. Тя не помръдваше, не издаваше никакъв звук. Косата й бе златисторуса, спускаше се като блестящ дъжд по раменете, овалното й личице, бледо като платно, сякаш бе само огромни кехлибарени очи под тъмни като визон вежди.

Очите на майка й, помисли си той с мрачна жалост. Очите, които бе виждал десетки пъти на екрана. Очите, които бе изучавал преди по-малко от час, вече изцъклени и безжизнени.

Очите на детето бяха вперени в него, но сякаш не го виждаха. Разпознал белезите на шока, той клекна, но не посегна към нея, а опря ръце на коленете си.

— Аз съм Франк — тихо поде, без да сваля поглед от нея. — Няма да ти сторя нищо лошо. — Искаше му се да извика своя партньор или някой от екипа, който работеше на местопрестъплението, но се опасяваше, че това може да я изплаши. — Аз съм полицай. — Бавно вдигна ръка и докосна значката, прикрепена за джоба на ризата. — Знаеш ли с какво се занимават полицаите, миличка?

Тя продължаваше да гледа отнесено, но му се стори, че забелязва проблясък в очите й. „Контактна е — помисли си. — Чува ме.“

— Ние помагаме на хората. Дошъл съм да се погрижа за теб. Твои ли са всичките тези играчки? — Усмихна й се и взе плюшен жабок. — Този го познавам. Кърмит. Участва в „Улица Сезам“. Гледаш ли го по телевизията? Моят шеф досущ прилича на Оскар Мърморкото. Но не ме издавай, че съм ти казал.

Тя не отговори и полицаят заизмъква от купа всички герои от „Улица Сезам“, които можеше да си спомни, като не спираше да говори. Дори позволи на Кърмит да скочи на коляното му. Сърцето му се късаше от начина, по който го гледаше момиченцето, с широко отворени, ужасяващо безизразни очи.

— Искаш ли сега да излезете оттук двамата с Кърмит? — Протегна ръка и зачака.

Нейната се вдигна като ръка на марионетка. После, след като го докосна, тя се хвърли в прегръдките му, зарови лице на рамото му и се разтрепери неудържимо.

Франк беше полицай от десет години, но въпреки това му идваше да заплаче.

— Хайде, миличка, няма нищо. Всичко ще бъде наред. — Помилва косите й, залюля я за момент.

— Чудовището е тук! — прошепна тя.

Франк престана да й люлее, взе я на ръце и се изправи.

— Вече си отиде.

— Ти ли го прогони?

— Няма го вече. — Огледа се из стаята, намери одеяло и я загърна в него.

— Трябваше да се скрия. То ме търсеше! Взело бе ножиците на мама. Искам мама…

„Мили Боже!“ — простена наум той.

Когато чу приближаващите по коридора стъпки, Оливия изплака и жално и го прегърна още по-здраво през врата. Той тръгна към вратата, като й шепнеше и я потупваше по гърба.

— Франк, има… Ти си я намерил! — Детектив Трейси Хармън спря поглед върху вкопчилото се в партньора му момиченце и прокара ръка през косата си. — Съседът каза, че има сестра. Джейми Мелбърн. Съпругът е Дейвид Мелбърн, някакъв музикален агент. Живеят само на около километър и половина оттук.

— Най-добре да им съобщиш. Миличка, искаш ли да видиш леля Джейми?

— Майка ми там ли е?

— Не, но мисля, че тя би искала да отидеш у тях.

— Спи ми се.

— Спи, малката ми, просто затвори очи.

— Видяла ли е нещо? — промърмори Трейси.

— Да. — Франк милваше косите на Оливия и натежалите й клепачи се затвориха. — Да, мисля, че е видяла твърде много, по дяволите. Можем да благодарим на Бога, че копелето е било прекалено друсано, за да я намери. Обади се на сестрата. Нека заведем детето там, преди пресата да е надушила.

 

 

То се бе върнало. Чудовището се бе върнало. Оливия го виждаше как се прокрадва из къщата с лицето на баща й и ножиците на майка й. Кръвта се стичаше на тънки лъщящи струйки по щракащите остриета. С гласа на баща й, то шептеше безспир:

„Ливи, Ливи, любов моя. Излез и ще ти разкажа приказка.“

И докато се тътреше към гардероба, дългите остриета на ножиците в ръцете му се разтваряха със свистене и пак се затваряха.

— Не, татко! Не, не, не!

— Ливи, о, скъпа, всичко е наред. Аз съм тук. Леля Джейми е при теб.

— Не му позволявай да дойде. Не му позволявай да ме намери. — Ливи изскимтя и се сгуши в ръцете на леля си.

— Няма, няма. Обещавам. — Покрусена, Джейми притисна лице в крехката извивка на детското вратле. Залюля племенницата си на меката приглушена светлина на нощната лампа и не престана да я люлее, докато тя не спря да трепери. — Аз ще те пазя от него.

Опря брадичка на главата й и даде воля на сълзите си. Не си позволяваше да плаче с глас, въпреки че в гърлото й се надигаха и напираха парещи, горчиви хлипове. Сълзите тихо се стичаха по страните й и мокреха косата на детето.

„О, Джули! О, Господи, Господи, Джули…“

Искаше й се да извика името на сестра си. Да го изкрещи. Но Оливия отново заспиваше и се отпускаше в ръцете й.

Джули би искала дъщеря й да бъде закриляна. Бог бе свидетел, че се беше опитала да предпази детето си.

И сега беше мъртва.

Джейми продължаваше да се люлее, за да успокои себе си, след като малката беше заспала. Красивата й умна сестра с провокиращия дрезгав смях, щедро сърце и безграничен талант, мъртва на трийсет и две годишна възраст. Убита, така казаха двамата навъсени полицаи, убита от мъжа, който твърдеше, че я обича до лудост.

Е, Сам Танър наистина беше луд, помисли си тя и ръцете и се свиха в юмруци. Луд от ревност, от наркотици, от отчаяние. И ето че бе унищожил обекта, провокирал лудостта му. Ала никога, никога нямаше да, се добере до детето.

Джейми сложи внимателно Оливия на леглото, оправи одеялата и за миг задържа върховете на пръстите си върху русата й коса. Спомни си нощта, когато тя се роди. Как се смееше Джули между контракциите. Само Джули Макбрайд бе в състояние да се шегува с родилните болки. А как изглеждаше Сам — красив и нервен, с блестящи от вълнение и страх сини очи и разчорлена черна коса, която Джули приглаждаше с пръсти.

После Сам донесе хубавото момиченце до стъклената преграда. В очите му имаше сълзи на любов и изумление.

Да, Джейми си спомняше това, както и че докато му се усмихваше през стъклото, си бе помислила, че те са съвършени. Те, тримата заедно.

Така изглеждаше.

Отиде до прозореца и впери празен поглед навън.

Звездата на Джули тъкмо изгряваше, а тази на Сам вече ярко блестеше на хоризонта. Срещнаха се на снимачната площадка, влюбиха се безумно и само след четири месеца се ожениха, а пресата преливаше от възторзи и хвалебствия по техен адрес.

Честно казано, тя се тревожеше. Всичко бе станало така набързо, толкова по холивудски. Но Джули винаги бе знаела какво иска. Тя искаше Сам Танър. И за известно време бракът им изглеждаше не по-малко чудесен от приказките, които Джули разказваше вечер на дъщеря си.

Ала вълшебната приказка бе завършила трагично — на няколко преки, само на няколко преки оттук, докато тя бе спала. Джейми стисна очи, а в гърлото й се надигна ридание.

Внезапно блесналите лампи долу я накараха да подскочи и сърцето й се разтуптя. Сети се, че е Дейвид, и бързо се приближи до леглото, за да се увери, че Оливия спи спокойно. Намали светлината на нощната лампа, но я остави да свети и бързо излезе от стаята. Слизаше по стълбите, когато вратата се отвори и съпругът й влезе.

Той поспря за момент. Беше висок мъж с широки рамене. Тъмнокестенявата му коса беше разрошена, меките му синьо-зелени очи преливаха от умора и ужас. Онова, което винаги бе намирала у него, бе сила. Сила и стабилност. Сега изглеждаше измъчен и разколебан, мургавото му лице бе пепеляво, на твърдата му волева челюст подскачаше мускулче.

— Господи, Джейми! Мили Боже… — Гласът му изневери и това я съкруши още повече. — Имащ нужда да пийна нещо. — Той се извърна и влезе с несигурна крачка в предния салон.

Трябваше да се хване за перилата, за да не рухне, после накара краката си да се раздвижат и да го последват.

— Дейвид?

— Дай ми една минута. — Ръцете му видимо трепереха, когато взе гарафата с уиски от бюфета и си наля в ниска чаша. Опря ръка на дървото, а с другата вдигна чашата и изпи алкохола, сякаш бе лекарство.

— Господи, какво е направил с нея!

— О, Дейвид… — Не можа да каже нищо повече. Самообладанието, което бе запазила с толкова усилия след посещението на полицаите, я напусна. Тя се свлече на пода, разтърсвана от ридания.

— Извинявай, извинявай… — Той се завтече към нея и я взе в прегръдките си. — О, Джейми, толкова съжалявам!

Останаха там, на пода. Навън се развиделяваше и всичко тънеше в бисерна светлина. Тя плачеше с остри, мъчителни хлипове и на Дейвид му се стори, че ребрата й ще се пръснат под напора им.

Хлиповете преминаха в стенания. Тя мълвеше името на сестра си, докато не се умори и не притихна.

— Ще те заведа горе. Трябва да си легнеш.

— Не, не, не. — Сълзите бяха помогнали. Казваше си, че са й помогнали, макар да бяха оставили у нея чувство на празнота и болка. — Ливи може да се събуди. Ще има нужда от мен. Аз съм добре. Трябва да съм добре.

Отдръпна се и изтри лицето си. Главата й пулсираше като открита рана, стомахът й се гърчеше в спазми, но тя се изправи.

— Необходимо ми е да ми кажеш. Искам да ми кажеш всичко. — Когато съпругът й поклати глава, вдигна брадичка. — Трябва да знам, Дейвид.

Той се поколеба. Изглеждаше толкова уморена, толкова бледа и уязвима. Докато Джули беше висока и стройна, Джейми бе нисичка, с дребен кокал. И двете създаваха впечатление за крехкост, но Дейвид знаеше, че то е измамно. Често се бе шегувал, че сестрите Макбрайд са жилави жени, родени да се катерят по планините и да бродят из горите.

— Да пийнем кафе. Добре, ще ти разкажа всичко, което знам.

Също както сестра си, Джейми бе отказала прислуга, която да живее в къщата. Това бе нейният дом и не желаеше да пожертва неговата интимност. Прислужницата, която идваше през деня, щеше да се появи едва след два часа, така че сама се зае с кафето, докато Дейвид седеше край плота и гледаше през прозореца.

Мълчаха. Тя прехвърли в главата си задачите, с които трябваше да се справи този ден. Най-тежката щеше да е обаждането на родителите им и отсега събираше смелост. Трябваше да се уреди погребението, като се запази по възможност най-голямо достойнство и дискретност. Медиите щяха да се нахвърлят като лешояди. Трябваше да се погрижи телевизията да не ги безпокои, докато Оливия е в къщата.

Сложи две чаши кафе на плота и го подкани:

— Хайде, разкажи ми.

— Няма нещо по-различно от онова, което детектив Брейди вече ни каза — поде Дейвид. — Вратата не е разбита. Тя го е пуснала. Била е… ъъ… облечена като за лягане, но не е бързала да си легне. Изглежда, че е била в дневната и се е занимавала с вестниците. Знаеш колко много обичаше да изпраща изрезки на вашите. — Той потърка лицето си с ръце, после взе кафето. — Вероятно са се скарали. Имаше следи от борба. Използвал е ножиците й. — Очите му се изпълниха с ужас. — Джейми, той трябва съвсем да е откачил.

Погледът му потърси нейния и остана вперен в нея. Взе ръката й и тя стисна пръстите му.

— Той… Бързо ли е станало?

— Не мога… Никога не съм виждал… Бил е обезумял от ярост. — Затвори очи за момент. Джейми щеше да научи, при всяко положение. Информацията щеше да изтече, вестниците щяха да се напълнят с истини и лъжи. — Джейми, тя беше… Намушкал я е няколко пъти и й е прерязал гърлото.

Тя пребледня, но ръката й продължаваше да стиска неговата.

— Джули се е борила. Положително е оказала съпротива. Наранила го е.

— Не знам. Трябва да й направят аутопсия. След това ще знаем повече. Те мислят, че Оливия е видяла нещо и после се е скрила. — Пийна кафе с плахата надежда, че то ще успокои свития му стомах. — Искат да говорят с нея.

— Не могат да я подлагат на това. — Този път Джейми се дръпна и измъкна ръката си. — Тя е съвсем малка, Дейвид. Няма да им го позволя! Знаят кой го е извършил — процеди с ожесточение и горчивина. — Няма да допусна детето на сестра ми да бъде разпитвано от полицията.

Дейвид изпусна дълга въздишка.

— Той твърди, че е намерил Джули така. Че е влязъл и я е намерил вече мъртва.

— Лъжец! — Очите й запламтяха, ярка червенина обля лицето й. — Мръсен убиец! Искам го мъртъв. Искам да го удуша със собствените си ръце. През последната година отрови живота й и накрая я уби. Малко му е да гори в ада!

Тя скочи от мястото си и закръжи наоколо, изпълнена от желание да разбие нещо, да разкъса нещо на парчета. После спря изведнъж, видяла Оливия, която я гледаше от прага с широко отворени очи.

— Ливи!

— Къде е мама? — Долната й устна трепереше. — Искам мама.

— О, Ливи… — Гневът на Джейми премина в скръб, а скръбта в безпомощност. Тя се наведе и взе детето на ръце.

— Чудовището дойде и нарани мама. Тя добре ли е вече?

Отчаяните очи на Джейми срещнаха погледа на Дейвид над главата на Оливия. Той протегна ръка, тя отиде при него и тримата останаха прегърнати.

— Майка ти трябваше да замине, Ливи. — Джейми затвори очи и целуна детето по главата. — Тя не искаше, но се наложи.

— Скоро ли ще се върне?

Сърцето на Джейми заплашваше да се пръсне като разбиваща се в скалите вълна.

— Не, скъпа. Няма да се върне.

— Но, тя винаги се връща!

— Този път няма да може. Трябваше да отиде на небето и да стане ангел.

Оливия разтърка очи.

— Като на филм ли?

Краката на Джейми се разтрепериха и тя седна, прегърнала детето на сестра си.

— Не, малката ми, този път не е като на кино.

— Чудовището я нарани, а аз избягах. Затова няма да се върне. Сърдита ми е.

— Не, не, Ливи. — Като се молеше Бог да я дари с мъдрост, Джейми се облегна назад и обхвана между дланите си, лицето на Оливия. — Тя е искала да избягаш. Искала е да си умно момиче, да избягаш и да се скриеш. Да бъдеш в безопасност. Искала е това повече от всичко. Ако не беше го сторила, щеше много да се натъжи.

— Значи ще се върне утре. — Утре беше за нея понятие, което означаваше по-късно, друг път, скоро.

— Ливи — кимна Дейвид на Джейми, премести детето в своя скут и изпита облекчение, когато то опря глава на гърдите му, — тя не може да се върне, но ще те наблюдава от горе, от небето.

— Не искам да е на небето! — Оливия се разплака и заподсмърча сподавено. — Искам да си ида у дома и да видя мама.

Джейми протегна ръце към нея, но Дейвид поклати глава.

— Остави я да се наплаче.

Тя стисна устни и кимна. После се надигна, за да се качи горе и да се обади на родителите си.