Нора Робъртс
Краят на реката (14)

Глава 13

Същият пазач заведе Ноа в същата стая. Този път той бе взел бележник и касетофон. Сложи и двете на масата. Сам ги погледна, не каза нищо, но Ноа улови бързото проблясване в очите му, може би задоволство. Или облекчение.

Седна на мястото си, включи касетофона.

— Да се върнем назад, Сам. Хиляда деветстотин седем десет и трета.

— „Треска“ излезе на екраните през май и бе най-касовият филм на лятото. С него получих номинация за „Оскар“. Чувах „Десперадо“ всеки път, когато включвах радиото. Шейсетте години бяха безвъзвратно отминали — в тона на Сам сякаш се прокрадна весела нотка, — а диското още не бе надигнало грозната си глава. Аз живеех неофициално с Лидия в замяна на страхотен секс и грандиозни скандали. Марихуаната излезе от мода, замести я кокаинът. Непрекъснато вървеше някакво парти. Тогава срещнах Джули Макбрайд. — Той замълча, само за миг. — Всичко, което ми се бе случвало до този момент, мина на втори план.

— Оженили сте се още същата година.

— Никой от двама ни не беше от предпазливите, нито от търпеливите. — Погледът му блуждаеше из стаята и Ноа се питаше какви ли картини се мяркат пред очите му по грозните голи стени. — Не ни отне много време, за да си изясним какво искаме. Тя искаше мен, аз исках нея. За известно време това бе достатъчно и на двама ни.

— Разкажи ми — каза простичко Ноа и изчака, докато Сам извади своята контрабандна цигара и я запали.

— Тя бе пътувала до Ирландия със сестра си. Ползвала бе две седмици отпуска между снимките. Срещнахме се в кабинета на Ханк Мидлър, режисьора. Влезе, облечена в джинси и тъмносин пуловер. Косата й бе прибрана на зад. Изглеждаше като шестнайсетгодишна. Беше най-красивото нещо, което бях виждал в живота си. — Погледът му се стрелна обратно към Ноа, забоде се право в очите му. — Не преувеличавам. Това е самата истина. Бях привикнал към жените — да ги имам, да им се наслаждавам. Но беше достатъчно само да я зърна, и сякаш беше първата. Струва ми се, още тогава знаех, че ще е и последната. Ти може и да не го разбереш.

— Напротив, разбирам го. — Беше изпитал същото шеметно чувство, същото усещане за обвързаност, когато дъщерята на този човек бе отворила вратата на апартамента си, свъсила раздразнено вежди.

— Влюбвал си се, нали, Брейди?

— Случвало ми се е нещо такова.

Сам се изсмя, после отново отмести поглед и сякаш се замечта.

— Стомахът ми се сви на топка — промърмори той. — И сърцето… Направо го чувствах как трепка вътре в мен. Когато поех ръката й, то сякаш възкликна: „Да, това си ти. Най-сетне.“ По-късно тя ми каза, че и при нея е било абсолютно същото, като че ли бяхме преминали мимоходом през живота, за да стигнем до този момент. Говорихме за сценария, обсъждахме бъдещата работа, но и двамата бяхме като замаяни. След това я поканих на вечеря и се уговорихме да се срещнем в седем. Щом се прибрах, казах на Лидия, че е свършено. — Той замълча за момент, позасмя се, дръпна от цигарата. — Просто, че е свършено. Не бях нито мек, нито жесток. Всъщност тя просто бе престанала да съществува за мен. Единственото, за което можех да мисля, бе, че в седем ще видя отново Джули.

— Джули имаше ли връзка с някого по онова време?

— Срещаше се с Майкъл Форд. Пресата вдигаше много шум около това, но не беше нищо сериозно. Две седмици след като се запознахме, се преместихме в общо жилище. Дискретно или поне дотолкова, доколкото беше по силите ни да бъдем дискретни.

— Запозна ли се със семейството й?

— Да, тя държеше на това. Костваше ми големи усилия, докато спечеля Джейми на наша страна. Тя се държеше много покровителствено с Джули. Нямаше ми доверие, мислеше, че Джули е само поредното ми завоевание. Не можех да я виня. — Повдигна рамене. — Имал бях доста.

— Притесняваше ли те, че по онова време името на Джули е било свързвано с редица мъже? Форд просто е бил последният.

— Тогава не мислех за това. — Сам извади фаса от устата си, смачка го със сдържана ярост, която накара Ноа да присвие очи. — Едва по-късно, когато нещата излязоха от контрол. Тогава си го спомних. Понякога то бе единственото, за което можех да мисля. Мъжете, които я бяха имали, мъжете, които я желаеха. Мъжете, които тя желаеше. Джули се отдръпваше от мен и исках да знам кой ще заеме моето място. При кого, по дяволите, отива, като си тръгва от мен? Лукас Манинг. — Дори след двайсет години името загорча на езика му. — Знаех, че между тях има нещо.

— И я уби, за да я задържиш.

Мускулите на челюстта му подскочиха веднъж и очите му станаха безизразни.

— Това е едната версия.

Ноа му се усмихна мило.

— За останалите ще поговорим някой друг път. Как се работеше с нея на снимачната площадка?

— С Джули ли? — Сам премигна, вдигна ръка и разсеяно поглади лицето си.

— Да. — Тонът на Ноа бе все така мек. Беше нарушил ритъма на мислите му напълно съзнателно. Нямаше намерение да се задоволява с добре отрепетирани реплики и безупречни фрази. — По време на снимките сте започнали да се опознавате в две сфери. Като любовници и като актьори. Нека поговорим за това, какво представляваше тя като актриса.

— Беше добра. Солидна. — Сам отпусна ръцете си в скута, после ги сложи на масата, сякаш не можеше да реши какво да прави с тях. — Родена актриса. Изразът е шаблонизиран, но е точен. Не й се налагаше да работи толкова, колкото работех аз. Просто го чувстваше.

— Това притесняваше ли те? Че е по-добра от теб?

— Не съм казал, че е била по-добра. — Ръцете се укротиха, погледът му пламна — две изгарящи сини точки. С нея идвахме от различни места, от различни школи. Тя имаше феноменална памет и това й помагаше за репликите. Никога не забравяше и една шибана дума. Ала бе склонна да се оставя в ръцете на режисьора, да му се доверява едва ли не наивно, че ще направи всичко, както трябва. Не знаеше достатъчно за другите тънкости в занаята, за да рискува с използването на различни ъгли, осветление, темпо.

— Но ти ги владееше — вметна Ноа, преди Сам да е възстановил ритъма си.

— Да, владеех ги. Мидлър и аз имахме доста противоречия по този филм, но се уважавахме взаимно. Със съжаление научих, че е починал преди две години. Той беше гений.

— И Джули му се е доверявала?

— Тя направо го боготвореше. Възможността да работи с него бе главната причина да приеме ролята. А той знаеше как да я покаже, как да й говори, за да даде най-доброто от себе си. Тя беше като гъба, попиваше мислите и чувствата на героинята си, после ги изливаше. Аз изграждах образа на своя герой пласт по пласт. Бяхме добър екип.

— Джули получи наградата на нюйоркските критици за ролята на Сара в „Лятна буря“. Ти също бе номиниран, но не спечели. Това създаде ли някакви търкания помежду ви?

— Страшно бях развълнуван заради нея. А тя бе разстроена, задето аз не спечелих. Искаше го повече от мен. По онова време нямаше и половин година, откакто бяхме женени. Бяхме толкова близо до върха, колкото е възможно да се стигне в този град. Бяхме лудо влюбени, безкрайно щастливи и се носехме по гребена на вълната. Тогава тя споделяше с мен всичко, разбираше ме, както никой друг не ме е разбирал.

— А следващата година, когато тя бе номинирана за „Оскар“ с главната роля в „Преди да падне здрач“, а твоят филм получи смесени критики? Как се отрази това на отношенията ви?

Под лявото око на Сам трепна мускулче, но той продължаваше да говори хладно.

— Тя беше бременна. Мислехме само за това. Най-силно желаеше здраво бебе, а не статуетка.

— А ти? Ти какво искаше?

Сам се усмихна леко.

— Аз исках всичко. И за известно време го имах. Ти какво искаш, Брейди?

— Историята. От всякаква гледна точка. — Той се наведе и изключи касетофона. — Заминавам обратно за Ел Ей. — Заприбира нещата си в куфарчето. — Утре ще говоря с Джейми Мелбърн.

Забеляза как пръстите на Сам трепнаха и се свиха на масата.

— Има ли нещо, което искаш да й предам?

— Джейми няма да приеме нищо от мен, освен смъртта ми. И скоро ще я получи. Тя ревнуваше Джули — каза забързано Сам и накара Ноа да спре. — Джули все не го забелязваше или не искаше да го признае, но Джейми беше натрупала много ревност заради външността, успеха и стила й. Правеше се на предана сестра, но ако бе имала тази възможност, ако бе имала таланта й, щеше да изблъска сестра си, да мине през нея и да заеме мястото й.

— Мястото й до теб?

— Тя се задоволи с Мелбърн, музикален агент без особен талант за каквото и да било. Цял живот бе свирила втора цигулка след Джули. Когато Джули умря, най-сетне успя да събере прожекторите върху себе си.

— Това друга версия ли е?

— Ако не се бе лепнала за Джули, още щеше да управлява онази хижа във Вашингтон. Да не мислиш, че щеше да има голяма къща, собствен бизнес и съпруг, който да й играе по свирката, ако Джули не й бе проправила пътя?

О, тук имаше ожесточение, ферментирала повече от двайсет години горчивина.

— Какво те засяга това?

— Тя ме държеше тук, погрижи се да не получа никакъв шанс за домашен отпуск през последните пет години. Превърна в своя мисия оставането ми зад решетките. И през цялото време продължава да смуче от онова, което остави Джули. Говори с нея, Брейди, добре си побъбрете и я попитай, не беше ли тя тази, която уговори Джули да подаде, молба за развод. Не беше ли тя тази, която раздуха до невъзможност недоразуменията помежду ни. И не изгради ли целия си шибан баровски бизнес на гърба на мъртвата си сестра?

 

 

Още щом самолетът му излетя, Ноа си поръча бира и отвори лаптопа. Искаше да облече в думи мислите и впечатленията си още докато са свежи, и когато се прибере вкъщи, да разстеле бележките около себе си, да вземе телефона и да започне да уговаря интервютата.

Усещането за трескаво нетърпение, което кара кръвта да се движи по-бързо, му бе познато и му говореше, че вече е приел новото предизвикателство. Нямаше връща не назад. Безкрайният поток от проучвания, търсения, връщания назад и главоблъсканици не го плашеше. Зареждаше го с енергия.

От сега до завършването на книгата животът му щеше да се върти около Сам Танър.

„Той иска да води шоуто — написа Ноа. — Аз също. Ще бъде интересна война за надмощие. Умен е. Мисля, че хората са го подценявали, виждали са в него само разглезения и себичен хубавец с мръсен характер. Научил се е да се владее, но избухливият нрав още се спотайва в него. И доколкото може да се съди по реакцията му по отношение на Джейми Макбрайд, гневът все още го прави зъл.

Питам се колко от онова, което ми наговори, ще излезе истина или поне нещо, което той смята за истина, а не откровена лъжа.

В едно обаче съм убеден: той иска отново да влезе в полезрението на публиката. Иска признание. Иска вниманието, което му е било отказано, откакто е в «Сан Куентин». И то при неговите условия. Не мисля, че търси съчувствие. Не мисля, че изобщо го е грижа дали ще бъде разбран. Ала това е неговата история. Той е избрал времето и е избрал мен да я разкажа.

Хубав куриоз — синът на ченгето, което му смачка фасона, да пише книга за него. Медиите ще вдигнат голям шум около това и той го знае.

Коментарите му за Джейми Мелбърн са интересни. Истина, лично мнение или лъжа? Още по-интересно ще ми е да разбера.

Най-интересен от всичко е фактът, че все още не е попитал за Оливия, нито я е назовал по име.“

Питаше се дали Джейми ще го стори.

 

 

Оказа се, че рекламната фирма на Джейми Мелбърн „Констелейшънс“ е една от най-престижните в развлекателния бизнес. Имаше клонове в Лос Анджелес и Ню Йорк и представяше някои от най-нашумелите имена.

Ноа установи, че преди смъртта на сестра си Джейми е представяла само нея и че първоначално е работила в дома си.

Неоспорим факт бе, че звездата на Джейми бе изгряла след убийството на сестра й.

„Какво означава това — размишляваше Ноа, докато минаваше с колата си през вратите на богаташкото имение в Холмби Хилс, — щеше тепърва да се види.“

Според проучванията му, през 1986 година двамата Мелбърн бяха продали по-скромния си дом и се бяха преместили тук, където бяха известни със своите пищни партита.

Къщата беше на три етажа, бяла като сватбена торта, с дълга тераса отпред и колони на входа. Стаите се простираха в две изящни линии встрани от централното крило, със стени от стъкло, разкриващи гледката към цъфтящата градина и претенциозните декоративни дървесни видове.

Два великолепни златисти ретривъра се втурнаха през моравата да го поздравят, като шибаха радостно въздуха с опашки.

— Ей, виж ти! — Ноа отвори вратата на колата и веднага се влюби в тях. Беше се навел, доволно ги почесваше зад ушите и им говореше глупости, когато Джейми приближи с парцалива топка за тенис в ръката.

— Това са Гуднес и Мърси — каза тя, ала не се усмихна, когато Ноа вдигна поглед към нея.

— А Шърли къде е?

Едва доловима усмивка заигра около устните й.

— Тя има хубав дом. — Вдигна топката, а двете кучета потрепериха и седнаха като едно, вперили нагоре жадни очи. После я хвърли ниско и фалцово, за да я гонят.

— Добра ръка — промърмори Ноа.

— Поддържам си формата. Следобедът е твърде хубав, за да се седи вътре. — Още не беше решила дали да го пусне в дома си. — Ще се поразходим.

Джейми се обърна и пое в обратна посока от мястото, където кучетата се боричкаха в захлас за топката.

Ноа трябваше да признае, че бе запазила формата си. Беше на петдесет и две, но спокойно можеше да мине за четирийсетгодишна — и бе още по-привлекателна поради факта, че не се правеше на двайсетгодишна.

Имаше малко бръчки, но те придаваха на лицето й сила. По-скоро очите привличаха вниманието, а не бръчиците около тях. Бяха тъмни, умни и прями. Косата й имаше мек кестеняв цвят, бе подстригана на черта малко над брадичката, така че подчертаваше формата на лицето й и засилваше впечатлението за изискана и уверена зряла жена.

Беше дребничка, със стройна фигура и явно се чувстваше удобно в панталона с ръждив цвят и семплата спортна риза, които носеше със самочувствие. Крачеше като жена, която е свикнала да върви пеша и знае как да стигне там, закъдето е тръгнала.

— Как е баща ти? — попита най-сетне тя.

— Добре е, благодаря. Предполагам, знаете, че миналата година се пенсионира.

Тя се усмихна за миг.

— Да. Липсва ли му работата?

— Мисля, че му липсваше, докато не се захвана с младежкия център в квартала. Той обича да работи с деца.

— Да, Франк има добър подход към децата. Аз много му се възхищавам. — Тя мина покрай разкошен храст, от който се носеше нежен аромат на жасмин. — Ако не беше така, сега нямаше да си тук.

— Благодарен съм ви за това, както и че отделихте време да се срещнете с мен, госпожо Мелбърн.

Въздишката й не се чу, но Ноа видя как раменете й се повдигнаха и спуснаха.

— Джейми. Той ми е говорил толкова много за теб, че сякаш те познавам отдавна.

— Така ли? Не знаех, че сте общували толкова много.

— Франк е неделима част от най-трудния период в живота ми.

— Повечето хора са склонни да странят от онези, които им напомнят за трудните периоди.

— Не и аз — кратко отвърна тя и се запъти към голям плувен басейн с ветрилообразна форма, заобиколен с парапет от бял камък и изящни розови цветя. — Баща ти ми помогна да се съвзема от огромна загуба, помогна семейството ми да получи справедливо възмездие. Той е изключителен човек.

„Баща ти е прекрасен човек“, бе му казала веднъж Оливия. А след това и: „Редом с него ти си нищожество.“

Ноа преодоля болката и кимна.

— И аз мисля така.

— Радвам се да го чуя.

Докато заобикаляха басейна, той различи плътната зеленина на тенис кортове в далечината. Скрит зад олеандри и рози, се гушеше умален вариант на главната къща.

— Работата ти не ми харесва — каза внезапно Джейми.

— Хубаво.

Тя спря, обърна се към него.

— Не я разбирам. Или поне не разбирам защо я вършиш ти. Баща ти посвети живота си на делта, да вкарва убийците в затвора. А ти посвещаваш своя на това, да ги правиш герои на книги, да прославяш стореното от тях.

— Прочела ли си някоя моя книга?

— Не.

— Ако беше прочела, щеше да знаеш, че не прославям хората, за които пиша, нито стореното от тях.

— Писането за тях ги прославя достатъчно.

— Писането за тях разкрива всичко — поправи я Ноа.

— Хората, деянията, предисторията, мотивите. Причините. Баща ми също се интересуваше от причините. Не винаги е достатъчно да се знае как и кога. Не искаш ли да разбереш защо е умряла сестра ти, Джейми?

— Знам защо умря. Умря, защото Сам Танър я уби. Защото беше ревнив, ненормален и достатъчно зъл, за да не й позволи тя да живее без него.

— Но преди това те са се обичали, обичали са се толкова много, че са се оженили и са създали дете. Толкова много, че дори когато бракът им уж е бил сериозно разстроен, тя му е отворила да влезе.

— И от благодарност за тази последна проява на любов той я уби — сега гласът на Джейми бе гневен и горчив. — Той злоупотреби с чувствата й, с нейната вярност, с нейната потребност да запази семейството си. Използва ги срещу нея със същата безпогрешност, с каквато използва ножиците.

— Ти можеш да ми разкажеш за нея повече от всеки друг. За мислите й, за чувствата й и какво се е случило, та животът й се е превърнал в кошмар.

— А неприкосновеността на личния й живот?

— При нея тя никога не е съществувала, нали? — меко възрази Ноа. — Аз мога само да обещая, че ще остана верен на истината.

Джейми отново отклони поглед. Изглеждаше уморена.

— Истината има много варианти.

— Кажи ми твоя.

— Защо Сам ти позволява да правиш това? Защо разговаря с теб, с когото и да било, след всичките тези години?

— Той умира — каза го направо, като наблюдаваше лицето й.

Нещо пробягна по него, проблесна в очите й, после изчезна.

— Хубаво. Колко време ще му е нужно?

„Сурова жена — помисли си Ноа. — Сурова и честна.“

— Има тумор в мозъка. Диагнозата е поставена през януари и тогава лекарите са казали, че му остава по-малко от година.

— Е, справедливостта побеждава. Значи иска своя кратък миг в лъчите на славата, преди да се отправи към ада.

— Възможно е целта му да е такава — каза с равен глас Ноа. — Но ще получи книга, която отговаря на моите намерения. Не на неговите.

— Ще я напишеш с или без моята помощ.

— Да, но с твоята помощ ще напиша по-добра книга.

Джейми му повярва, че наистина мисли така. Имаше ясните преценяващи очи на баща си.

— Не искам да те намразя заради нея — каза тя, по-скоро на себе си. — През всичките тези години съм съсредоточавала цялата си омраза на едно място. Не искам да я раздвоявам, особено сега, когато времето му почти е изтекло.

— Но имаш какво да кажеш, нали? Неща, които още не си казвала.

— Може би имам. Вчера говорих със съпруга ми за това. Той ме изненада.

— Как?

— Мисли, че трябва да ти дадем интервютата. Да балансираме онова, което ще ти каже Сам. Дейвид смята, че каквато и гадост да е измислил, ние трябва да се погрижим тя да не е единственото, което ще чуеш. Ние бяхме там, бяхме част от живота им. Знаем какво се случи. Така че, да, може би имам какво да кажа.

Тя откърши клонче от хибискуса и накъса нежния розов цвят на ситни парчета. Ще говоря с теб, Ноа, както и Дейвид. Нека влезем, за да погледна календара си.

— Имаш ли някакво време сега? — Изведнъж лицето му се озари от чаровна усмивка. — Каза, че ми даваш час, а сме използвали само около половината.

— Това трябва да е от майка ти — констатира Джейми. — Тази внезапна усмивка. Баща ти е по-сдържан.

— Защо не, ако ще свърши работа.

— Добре. Ела да влезем.

— Трябва да взема нещата си от колата. Записите на интервютата са гаранция и за двама ни.

— Просто звънни. Роза ще ти отвори.

— Роза? Да не би да е Роза Санчес?

— Сега е Роза Круз, но да, същата Роза е, която работеше на времето у Джули. При нас е от двайсет години. Върви да си вземеш касетофона, Ноа, времето ти тече.

Той побърза да го стори, въпреки че кучетата го подмамиха да им хвърли топката и го накараха да се чуди защо не си е взел собствено.

Когато натисна звънеца, забеляза, че върху високите стъклени плоскости от двете страни на внушителната бяла врата са гравирани калий, а мраморните урни отстрани преливат от обички в тъмночервени и пурпурни тонове, които очевидно се радват на специално внимание и грижи.

Жената, която отвори, бе много ниска и много пълна. Заприлича му на варел в старателно изгладена сива униформа. Косата й беше със същия цвят като дрехите, опъната силно, едва ли не безжалостно назад и прибрана в стегнат кок на тила. Лешниковите очи на пълното й тъмнозлатисто лице святкаха неодобрително.

Общо взето, помисли си Ноа, тя бе по благонадежден пазач от Гуднес и Мърси, които в момента препикаваха с наслада гумите на взетата под наем кола.

— Господин Брейди. — Гласът й бе по мексикански звучен и февруарски студен. — Госпожа Мелбърн ще ви приеме в солариума.

— Благодаря. — Той влезе във фоайе, широко колкото бална зала, и едва се сдържа да не подсвирне при вида на кристала в полилеите и, както му се стори, акрите бял мрамор по пода.

Токчетата на Роза зачаткаха бързо по плочите и не му оставиха време да разгледа предметите на изкуството и обзавеждането в дневната. Но по онова, което видя, можеше да заключи, че на кучетата не се разрешава да лудуват тук.

Солариумът представляваше висок стъклен купол, прилепен до южната страна на къщата, и бе пълен с цветя и храсти, пръскащи екзотични аромати. Блестящи струи вода се спускаха по каменна стена и падаха в малък басейн, в който цъфтяха бели водни лилии.

Тук-там бяха сложени столове и пейки, а край високите стъкла бе подредено красиво кътче за разговори. Джейми вече го чакаше, седнала на стол от палмово дърво с внушителни размери и весели възглавници на зелени и бели райета.

Върху релефното стъкло на кръглата маса имаше прозрачна кана, пълна с кехлибарен чай с лед, две чаши и чиния с нещо, което отговаряше на представата му за момичешки сладки — дребнички, глазирани, с формата на сърце.

— Благодаря, Роза.

— В седем часа имате коктейл — съобщи икономката с издадени напред и слети в права линия вежди.

— Да, знам. Няма проблеми.

Жената само изсумтя, после промърмори нещо на испански и ги остави сами.

— Не ме харесва.

— Роза е истински цербер. — Ноа седна и Джейми се наклони напред да налее чая.

— Къщата е прекрасна. — Той хвърли поглед над рамото й, към морето от цветя зад стъклото. — Гергините ти са страхотни, чудесно се съчетават с дивото индиго и игликите.

Джейми повдигна вежди.

— Изненадваш ме, Ноа. Градинарските познания на повечето млади хубавци се ограничават с розите. — Гримасата, която той не успя да скрие, я накара да се разсмее и да се отпусне. — Ето че и ти се смущаваш понякога. Е, олекна ми. Кое беше, забележката ми за цветята или това, че те причислих към хубавците?

— Цветята са ми хоби.

— А, значи хубавците. Ами, ти си висок, добре сложен и имаш много красиво лице. Кой би го оспорил? — Тя продължаваше да се усмихва. Хапна сладка. — Родителите ти все се надяват, че ще намериш подходяща жена и ще се задомиш.

— Моля?

Съвсем развеселена, тя вдигна чинията и му я поднесе.

— Не са ли ти го споменавали?

— Не, за Бога! — Взе си сладка и като клатеше глава, приготви касетофона. — В момента не ми е до жени. Наскоро едва се откачих от една.

— Така ли? — Джейми подви крака под себе си. — Искаш ли да поговорим за това?

Погледът му трепна, после срещна нейния.

— Не и докато времето ми тече. Разкажи ми как израснахте с Джули.

— Как израснахме ли? — Нарушил бе ритъма й. — Защо? Мислех, че ще искаш да говорим за онази последна година.

— Ще стигнем и до там. — Сладките не бяха лоши и той си взе още една. — Но сега бих искал да чуя как си се чувствала като нейна сестра. Нещо повече, като нейна близначка. Разкажи ми за това, за времето, когато сте били деца.

— Беше хубаво детство, и за двете ни. Бяхме близки и бяхме щастливи. Имахме голяма свобода, както повечето хлапета, които растат вън от града, предполагам. Родителите ни бяха на мнение, че на децата трябва да се дават в равна степен отговорности и свобода. Добра формула е.

— Израсли сте в доста изолиран район. Имахте ли приятели?

— Хм, неколцина, да. Но винаги сме били най-добрите приятелки една за друга. Приятно ни беше заедно и в повечето случаи харесвахме едни и същи неща.

— Никакви разправии, никакво сестринско съперничество?

— Нищо сериозно. Сдърпвахме се понякога. Съмнявам се, че другите деца могат да се карат така, както се карат сестрите, да улучват толкова точно слабите си места. Джули не беше балама, нанасяше удари, както и получаваше.

— И много ли получаваше?

Джейми гризна от сладката си и се усмихна.

— Разбира се. Аз също не бях балама. Ние бяхме две будни момичета, които растяха едно до друго, Ноа. Имахме много пространство, но бяхме… все пак изолирани от външния свят. Карахме се, биехме се, одобрявахме се. Дразнехме се взаимно, надпреварвахме се. И се обичахме. Джули получаваше своя дял удари, своя дял поражения, но не можеше да се сърди задълго.

— А ти можеше ли?

— О, да. — Усмивката й се появи отново, този път леко лукава. — Точно в това винаги съм била по-добра от нея. Джули изкарваше яда си, нанасяше ударите си, после забравяше. В един момент беше бясна, тръгваше си с нос, вирнат до небесата. А в следващия вече се смееше и ме викаше бързо да дойда и да погледна нещо или пък казваше: „О, хайде, Джейми, забрави го и да вървим да поплуваме.“ И ако не го забравях достатъчно бързо, не спираше да ме закача, докато не се разсмея. Не можеше да й устои човек.

— Каза, че те е бивало повече да се сърдиш. Тя в какво беше по-добра?

— Почти във всичко. Беше по-хубава, по-умна, по-бърза, по-силна. Определено по-отзивчива и по-амбициозна.

— Неприятно ли ти беше това?

— Може би. — Тя го погледна невъзмутимо. — После го преодолях. Джули беше родена да бъде ефектна. Аз не. Мислиш ли, че съм я обвинявала за това?

— Обвиняваше ли я?

Нека го кажем по друг начин — отвърна Джейми, след като се замисли за миг. — Да вземем за пример нещо, от което очевидно се интересуваме и двамата. Можеш ли да обвиняваш една роза, че има по-червен, по-голям цвят от другата? Втората не е по-малоценна от първата, но е различна. Джули и аз бяхме различни.

— Все пак много хора не забелязват по-малкия цвят, избират по-ефектния.

— Но има какво да се каже и в полза на не толкова търсените, нали? Нея вече я няма. — Джейми взе чашата си и отпи, като го наблюдаваше над ръба й. — Аз още съм тук.

— А ако беше жива? Тогава какво?

— Но не е. — Сега погледът и се насочи към нещо, което той не можеше да види. — Никога няма да разбера какво щеше да е бъдещето и на двете ни, ако Сам Танър не се бе появил в живота ни.