Нора Робъртс
Краят на реката (15)

Глава 14

— Бях лудо влюбена в Сам Танър. И прекарвах дълги приятни часове да измислям как да умре от най-грозна, мъчителна и по възможност позорна смърт.

Лидия Лоринг отпи минерална вода с лимон от тясната и висока кристална чаша и се изкикоти. Сините й като на бебе очи флиртуваха обиграно с Ноа и го накараха също да се усмихне.

— Бихте ли описали някой от методите, просто за сведение?

— Хмм. Ами, чакайте да видим… — Тя потъна в мисли, като кръстоса отново своите впечатляващи крака. — Имаше един, при който бива открит, прикован с вериги към леглото, облечен в дамско бельо. Умрял от глад. След дълги дни на ужасни страдания.

— Значи, доколкото разбирам, двамата с него не сте се разделили особено цивилизовано.

— По дяволите! При нас нищо не беше цивилизовано. Превърнахме се в животни още от мига, в който се докоснахме. Аз бях луда по него — добави тя и прокара пръст по ръба на чашата. — Буквално. Когато го осъдиха, отворих бутилка „Дом Периньон“, седемдесет и пета, и го изпих до капка.

— Било е доста години, след като връзката ви е приключила.

— Да, и доста години преди прекрасната ми ваканция в клиника „Бети Форд“. Понякога все още ми липсва приятното оживление от шампанското. — Тя повдигна рамо. — Аз имах проблеми, Сам също. Пиехме много, играехме твърдо, работехме до изнемога. Правехме жесток секс и зверски се карахме. По онова време и двамата не знаехме що е мяра.

— Наркотици.

— Вече съм чиста. — Тя вдигна ръка и го дари с неустоима усмивка. — Тялото ми сега е храм.

— Тук няма спор — отвърна Ноа и тя измърка от удоволствие. — Но е имало наркотици.

— Сладурче, те се раздаваха като бонбони. Коката беше любимата ни почерпка на партитата. Говореше се, че след като Сам се влюби в Джули, тя сложила край на това. Но аз, аз продължавах да се друсам. Съсипах здравето си, провалих кариерата си, оплесках личния си живот, като се омъжих последователно за двама червиви от пари мръсници. В началото на осемдесетте вече бях болна, разорена и опропастена. Подложих се на лечение и с големи усилия си върнах донякъде положението. Гостувания в телевизията, малки роли в пошли филми. Вземах, каквото ми даваха, и бях благодарна. После, преди шест години, получих ролята в „Рокси“.

Тя се усмихна при спомена за комедията, която я бе изхвърлила отново на върха.

— Много хора се заканват да преоткрият себе си. Аз го направих.

— Не всеки би говорил така открито за грешките, които е допускал в живота си. Вие винаги сте признавали с безпощадна откровеност какво сте вършили и докъде сте стигали.

— Това е част от личната ми философия. Някога имах слава и не съумях да я съхраня. Сега отново я имам и в никакъв случай не гледам на нея като на даденост.

Погледът й зашари из широката гримьорна с мек диван и свежи цветя.

— Някои хора казват, че „Рокси“ е спасил живота ми, но грешат. Аз спасих живота си и един от важните моменти в този процес бе трезвата преценка за връзката ми със Сам Танър. Аз го обичах. Той обичаше Джули. И вижте докъде я докара това.

Откъсна лъскаво зелено зърно грозде от купата на масата и го пъхна в устата си.

— И докъде бях докарана аз, след като той ме заряза.

— Какво бе отношението ви към нея?

— Мразех я — каза го весело, без помен от чувство за вина. — Тя не само получи онова, което исках аз, но и излезе от цялата история с репутацията на доброто съседско момиче, докато за мен остана славата на изхабена бивша любовница. Очарована бях, когато бракът им се разклати, когато Сам започна отново да се появява по клубове и партита. Старият Сам, жадуващ да действа, търсещ си белята.

— Вие помогнахте ли му? Да действа? Да си намери белята?

За пръв път, откакто бе започнало интервюто, тя се поколеба. Стана да напълни отново чашата си, за да спечели време.

— Тогава бях по-различна. Себична, безцеремонна, с разрушителни наклонности. Случваше се Сам да влезе на някое парти и да каже нещо за Джули, че била уморена или заета. Но аз го познавах, познавах онази напрегнатост в погледа му. Той беше нещастен, ядосан и неспокоен. Самата аз бях в периода между браковете с гадняр номер едно и гадняр номер две. И още бях влюбена в Сам. Толкова влюбена, че жива да ме ожалиш.

Тя се обърна към него, елегантна и изискана в шикозния червен костюм, с който щеше да се снима в следващата сцена.

— Мъчително е. Не допусках, че ще е толкова мъчително. Е… — Вдигна чашата като за наздравица и го дари с неповторимата си самоиронизираща усмивка. — Затова пък калява характера. На едно от несекващите партита, на които се бяхме отдали през онзи непростим период, двамата със Сам си поделихме няколко магистралки кокаин в името на старата любов. Няма да кажа кой бе домакин на партито, това няма особено значение. Можеше да е всеки. Бяхме в спалнята, седнали край префърцунена стъклена масичка. Огледало, сребърен нож, красиви сламчици. Подкачих го за Джули. Знаех кои струни да дръпна. — Погледът й сякаш беше насочен навътре и този път Ноа имаше чувството, че долавя съжаление в него. — Той каза, че знаел, че Джули се чука с Лукас. — Лукас Манинг. Щял да сложи край на това, по дяволите, и тя щяла да си плати, задето му изневерява. Не му позволявала да вижда дъщеря си, настройвала детето срещу него. Щял да ги убие, но нямало да позволи да бъде заменен от това копеле. Те не знаели с кого си имат работа, но той щял да им покаже. Сипеше люти закани, а аз подклаждах гнева му, като му говорех тъкмо онова, което искаше да чуе. Единственото, за което можех да мисля, бе, че той ще я зареже и ще се върне при мен. Където му бе мястото. Вместо това той се нахвърли върху ми, блъсна ме. Накрая започнахме да си крещим. Миг преди да излезе и да хлопне вратата, той ме погледна и се усмихна презрително. Каза, че никога няма да бъда жена от класа, че ще си остана второразрядна курва, която се прави на звезда. Никога няма да бъда Джули.

— След два дни тя загина. Накарал я бе да си плати — каза с въздишка Лидия. — Ако я беше убил онази нощ, нощта, когато ме заряза на партито, мисля, че нямаше да го преживея. По чисто егоистични причини съм му благодарна, че изчака достатъчно дълго, за да съм сигурна, че отново ме е забравил. Знаете ли, трябваха ми години, докато проумея колко ми е провървяло, че той изобщо не ме обичаше.

— Удрял ли ви е някога?

— Разбира се. — Веселите пламъчета отново грейнаха в очите й. — Удряхме се взаимно. Това бе част от сексуалния ни танц. Ние бяхме агресивни, арогантни хора.

— Обаче до лятото на убийството няма данни да е упражнявал насилие в брака си. Какво мислите за това?

— Мисля, че тя е успяла да го промени за известно време. Или че той е успял да се промени за известно време. Човек може да се промени от любов или когато го желае много силно, Ноа… — Тя се върна и седна на мястото си. — Вярвам, че той наистина е искал да бъде такъв, какъвто е бил с нея. И това е подействало. Не знам защо е престанало да действа. Но той беше слаб човек, който искаше да е силен. Добър актьор, който искаше да е велик актьор. Може би тъкмо заради това бе осъден на неуспех.

На вратата се почука силно.

— Госпожице Лоринг? Необходима сте на снимачната площадка.

— Две минутки, скъпи. — Тя остави чашата си, усмихна се на Ноа. — Работа, работа, работа.

— Благодарен съм ви, че отворихте малко място за мен в програмата си.

Ноа се изправи и тя го измери от долу до горе и от горе до долу с лукава котешка усмивка.

— Струва ми се, бих могла… да отворя и повече, ако проявяваш интерес…

— Положително ще имам някои допълнителни въпроси по-нататък.

Тя пристъпи по-близо и потупа с пръст бузата му.

— Изглеждаш ми толкова умно момче, Ноа. Мисля, не знаеш, че имах предвид малко по-лични срещи.

— Да. Ами, работата е там, че ме плашиш, Лидия.

Тя отметна глава и се разсмя очарована.

— О, колко мило! Ами ако обещая да бъда нежна?

— Ще кажа, че си лъжкиня. — Олекна му, когато тя посрещна думите му със смях, и също се усмихна.

— Ето, казах ти, че си умно момче. Е… — Хвана го под ръка и двамата тръгнаха заедно към вратата. — Вече знаеш как да се свържеш с мен, ако размислиш. По-възрастните жени са много изобретателни, Ноа.

Обърна се, ухапа го бързо и силно по долната устна и той изтръпна от възбуда и притеснение.

— Сега вече наистина ме изплаши. Един последен въпрос?

— Ммм. — Лидия отново се обърна към него и подпря гръб на вратата. — Да?

— Джули имаше ли връзка с Лукас Манинг?

— Само за работата си мислиш, нали? Намирам го за много секси. Но тъй като нямам време за прилично съблазняване, ще ти кажа, че не знам. На времето имаше два лагера по този въпрос: на онези, които го вярваха, на които им доставяше удоволствие да го вярват, и на онези, които не го вярваха и не можаха да приемат, че Джули и Лукас са хванати голи в леглото в хотел „Бевърли Хилс“.

— Ти от кой лагер беше?

— О, от първия, разбира се! Ставаше ми много гот, когато чуех нещо лошо или пикантно за Джули. Но това беше тогава, вече не съм такава. По-късно, години по-късно, когато дойде ред на неизбежната ми връзка с Лукас… — Тя вдигна вежди, забелязала изненадата на Ноа. — О, виждам, че не си изровил сведения за нея. Да, Лукас и аз изкарахме няколко незабравими месеца заедно. Ала той така и не ми каза дали е спал с Джули. Затова мога да ти отговоря само че не знам. Но Сам го вярваше, така че едва ли има значение.

За Ноа имаше значение, важна бе всяка подробност.

 

 

Както всеки уважаващ себе си гражданин на Лос Анджелес и Ноа отхвърляше доста работа по магистралата. Докато слаломираше между колите на път към дома си, той опита да се свърже по клетъчния телефон с Чарлс Брайтън Смит.

Известният адвокат, водил защитата на Сам Танър, бе седемдесет и осем годишен и все още упражняваше професията си, когато е в настроение, най-вече във връзка с петата си жена, този път разкошна двайсет и седем годишна дама, пребиваваща полулегално в страната, а в момента се наслаждаваше на слънцето и вълните в своето островно убежище на Антилите.

Благодарение на упорството си Ноа успя да стигне до някакъв административен секретар, който го информира с рязък тон, че засега не могат да се свържат с господин Смит, но съобщението и молбата за интервю ще му бъдат предадени при първа възможност.

Ноа изтълкува това като „по някое време от утре до никога“ и се зае с набавянето на копия от съдебните протоколи.

Помисли си дали да не вземе отбивката към дома на родителите си, после реши да се отнесе професионално към баща си и по възможност да не намесва личните им отношения. По някакъв начин.

Каза си, че е време да седне пред машината и да поработи върху плана на книгата. Вече бе взел решение за композицията. Нямаше да започва с убийството, както бе възнамерявал преди, а с всичко онова, което бе довело до него.

Раздел за издигането на Сам Танър в Холивуд, паралелно с раздел за кариерата на Джули Макбрайд. Тяхната среща, която бе променила и двамата, бурната им любов, преминала, според всички материали от вестниците, в щастлив брак, от който се ражда горещо обичано дете.

После разпадането на брака, превръщането на любовта в лудост и на лудостта в насилие.

И раздел за детето. Момиченцето, станало свидетел на това насилие. Раздел за жената, в каквато бе се превърнало, и за живота й с бремето на кошмара.

Убийството не приключваше със смъртта, размишляваше Ноа, когато пое по отбивката към дома си. Това бе едно от нещата, които бе научил от баща си. И главното, което се опитваше да покаже в книгите си.

Болеше го, че човекът, от когото се възхищава, когото уважава най-много, не разбира това.

Паркира и тръгна към входната врата, като подмяташе ключовете в дланта си. Дразнеше се, че не може да се отърси от потребността да получава одобрението на баща си. „Ако бях станал ченге — мислеше си той, свъсил вежди, — щеше да е направо чудесно. Щяхме да си седим на чаша бира и да си говорим за работата, за престъпленията и наказанията, и той щеше да се фука със сина си, детектива, когато се събере с приятели на карти. Но аз пиша за престъпленията, вместо да ги разследвам, така че работата ми е нещо като леко смущаваща тайна.“

— Преодолей го, Брейди! — промърмори на глас Ноа и понечи да пъхне ключа в ключалката.

Не беше необходимо. Нямаше нужда да е детектив от отдел „Убийства“, за да види, че вратата е отключена и не съвсем затворена. Мускулите на стомаха му се свиха на твърда, неприятна топка, когато я бутна предпазливо и я отвори.

Стоеше и гледаше потресен погрома в дома си.

Къщата имаше такъв вид, сякаш вътре се бяха вихрили цял отбор бесни демони, изтръгнали и раздрали всяко късче плат и разбили всичко стъклено.

Втурна се с ругатни вътре и изпита кратко облекчение само когато видя, че стереоуредбата му е още на мястото си.

Значи не беше грабеж. Чуваше бученето на кръвта в главата си, докато газеше през бъркотията. Навсякъде бяха пръснати листове, под краката му хрущяха стъкла и парчета керамика.

Намери спалнята си в още по-трагично състояние. Матракът бе изтърбушен, пълнежът му се изсипваше като вътрешности от коремна рана. Чекмеджетата бяха изсипани и удряни в стената, докато дървото стане на трески. Когато намери любимите си джинси, разпрани от кръста до оръфаните подгъви, бученето се превърна в рев.

— Тя е луда! Напълно е откачила.

После гневът му премина в истински ужас.

— Не, не, не! — тихо изсъска той, когато изтича от спалнята в кабинета си. — Господи…

Баскетболната му купа беше забита точно в центъра на монитора. Клавиатурата, изтръгната от куплунга, бе покрита с пръст от декоративното лимоново дръвче, което вирееше така добре в ъгъла. Папките му бяха пръснати, накъсани, покрити с кал.

Преди да бъде унищожен, компютърът бе използван за отпечатването на послание върху единствения чист лист хартия, който бе залепен със скоч за основата на купата:

„НЯМА ДА СПРА, ДОКАТО ТИ НЕ СПРЕШ.“

Гневът го заля като вълна, като неудържима, зла, ревяща стихия. Още не възвърнал способността си да мисли, той започна да рови за телефона и изруга горчиво, когато намери слушалката разбита.

— Добре, Карин, искаш война и ще я имаш! Смахната кучка.

Хукна обратно към дневната за куфарчето, което бе захвърлил там, и затършува из него за клетъчния телефон.

Когато забеляза, че ръцете му треперят, излезе на вън, пое си дълбоко въздух, после седна и опря глава на ръцете си.

Повдигаше му се, виеше му се свят от яростта, която още пулсираше във вените му на бързи горещи талази. Ала под нея се спотайваше объркването и огорчението на жертвата. Когато ръцете му се успокоиха достатъчно, за да се справят с телефона, не се обади на Карин, а на баща си.

— Татко, имам неприятности тук. Можеш ли да наминеш?

След двайсет минути колата на Франк спря пред къщата, а Ноа още седеше на същото място. Не бе събрал сили да влезе отново вътре, но сега се изправи.

— Добре ли си? — Франк приближи забързано по алеята и хвана сина си за лакътя.

— Да, но… ами, сам погледни. — Ноа махна към вратата, после се реши да влезе вътре.

— Боже милостиви! Ноа? — Франк сложи ръка на рамото му, за да го подкрепи, но продължаваше да оглежда стаята и да си отбелязва някои детайли в хаоса. — Кога откри това?

— Преди около половин час, предполагам. Имах уговорена среща в Бърбанк, тъкмо се върнах. Нямаше ме цял ден, правех проучвания.

— Обади ли се в полицията?

— Не, още не.

— Длъжен си. Аз ще го направя. Аз ще го свърша. — Взе телефона на Ноа и съобщи за случилото се. — Електрониката още е тук — поде той, когато приключи разговора. — Държиш ли някакви пари вкъщи?

— Да, малко. — Ноа прекрачи през отломките и влезе в кабинета, като подритваше листовете настрани. Откри чекмеджето от бюрото си в ъгъла и петдесетдоларова банкнота под него. — Вероятно съм имал около двеста — каза той, като вдигна парите. — Ако питаш мен, останалите са заровени някъде тук. Всичко е тук, татко. Само е потрошено.

— Да, мисля, че можем да изключим грабеж — Франк разгледа монитора и на свой ред изпита болка. Спомняше си как Ноа спечели купата, колко горди и развълнувани бяха и двамата. — Имаш ли бира?

— Имах, преди да потегля тази сутрин.

— Дай да видим какво е положението. И ще излезем да седнем отвън на терасата.

— Ще ми отнеме седмици, докато възстановя донякъде тези данни — каза Ноа и се изправи. — Някои изобщо няма да мога да възстановя. Мога да купя нов компютър, но не и онова, което беше в него.

— Знам. Съжалявам, Ноа. Хайде да излезем навън и да поседнем, докато дойдат униформените.

— Да, какво пък толкова. — Вече по-скоро разстроен, отколкото ядосан, Ноа намери две бири в хладилника, отвори ги и седна с баща си на задната тераса.

— Имаш ли някаква представа кой и защо го е сторил?

Ноа се изсмя, надигна бирата и отпи голяма глътка.

— Просто една темпераментна мацка, която познавам.

— Моля?

— Карин. — Ноа прокара ръка през косата си, после скочи и закрачи напред-назад. — Малък клип от „Фатално привличане“. Не беше във възторг, когато престанах да се срещам с нея. Обаждаше се, оставяше смахнати съобщения. А когато се прибрах онзи ден, чакаше тук отвън, просълзена и разкаяна. След като номерът не мина, побесня. Надраска колата ми с ключовете си на излизане.

— Запазил ли си някое от съобщенията на телефонния секретар?

— Не. Стратегията ми беше да не й обръщам внимание, за да се махне. — Той погледна вътре през вратата на терасата и очите му отново заблестяха войнствено. — Не свърши работа. Сега ще трябва да си плати.

— Знаеш ли каква кола кара?

— Разбира се.

— Ще разпитаме съседите дали някой не е виждал днес нея или колата й наоколо. Ще дадеш адреса й на ченгетата и ще ги оставиш те да идат и да говорят с нея.

— Моите намерения не включват никакви разговори.

— Най-доброто, което можеш да сториш, е да стоиш настрана. Знам, че си ядосан, Ноа — продължи Франк, когато синът му се обърна рязко. — И можем да повдигнем срещу нея обвинения за взлом, за унищожаване на чужда собственост, за злонамерени действия и какво ли още не, стига да докажем, че тя го е извършила.

— Ще доказваме, как ли пък не! Кой друг може да е? Още щом влязох, разбрах, че е била тя.

— Да знаеш и да докажеш, са две различни неща. Възможно е тя да си признае, ако бъде попритисната малко. Но засега ще оставиш полицаите да поемат оплакването и да си свършат работата, а ти ще стоиш настрана. Не говори с нея. — Лицето на Франк помръкна от тревога, когато войнствените пламъчета в очите на сина му се разгоряха още по-силно. — Прибягвала ли е някога до физическо насилие над теб?

— Господи, аз съм с трийсет килограма по-тежък от нея. — Ноа седна отново, после бързо вдигна поглед. — Изобщо не съм я докосвал в този смисъл. Последния път, когато беше тук, се нахвърли върху мен и аз я извлякох навън.

Франк успя да се усмихне.

— Определено умееш да ги подбираш.

— Ще се опитам да бъда целомъдрен известно време. — Ноа въздъхна и взе отново бирата си. — Жените създават твърде много тревоги. Преди два-три часа ме сваляше телевизионна звезда, достатъчно възрастна, за да ми бъде майка, и за момент идеята не ми се виждаше толкова лоша.

Срещата ти в Бърбанк — рече Франк, главно за да отклони поне за малко мислите на Ноа от неприятности те тук.

— Да, Лидия Лоринг, изглежда дяволски добре. — Той повъртя бутилката бира между дланите си. — Интервюирам хората, които имат някаква връзка със Сам Танър и Джули Макбрайд. Ходих в „Сан Куентин“. Говорих два пъти с Танър.

Франк изду бузи.

— Какво очакваш да кажа?

— Нищо. — Разочарованието само увеличи тежестта в стомаха му. — Но се надявам да ми съдействаш, да поговориш с мен за случая, за разследването си. Не мога да напиша цялостно историята и да я изложа обективно без твоята гледна точка. Сам Танър има мозъчен тумор. Остава му по-малко от година живот.

Франк наведе очи към бирата си.

— Някои неща се сбъдват — промърмори той. — Забавят се, но все пак се сбъдват.

— Не искаш ли да ти разкажа? — Ноа изчака, докато Франк вдигна отново глава. — Ти така и не забрави този случай, така и не се дистанцира от него, нито от хората, свързани с него. Танър е направил самопризнания, отказал се е от тях, после е мълчал двайсет години. Само трима души знаят какво се е случило през онази нощ и само двама от тях са още живи. Единият умира.

— А другият беше на четири години, Ноа. За Бога.

— Да. И показанията й са решили неговата съдба. Танър ще говори с мен. Ще убедя и Оливия Макбрайд да говори с мен. Но ти си този, който ги свързва. Ще ми разкажеш ли?

— Той още се стреми към славата. Дори преди края си продължава да се стреми към славата и ще изопачи всичко, което ти казва, за да си я получи. Семейство Макбрайд заслужава по-добро отношение.

— И аз мислех, че заслужавам да ме уважаваш. Но, както изглежда, невинаги получаваме онова, което заслужаваме. — Ноа се изправи. — Ченгетата пристигнаха.

— Ноа — Франк също стана и докосна ръката на сина си, — нека отложим разговора, докато се оправим с това тук. После ще се върнем отново към него.

— Чудесно.

— Ноа — Франк го хвана по-здраво и срещна гневния му поглед, — нека решаваме проблемите един по един. — Кимна към жилището. — Този тук е доста сериозен.

— Да. — Ноа устоя на злобния импулс да отблъсне ръката на баща си. — Всеки проблем с времето си.

 

 

Досадните задължения се точеха едно след друго. Това, че трябваше да разкаже на полицаите за случилото се, да отговоря на въпросите им и да ги гледа как се ровят из останките от вещите му, бе само началото. Обади се на застрахователната компания, съобщи за загубите, отпрати насъбралите се любопитни съседи.

После се заключи вътре и взе да се чуди откъде да започне.

Изглеждаше най-практично да се заеме първо със спалнята, да види дали са му останали някакви дрехи, които могат да се използват, или трябва да ходи гол, докато си набави други. Прерови останките, намери достатъчно неща от всякакъв вид, за да напълни пералнята и вкупом ти напъха вътре.

Поръча си пица, извади още една бира и като посръбваше от нея, отиде да погледне дневната. Питаше се дали няма да е по-добре, ако просто наеме бригада, да дойдат с лопатите и да изринат всичко.

— Започни отначало, Брейди — промърмори си той. — Може да се почувстваш освободен.

Още обмисляше тази възможност, когато някой почука на вратата. Тъй като бе твърде рано за пицата, мина му през ума да не отваря. Но реши, че дори поредният любопитен съсед е за предпочитане пред перспективата да се пържи в собственото си безсилно възмущение.

— Ей, Ноа, никога ли не се обаждаш, когато ти оставят съобщение? Аз… Олеле, бивало си го е това парти. Защо не бях поканен?

Примирен, Ноа затвори вратата след най-стария си приятел. Майк Елмо присъстваше в живота му още от началното училище.

— Беше парти изненада.

— Обзалагам се. — Майк пъхна палци в джобовете на джинсите „Докърс“, които бе купил, защото рекламите го бяха убедили, че жените не устояват на мъж с джинси от тази марка, и премигна. Клепачите му бяха възпалени от контактните лещи, с които още не можеше да свикне. — Човече, това е ужасно.

— Искаш ли бира?

— Разбира се. Ошушкали ли са те?

— Само са ми съсипали къщата. — Ноа тръгна към кухнята по пътеката, която бе проправил, като бе изритал боклуците настрани. — Карин е малко ядосана, задето я зарязах.

— Леле, тя ли го е направила? Сериозно й хлопа дъската. — Майк поклати глава. Лешниковите му очи гледаха меко и тъжно. — Казвах ти.

Ноа изсумтя и му подаде бирата.

— Казваше ми, че за такава жена си мечтал цял живот и се мъчеше да изкопчиш всяка сексуална подробност.

— Значи жената на моите мечти е откачена. Какво ще правиш?

— Ще изпия тази бира, ще хапна пица и ще започна да разчиствам.

— Каква пица?

— С люти чушки и гъби.

— Тогава мога да ти помогна. — Майк пльосна солидния си задник на съдрана възглавница. — Е, как мислиш, сега, след като сте скъсали, Карин би ли се любила с мен?

— Господи, Майк. — За пръв път през последните часове Ноа се разсмя от сърце. — Разбира се, дори ще й кажа някоя добра дума за теб.

— Страхотно! Сексът след преживяно разочарование е много бурен. — Той протегна късите си крака и кръстоса глезени. — О, да, много пъти ме е огрявало. Когато типове като теб чупят някоя мадама, тя е точно по моя вкус.

— Много ти благодаря за подкрепата и съчувствието в този труден момент.

— Можеш да разчиташ на мен. — Грозноватото му лице разцъфна в изненадващо мила кучешка усмивка. — Ей, това са само вещи, и при това не особено хубави. Ще идеш пак в „Икеа“, или ще се обадиш на „Пиър“ или на друга фирма и ще се отървеш от всичко. Ще ти отнеме само няколко часа.

Тъй като мислеше да постъпи точно така с повечето си мебели, Ноа се намръщи.

— Счупила ми е баскетболната купа.

Майк изпъна гръб, пребледня и на лицето му се изписа ужас.

— Нали не говориш за онази от шампионата през осемдесет и шеста?

— Точно за нея. — И тъй като най-сетне успя да извади приятеля си от равновесие, което бе като мехлем за душата му, Ноа присви очи. — Счупила я е, като я е забила в монитора на компютъра ми.

— Тази побъркана злобна кучка ти е счупила компютъра? Боже Господи! — Майк стана и се запрепъва през отломките към кабинета на Ноа.

Компютрите бяха първата любов на Майк. Жените идваха и си отиваха — при него обикновено се случваше второто, — но добрият компютър бе винаги на разположение. Той направо изпищя, като видя щетите, после се хвърли към някога лъскавата купа.

— Господи, ликвидирала я е. Осакатила я е. Заклала я е. Какво трябва да има в главата ти, за да направиш подобно нещо? — Отново се обърна към Ноа, разширените му и блестящи очи примигваха, тъй като контактните лещи раздвояваха зрението му. — Тази жена трябва да бъде застреляна като куче.

— Обадих се в полицията.

— Не, за нея е нужен отмъстител като Дарк Ман, безмилостен тип като Терминатора.

— Следващия път ще се обадя на тях. Мислиш ли, че можеш да спасиш нещо от хард диска? Съсипала е всичките ми скапани дискети.

— Тя е самият Антихрист, Ноа. — Майк поклати тъжно глава. — Ще видя какво мога да направя, но не храни надежда. Пицата пристигна — каза той, когато на вратата се почука. — Остави ме да заредя, после ще направя, каквото мога. И знаеш ли какво? Вече дори нямам желание да се любя с нея.