Нора Робъртс
Краят на реката (16)

Глава 15

На Ноа му трябваше цяла седмица, за да приведе в ред къщата си. Сортирането, почистването, изхвърлянето си бяха чиста досада, но ангажираха вниманието му и не му позволяваха да се чувства безпомощен.

Първата му грижа бе да си набави нов компютър и, непрекъснато подтикван от Майк, той си купи машина, която хвърли приятеля му във възторг и завист.

Не би купил всичките тъпи софтуерни игри, ако Майк не му ги пробутваше непрекъснато. И положително нямаше да седи до среднощ и да играе видео футбол, ако първо на първо не го бе купил.

Ала си казваше, че работата не е в игрите. Имал бе нужда да се разсее.

Обзаведе дневната с камион мебели, които поръча направо по каталога на склада, като посочваше страницата и казваше на продавача: „Дайте ми това.“

Продавачът бе във възторг, а Ноа си спести главоболията.

След две седмици вече можеше да мине през дома си, без да ругае. Правеше и сериозни опити да подреди кабинета си и да възстанови изгубените данни.

Взе колата си от ремонт, имаше нов матрак и не особено сериозното обещание на Смит, получено чрез секретаря, за среща идния месец, след като адвокатът се върне в Калифорния.

Успя да издири Лукас Манинг.

Манинг не бе така весел и отзивчив, както Лидия Лоринг, но се съгласи да поговорят за Джули. Ноа се срещна с него в офиса му в Сенчъри Сити. Винаги го бе изненадвало и леко разочаровало, че актьорите имат големи и луксозни административни офиси.

Този тук спокойно можеше да мине за управления на голяма фирма, мислеше си той, докато преодоляваше различните нива на охраната.

Манинг го поздрави с професионална усмивка и го измери с буреносно сивите си очи. Годините бяха придали на някога лъскавата му като златна монета коса блясъка на полиран калай, а на лицето му — интелигентното излъчване на учен. Според анкетите, жените продължаваха да го нареждат между най-привлекателните актьори в киното.

— Благодаря ви, че отделихте време да поговорите с мен.

— Може би не трябваше. — Манинг го покани с жест да седне. — Но Лидия се застъпи за вас.

— Тя е страхотна жена.

— Да, имате право. Такава беше и Джули, господин Брейди, и дори след всичките тези години не ми е лесно да говоря за случилото се с нея.

Значи щяха да минат без общи приказки. Ноа последва примера на Манинг, извади касетофона и бележника.

— Работили сте заедно.

— Едно от най-щастливите преживявания в живота ми. Тя беше блестящ талант, възхитителна жена и добра приятелка.

— Има хора, които са вярвали, и все още вярват, че вие и Джули Макбрайд сте били повече от приятели.

— Можехме да бъдем. — Манинг се облегна назад, сложи ръце на красиво резбованите странични облегалки на стола. — Ако тя не беше така влюбена в съпруга си, сигурно щяхме да бъдем. Привличахме се взаимно. Отчасти заради интимността на ролите, които изпълнявахме, и отчасти просто защото бяхме сродни души.

— Сам Танър е бил убеден, че сте се възползвали от това сродство.

— Сам Танър не ценеше онова, което имаше. — В обиграния глас на Манинг прозвучаха сурови нотки и Ноа се запита дали изпълнението е искрено или само изкусно. — Той я направи нещастна. Беше ревнив, тираничен, агресивен. Ако питате мен, неговата агресивност не се дължеше на пристрастяването към дрогата и алкохола, те просто му пречеха да я прикрива.

Този човек още таеше злоба към Танър, не по-малко яростна от тази на Танър към него.

— Тя доверяваше ли ви се?

— Донякъде. — Той повдигна пръстите на едната си ръка от облегалката, после ги стовари обратно, като пианист, който удря клавишите. — Тя не беше от хората, които хленчат. Признавам, увещавах я да говори с мен. Бяхме се сближили по време на снимките, останахме приятели и след това. Знаех, че е разстроена. В началото се опитваше да го оправдава, после престана. Накрая ми каза, под секрет, че е подала молба за развод, за да го изтръгне от този порок, да го накара да се лекува.

— Говорили ли сте някога с Танър за това?

Устните на Манинг се извиха в усмивка. Кисела и заучена.

— Той бе известен с избухливия си нрав, със скандалите, които вдигаше. Моята кариера тъкмо бе тръгнала нагоре и възнамерявах да остана задълго в бранша. Избягвах го. Не съм от школата на онези, които смятат, че всякаква популярност е добра популярност, и не исках да видя на първите страници едри заглавия, разтръбяващи със злорадство, че Танър и Манинг са се скарали за Макбрайд.

— Вместо това вестниците са разтръбили, че Манинг и Макбрайд са любовници.

— Нищо не можех да направя. Една от причините да се съглася на това интервю бе желанието да опровергая клеветата, че съм имал връзка с Джули.

— Тогава трябва да ви попитам защо не сте го сторили досега? Отказвате да говорите за нея в интервютата си след нейната смърт.

— Опровергах го. — Манинг леко наклони глава настрани, прибра брадичка. Позата му бе войнствена, очите с цвят на буреносен облак бяха едва-едва присвити. — В съда — продължи той. — Под клетва. Но медиите и тълпата така и не повярваха. За някои хора идеята за скандал, за непозволен секс, е не по-малко хипнотизираща от убийството. Не исках да насърчавам това, да принизявам Джули по този начин.

„Може би — мислеше си Ноа. — А може би ореолът на загадъчност е дал нов тласък на стремителната ти кариера.“

— А сега?

— Сега ще напишете книгата. Според слуховете, плъзнали в този град, тя ще даде най-точна представа за убийството на Джули Макбрайд. — Той се усмихна леко. — Сигурен съм, че знаете това.

— В този град се разпространяват какви ли не слухове — спокойно отвърна Ноа. — Оставям агента си да се тревожи за тях. Аз само си гледам работата.

— Лидия каза, че сте умен. Ще напишете книгата — повтори той. — Аз съм част от историята. Затова ще отговоря на въпросите, на които отказвах да отговарям през последните двайсет години. Джули и аз никога не сме били любовници. Танър и аз никога не сме се карали за нея. Всъщност щях да съм много доволен, ако тези две погрешни схващания отговаряха на истината. Онази сутрин, когато научих какво се е случило с нея, остава най-кошмарната в живота ми.

— Как разбрахте?

— Дейвид Мелбърн ми се обади. Семейството на Джули искаше да блокира колкото е възможно повече средства за информация, а той знаеше, че щом надушат за станалото, репортерите ще започнат да ме преследват за коментари, интервюта и изявления. И разбира се, беше прав — промърмори Манинг. — Беше рано. Телефонът ме събуди. Частният ми телефон. Джули имаше номера му.

Затвори очи и лицето му потръпна от болка.

— Каза: „Лукас, имам ужасна, ужасна новина.“ Спомням си ясно пресекващия му глас, мъката в него. „Джули е мъртва. О, Господи, Господи, Джули е мъртва! Сам я уби.“

Когато отново погледна Ноа, в очите му имаше мъка.

— Не повярвах. Не можех. Беше като лош сън или по-ужасно, по-ужасно, като някаква сцена, която са ме заставили да играя отново и отново. Виждал се бях с нея едва предишния ден. Беше красива и жива, развълнувана от сценария, който току-що бе прочела. А после Дейвид ми каза, че е мъртва.

— Бяхте ли влюбен в нея, господин Манинг?

— Абсолютно.

Манинг му отдели цели два часа. Ноа отнесе в куфарчето си километри лента, купища бележки. Допускаше, че част от интервюто е пресметнато, репетирано. Последователност, интонация, паузи, въздействие. Но в него имаше истина.

А с истината работата му потръгваше.

 

 

Реши да го отпразнува, като се срещне с Майк на едно-две питиета в крайбрежен бар, наречен „Румърс“^[1].

— Тази ми е хвърлила око — промърмори над пилзенката си бира Майк и завъртя сълзящите си очи наляво.

— Кое око?

— Хвърлила ми е око, нали разбираш. Русата с късата поличка.

Ноа се зае с мексиканските питки, които бе поръчал. Енергията от добрата работа през деня клокочеше под повърхността на кожата му и се акумулираше в спокойствие.

— Тук има към сто трийсет и три блондинки с къси полички. И всички имат очи.

— Онази там, две маси наляво. Не гледай.

Въпреки че не бе имал подобно намерение, Ноа повдигна рамене и каза:

— Добре. След ден-два отивам пак в Сан Франциско.

— Защо?

— Работа. Книгата ми. Спомняш ли си?

— А, да, да. Казвам ти, тази определено ме гледа. Току-що отметна косата си. Отмятането на косата е втората фаза.

— Върви и направи нещо тогава.

— Изчаквам удобен момент, преценявам си шансовете. Впрочем, как изглежда „Сан Куентин“ отвътре? — Майк размърда вежди срещу блондинката, за да провери как ще реагира тя.

— Потискащо. Минаваш през вратата и тя се затваря след теб. Косата ти се изправя, когато чуеш онова щракване.

— Той още ли изглежда като филмова звезда? Нищо не си ми казвал.

— Не, прилича на човек, който е прекарал двайсет години в затвора. Ще ядеш ли изобщо това?

— След като говоря с блондинката. Не искам мексикански питки. Така, това бяха пълни пет секунди зрителен контакт. Влизам в играта.

— Залагам на теб, приятел. — После, когато Майк тръгна наперено, Ноа промърмори под нос. — Ще го изяде жив.

Забавляваше се, като гледаше какво става наоколо. Дансингът беше претъпкан, тела, притиснати в тела, които се блъскат и кълчат в такт с музиката под дъжд от разноцветни светлини.

Това му напомни за вечерта, когато заведе Оливия на танци. Как бе престанал да чува музиката и каквото и да било друго, освен пулсирането на собствената си кръв, когато устните му докоснаха нейните.

— Забрави за това, приятел — промърмори той намръщено и взе бирата си. — Ти го провали.

Винаги му бяха доставяли удоволствие редките вечери в някой клуб, гърмящата музика и врявата, пресата от тела и движение. Сега седеше сам, докато най-старият му приятел обработваше блондинката, и съжаляваше, че не си е останал вкъщи.

Бутна настрана мексиканските питки, надигна пак бирата и зърна Карин, която идваше към масата му.

— Точно пък тук ли, от всички кръчми в града! — промърмори той и отпи още по-голяма глътка.

— Мислех, че си станал отшелник. — Беше се издокарала с кожена рокля в цвят електрик, която прилепваше като татуировка за тялото й и едва покриваше дупето. Косата й бе на хиляди разрошени предизвикателно къдрички, а устните й — ярко начервени и влажни.

На Ноа му мина през ума, че точно този поглед го бе накарал да мисли с долната половина на тялото си, когато я видя за пръв пат. Не каза нищо, отново надигна чашата и се постара според силите си да гледа през нея, сякаш е прозрачна.

— Насъскал си ченгетата срещу мен. — Карин се наведе, опря длани на масата и изпречи внушителния си бюст право пред очите му. — Не ти липсва нахалство, Ноа, да накараш баща си да свика своите гестаповци, за да ми създават неприятности.

Той вдигна очи към нея, после плъзна поглед над рамото й, където се бе появил един от нейните приятели, който настойчиво я дърпаше за ръката.

Ноа изви устни в злобна студена усмивка и извиси глас, за да надвика гърмящата музика.

— Защо не направите услуга на всички ни и не я махнете оттук?

— На теб говоря. — Тя заби в гърдите му нокът, боядисан в същия крещящ цвят като роклята. — Ще ми обръщаш внимание, когато ти говоря, копеле такова!

Самоконтролът му надделя, макар че вече си представяше как я стиска за гърлото, докато очите й изскочат.

— Махай се.

Тя го мушна отново, този път достатъчно силно, за да пробие кожата му. После изписка от изненада, когато Ноа я сграбчи за китката.

— Стой настрана от мен. Да не мислиш, че ще разпердушиниш къщата ми, ще изпотрошиш вещите ми, а аз няма да предприема нищо? Върви по дяволите и да не съм те видял повече!

— Или какво? — Тя отметна косата си и за свое неудоволствие Ноа видя в очите й не страх, а възбуда, примесена с желание. — Пак ще повикаш на помощ татенцето ли? — Сега и тя заговори високо, почти закрещя. Гласът й се открои дори сред невъобразимия шум и хората започнаха да обръщат глави. — Изобщо не съм докосвала скъпоценните ти вещи. Не бих се унизила да се връщам в онази къща, след като ти се отнесе така с мен, и не можеш да докажеш обратното. Ако бях идвала там, щях направо да я запаля. И щях да се уверя, че си вътре, преди да драсна клечката.

— Ти не си добре. — Ноа отблъсна ръката й. — И си достойна за съжаление. — Тъкмо буташе стола назад, за да стане, когато тя го зашлеви. Пръстенът й поряза ъгълчето на устата му и той усети вкус на кръв. Очите му станаха тъмни и безизразни. Изправи се. — Прекрачиш ли още веднъж границата, Карин, ще те смачкам.

— Проблем ли имаме тук?

Ноа само погледна човека от охраната. Раменете му бяха широки като каньон и в острата му усмивка нямаше капчица хумор. Преди да успее да каже нещо, Карин се метна на масивните като скала гърди на горилата и запремигва, докато очите й не се насълзиха.

— Той не иска да ме остави на мира. Посегна ми!

— О, за Бога.

— Това е мръсна лъжа — намеси се Майк, който бе дотичал и застанал до Ноа. Тя се нахвърли върху него. Тя е луда, направи погром в къщата му миналата седмица.

— Не знам за какво говорят те. — Сълзите се стичаха грациозно по бузите на Карин, тя отново наклони глава към горилата. — Той ми причини болка.

— Аз видях какво стана. — Към тях приближи брюнетка с развеселени очи и лек южняшки акцент. — Седях ей там, съвсем наблизо. — Тя посочи зад гърба си, като продължаваше да говори тихо. — Този човек си пиеше бирата на своята маса и не досаждаше на никого. Тя дойде при него, завря се в лицето му, започна да го мушка и да крещи обиди. После го удари.

Карин се разпищя от ярост. Замахна към брюнетката, но ударът й попадна на километри от целта, тъй като горилата я сграбчи през кръста. Оттеглянето й от сцената, с крясъци и ритници, предизвика голяма сензация.

— Благодаря. — Ноа докосна устна с опакото на ръката си.

Усмивката на брюнетката бе лека и дружелюбна.

— Ще ти взема нова бира. Седни, отпусни се. — Майк се засуети около него като квачка. — Леле, тази жена е превъртяла, и то сериозно. Ще ти донеса бирата и малко лед.

— Приятелят ти е много сладък. — Тя подаде ръка на Ноа. — Казвам се Дори.

— Ноа.

— Да, вече разбрах това от Майк. Той харесва приятелката ми, дори махна с ръка към масата, където седеше блондинката, издокарано, наивно на вид момиче. — Тя също го харесва. Защо не се присъединиш към нас?

Дори имаше мек като сметана глас и също такава кожа, интелигентен поглед и съчувстваща усмивка. А той бе прекалено уморен, за да започва играта.

— Благодаря, но ще си тръгвам. Ще се прибера и ще си топна главата във вода. Мисля да вляза в манастир.

Тя се засмя и тъй като, съдейки по вида му, това щеше да му дойде добре, го целуна леко по бузата.

— Не предприемай нищо прибързано. След десет-двайсет години ще си спомняш с усмивка за този малък инцидент.

— Да, май си права. Благодаря още веднъж и кажи на Майк, че ще му се обадя по-късно.

— Разбира се. — С леко чувство на съжаление тя го проследи с поглед чак до вратата.

 

 

Беше се загубил в гората, в прекрасната гъста гора, сред бледата светлина със зелени отблясъци. Цареше тишина, такава тишина, че можеше да се закълне, че чува как въздухът е като дихание. Не успяваше да намери пътя през лъскавия килим от мъх, през плетеницата от влажните пълзящи растения, оттатък величествените колони на дърветата, които се издигаха като древно укрепление.

Търсеше нещо… някого. Трябваше да побърза, но в която и посока да поемеше, оставаше затворен тук, в натежалия от очакване зелен мрак. Чуваше тихия ромон на някаква река, диханието на въздуха и бученето в главата си, предизвикано от трескавото пулсиране на собствената му кръв.

После изпод всичко това прозвуча като шепот името му. „Ноа… Ноа…“

— Ноа?

Той подскочи и седна в леглото, вдигнал юмруци, с още втрещени и невиждащи след съня си. Сърцето му препускаше бясно в гърдите.

— А някога се будеше с усмивка.

— Какво? Какво? — Той запремигва, за да проясни зрението си. Въздействието на съня постепенно губеше остротата си и избледняваше. — Мамо? — Втренчи се в нея, после отново се тръшна и зарови лице във възглавницата. — Да бе! Защо следващия път не вземеш направо да ме фраснеш с някой гаечен ключ по главата?

— Да кажем, че не очаквах да те заваря още в леглото в единайсет часа сутринта. — Тя седна до него и разклати кутията от пекарната, която беше донесла. — Купих пасти.

Пулсът му почти се бе укротил, така че отвори едното си око. То бе изпълнено с подозрителност.

— Нали не си взела пак от онези боклуци с рожковите?

Тя въздъхна тежко.

— Толкова усилия, а полза никаква. Стомахът ти още е като на баща ти. Не, не са с рожкови. Донесла съм на единствения си син отровни мазнини и бяла захар.

Подозрителността не го напускаше, но към нея се прибави интерес.

— Какво трябва да направя в замяна?

Силия се наведе и го целуна по темето.

— Скачай от леглото.

— Само това ли?

— Скачай от леглото — повтори тя. — Ще отида да направя кафе.

Мисълта за кафе и храна го очарова дотолкова, че вече бе станал и бе започнал да навлича джинсите, преди да му мине през ума колко е странно, че майка му го посещава с пасти в неделя сутринта.

Тръгна, завъртя очи и се върна за фланелката. Тя в никакъв случай нямаше да му позволи да седне на масата гол до кръста. И тъй като така и така се бе върнал, изми зъбите си и си плисна малко вода на лицето.

Когато излезе от банята, във въздуха тъкмо започваше да се разнася миризма на кафе.

— Знаеш ли, ти си младеж с вкус — поде Силия. — Учудва ме, че не влагаш малко повече време, малко повече старание в обзавеждането на дома си.

— Аз просто живея тук. — Ноа се намести на един от столовете до плота. — И тези неща са подходящи за къщата.

— Да, така е. — Тя се обърна и хвърли поглед към непретенциозните семпли мебели и тъмносините възглавници. — Само че тук не се чувства особено присъствието на Ноа.

— Загубих много от вещите си. — Той повдигна рамо. — Ще си ги набавя отново оттук-оттам, след време.

— Хмм. — Силия не каза нищо повече, обърна се и започна да вади чинии и чаши, докато поукроти малко яда си. Винаги, когато си спомнеше за онова, което му бяха причинили, изгаряше от желание да отиде в жилището на Карин и да сравни всичко със земята.

— Е, какво е намислил сега татко?

— Баскетболен мач, какво друго. — Тя сипа кафето и подреди пастите на чиния. Ноа грабна една още щом тя се обърна да отвори хладилника. — Знаеш ли, ще е много по-здравословно, ако използваш сокоизстисквачката, вместо да купуваш тези преработени боклуци.

Отговорът му почти потъна в баварския крем и майка му само поклати глава, докато му наливаше портокалов сок в стъклена чаша.

Облегната на плота, тя го наблюдаваше как се храни. Очите му бяха подпухнали, косата разчорлена, а фланелката скъсана на рамото. Заля я вълна от любов, топла и благодатна.

Ноа се усмихна леко, облиза крема и шоколада от палеца си. Намираше майка си дяволски хубава с блестящата й като излъскана мед коса и тези нейни всевиждащи сини очи.

— Да?

— Тъкмо си мислех колко си хубав.

Усмивката му стана по-широка и той се пресегна за нова паста.

— И аз си мислех същото за теб. По външност съм се метнал на майка си. Тя е красавица. И сега има нещо наум.

— Да, има. — Без да бърза, Силия заобиколи плота и седна. Подпря крака на стола помежду им, взе кафето си и отпи. — Нали знаеш, че по принцип се старая да не ти се бъркам в живота, Ноа?

Усмивката му се стопи.

— А… да. Винаги съм ти бил благодарен за това.

— Добре. Защото, при установените отношения помежду ни, очаквам да изслушаш онова, което имам да кажа.

— Уф!

Тя остави това да мине покрай ушите й и отметна косата си, която все още носеше достатъчно дълга, за да я сплита на дебела плитка.

— Майк ми се обади тази сутрин. Каза ми какво се е случило снощи.

— Най-голямата уста на Запада — промърмори Ноа.

— Беше разтревожен за теб.

— Няма от какво да се тревожи. И не биваше да те безпокои.

— Както не биваше да ме безпокои, когато беше дванайсетгодишен и онзи пъпчив побойник бе решил, че от теб става чудесна боксова круша, с която да тренира всеки ден след училище? — Тя изви едната си вежда. — Той беше три години по-голям и два пъти по-едър, но ти каза ли ми изобщо, че те пердаши?

Ноа вдигна чашата с кафето и се опита да се намръщи, но устните му се извиха в усмивка.

— Дик Мерц. Ти отиде у тях и застана лице в лице с онзи неандерталец баща му. Каза му да изпрати своя малък нацист навън, за да изкараш с него няколко рунда.

— Има моменти — призна Силия, — когато е трудно да останеш пацифист.

— Това бе горд епизод от живота ми — каза Ноа, после отново стана сериозен. — Вече не съм на дванайсет, мамо, мога сам да се справям с нахалниците.

— И тази Карин не е гаменче от детската площадка, Ноа. Тя доказа, че е опасна. Снощи те е заплашила. За Бога, казала е, че ще подпали къщата заедно с теб.

„Майк, идиот такъв!“

— Това са само приказки, мамо.

— Дали? Сигурен ли си? — Ноа отвори уста да отговори, но тя го погледна така, че пак я затвори. — Искам да си издействаш нареждане за ограничаване на достъпа й.

— Мамо…

— На този етап то може да бъде издадено на практика от всеки полицай и нищо чудно да я сплаши достатъчно, за да престане и да се махне.

— Няма да вадя никакво нареждане.

— Защо? — Страхът, който изпитваше, пролича в тази единствена дума. — Защото е срамно за един мъж?

Той наведе глава.

— Нещо такова.

— О! — Обезсърчена, тя тръсна кафето на плота и бутна назад стола си. — Това е невероятно глупаво и късогледо. Пенисът ти какво е, щит ли?

— Горе-долу толкова надежден щит, колкото ще е и някаква хартийка — изтъкна той, докато майка му крачеше гневно из стаята. — Тя ще загуби интерес по-бързо, ако стоя настрана известно време. Ще си намери друг нещастник. Всъщност през следващите няколко месеца ще пътувам доста. След ден-два заминавам за Сан Франциско.

— Е, надявам се да не завариш куп пепел, когато се върнеш — сопна се Силия и изпуфтя. — Такава ярост съм насъбрала, а няма къде да я излея.

Той се усмихна и разтвори ръце.

— Излей я тук, мамо.

Тя отново въздъхна тежко, отиде и го прегърна.

— Иска ми се да я ударя, само веднъж. Само един хубав плесник.

Той прихна и я стисна в прегръдката си.

— Ако някога ти се удаде такава възможност, аз ще ти платя гаранцията. А сега престани да се безпокоиш за мен.

— Това е мой дълг. Аз вземам всичко много насериозно. — Силия се изтръгна от прегръдката му и вдигна поглед към лицето му. Въпреки мъжките черти и наболата четина той си оставаше нейното малко момче.

— Сега мисля да минем на втората точка. Знам, че ти и баща ти стъпвате на пръсти, когато сте заедно.

— Остави това, мамо.

— Не и когато засяга двамата най-важни хора в живота ми. На вечерята за рождения ми ден вие двамата се държахте като любезни непознати.

— По-приятно ли щеше да ти е, ако се бяхме скарали?

— Може би. Май имам скрити агресивни наклонности. — Тя се подсмихна, приглади с ръка косата му, като си мислеше колко е жалко, че не може с един замах да изтрие и грижите му. — Мразя да ви гледам така нещастни и затворени в себе си.

— В случая става въпрос за моята работа — рече той. — И аз я вземам много насериозно.

— Знам.

— Той не знае.

— Не е вярно, Ноа. — Челото й се набразди. Беше доловила мъката под гнева му. — Просто не разбира напълно какво правиш и защо го правиш. И точно към този случай имаше — и все още има — твърде лично отношение.

— Аз също имам лично отношение към този случай. Не знам защо — добави той, когато Силия се взря настойчиво в него. — Просто го имам. Винаги съм го имал. Трябва да се заема с него.

— Знам и мисля, че си прав.

Бремето на напрежението и възмущението падна от плещите му.

Благодаря ти.

— Искам само да се опиташ да разбереш чувствата на баща си и всъщност съм убедена, че ще започнеш да ги разбираш, когато вникнеш по-дълбоко в хората и събитията. Ноа, него го болеше за това момиченце. И ако питаш мен, изобщо не е престанало да го боли. Имал е и други случаи, други ужасни престъпления, но това дете остана в душата му.

„В моята също“, помисли си Ноа, но не го каза. Не бе искал да си го мисли.

— Ще отида до Вашингтон да видя дали тя е още там.

Силия се поколеба. Измъчваше се, че трябва да избира към кого от двамата да бъде лоялна.

— Там е. Тя и баща ти още поддържат връзка.

— Така ли? — Ноа се замисли и стана да си налее още кафе. — Е, тогава би трябвало да стане по-лесно.

— Не съм сигурна, че изобщо може да стане по-лесно.

 

 

След час, когато бе сам и леко му се повдигаше от четирите пасти, които беше изял, Ноа си каза, че денят е не по-малко подходящ за пътуване от всеки друг. Отиде в спалнята и докато хвърляше в сака малкото си останали дрехи, реши този път да потегли за Сан Франциско с колата. Така щеше да има време да размисли и по пътя да си уреди няколко дни престой в „Ривърс Енд“.

Време да се подготви за новата среща с Оливия.