Нора Робъртс
Краят на реката (18)

Глава 17

Изненадан бе, че си спомня всичко така добре, с такива подробности, толкова ясно. Когато взе поредния остър завой, Ноа се хвана, че се подготвя за атаката върху сетивата миг преди гъстата гора и голите скали да отстъпят и пред погледа му да се ширне безкрайно синьо небе, изпъстрено с ослепителната белота на планинските върхове.

Вярно, че вече бе шофирал по този път, но само веднъж. И тогава бе едва осемнайсетгодишен. Не би трябвало да се чувства така, сякаш се завръща у дома след дълго пътуване, сякаш се събужда, след като е сънувал.

И тогава бе лято и върховете бяха покрити със сняг, но по-надолу планините бяха зелени, боровете и елите пълзяха по склоновете и им придаваха вид по-скоро на живи, растящи гиганти, отколкото на студени, надменни крале, които властват над долините.

Той бе направил своите проучвания, запознал се бе с фотографиите, брошурите и пътеписите, но някак си знаеше, че не те го бяха подготвили за този внезапен преход, за контраста между смълчаната гора и дивите царствени върхове.

Продължи да кара нагоре дълго след като отмина отбивната за „Ривърс Енд“. Имаше време, часове, ако пожелае, преди да обърне и да потегли обратно към низините, към дъждовната гора и към работата, за която бе дошъл.

Отново възможност за свободен избор. Той предпочете да спре на банкета, да слезе и да постои навън. Въздухът бе студен и чист. Дъхът му излизаше на кълба, а при вдишване сякаш режеше гърлото му с остриета. Струваше му се, че светът е разпрострян в краката му — равнини и долини, хълмове и гори, реки като светли ленти, искрящи езера.

Чувстваше се сам дори когато някаква кола изскърца зад него, намалявайки скоростта, и го задмина. Не можеше да реши дали това чувство му е приятно, или го тревожи, ала продължаваше да стои. Вятърът брулеше якето, вмъкваше се под него и вледеняваше тялото му, а той съзерцаваше безкрайната синева на небето и белите върхове на планините, откроени на фона му като гравюра върху стъкло.

Мина му през ума, че може би преди години е спирал с родителите си тъкмо на това място, и си спомни как бе застанал до майка си, докато тя разгръщаше пътеводителя.

Олимпийските планини. Колкото огромни И неизбродни да изглеждаха те оттук, Ноа знаеше, че на по-малка височина, в гората, в царството на гигантските дървета, нищо не издава тяхното присъствие. Че можеш да вървиш, да вървиш, да вървиш в онзи полумрак или да се катериш по скалите и хълмове и нито за миг да не зърнеш безкрайните им простори. А после сменяш посоката, изкачваш се на билото и те се ширват пред теб. Безкрайната върволица от устремени в небето върхари спира дъха ти, сякаш те наблюдават теб, а не обратното.

Хвърли последен поглед на величествената гледка, качи се отново в колата и пое надолу по серпантините на пътя, по който бе дошъл.

Дърветата препречиха кръгозора му. Изпълниха целия свят.

Обиколката му бе отнела малко повече от час, но въпреки това пристигна в хижата към три следобед. Докато наближаваше по същия тесен, неравен път, успяваше да зърне за миг стените от камък и дърво, блестящите прозорци или приказната линия на покрива.

И тъкмо щеше да си каже, че тук нищо не се е променило, когато забеляза нова постройка, сгушена между дърветата. Тя бе в същия стил и от същите материали както хижата, но много по-малка и далеч не така патинирана от времето.

На дървена табела над двукрилата входна врата бе на писано: „ПРИРОДОНАУЧЕН ЦЕНТЪР Ривърс Енд“. Към него водеше пешеходна алея от пътя и друга от хижата. Дивите цветя и папратите наоколо сякаш бяха оставени да растат на воля, но с набитото си градинарско око Ноа долови в липсата на превес на някой от растителните видове намеса на човешка ръка.

„Ръката на Оливия“, помисли си той и неочаквано го заля топло чувство на гордост.

Това кътче несъмнено бе създадено изкуствено, но тя бе успяла да го съчетае така сполучливо с околната среда, че всичко изглеждаше израсло от само себе си, както дърветата наоколо.

Спря колата и забеляза, че на паркинга има значителен брой автомобили. Беше по-топло, отколкото горе край пътя. Достатъчно топло, за да се чувстват добре теменугите и моравите пламъчета в дългите глинени кашпи край входа.

Ноа метна раницата на гърба си, извади единствения си куфар и тъкмо заключваше, когато иззад хижата изскочи куче и му се озъби в кучешка усмивка.

Не можеше да измисли по-подходящ израз за изражението на животното. Езикът му висеше, устните му оголваха зъбите и изглеждаха извити нагоре, а тъмнокафявите очи несъмнено преливаха от радост.

— Ей, здрасти!

Явно приел това за покана, големият жълт лабрадор прекоси на подскоци паркинга, легна в краката на Ноа и вдигна лапа.

— Да не си от комисията по посрещането, момче? — Ноа любезно стисна лапата, после наклони глава. — Или по-скоро момиче? Да не би случайно да се казваш Шърли, а?

Щом чу името, кучето бафна весело, после тръгна игриво към входа, сякаш искаше да му каже: „Хайде, приятел, позволи ми аз да водя.“

Ноа бе така очарован, че му стана малко криво, когато то не го последва вътре.

Не забеляза особени промени във фоайето. Може би някои от мебелите бяха подменени и стените бяха боядисани в топъл жълт цвят. Но всичко излъчваше гостоприемство и улегнал комфорт, сякаш не бе пипано от сто години.

Хората на регистратурата бяха бързи, експедитивни и любезни и след като увери служителя, че може сам да се справи с багажа, Ноа помъкна куфара, раницата, пакета информационни материали и ключа нагоре по широкото стълбище до централното фоайе и по коридора надясно. Беше поискал апартамент — по навик и защото предпочиташе да има отделно помещение, където да организира работата си. Не беше така голям, както онзи, който бе делил с родителите си, но в никакъв случай не беше тесен.

Имаше диван за подремване, малко, но солидно бюро, маса, върху която бяха подредени ветрилообразно пътеводители и литература за района. И телефон, към който да свърже модема си. Художественото оформление не отиваше по-далеч от репродукции на акварели от местната флора и бе повече от прилично.

Погледна навън, доволен, че са го настанили в задната част на сградата, където няма замърсяване от автомобилите. Остави куфара на шкафчето в долния край на леглото от лакирано златисто дърво с извити навън табли и отвори капака. Внесе своя дял в разопаковането, като извади несесера за бръснене и го сложи на тясната полица над белия умивалник в банята.

Помисли си, че трябва да вземе душ — не бе излизал от колата от шест часа сутринта, — както и че на бара във фоайето може би има бира. След кратка вътрешна борба реши първо да се изкъпе, а после да търси бира.

Съблече се, остави дрехите си там, където бяха паднали, и започна да върти крановете, докато водата не потече силна и гореща. Влезе под душа и изръмжа от удоволствие.

„Правилно решение, Брейди“, каза си той, докато водата шибаше главата му. След бирата щеше да се разходи наоколо, да разгледа мястото. Искаше да добие представа за собствениците, да види дали онова, което ще му кажат за тях персоналът и гостите, няма да му помогне в преценката към кого от семейство Макбрайд ще е най-добре да се обърне.

Искаше му се и да прескочи до Центъра и да намери Оливия. Просто да я погледне за миг.

Но реши да го остави за сутринта. След като се ориентира и се наспи добре.

Изтри се и навлече джинси. Позамисли се дали да не извади дрехите си от куфара. Вместо това предпочете само да си потърси риза. В този момент на вратата се почука силно.

Ноа грабна ризата и я понесе със себе си към вратата.

Позна я веднага. После щеше да се чуди защо я бе познал така мигновено и така категорично. Тя определено се бе променила.

Лицето й бе по-слабо, с ясно открояващи се черти. Устата й бе станала по-строга, още бе сочна и без червило, но вече не изглеждаше така непорочна.

И от това го заболя силно, прониза го съжаление.

Може би щеше да си каже, че тази уста не му се усмихва доброжелателно, ако не бе изненадан и объркан от смешния и съвсем неочакван изблик на радост.

Косата й бе потъмняла и на цвят напомняше карамела, който майката на Майк разтапяше и нанасяше спираловидно върху ябълките за Вси светии. И я беше отрязала. Отрязала бе цялото онова блестящо великолепие. Но пък така й отиваше повече. Но друга жена с такава къса и равна прическа с бретон вероятно би била оприличена на елф, но не и високата стройна личност с атлетично телосложение, която стоеше на прага.

Тя лъхаше на гора и носеше керамична купа с пресни плодове.

Ноа почувства как на лицето му цъфва глупава усмивка и не можа да измисли какво друго да каже, освен:

— Здрасти.

— С най-добри пожелания от хижа „Ривърс Енд“. — Оливия тикна купата в него, право в стомаха му и то толкова силно, че той изсумтя.

— А, благодаря.

Тя се озова в стаята с една-единствена дълга крачка, която накара Ноа автоматично да отстъпи назад. Когато блъсна вратата зад гърба си, той повдигна вежди.

— И ти ли вървиш с плодовете? В Калифорния никога не дават такива безплатни екстри.

— Бива си го нахалството ти, да се промъкнеш тук по този начин.

„Добре — каза си той, — чудесно.“ Срещата им след толкова години нямаше да е особено сърдечна.

— Права си, абсолютно си права. Не знам къде ми е бил умът, когато се обадих и си направих предварителна резервация и когато се регистрирах на рецепцията по този начин. — Той остави купата и ядосано заразтрива стомаха си. — Виж, защо не отделим една минута, за да…

— Ще ти дам една минута. — Тя тикна пръст в гърдите му. — Ще ти дам една минута, а после можеш да се пръждосваш обратно в Лос Анджелес. Нямаш право да идваш тук по този начин.

— Разбира се, че имам. Това е хотел в края на краищата. — Той вдигна ръка. — И не ме ръгай повече, разбра ли?

— Казах ти да стоиш далеч от мен.

— Така и направих, по дяволите. — Блясъкът в очите й бе ясно предупреждение, което го накара да присвие своите. — Не ме удряй отново, Лив. Сериозно говоря. Наистина ми е дошло до гуша от женска агресивност. Сега можем или да седнем и да обсъдим това като разумни възрастни хора, или да си стоим тук и да се зъбим един на друг.

— Аз нямам какво да обсъждам с теб. Казвам ти да се махаш и да ни оставиш на мира.

— Това няма да стане. — Решил да смени подхода, Ноа седна, избра ябълка от купата, изпъна крака и я захапа. — Никъде няма да ходя, Оливия. Може би все пак ще е по-добре да поговориш с мен.

— Не допускам вмешателство в личния си живот.

— Разбира се. Няма да ми казваш нищо, което не желаеш да кажеш. — Отхапа още веднъж от ябълката, после махна с нея. — Можем да започнем с нещо простичко, като например какво си правила през последните пет-шест години.

„Самодоволен кучи син!“, помисли си тя, обърна се и закрачи напред-назад. Неприятно й бе, че си бе останал същият, съвсем същият. Изсветлялата от слънцето и вятъра коса, плътните волеви устни, впечатляващите черти на лицето.

— Ако беше поне наполовина мъж като баща си, щеше да проявиш известно уважение към паметта на майка ми.

Това бодливо осилче попадна право в целта, заби се в сърцето му и го разкървави. Ноа въртя ябълката в ръката си и я разглежда, докато не се почувства сигурен, че може да говори спокойно.

— И преди ме сравни веднъж с баща ми. — Вдигна поглед, твърд като гранит. — Не го прави повече.

Оливия пъхна ръце в джобовете си и му хвърли унищожителен поглед през рамо.

— Изобщо не те интересува какво мисля за теб.

— А ти изобщо не знаеш какво ме интересува.

— Парите. Ще ти платят тлъста сума за тази книга, нали? И тогава ще можеш да се перчиш по всички онези телевизионни предавания и да глаголстваш за себе си и за ценните прозрения, до които си стигнал по въпроса защо баща ми е заклал майка ми.

— Ти не искаш ли да разбереш защо? — каза го тихо и видя как в прекрасните й очи се появи ярост, после болка, после отново ярост.

— Знам защо и това не променя нищо. Върви си, Ноа! Върни се там, откъдето си дошъл, и пиши за нечия друга трагедия.

— Лив! — извика той, когато тя тръгна към вратата. — Няма да си ида. Не и този път.

Тя не спря, не погледна назад, но блъсна вратата толкова силно, че картините по стените изтракаха. Ноа хвърли ябълката.

— Е, приятно ми беше — промърмори той и реши, че напълно си е заслужил бирата.

 

 

Тя слезе по задното стълбище, за да избегне фоайето и хората, които постоянно се мотаеха там. Прекоси кухнята и само поклати глава, когато някой я извика. Чувстваше нужда да излезе навън и да се махне, докато се пребори с тази неприятна тежест в гърдите, с това противно бучене в ушите.

С усилие се сдържа да не хукне с все сила в опит да се освободи от глождещия я страх. Навлезе бързо в гората, в гъсталака и влагата. Въпреки това усещаше, че всеки момент ще се задъха и коленете й ще се разтреперят. А това не биваше да става.

Когато стигна достатъчно далеч, където вероятността някой турист да мине по пътеката беше нищожна, седна на земята и се залюля.

Глупаво беше. Тя беше глупава, призна си Оливия, притиснала чело към коленете си. Знаеше, че той ще дойде. Джейми я бе предупредила, казала й бе и какви са намеренията му. Както и че тя самата е решила да му съдейства за книгата.

Това бе довело до първото истинско спречкване по между им, доколкото можеше да си спомни.

Ноа Брейди и книгата му вече предизвикваха разпри в семейството.

Но се беше подготвила да се изправи отново лице в лице с Ноа. Да се разбере с него. Вече не бе наивното и податливо момиче, което така лекомислено се бе влюбило в него.

Не бе очаквала внезапното вълнение, което я връхлетя, когато той отвори вратата и й се усмихна. Също както преди шест години. Не бе очаквала, че сърцето й отново ще закърви, след като й бе отнело толкова време и усилия да го излекува.

Гневът бе за предпочитане пред болката.

Въпреки всичко не беше се справила добре със ситуацията, с него.

Следила бе за резервацията му. И когато тя бе направена, си бе обещала, че ще отиде в стаята му, след като се е регистрирал, за да поговори с него, да обсъди нещата на четири очи. Щеше да е спокойна и да му обясни възраженията си.

В края на краищата той бе син на Франк Брейди, а Франк бе един от малцината, на които Оливия имаше абсолютно доверие.

Уреди да занесе лично купата с плодове, намислила си бе точно какво ще каже и как ще го каже.

„Добре дошъл отново в «Ривърс Енд», Ноа. Радвам се да те видя. Може ли да вляза за малко?“

Разумно, спокойно, делово. Но когато тръгна към стаята му, страхът пропълзя в нея и за да го прогони, тя се вкопчи в гнева като в оръжие.

После Ноа отвори вратата и се усмихна. Усмихна се с искрена радост. Оливия обърна глава и опря буза на прибраните до тялото колене. Сякаш никога не бе имало предателство, не бе имало измама.

Изглеждаше така весел, така привлекателен с онази тъмна и мокра от душа коса, с блесналите от задоволство зелени като мъх очи, че странно, но част от душата й мигновено откликна на усмивката му.

Затова бе преминала в атака. Нима бе имала друг избор? И вместо с убеждение или заплахи да го накара да се откаже от книгата, без съмнение само го бе предизвикала да затвърди решението си и да я напише.

Искаше да бъде оставена на мира. Искаше да опази своя свят и да бъде оставена на мира в него.

Защо Сам Танър се бе свързал с Ноа? Не! Разярена, тя стисна очи. Не желаеше да мисли за това. Не искаше да знае. Щеше да остави всичко зад себе си, както баба й бе оставила спомените си в онзи сандък на тавана.

Беше й отнело години, за да го постигне. Години на тайни промъквания до въпросния таван, на кошмари, на мъчително и съпътствано от чувство за вина изравяне на всяко късче информация за родителите й.

И след като бе открила всичко, което можеше да се открие, бе престанала да мисли за миналото и бе съсредоточила вниманието си върху настоящето и бъдещето. Намерила бе спокойствие на духа, удовлетворение от работата, ориентация в живота.

И всичко това сега бе застрашено. Защото Сам Танър излизаше от затвора и Ноа Брейди пишеше книга. Факти, които Оливия не можеше да пренебрегне.

Вдигна поглед, когато лабрадорът дотича по пътеката. Поздравите му приеха формата на весели подскоци и множество мокри целувки, които освободиха Оливия от напрежението и тя се разсмя.

— Винаги мога да разчитам на теб, нали? — Преди да стане, зарови лице във врата на Шърли. — Да си вървим у дома, момиче. Хайде да си вървим у дома, а за това ще се тревожим по-късно.

Храната беше страхотна. Ноа постави висока оценка на семейство Макбрайд за кухнята в хижата, особено след като мина два пъти през бюфета със закуските. Обслужването също беше на висота — сърдечно, любезно, експедитивно, без да бъде натрапчиво.

Леглото беше удобно и ако бе имал настроение, би могъл да си избере някой видеофилм от сносния списък и да го изгледа в стаята си. Вместо това бе работил и сега чувстваше, че си е заслужил да пропилее сутринта.

Неприятното бе, размишляваше той, като гледаше през прозореца на столовата неспирно изливащия се дъжд навън, че времето не бе така хубаво, както всичко останало тук.

От друга страна, брошурите го бяха предупредили да очаква дъждовна пролет и не можеше да се каже, че не е посвоему живописно. Далеч бе от неговия окъпан в слънце калифорнийски бряг, но в призрачните сиви и зелени тонове и плътната завеса на дъжда имаше нещо покоряващо. В никакъв случай не го изпълваше с желание да навлече екипа за лошо време и да тръгне да се разхожда, но бе приятно за гледане отвътре, от уютната топлина в хижата.

Вече бе посетил клуба за фитнес, който бе разширен и доста модернизиран след предишното му идване тук. Към него бе добавен закрит басейн и макар че му мина през ума да поплува, отхвърли тази идея. Не му се вярваше да е единственият с подобно хрумване, а перспективата около него да се цамбуркат и да си подвикват цели семейства просто не влизаше в плановете му.

Можеше да отиде на масаж или да се възползва от библиотеката в хижата, която бе навестил предишната вечер и бе намерил добре заредена със заглавия и приветлива.

Или да се заеме с онова, заради което бе дошъл, и да започне да наблюдава наоколо.

Можеше да открие Оливия и отново да поспори с нея.

Шумен мъжки смях привлече вниманието му и го накара да присвие замислено очи. Човекът беше облечен в карирана фланелена риза и работни панталони. Светлината на лампите хвърляше отблясъци в гъстата му и сребриста като на Кари Грант коса, докато обикаляше трапезарията и спираше край масите на онези, които, като Ноа, не бързаха да допият последната чаша кафе.

Тъмните му вежди привличаха погледа и Ноа не успя да различи очите, но предположи, че те са с онзи странен и красив златистокафяв цвят. Имаше слаба, жилава фигура и явно притежаваше невероятна сила и подвижност за възрастен мъж, който живее сред природата.

Роб Макбрайд, помисли си Ноа и реши, че заседяването на чаша кафе и съзерцаването на дъжда е идеалният начин да прекараш сутринта.

Облегна се назад и зачака реда си.

Не мина много време, докато Роб приключи обиколката си и спря с усмивка край неговата масата.

— Хубав ден, нали?

— За лов на патици — каза Ноа, тъй като му се стори, че това е очакваният отговор. И бе възнаграден с дълбок шумен смях.

— Тук дъждът ни прави такива, каквито сме. Надявам се, че престоят ви е приятен.

— Много. Хижата е великолепна. Направили сте някои промени след предишното ми идване тук, но сте запазили духа й.

— Значи сте ни гостували и преди?

— Много отдавна. — Ноа подаде ръка. — Аз съм Ноа Брейди, господин Макбрайд.

— Добре дошли отново.

Не забеляза никакъв знак, че се е досетил кой е.

— Идвах тук с родителите си. Преди близо дванайсет години. Франк и Силия Брейди.

— Винаги се радваме да посрещнем и следващото поколение… — Сега той явно се досети и в очите му се появи тиха тъга. — Франк Брейди? Ваш баща ли е?

— Да.

Роб се загледа в дъжда зад прозореца.

— От дълго време не съм си спомнял това име. От много дълго време.

— Ако сте така любезен да седнете, господин Макбрайд, ще ви кажа защо съм дошъл.

Роб отмести погледа си от прозореца и се спря върху лицето на Ноа.

— Предполагам, че е редно, нали? Хейли! — извика той на сервитьорката, която тъкмо разчистваше друга маса. — Би ли ни донесла кафе?

Седна, сложи дългите си слаби ръце на масата. Те издаваха възрастта му за разлика от лицето. Ноа си помисли, че винаги има някоя част от тялото, върху която времето оставя следите си.

— Баща ви добре ли е?

— Да, добре е. Наскоро се пенсионира, няколко месеца побъркваше майка ми, после си намери занимание и престана да й досажда.

Роб кимна, благодарен, че Ноа се бе впуснал в общи приказки. Намери го за любезно.

— Мъжът бързо остарява, ако не се занимава непрекъснато с нещо. Хижата, къмпингът, хората, които пристигат и заминават, това ме поддържа млад. Сега имам мениджъри и други служители, които вършат много от всекидневната работа, но още ръководя сам всичко.

— Всеки би се гордял с такава хижа. Чувствам се у дома си още откакто прекрачих прага. „Ако не броим малкият инцидент с внучката ви“, помисли си Ноа, но реши, че няма да е дипломатично да споменава за него.

— Аз ще се погрижа, господин Брейди — каза Хейли, после сипа чаша и на Роб.

— И вие ли се посветихте на полицейската работа, както баща ви? — попита той.

— Не. Аз съм писател.

— Виж ти. — Лицето на Роб просветна. — Нищо не може да се сравни с една хубава книга. Какво пишете?

— Документалистика. За истински престъпления. — Изчака малко, тъй като изражението на Роб показваше, че той вече започва да схваща за какво става дума. — Пиша книга за онова, което се случи с дъщеря ви.

Роб взе чашата си и отпи бавно. Когато заговори, в гласа му нямаше гняв, а умора.

— Минаха повече от двайсет години. Не е ли казано вече всичко?

— Не мисля. Станалото ме интересува още от дете. Вълнуваше ме и още ме вълнува съпричастността на баща ми, начинът, по който му се отразиха тези събития. — Замълча, претегли думите си, после реши да бъде колкото може по-откровен. — Мисля, че повече или по-малко винаги съм се готвил да напиша тази книга. Не знаех как ще подходя към нея, но бях сигурен, че когато му дойде времето, ще я напиша. Времето дойде преди две седмици, когато Сам Танър се свърза с мен.

— Танър? Защо не я остави да почива в мир?

— Иска да разкаже историята си.

— И мислите, че той ще ви каже истината? — Горчивината изпука в гласа му като строшен лед. — Мислите, че човекът, който уби дъщеря ми, който я накълца цялата, е способен да каже истината?

— Не знам, но мога да ви уверя, че умея да разграничавам истината от лъжите. Няма да допусна книгата да се превърне в книга на Танър. Няма да допусна написаното от мен да е просто гледната точка на Танър, изложена на хартия. Ще говоря с всеки, който е засегнат или има някаква връзка. Вече започнах. Затова съм тук, господин Макбрайд, за да разбера и да взема под внимание вашата гледна точка.

— Джули бе една от най-ярките светлини в моя живот, а той я угаси. Взе любовта й, превърна я в оръжие и я унищожи с него. Каква друга гледна точка да имам?

— Вие сте я познавали така, както никой друг не би могъл да я познава. Познавате и двамата по начин, по който никой друг не може да ги познава. Това е важното.

Роб вдигна ръце и разтърка лицето си.

— Ноа, дали имаш представа колко пъти са ни търсили през двайсетте години след смъртта на Джули? За интервюта или да искат съгласието ни за книги, филми и телевизионни предавания?

— Имам и знам, че сте отказвали на всички.

— Да, на всички — потвърди Роб. — Предлагаха ни луди пари, засипваха ни с обещания и заплахи. Отговорът винаги беше не. Защо мислиш, че на теб ще кажа да, сега, след всичките тези години?

— Защото няма да ви предлагам пари или да ви заплашвам, а само ще ви обещая нещо. Че ще кажа истината и по този начин вашата дъщеря ще получи дължимата й справедливост.

— Може би — отвърна след миг Роб. — Вярвам, че ще се опиташ. Но Джули я няма, Ноа, и трябва да мисля за близките, които са ми останали.

— По-добре ли ще е за тях, ако тази книга бъде написана без техния принос?

— Не знам. Раната е вече заздравяла, но още боли от време на време. Имал съм моменти, когато ми се е искало да кажа, каквото имам да казвам, но те отминаха. — Той изпусна дълга въздишка. — Част от мен иска тя да не бъде забравена. Не искам да бъде забравено онова, което се случи с нея.

— Аз не съм забравил. — Ноа изчака, докато Роб отново обърна поглед към него. — Разкажете ми какво искате да бъде запомнено.