Нора Робъртс
Краят на реката (19)

Глава 18

Природонаучният център бе рожба на Оливия. Реализация на нейната идея, нейния замисъл и нейната в истинския смисъл на думата заветна цел.

Тя бе настояла да вложи в него парите, които бе наследила от майка си, и на двайсет и една година, с току-що получена диплома в ръка, се бе възползвала от своите авоари и бе съградила мечтата си.

Надзиравала бе всичко, от полагането на основите до подреждането на столовете в малката зала, където посетителите можеха да гледат кратки документални филми за флората и фауната в района. Лично беше избрала всеки диапозитив и всеки фотос за фоайето, провела бе разговорите с кандидатите и бе назначила екипа, поръчала бе мащабния модел на Куинълтската долина и дъждовната гора и често работеше като водач на екскурзиите, организирани от центъра.

Никога не се бе чувствала по-доволна, отколкото през годината, в която той бе отворил врати за посетители.

И нямаше да позволи на Ноа Брейди да наруши постигнатото й с толкова усилия душевно равновесие.

Съсредоточена само наполовина в работата си, тя развеждаше своята малка група гости из експозицията, посветена на местните бозайници.

— Рузвелтовият или олимпийският лос е най-едрият от канадските лосове. На Олимпийския полуостров живеят големи стада рузвелтови лосове. Всъщност на това местно чифтокопитно дължим превръщането на района в резерват, защото в последните дни от своето управление президентът Теодор Рузвелт провъзгласява планина та Олимп за национален парк именно за да бъдат запазени летните му обиталища и местата, където се размножава.

Оливия хвърли поглед към входната врата, когато тя се отвори, и моментално почувства как нервите й се опъват.

Ноа й кимна леко, усмихна се едва-едва и тръгна да обикаля наоколо, като оставяше след себе си мокри следи. За нея бе въпрос на гордост да продължи лекцията, така че премина от лоса към черноопашатия елен и от елена към белката. Но когато спря пред бобъра, в съзнанието й моментално изникна картината как седи на брега на реката с Ноа, и направи знак на един от служителите да продължи вместо нея.

Искаше й се да се обърне, да отиде в кабинета си и да се заключи. Канцеларската работа винаги бе удобно извинение. Но знаеше, че ще изглежда като страхливка. По-лошо, ще се чувства като страхливка. Затова се приближи и застана до него. Той разглеждаше с видимо удивление един от увеличените диапозитиви.

— Значи това е земеровка?

— Странстваща полска мишка, Sorex vagrans, доста разпространена в района. Имаме също маскирана и тъмна земеровка. Както и тихоокеанска водна земеровка, северна водна земеровка и къртица. Въпреки че маскираната се среща рядко.

— Аз май съм срещал само градски земеровки.

— Много плоска шега.

— Да, но все отнякъде трябва да се започне. Свършила си чудесна работа тук, Лив. Знаех, че ще успееш.

— Наистина ли? Нямах представа, че си обърнал внимание на нещо от бълнуванията ми тогава.

— Обръщах внимание на всичко в теб. На всичко, Оливия.

Тя се затвори, спусна кепенците.

— Няма да се връщам към това. Нито сега, нито някога изобщо.

— Хубаво. Тогава да си останем тук. — Той отиде да разгледа някакво същество, наречено западен дългоух прилеп, което му се стори изключително грозно. — Искаш ли да ме разведеш?

— Ти не даваш пукната пара за естествознанието, така че защо да си губим взаимно времето?

— Извинявай, но говориш с човек, израсъл с песента на китовете и тревогите за съдбата на пеликаните. Аз съм редовен член на „Грийнпийс“, природозащитната организация, и на Световната федерация за защита на дивата природа. Всяка година получавам календари.

Оливия въздъхна, макар да й се искаше да се усмихне.

— Научно-популярните филми се прожектират през час в салона. Можеш да ги хванеш след десет минути, ето през тази врата вляво от теб.

— Къде са пуканките?

Тя се извърна, защото едва не се усмихна.

— Имам работа.

— Не нямаш. — Той я хвана за лакътя, като се надяваше тя да приеме жеста му за приятелски, лишен от заплаха. — От теб зависи дали да се захванеш с нещо, или да ми отделиш няколко минути.

— Нямам намерение да обсъждам близките си с теб.

— Добре, нека говорим за нещо друго. Как стигна до тази идея? Имам предвид дизайна. — Той използва свободната си ръка, за да махне към залата. — Това тук не е дреболия и изглежда доста по-занимателно от повечето природозащитни клубове, по които ме влачеше майка ми, когато още не можех да се съпротивлявам.

— Аз съм естественик. Живея тук.

— Хайде, Лив, само това не е достатъчно. Учила ли си и дизайн?

— Не, не съм учила дизайн. Просто го виждах по този начин.

— Е, добре се е получило. Тук вътре няма нищо, което да плаши малките деца. Нито поучително нашепване със сух дрезгав глас или назидателни графики, от които родителите получават мигрена. Хубави цветове, добро пространствено оформление. Какво има оттатък? — Той мина покрай гишето на рецепцията, на което бяха спретнато подредени изложените за продан книги и картички с изгледи от района, и продължи през широка врата. — Ей, това е страхотно! — В средата на залата, в която можеха да се видят още образци от растителния и животинския свят, беше изложен макетът на долината. — От птичи поглед! — възкликна той, надвесен над него. — А ето къде сме ние. Хижата, центърът. — Почука с пръст по предпазния купол. — Ето я пътеката покрай реката, по която вървяхме тогава. Познах ли? Не си пропуснала дори бента на бобрите. Баба ти и дядо ти обаче имат къща, нали? Не я виждам тук.

— Защото е частен имот.

Той се изправи и погледът му я прониза.

— Ти също ли си под този стъклен похлупак, Лив? На сигурно място, където никой не може да те достигне?

— Аз съм точно там, където искам да бъда.

— Моята книга едва ли ще промени това, но може би ще разпръсне всичките сенки, които още са напластени над случилото се през онази нощ. Предлага ми се възможността да извадя наяве истината, цялата истина. Сам Танър проговори, за пръв път след процеса, а умиращите обикновено предпочитат да облекчат съвестта си, преди да прекрачат в отвъдното.

— Умиращите?

— Има тумор — осведоми я Ноа, после видя, стъписан и разтревожен, как лицето й пребледнява като платно. — Съжалявам. Мислех, че знаеш.

Тя не чувстваше нищо друго, освен гърлото си, паренето на думите, които напираха да излязат.

— Искаш да кажеш, че той умира?

— Има рак в мозъка. Остават му само няколко месеца живот. Хайде ела, трябва да седнеш.

Хвана я под ръка, но тя рязко се дръпна.

— Не ме докосвай. — Обърна се и бързо излезе през най-близката врата.

Ноа щеше да я остави да си отиде, но още виждаше как погледът й замръзна от шока. Изруга тихо и тръгна след нея.

Тя имаше решителната походка на жена, която би помела всички препятствия по пътя към крайната цел. Ноа си каза, че трябва да запомни това, в случай че някога отново му се наложи да застане на пътя й.

Настигна я тъкмо когато тя влезе в някакъв кабинет оттатък киносалона, и едва не бе сплескан от дръпнатата със замах врата.

Успя да подпре с крак вратата, вместо да пъхне глава, после я затвори след себе си.

— Тази част от сградата е само за служители — което бе тъпа лъжа, но най-доброто, което Оливия можа да измисли. — Иди да се поразходиш.

— Седни. — Очевидно вече се налагаше да застане на пътя й, така че отново я хвана за лакътя, заобиколи с нея бюрото и я настани на стола зад него. Хвърли бегъл поглед на тясната, но стриктно подредена стая, клекна и съсредоточи вниманието си върху нея.

— Извинявай. — Хвана ръката й, без всъщност някой от двамата да си дава сметка за жеста му. — Не бих го казал направо, но мислех, че Джейми ти е казала.

— Не ми е казала. И няма значение.

— Разбира се, че има значение. Искаш ли вода или нещо друго? — Огледа се с надеждата да открие хладилник, кана, каквото и да е, стига да може да прави нещо.

— Не. Чувствам се много добре. — Тя погледна надолу и видя ръката си в неговата. Смаяна и потресена, установи, че пръстите й са вплетени в неговите и стиснати здраво. Смути се до смърт и се отдръпна.

— Стани, за Бога! Само това ми липсва, някой да влезе и да те види, коленичил в краката ми.

— Не съм коленичил. — Но се изправи, после реши да приседне на ръба на бюрото.

Тя не бе променила само прическата си. Тази Оливия бе безкрайно по-сурова, безкрайно по-рязка от плахата колежанка, по която си бе паднал.

— Говорила си с Джейми, нали? За това, че искам да се срещна с теб?

— Да.

— Защо не ти е казала, че Сам умира?

— Скарахме се. — Оливия се облегна назад. Главата й тежеше. Беше уморена. — Никога не бяхме се карали, така че и за това трябва да благодаря на теб и на твоята книга. Дори да е имала намерение да ми каже, вероятно е забравила в яда си.

— Той държи да разкаже своята история, преди да умре. Ако не го стори, тя ще умре с него. Това ли искаш наистина?

Болката, която бе положила толкова усилия да погребе, отново се опитваше да изплува.

— Няма значение какво искам, ти така или иначе ще го направиш. Винаги си имал намерението да го направиш.

— Да, вярно е. И този път ти го казвам направо. Както трябваше да сторя от самото начало.

— Казах, че няма да говоря за това. — И със същата хладина сложи точка на темата. — Ти искаш, каквото искаш. А колкото до него, той е решил да се пречисти, преди да е станало прекалено късно, и да потърси… какво? Опрощение? Изкупление?

— Разбиране, може би. Мисля, че се опитва да разбере сам себе си, как се е стигнало до всичко това. Трябва ми твоята част, Лив. Всички други, с които ще разговарям, са част от цялото, но ти си основната. Дядо ти твърди, че имаш фотографска памет. Вярно ли е?

— Да. — Разсеяно отвърна тя. — Виждам думи. Просто като че… Дядо ми ли? — Тя скочи на крака. — Говорил си с дядо ми?

— Веднага след закуската.

— Стой настрана от него!

— Той дойде на масата ми. Доколкото забелязах, има навика да разменя по няколко думи с всички гости. Казах му кой съм и защо съм дошъл. Ако не ти е приятно, че се е съгласил да говори с мен, ще трябва да се разбереш с него.

— Той минава седемдесетте. Нямаш право да го подлагаш на това.

— Дано и аз съм в такава добра форма, когато стана на седемдесет години. Не съм го подлагал на изтезания, за Бога. — По дяволите, вечно ли щеше да го кара да се чувства виновен? — Поговорихме си на чаша кафе. После той се съгласи да направим интервю със запис в стаята ми. И когато свършихме, не си излезе, тътрейки крака, прегърбен и съсипан. Изглеждаше облекчен. Сам не е единственият, който има от какво да се пречиства, Лив.

Явно развълнувана от чутото, тя нервно прокара ръка през косата си.

— Значи се е съгласил? Говорил е с теб за това? Какво каза?

— А, не. — Ноа се вгледа в нея. — Аз не работя така. Искам онова, което ще ми кажеш, да идва от теб, а не да отразява мислите и чувствата на другите.

— Той никога не говори за това.

Какво се криеше зад изненадата й? Обида?

— Днес го стори. И се съгласи на поне още едно интервю, преди да си замина.

— Какво става? Не разбирам какво става тук.

— Може би просто е вече време. Защо не опитаме така — аз ще ти говоря, ще ти разказвам за бурния си и вълнуващ живот, ще споделя с теб своите интересни виждания за света като цяло. Като се убедиш що за човек съм, ще ти бъде по-лесно да разговаряш с мен. Аз съм очарователен, умен…

— Изобщо не си толкова очарователен, колкото си въобразяваш!

— Напротив. Хайде да вечеряме заедно.

О, това вече го бяха минавали.

— Не.

— Добре, отговор по рефлекс, както можеше да се предвиди. Да опитаме още веднъж. Хайде да вечеряме заедно.

Този път тя наклони глава настрани и изчака търпеливо пет секунди.

— Не.

— Ясно, ще трябва да си платя.

Наситеното, разкошно златно в очите й сякаш се разтопи и извика у него асоциации за картина на някой от старите майстори.

— Да не мислиш, че парите ти изобщо ме интересуват? Че можеш да ме подкупиш? Мръсен кучи…

— Престани, не това имах предвид. Исках да кажа, че ще трябва да те наема, нали се сещаш: „Искайте информация за целодневните ни програми, включително екскурзиите, водени от наш специалист естественик.“ Желателно е специалистът да си ти. И така, кой маршрут би препоръчала за една хубава живописна екскурзия утре?

— Забрави!

— А, не, обявила си го и ще го изпълняваш. Аз съм клиент, който си плаща. Сега ще ми препоръчаш ли маршрут или да избера някой наслуки?

— С туризъм ли искаш да се занимаваш? — О, ще види той един туризъм! Такъв туризъм, че ще го запомни за цял живот. — Чудесно, ние сме точно за това. Направи си резервация на гишето. Просто им дай моето име и се запиши за утре в седем часа.

— За седем сутринта ли?

— Това затруднява ли градските момчета?

— Не, само уточнявам. — Той стана от бюрото и се озова много по-близо до нея, отколкото бе удобно и за двамата. Ароматът й беше същият. Главата му се завъртя и през следващите няколко минути не можеше да мисли за нищо друго.

Ароматът й беше същият…

Усети болката, ясната, недвусмислена конвулсия на плътското желание в слабините. И въпреки че си казваше да не го прави, погледът му се спря за миг на устата й — достатъчно дълго, за да си спомни.

— Е, хмм. — Безкрайно смутен от реакцията си, той отстъпи встрани. — Тогава ще се видим утре сутринта.

— Не забравяй да си вземеш от нашите наръчници за туристи, за да знаеш как да се облечеш за екскурзията.

— Знам как да се облека, по дяволите — измърмори той и си тръгна. Беше ядосан на себе си повече, отколкото смяташе за редно.

Тя го караше или да се чувства виновен, или да се ядосва. Държеше се ту покровителствено, ту агресивно. В никакъв случай не биваше да си губи отново ума по нея и да хвърля нова сянка върху отношенията им.

Спря на рецепцията, както му каза, и се записа за екскурзия в седем часа. Служителката натрака информацията на клавиатурата си и му отправи жизнерадостна усмивка.

— Бихте ли ми казали името си, моля?

— Използвайте инициалите ми — чу се да казва той. — С. О. Б.^[1]

Имаше чувството, че Оливия ще схване посланието му.

 

 

Оливия разбра, че баба й е плакала. Влезе по навик през задната врата заедно с мокрото куче, което подтичваше весело по петите й. Само един поглед беше достатъчен, за да й се свие сърцето.

Вал и днес държеше да приготви вечерята. Всеки ден в шест часа, като по часовник, тя можеше да бъде намерена в кухнята, заета да бърка и реже сред приятните аромати, носещи се от тенджерите. И да поглежда с едно око как Вана Уайт обръща букви в телевизионната игра „По втория начин“, да подвиква съвети от рода на „Не купувай гласна, идиот такъв!“, да мърмори съдържателни коментари, или само да клати глава, защото състезателят не можеше да се сети за поговорката „Не оставяй днешната работа за утре.“

Това всекидневие вдъхваше спокойствие и рядко биваше нарушавано. Оливия влизаше, наливаше си чаша вино — в юношеските й години беше безалкохолна напитка или плодов сок — и нареждаше масата, докато си приказваше с баба си.

Но тази вечер, когато влезе премръзнала до кости, с лъщящ от влага дъждобран след безцелната разходка, която си бяха позволили с Шърли, нямаше неспирно бърборене, нито ярки цветове на малкия телевизионен екран. Тенджерите къкреха, Вал ги бъркаше, но упорито стоеше с гръб към кухнята. Нямаше я обичайната й хвърлена през рамо усмивка за поздрав.

— Дръж това мокро куче в преддверието, Ливи. — Гласът й бе глух и малко дрезгав и Оливия разбра, че е плакала.

— Хайде, Шърли, иди да легнеш там. — Избута с крака кучето обратно в преддверието. То я погледна сърдито и се сви на пода с играчката си за гризане.

Наля и на двете по чаша вино и отиде да остави тази на баба си на плота до печката.

— Знам, че си разстроена. Съжалявам, че стана така.

— Не е нужно да говорим за това. Днес ще вечеряме говеждо варено с ечемик. Още малко и слагам кнедлите.

Оливия понечи да кимне и да не се задълбочава повече. Да остави темата отново да потъне от само себе си. Но се питаше дали Ноа не бе прав поне в едно отношение. Може би просто бе вече време.

— Бабо, то става, независимо дали говорим или не говорим за него.

— Тогава няма смисъл да го обсъждаме. — Вал посегна да вземе купата с вече приготвеното тесто и тъй като протегна ръката си, без да гледа, събори чашата от плота. Тя се разби на пода и наоколо се пръснаха стъкълца и кървавочервено вино.

— О, какво търсеше това тук? Нямаш ли достатъчно ум да не слагаш чашата на ръба на плота? Виж само на какво заприлича подът ми!

— Извинявай. Аз ще почистя. — Оливия побърза да вземе метлата от килера и изшътка на кучето, което бе скочило, помислило, че трябва да защити двете жени от нападатели.

— Спокойно, Шърли, това бе само счупена чаша, не беше изстрел. — Но шегата замръзна на устните й, когато се обърна и видя, че баба й е заровила лице в кърпата за чинии и рамене й се тресат.

— О, извинявай, извинявай, извинявай… — Захвърли метлата и се втурна да прегърне Вал.

— Не искам да го преживея още веднъж. Не мога! Казах на Роб да помоли онзи младеж да си върви. Просто да си събере багажа и да си иде. Но той не иска. Не било правилно, така или иначе нищо нямало да се промени.

— Аз ще го накарам да си отиде. — Оливия притисна устни към косата на Вал. — Ще го отпратя.

— Не, няма да помогне. Разбрах го още докато се разправяхме с Роб. Няма да помогне. Няма да го спрем. Преди двайсет години бяхме безсилни да спрем приказките и книгите и сега няма да успеем. Но не мога да позволя на сърцето си да изживее отново тази мъка. — Тя се отдръпна и избърса лицето си. — Не мога и няма да го направя. Кажи му да не идва тук и да не настоява да говоря с него. И не искам този въпрос да се обсъжда в къщата ми.

— Той няма да дойде тук, бабо. Ще се погрижа за това.

— Не биваше да те хокам за чашата. Какво е една чаша. — Вал притисна пръсти към лявото си око, после към слепоочието. Имам главоболие, това е всичко. Когато ме боли главата, ставам раздразнителна. Приготви кнедлите, Ливи. Ще отида да взема аспирин и ще полегна за няколко минути.

— Добре. Бабо…

Вал я спря с поглед.

— Сложи кнедлите да се варят, Ливи. Дядо ти става кисел, когато вечерята закъснее много след шест и поло вина.

Туй то, помисли си Оливия, когато баба й излезе от кухнята. Въпросът беше приключен. Забранен за обсъждане. „Още един сандък за тавана“, каза си тя и се обърна да вдигне метлата.

Но този път ключалката нямаше да издържи.

 

 

Малко след девет часа, приблизително по същото време, когато Ноа се двоумеше дали да поработи още един-два часа, или да си даде почивка и да изгледа някой филм, Майк вървеше по алеята към къщата на брега и си подсвиркваше.

Имал бе намерение да дойде по-рано и да полее добре градината на Ноа, преди да се е стъмнило, но въртележката го бе завъртяла. По-точно един от колегите го бе предизвикал да кръстосат шпаги в играта „Смъртоносна битка“ и компютърният дуел бе продължил цели два часа и осемнайсет минути.

Но ползата от една гола победа не беше голяма и за компенсация Майк се бе обадил на гаджето си и му бе предложил да се видят в къщата на Ноа и да се разходят по плажа, да полудуват във ваната му или каквото там им дойде наум.

Не вярваше Ноа да има нещо против. Още повече, че щеше да му се отплати, като стане на разсъмване и полее градината му.

Запали лампата на терасата, после влезе в кухнята да види дали добрият стар Ноа няма някое по-изискано вино, подходящо за съблазняване в гореща вана.

Разгледа етикетите и, доверявайки се на вкуса на своя приятел за тези неща, избра едно, името на което имаше френско звучене. Остави го на плота, като се чудеше дали не трябва да го отвори предварително „да подиша“, после сви рамене и надникна в хладилника с надеждата да открие и нещо интересно за хапване.

Още си подсвиркваше весело, докато се двоумеше между пакетче сирене Бри и чиния с не особено апетитно на вид пържено пиле, когато улови с ъгълчето на окото си някакво движение.

Изправи се бързо и в същия миг усети остра болка. Залитна назад и вдигна ръце към главата си, решил, че се е фраснал в хладилника.

Напипа влага и занемял, се втренчи в кръвта по пръстите си.

— О, да му се не види — успя да промърмори, преди върху му да се стовари втори удар, който подкоси коленете му и го просна в несвяст на пода.