Нора Робъртс
Краят на реката (13)

Глава 12

Първият поглед отдалеч към „Сан Куентин“ събуди у Ноа асоциация за стара крепост, която сега се използва като един вид курортен комплекс със специално предназначение. Дисниланд за престъпници.

Сградата беше с пясъчен цвят и бе разпростряла своите различни нива, кули и бойници с леко екзотичен вид над залива на Сан Франциско.

Не приличаше на затвор, освен ако не си представиш въоръжената охрана в онези кули, запалените отвсякъде лампи нощем, от който въздухът наоколо ставаше оранжев и призрачен, и железните клетки вътре.

Предпочел бе да вземе ферибота от Сан Франциско до окръг Марин и стоеше до релинга, докато той се плъзгаше по набраздената от вятъра вода. Намираше архитектурата на затвора странна и някак си твърде калифорнийска, но се съмняваше, че обитателите му се прехласват по естетиката на постройката.

Получил бе разрешение за посещението си по каналния ред за броени часове. И се чудеше дали Танър няма връзки вътре, благодарение на които всичко бе минало толкова гладко. В края на краищата нямаше значение, реши той, докато вятърът сякаш забиваше късчета стъкло в косата му. Важни бяха резултатите.

Трябвал му бе цял ден, за да прочете материалите по убийството на Джули Макбрайд, да ги разучи, да освежи паметта си, да размисли. Познаваше човека, когото предстоеше да види, както вероятно можеше да го познае всеки.

Или поне човека, който е бил някога Танър.

Трудолюбив, талантлив актьор с внушителна поредица успешни филми зад гърба си, преди да срещне Джули Макбрайд, изпълнителката на другата главна роля в „Лятна буря“. Поредицата жени, свързвани с името му, преди женитбата, също беше внушителна. Бракът бе пръв и за двамата, при все че той бе имал сериозна връзка с Лидия Лоринг, зорко следена от медиите през седемдесетте. Тяхната бурна и широко обсъждана раздяла, след като той бе хвърлил око на Джули, се бе превърнала в истинско пиршество за клюкарските рубрики.

Сам Танър бе черпил с пълни шепи насладите на славата, парите и жените. И след обвързването си с Джули бе продължил да се радва на първите две. Но не бе имало други жени. Или, помисли си Ноа, просто го бе правил много, много дискретно.

Хората от бранша го наричаха труден и темпераментен. После, когато следващите му два филма след „Лят на буря“ не бяха постигнали очаквания финансов успех, тези определения бяха заменени от изрази като „експлозивен характер“ и „прекомерни претенции“.

Той бе започнал да се явява късно и неподготвен на снимките, бе уволнил личния си секретар, а след това и агента си.

Обстоятелството, че взема наркотици, че е пристрастен към дрогата, се бе превърнало в една от най-зле пазените тайни на Холивуд.

Впоследствие той бе развил натрапчиви идеи по отношение на жена си и измамни представи за хората около себе си, съсредоточил бе страховете си от съперничество върху Лукас Манинг и накрая бе станал агресивен.

Обявен през 1975 година за най-касов актьор в страната, през 1980-а Танър вече излежаваше тежка присъда в „Сан Куентин“. Какво стремглаво пропадане за толкова кратко време.

Безгрижно пилеене на шеметно богатство и слава, лесен достъп до най-красивите жени в света, салонни управители готови да сторят и невъзможното, за да ти дадат най-добрата маса, постоянно място в списъка на най-желаните гости на партитата, овации на почитателите… Как ли се чувстваше човек, когато всичко това се изплъзне между пръстите му? Добавете арогантност и самолюбие, смесете го с кокаин, малко съперничество, ревност към напорист конкурент за адмирациите на публиката и разклатен брак, и ще получите идеалната формула за бедствие.

Интересно бе да се види какво са дали или отнели на Сам Танър последните двайсет години.

Фериботът спря на пристана и Ноа седна отново във взетата под наем кола, изгарящ от нетърпение час по-скоро да се срещне с него. Въпреки че се надяваше да приключи с първото интервю навреме, за да се върне на аерогарата и да хване вечерния полет за Лос Анджелес, бе хвърлил някои вещи в пътната чанта, в случай че реши да остане.

Не бе споменал за пътуването на никого.

Докато чакаше реда си и барабанеше по кормилото в такт с изпълнението на „Спайс Гърлс“, необяснимо защо се замисли за Оливия Макбрайд.

Странно, образът, който се появи в съзнанието му, бе на високото слабо момиче със светла коса и потъмнели от слънцето ръце. На тъжните му очи, когато седяха на брега на реката и наблюдаваха цамбуркането на бобрите. Той бе направил проучвания, но не бе открил нищо, публикувано за нея след онези събития. Някоя и друга спекулация във вестниците от време на време, ретроспективна статия, онази поразителна снимка на мъката й като четиригодишна — това бе всичко, което медиите бяха успели да изчегъртат.

Семейството й бе издигнало стена и тя бе останала зад нея. Точно както баща й бе останал зад дебелите пясъчно жълти стени на затвора. Ноа възнамеряваше да проследи тази линия.

Когато му дойдеше времето, той щеше да направи всичко по силите си, за да я убеди отново да разговаря с него, да му съдейства за написването на книгата. Можеше само да се надява, че след шест години горчивината й се е поуталожила. Че разумната, и удивително мила студентка, с която бе прекарал няколко прекрасни дни, ще проумее важността и целта на онова, което желае да стори.

Но иначе не можеше да си представи какво ще е да я види отново. Затова я прогони от мислите си и се съсредоточи върху днешния ден.

Пое по пътя към затвора, мина покрай стар пристан и помпена станция. Зърна павирана пътека, която водеше надолу към водата и към нещо като парк, и се зачуди на кого ли би минало през ума да се разхожда или да си прави пикник в сянката на тези мрачни стени.

Паркингът за посетители беше в съседство с малък приятен плаж, зад който се простираха матовите стоманеносиви води на залива. Беше мислил да вземе касетофон или поне бележник, но реши да влезе без нищо. Само ще трупа впечатления този път. Не искаше Танър да си помисли, че се ангажира със случая.

Входът за посетители представляваше дълъг коридор със странична врата по средата. Единственият прозорец бе покрит със съобщения, които пречеха да се надзърта и от двете страни. На вратата имаше надпис, от който по гърба му пробягнаха студени тръпки, въпреки че устните му трепнаха в кисела усмивка.

„МОЛЯ, НЕ ЧУКАЙТЕ.

ЗНАЕМ, ЧЕ СТЕ ТАМ ОТВЪН.

ЩЕ ДОЙДЕМ ПРИ ВАС КОЛКОТО Е ВЪЗМОЖНО ПО-БЪРЗО.“

Застана, сам в празния коридор под острия вой на вятъра, и зачака онези, които знаеха, че е там, да дойдат при него.

Когато се появиха, каза каква е целта на посещението му, даде личните си данни и попълни необходимите формуляри. Никакви общи разговори, никакви любезни усмивки.

Минавал бе по този път и преди — в Ню Йорк, във Флорида. Посещавал бе отделение на смъртници и бе усещал как вътрешностите му се вледеняват при звука на затварящи се врати и отекващи стъпки. Разговарял бе с осъдени на доживотен затвор, с прокълнати хора.

Вдъхвал бе миризмата на омраза, на страх и пресметливост, насищаща въздуха наравно с вонята на пот, урина и ръчно свити цигари.

Поведоха го по друг коридор, отминаха главната зона за посетители и го въведоха в малка сивкава стая с маса и два стола. Вратата бе от дебело армирано стъкло.

И ето че Ноа видя за пръв път в какво се бе превърнал Сам Танър.

Нямаше и следа от разглезения киноидол с усмивка за милиони долари. Пред него стоеше суров човек със сурово лице. Ноа се запита дали му е дошъл умът. Той седна, прикован с верига за едната ръка, в безформен, груб яркооранжев затворнически комбинезон. Косата му бе подстригана безмилостно късо и бе станала почти изцяло пепелявосива.

Бръчките се вдълбаваха дълбоко в лицето му и му придаваха вид на човек, далеч по-възрастен от неговите петдесет и осем години. И Ноа си спомни думите на един друг затворник, че годините зад решетките са дълги кучешки години, че всяка от тях се равнява на седем в света навън.

Пронизващите му студени сини очи се задържаха продължително върху Ноа, стрелнаха се само за миг към пазача, когато им бе казано, че разполагат с трийсет минути.

— Радвам се, че успяхте, господин Брейди.

Това не беше се променило. Гласът бе все така равен, звучен и силен, както в последния му филм. Когато вратата се затвори и ключалката щракна зад гърба му, Ноа също седна.

— Как намерихте домашния ми адрес, господин Танър?

Следа от усмивка заигра около устата му.

— Още имам някои връзки. Как е баща ви?

Ноа не реагира на свиването в стомаха и продължи да го гледа в очите.

— Баща ми е добре, но не мога да кажа, че ви изпраща най-добри пожелания.

Зъбите на Сам се оголиха в кратка усмивка.

— Честно ченге е този Франк Брейди. Виждам се с него и Джейми… от време на време. Тя още е хубава жена, моята бивша балдъза. Питам се само колко близки са тя и баща ви.

— Затова ли ме накарахте да измина целия този път дотук, Танър, за да ме ядосвате с нелепости за личния живот на баща ми?

Усмивката му се върна, слаба и иронична.

— Напоследък не ми се случва често да водя интересни разговори. Да ви се намират фасове?

Ноа повдигна вежда. В общи линии бе запознат със затворническия жаргон.

— Не, съжалявам. Не пуша.

— Шибана Калифорния! — Със свободната си ръка Сам бръкна в комбинезона, внимателно махна скоча, с който бяха прикрепени към гърдите му ръчно навита цигара и дървена клечка кибрит. — Да забранят пушенето в затворите. Откъде ги измислят тези глупости?

Драсна клечката с нокътя на палеца си, после запуфка, за да разпали цигарата.

— Някога можех да си позволя по цяло кашонче на ден. Няколко пакета фасове са прилична валута вътре. Сега съм щастлив, ако успея да се сдобия с по един стек на месец.

— Безобразие, как се отнасят само с убийците напоследък.

Суровите сини очи проблеснаха едва-едва и Ноа не беше сигурен дали развеселено или презрително.

— От престъплението и наказанието ли се интересуваш, Брейди, или от моята история?

— Едното върви с другото.

— Така ли? — Сам издуха струя зловонен дим. — Аз имах доста време да размишлявам върху това. Знаеш ли, вече не си спомням вкуса на доброто уиски или уханието на красива жена. Човек може да се оправи със секса. Вътре има мнозина, които биха се навели пред теб, ако го искаш. Ако пък не, ръката ти е винаги на разположение. Но понякога се будиш посред нощ с болезнен копнеж по аромата на жена.

Той повдигна едното си рамо.

— За него няма заместители. Аз лично чета много, за да преживея тези периоди. Преди се придържах към романите, избирах си роля и си представях, че я играя, след като съм излязъл оттук. Обичах да играя — каза го със същия студен поглед в очите. — Обичах всичко в тази професия. Отне ми доста време, докато се примиря, че съм се простил не само с нея, но и с част от своя живот.

Ноа изви глава настрани.

— Нима? Каква роля играете сега, Танър?

Сам Танър рязко се наклони, напред и в очите му за пръв път бликна живот, буен и истински.

— Само това ми е останало. Да не мислиш, че като идваш тук и разговаряш с престъпници, разбираш какво е? Ти можеш да станеш и да си тръгнеш, когато решиш. Никога няма да разбереш.

— Вече май нищо не ме спира да стана и да си тръгна. — Отвърна с равен глас Ноа. — Какво искате от мен?

— Искам да разкажеш за това, да го напишеш. Да опишеш какво е било преди и какво е сега. Да обясниш защо някои неща са се случили, а други не са. Защо, двама души, които имаха всичко, го загубиха без остатък.

— И вие ще ми кажете всичко това?

— Да, няма да скрия нищо. — Сам се облегна назад и издуха последното вонливо облаче дим от цигарата. — А останалото ще откриеш сам.

— Защо? Защо аз, защо сега?

— Защо ти? — Сам хвърли на пода тлеещия фас и разсеяно го размаза с крак. — Хареса ми книгата ти — простичко каза той. — И не можах да устоя на иронията във всичко това. Стори ми се едва ли не като знак свише. Аз не съм от нещастниците, открили Бог в затвора. Бог няма нищо общо с подобни места и не идва тук. Но има съдба, има и момент, който не бива да се изпуска.

— Значи ме приемате като пръст на съдбата? Добре. А моментът какъв е?

— Аз умирам.

Ноа хладно обходи с поглед лицето на Сам.

— Виждате ми се доста здрав.

— Тумор в мозъка. — Сам почука с пръст по главата си. — Не може да се оперира. Лекарите казват, че може би ми остава още година, ако имам късмет. И ако имам късмет, ще умра навън, а не тук. Работим по този въпрос. Както изглежда, системата ще се задоволи с излежаните ми двайсет години, след като и без друго съм вече мъртвец.

Това сякаш му се стори забавно и той се изкикоти. Не беше смях, който окуражава слушателя да се присъедини.

— Може да се каже, че съм получил нова присъда, по кратката процедура и без право на помилване. Така че, ако проявяваш интерес, ще трябва да работиш бързо.

— Имате ли да добавите нещо ново към всичко казано, напечатано и филмирано през последните две десетилетия?

— А искаш ли да разбереш?

Ноа почука с пръст по масата.

— Ще си помисля. — Стана. — Ще ви се обадя.

— Брейди — повика го Сам, когато той се отправи към вратата. — Не ме попита дали съм убил жена си.

Ноа се обърна и го погледна право в очите.

— Защо да питам? — отвърна и натисна звънеца да повика пазача.

Сам се усмихна леко. Намираше, че първата среща бе преминала добре, и изобщо не се съмняваше, че синът на Франк Брейди ще се върне.

 

 

Ноа седеше в кабинета на Джордж Дитърман — директора на затвора, изненадан и малко поласкан, че молбата му да се срещне с него бе удовлетворена така бързо. В Холивуд никога не биха подбрали Дитърман за ролята на началник в един от най-известните затвори в страната. Със своята оредяваща коса, дребно телосложение и кръгли очила с черни рамки той приличаше на дребен служител в счетоводна фирма от средна ръка.

Директорът поздрави Ноа с отсечено ръкостискане и изненадващо чаровна усмивка.

— Прочетох с удоволствие първата ви книга — поде той, като се настани на мястото си зад бюрото. — И вече чета втората.

— Благодаря ви.

— А мога ли да заключа, че сте тук, за да събирате информация за нова книга?

— Току-що разговарях със Сам Танър.

— Да, известно ми е. — Дитърман сключи малките си чисти ръце на ръба на бюрото. — Аз дадох разрешението.

— Защото се възхищавате от моите книги или заради Танър?

— По малко и от двете. От пет години съм в този затвор и на тази длъжност. През целия този период Танър бе, както се казва, образцов затворник. Пази се от неприятности, върши добре работата си в затворническата библиотека. Спазва правилата.

— Поправил се е, а? — попита Ноа с точно толкова цинизъм в тона, че Дитърман да се усмихне отново.

— Зависи според чия дефиниция: на обществото, на закона или на това заведение. Но мога да кажа, че в даден момент той е решил да доизлежи присъдата си без провинения.

Дитърман раздели пръстите си, притисна ги едни в други, после отново ги сплете.

— Танър ме упълномощи да ви дам достъп до досието му и да говоря с вас честно за него.

„Бързо действа — каза си Ноа. — Чудесно,“ Дълго бе чакал да започне тази книга и възнамеряваше да работи бързо.

— Тогава защо не ми разкажете за затворника Сам Танър?

— Според докладите, той е имал труден период на адаптация, когато е дошъл тук в началото. Регистрирани са редица инциденти — спречквания между него и пазачите, между него и други затворници. Прекарал е доста време от 1980 година в болницата, където е лекуван от множество наранявания.

— Налитал е на бой?

— Непрекъснато. Държал се е агресивно и са му отвръщали със същото. През първите пет години е местен няколко пъти в единична килия. Също така е бил пристрастен към кокаина и е намирал вътре снабдители, за да задоволява наркотичния си глад. През есента на 1982 година е лекуван от свръхдоза.

— Нарочно или случайно?

— Това остава неизяснено, макар че според лекаря е било по-скоро случайно. Той е актьор, добър актьор. — Очите на Дитърман оставаха безизразни, но Ноа съзря в тях остър ум. — Моят предшественик е отбелязал редица случаи, при които му е било трудно да разбере Танър. Играел, каквато роля му е отървало.

— Минало време?

— Мога да ви кажа само, че през последните няколко години той се успокои. Работата в библиотеката сякаш го задоволява. Гледа да е сам, доколкото е възможно. Избягва сблъсъците.

— Той ми каза, че има тумор в мозъка, който не може да се оперира и ще умре.

— Някъде в началото на годината започна да се оплаква от силни, периодично повтарящи се главоболия, раздвояване на зрението. Откриха му тумор. Направиха му изследвания и лекарите са единодушни, че му остава не повече година. Най-вероятно по-малко.

— Как го прие той?

— По-добре, отколкото бих го приел аз, струва ми се. Има подробности от медицинския му картон, от консултациите със специалисти и от лечението, които не мога да споделя с вас тъй като ще са ми нужни не само неговото разрешение, но и други пълномощия.

— Ако реша да се заема с това, до го интервюирам и да го изслушам, ще се наложи да разчитам на вашето сътрудничество не по-малко, отколкото от неговото. Ще, ми трябват имена, дати, събития. Дори мнения. Готов, ли сте да ми ги дадете?

— Ще ви сътруднича, доколкото мога. Честно казано, господин Брейди, аз самият бих искал да чуя цялата история. Страшно си падах по Джули Макбрайд.

— Не сте единственият — промърмори Ноа.

 

 

Реши да пренощува в Сан Франциско и след като се настани в стая с изглед към залива, поръча вечеря и отвори лаптопа си. Включи се в интернет и веднага започна да търси информация за Сам Танър.

Като за човек, прекарал последните две десетилетия зад решетките, без да даде и едно интервю, имаше маса материали. Доста от тях се занимаваха с филмите и ролите му, съдържаха резюмета и критики. Те можеха да почакат.

Намери отпратки към множество книги по случая, включително издадените без разрешение биографии на Сам и на Джули. Имаше доста от тях в личната си библиотека и си отбеляза, че трябва да ги препрочете. Попаднаха му и статии за процеса, но повечето предъвкваха известните факти.

Не откри нищо ново.

Когато вечерята му пристигна, хвана с едната си ръка бургера и продължи да чука по клавиатурата с другата, за да маркира всичко, което може да му потрябва.

Беше виждал и преди фотографиите, които излязоха на екрана. Тази на Сам, зашеметяващо красив, и тази на Джули в целия й блясък, и двамата лъчезарно усмихнати срещу камерата. Друга на Сам, с белезници, с болнав и зашеметен вид, когато го извеждат от съда по време на процеса.

Мъжете от двете снимки и пресметливия затворник със студени очи бяха просто различни лица на една и съща личност. Ноа се питаше колко ли още му предстои да открие, преди да завърши книгата.

Признаваше си, че точно това го привлича най-силно. Какво се крие зад тези очи? Какво е чувството, което завладява човека и го подтиква да заколи жената, която е твърдял, че обича, майката на детето си? Да унищожи всичко, на което се е клел, че държи? Наркотиците? Според Ноа те не бяха достатъчни. Съдът също бе застъпил това мнение. При определянето на присъдата защитата се бе опитала да я намали, позовавайки се на наркотиците като смекчаващо вината обстоятелство. Аргументацията им не бе повлияла върху решението.

Бруталността на престъплението бе натежала на везните. И, помисли си Ноа, видеозаписът с покъртителните показания, дадени от четиригодишната дъщеря на жертвата. Нима имаше съдебни заседатели, които биха обърнали гръб на това малко момиче, което описваше през сълзи какво е видяло онази нощ и биха проявили някаква милост към Сам Танър?

Доживотен затвор, двайсет години без право на по милване, а първите петнайсет без право на домашен от пуск.

Ноа нямаше намерение да влиза в ролята на съдия или на съдебен заседател, а само да подреди фактите. Ако питаха него, наркотиците нямаха значение. Наркотиците можеха да размият границите на допустимото, да премахнат задръжките. Те можеха да освободят звяра, но звярът трябваше да съществува, за да се прояви.

Ръката, забивала многократно ножиците в тялото на Джули Макбрайд, бе ръка на чудовище. И той в никакъв случай нямаше да забрави това.

Ще изследва престъплението обективно, като се дистанцира от ужаса. В това се състоеше задачата му. Ще седне и ще изслуша Сам Танър, ще разговаря с него, ще опознае отблизо начина му на мислене и ще го изложи на хартия. Ще направи дисекция на този човек, ще разрови мозъка му и ще отбележи промените, които може да са, а може и да не са настъпили там през последните двайсет години.

Ала няма да забравя, че през една лятна нощ Сам Танър бе престанал да бъде човек.

Натисна клавиша за търсене и написа името на Джули Макбрайд, за да провери отново какви материали има за нея, после импулсивно го замени с „Ривърс Енд“ — хижа и къмпинг. Облегна се назад и сръбна кафе, през това време на екрана се появи тяхната страница и той си каза, че съвременните технологии са прекрасно нещо.

Имаше много хубава й майсторски направена снимка на хижата точно такава, каквато си я спомняше. Няколко вътрешни снимки показваха фоайето й — един от апартаментите за гости. В краткия текст се говореше за историята, възможностите за настаняване и красотите на националния парк.

Друго натискане на клавиша го отведе към предлаганите възможности за почивка и развлечения: риболов, каране на кану, туризъм, природонаучен център…

Ноа спря да чете и се усмихна. Направила го бе значи. Създала бе своя център. Браво, Лив!

Гостите можеха да ползват екскурзии с водач, басейн със затоплена вода, фитне склуб.

Той хвърли поглед надолу, отбеляза си, че се предлагат почивки с пълно обслужване за края на седмицата, за цяла седмица и по специална програма. Като собственици бяха посочени Роб и Вал Макбрайд.

Никъде не намери името на Оливия.

„Там ли си още, Лив? — запита се той и сам си отговори: — Да, още си там. При гората и реката. Сещаш ли се изобщо за мен?“

Ядосан, че си го е помислил, че си е задал този въпрос, Ноа скочи от мястото си пред бюрото и отиде до прозореца. Загледа се навън, към града, към светлините и натовареното движение по улиците.

И се хвана, че мисли какво ли е станало със старата му раница.

Дръпна се от прозореца и включи телевизора, просто заради шума. Имаше моменти, когато не можеше да мисли на тишина. Но тъй като беше мъж и дистанционното управление му бе под ръка, не устоя и прещрака каналите. Изсмя се, когато Джули Макбрайд, млада, великолепна и жива, изпълни екрана. Поразителните й кехлибарени очи блестяха от любов, от радост, от сълзи, когато изтича надолу по дълго бяло стълбище и се хвърли в прегръдките на Сам Танър.

„Лятна буря“. Последната сцена. Без диалог. Музиката се засилва, мислеше си Ноа, докато гледаше как двамата се прегръщат под вихъра от цигулки, към който се присъединява и топлия смях на Джули, когато Сам я повдига от пода и кръжи, кръжи, тържествуващ, че е намерил своята любов.

Край на сцената и на филма.

Съдба? Ами, понякога човек просто не можеше да не си го помисли.

Той взе бележник, просна се на леглото и започва да си записва имена и въпроси.

„Джейми Мелбърн

Дейвид Мелбърн

Рой и Вал Макбрайд

Франк Бреиди

Чарлс Брайтън Смит

Прокурорски екип? Кой от тях е още жив?

Лукас Манинг

Лидия Лоринг

Агенти, мениджъри, завеждащи рекламата? Роза Санчес (икономка)

Друг домакински персонал?“

В края на списъка добави „Оливия Макбрайд“.

Искаше повече от нея, не само спомените й за една нощ на насилие. Искаше да научи какво си спомня за родителите си като цяло и за всеки от тях поотделно. За тона в дома им, за подводните течения в разстроения брак.

Разбира се, очертаваха се и много други нишки, които трябваше да се проследят. Имала ли бе Джули връзка с Лукас Манинг — на каквито подозрения навеждаше ревността на съпруга й?

Би ли го споделила със сестра си? Детето би ли усетило? Прислугата?

И не беше ли интересно, че Сам Танър не бе споменал дъщеря си, когато говореше за онова, което му липсва?

О, да, Оливия беше ключова фигура, каза си Ноа и загради в кръг името й. Този път не можеше да си позволи да се отклонява от работата си заради чувства, заради неустоимо привличане и дори заради приятелство.

И двамата бяха вече по-възрастни и всичко това беше минало. Този път, когато се срещнат, книгата ще е на първо място.

Питаше се дали тя все още носи косата си вдигната на конска опашка, дали още го има онова кратко колебание, преди да се усмихне…

— Остави това, Брейди — смъмри се на глас. — То е история.

Стана и започна да рови из куфарчето си за телефонните номера, които беше намерил и надраскал набързо, преди да потегли от Ел Ей. Докато набираше, по прозореца заплиска дъжд и той се отказа от неопределените си планове да излезе и да се впусне в нощния живот на Сан Франциско в полза на самотна бира долу на бара.

— Добър ден „Констелейшънс“.

— На телефона е Ноа Брейди. Търся Джейми Мелбърн.

— Госпожа Мелбърн разговаря с клиент. Да й предам ли нещо?

— Кажете й, че съм син на Франк Брейди и бих искал да поговоря с нея. В момента съм извън града. — Той хвърли поглед на телефона и продиктува номера. — Ще съм в стаята си още един час.

Това бе нещо като тест, помисли си той, след като сложи слушалката. Малка проверка колко бърза реакция ще предизвика името Брейди.

Изтегна се отново на леглото и стисна дистанционното. Беше прехвърлил два пъти телевизионните канали, когато телефонът иззвъня.

— Брейди.

— Тук е Джейми Мелбърн.

— Благодаря ви, че се обаждате. — Шест минути, установи Ноа, като погледна часовника си.

— За баща ви ли се отнася? Надявам се, че е добре.

— Добре е, благодаря. Отнася се за Сам Танър. — Той замълча, изчака, но не последва никакъв отговор. — Аз съм в Сан Франциско. Днес говорих с него.

— Разбирам. Бях останала с впечатлението, че той не разговаря с никого, особено с репортери и писатели. Ти си писател, нали, Ноа?

Ноа реши, че тя минава на „ти“, за да го постави на мястото му. За да запази контрола над ситуацията. Коварен ход.

— Точно така. Той разговаря с мен и се надявам вие също да го сторите. Бих искал да си уговорим среща. Предполагам, че ще се върна до утре вечер. Разполагате ли е някакво свободно време в четвъртък или петък?

— Защо?

— Сам Танър иска да разкаже историята си. Аз ще я напиша, госпожо Мелбърн, и искам да ви предоставя пълната възможност да изложите своята гледна точка.

— Този човек уби сестра ми и разби сърцата на всички от семейството ми. Какво още ти трябва?

— Всичко, което можете да ми кажете — освен ако не искате информацията, която ще събера, да идва само от него. Моята цел не е такава.

— Не, твоята цел е нов бестселър, нали? Независимо на каква цена.

— Ако беше така, нямаше да ви се обаждам. Просто поговорете с мен, неофициално, ако искате. После ще решите.

— Говорил ли си с някой друг от семейството ми?

— Не.

— И недей. Ела при мен в четвъртък в четири часа. В дома ми. Ще ти отделя един час, не повече.

— Благодаря ви. Бихте ли ми дали адреса?

— Вземи го от баща си — отсече тя и овладяният глас най-сетне й изневери. — Той го знае.

Ноа изстена, когато тя прекъсна връзката, макар че щракването бе тихо, почти дискретно. „Тук определено стъпваме на несигурна почва“, реши той. Тя не бе склонна да му съдейства, нито да бъде обективна по отношение на онова, което той имаше намерение да постигне.

Докато размишляваше, отново започна да превключва от канал на канал. Когато му бе казал за фаталното си заболяване, Сам не бе поставил условието да не го разгласява. Дали не трябваше да информира Джейми, за да види дали тя няма да промени отношението си? Можеше също така да използва нейното нежелание да сътрудничи в стратегията си по отношение на Сам.

Ако ги противопоставеше един на друг, щеше да получи повече информация и от двамата — стига да го направи умело.

И засега щеше да запази своята малка тайна за дългогодишния си личен интерес към този случай.

Ноа задряма под плясъка на дъжда по стъклата и шума на телевизора и засънува сън, който нямаше да запомни. За огромни дървета, зелена светлина и жена със златисти очи.