Нора Робъртс
Краят на реката (12)

Глава 11

Венис, Калифорния, 1999

Ноа Брейди намираше, че животът му е почти идеален. Благодарение ласкавите оценки на критиката и широкия успех на първата му книга, той се бе сдобил със спретнато бунгало на плажа и финансовите възможности да живее, в общи линии, както си иска.

Обожаваше работата си, напрежението и вълнението да пише за истински престъпления, като се стреми да прониква в умовете и сърцата на онези, които са намерили решение или садистично удоволствие в убийството. Получаваше много по-голямо удовлетворение, отколкото през четирите години, когато бе работил като репортер, принуден да пише по поръчка и да нагажда стила си към този на вестника.

И, честно казано, плащаше се по-добре.

С тези мисли той се впусна в последната отсечка от своето всекидневно петкилометрово бягане по плажа.

Не че го правеше за пари, но определено не беше зле да ги имаш.

Сега, когато втората му книга тъкмо се появяваше в книжарниците, а рецензиите и продажбите бяха солидни, положението му сякаш не се бе променило чувствително.

Той бе млад, здрав, преуспяващ и слава богу необвързан — откакто неотдавна се бе откачил от една връзка, която бе започнала интригуващо, еротично и забавно и бе деградирала до чиста досада.

Кой би предположил, че Карин, по собствените й думи парти-момиче с амбиции за актриса, ще се превърне в лепка, която хленчи и се мръщи всеки път, когато той поиска да излезе сам вечер?

Усети се, че е загазил, когато все повече и повече нейни вещи започнаха да се настаняват трайно в гардероба и чекмеджетата му. Когато гримовете й се разположиха на полицата му в банята като у дома си. Беше стигнал опасно близо до положението да живее с нея, без да го осъзнава. Грешката беше негова, защото бе така погълнат от проучванията и писането на поредната си книга, че почти не го бе забелязал.

Но разбира се, тъкмо това я вбеси, докара я до ярост на сълзлива истерия. Тя го засипа с обвинения в егоизъм и незачитане, нахвърляйки вещите си в пътна чанта с размерите на Канзас. Счупи две лампи, едната едва ли не в главата му, но той се оказа по-бърз — запокити на пода скъпоценната му глоксиния и тя се превърна в меле от пръст, изпочупени листа и чирепи. Тя си тръгна, като отметна назад своята дълга, права, калифорнийско руса коса.

Още стоеше леко замаян сред следите от погрома, когато тя му хвърли убийствен поглед с плувналите си в сълзи сини очи и каза, че може да я намери в „Марва“, ако е достатъчно мъж, за да се извини.

Ноа реши, че е достатъчно мъж, за да изпита облекчение, когато вратата се блъсна след нея.

Това не й попречи да му оставя съобщения на телефонния секретар, които варираха от нахакани до сълзливи и гневни. Не знаеше какво й става. Тя бе впечатляващо красива жена в град, където боготворят красотата. Едва ли щеше да остане задълго сама, ако й трябваше мъж, с когото да се забавлява.

Изобщо не му минаваше през ума, че може да е влюбена в него. Или поне да си го е въобразила.

Майка му би казала, че това е типично за него. Той притежаваше способността да прониква в душите на непознати, на жертви, на очевидци, на виновни и невинни с поразяваща интуиция и жив интерес. Но когато ставаше дума за хората, с които е свързан лично, се плъзгаше само по повърхността.

Веднъж бе поискал да се отклони от правилото и резултатът беше катастрофален. И за Оливия, и за него.

Трябвали му бяха месеци, за да се съвземе след онези три дни, прекарани с нея. Да я забрави. С времето успя да си внуши, че в края на краищата именно книгата, жаждата да я напише, бе превърнала чувствата му към това момиче в нещо, което едва не бе взел за любов.

Тя просто го бе интересувала. И привличала. Затова — и заради своята неопитност — бе подходил погрешно към цялата ситуация. Някак си съумя да остави всичко това настрани, както и идеята за книгата. Намери други жени. И други убийства.

Когато мислеше за Оливия, изпитваше съжаление и вина и се питаше какво ли щеше да е, ако…

Затова се опитваше да не мисли за нея.

Ноа затича към спретнатото двуетажно бунгало с цвят на сметана. Слънцето обливаше червените керемиди на покрива, блестеше в прозорците. Независимо че бе краят на март, Южна Калифорния за негова радост бе залята от гореща вълна.

По навик отиде до градинската порта пред къщата да вземе пощата. Преливащите багри на цветните му лехи будеха завист у съседите.

Влезе вътре, прекоси по права линия дневната, която бе обзавел оскъдно, и тръсна писмата на кухненския плот, после извади голяма бутилка изворна вода от хладилника.

Хвърли поглед на телефонния секретар. Вече се бяха събрали четири съобщения, откакто бе излязъл да тича. И тъй като се опасяваше, че най-малко едно ще е от вече опротивялата му Карин, реши да си направи кафе и да си притопли една-две кифлички, преди да ги прослуша.

За някои дейности човек имаше нужда от солидно зареждане.

Захвърли слънчевите очила върху купчината писма и се захвана с първата точка от програмата. Докато кафето се правеше, включи портативния телевизор и прещрака утринните коментарни предавания да види дали някоя от темите не го интересува.

Видеокасетофонът в спалнята трябваше да е записал новините, докато той беше навън. Щеше да си ги пусне по-късно, за да разбере какво става по света и да получи представа за най-важните събития. Беше прибрал сутрешните вестници преди бягането и щеше да се заеме с тях най-малко за час, ако не и за два, за да се осведоми за последните скандални истории, репортажите от Лос Анджелес, престъпленията.

Никога не се знаеше откъде ще изскочи сюжет за следваща книга.

Отново погледна към мигащата лампичка на телефонния секретар, но реши, че пощата е по-важна от съобщенията. Не че отлагаше. Седна пред плота с ергенската си закуска, като слушаше с половин ухо Джери Спрингър.

Прибра назад дългата си коса, помисли си бегло, че трябва да се подстриже и започна да отхвърля една по една обичайните сметки и реклами. Имаше книжка от месечното списание „Затворнически живот“, картичка от приятел, почиващ на Мауи и симпатичен малък пакет читателски писма, препратени му от неговия издател, които реши да прочете по-късно, за да може да им се порадва.

После му попадна прост бял плик, на който името и адресът му бяха грижливо написани на ръка. Обратният адрес бе Сан Куентин.

Ноа се намръщи. Получаваше редовно писма от затворници, но не на домашния си адрес. Някои просто търсеха на кого да излеят гнева си, но повечето бяха убедени, че той ще иска да опише историите им.

Поколеба се, преди да отвори писмото. Не знаеше дали да се ядосва, или да се тревожи, че в някаква килия има човек, който знае домашния му адрес. Но когато скъса плика и хвърли поглед на първите редове, сърцето му подскочи. Беше изненадан и очарован.

„Драги Ноа Брейди,

Името ми е Сам Танър. Предполагам, че знаете кой съм. Ние с вас сме свързани, в известен смисъл. Баща ви бе главен следовател по убийството на жена ми и човекът, който ме арестува.

Може да сте в течение, а може и да не сте, че той присъства на всичките ми изслушвания за домашен отпуск, откакто излежавам присъдата си. Така да се каже, Франк и аз продължаваме да поддържаме връзка.

Прочетох с интерес книгата ви «Нощен лов». Благодарение на проницателния ви и донякъде безстрастен анализ на начина на мислене и методите на Джеймс Троли, тя представя систематичния подбор и осакатяването на мъжки проститутки в Западен Холивуд по-ужасяващо и живо, отколкото материалите в медиите по време на изстъпленията му преди пет години.

Като актьор, аз се възхищавам искрено на вашата проницателност и силното ви перо.

Вече от доста години не съм си правил труда да разговарям с репортерите, журналистите на свободна практика и писателите, които в началото настояваха да напишат историята ми. Не бях преценил добре хората, на които се доверих, и те ми се отплатиха, като изопачиха думите ми, за да задоволят жаждата на публиката за скандали и клюки.

Когато прочетох вашата книга, останах с впечатлението, че вие се интересувате от истината, от хората и събитията, такива, каквито са. Намирам това за интересно, особено като се има предвид връзката ми с вашия баща. Сякаш направо е пръст на съдбата. През тези последни години аз започнах да вярвам в съдбата.

Бих искал да ви разкажа своята история. Бих искал да я напишете. Ако ви интересува, мисля, че знаете къде да ме намерите.

Няма да ходя никъде през следващите няколко месеца.

Искрено ваш, Сам Танър.“

— Така, така.

Ноа се почеса по брадата и прочете отново най-интересните пасажи. Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание. Едва чу, когато гласът на Карин прогърмя сърдито, нарече го безчувствена свиня и го засипа с клетви и закани да си отмъсти.

— О, разбира се, че ме интересува, Сам. Ти ме интересуваш от двайсет години.

Имаше препълнени папки с материали за Сам Танър, Джули Макбрайд и убийството в Бевърли Хилс, което бе разследвал баща му. Беше ги запазил и бе продължил да събира данни дори след злополучното си посещение при Оливия в колежа.

Изоставил бе книгата, но не й интереса си към случая. Нито пък твърдото си решение един ден да я напише и да разкаже историята, като държи сметка за всички засегнати.

Но я бе изоставил за шест години, защото всеки път, когато започнеше да работи по нея, си спомняше погледа на Оливия, застанала до бюрото в малката хотелска стая с неговите записки в ръце.

Тази картина заплашваше да завладее съзнанието му и сега, но той я прогони.

Не биваше и нямаше да ограничава работата си заради една разбита любов.

Изключителни права за поредица интервюта със Сам Танър. Трябваше да му бъдат гарантирани изключителните права. Ноа стана и започна да крачи напред-назад. Ще постави такова условие от самото начало.

Ще му трябва списък на всички, които имат някакво отношение към случая, дори косвено. Семейство, приятели, прислуга, колеги. Вълнението запулсира в кръвта му, когато започна да чертае стратегията за проучванията. Протоколите от съда. Може би ще успее да издири и някои от съдебните заседатели. Полицейските доклади.

Мисълта за това го сепна. Баща му. Изобщо не беше сигурен, че баща му ще се зарадва на тази идея.

Тръгна към банята да вземе душ и да си даде време да помисли.

 

 

Къщата на семейство Брейди не бе се променила много през годините. Все същият бледорозов хоросан, същата добре окосена тревна площ, същите спаружени цветя. Откакто се пенсионира миналата година, баща му опита да уплътнява времето си с различни хобита, като голф, фотография, дърводелство и готвене. След първите девет дупки реши, че мрази голфа. Установи също, че няма око за фотография, няма влечение към дървото, нито готварски способности.

Шест месеца след пенсионирането му Силия го накара да седне и му каза, че го обича повече, отколкото в деня на сватбата им, но ако не си намери с какво да се занимава и не се махне от къщата, ще го убие, докато спи.

Местният младежки център спаси живота и брака му. Повечето следобеди той можеше да бъде намерен там, да тренира децата на баскетболното игрище, както някога бе тренирал сина си, да изслушва оплакванията и хвалбите им и да прекратява неизбежните сбивания и кавги.

Сутрин, след като Силия отидеше на работа, той се размотаваше из къщата, решаваше кръстословици или сядаше в задния двор и се зачиташе в някой от онези детективски романи с меки корици, към които се бе пристрастил, откакто убийствата престанаха да са част от всекидневието му.

Именно там го откри Ноа, изтегнат на шезлонг под малкия навес, опънал напред дългите си крака.

Беше с джинси, стари гуменки и удобна смачкана памучна риза. Косата му бе станала сребристосива, но все още бе гъста.

— Знаеш ли колко е трудно да умориш мушкато? — Ноа погледна полуизсъхналите розови цветя, които се мъчеха да оцелеят около задната тераса. — Трябва да го направиш едва ли не умишлено.

— Никога няма да ме убедиш. — Доволен, че вижда сина си, Франк остави последния роман на Джон Сандфорд.

Ноа само поклати глава, размота маркуча, пусна водата и даде на нещастните растения още един шанс да оцелеят.

— Не очаквах да те видя до неделя.

— Неделя ли?

— Рождения ден на майка ти. — Франк присви очи. — Нали не си забравил?

— Не. Вече съм й приготвил подарък. Вълк. — Той обърна глава към баща си и се усмихна. — Не бой се, няма да се наложи да го държи тук. Ще й позволят да осинови един от живеещите на свобода и ще го наблюдават вместо нея. Помислих си, че това би й харесало… както и обеците, които й купих.

— Фукльо — промърмори Франк и кръстоса глезени. — Но все пак ще излезеш с нас на вечеря в неделя, нали?

— Не бих го пропуснал.

— Ако искаш, може да доведеш онова момиче, онова, с което се срещаш.

— Сигурно говориш за Карин, която току-що ми остави съобщение на телефонния секретар и ме нарече свиня. Мъча се да се откача от нея.

— Хубаво. Майка ти не я харесва.

— Виждала я е само веднъж.

— Не я харесва. Повърхностна, надута, глупава. Струва ми се, това бяха трите думи, които употреби.

— Досадно е, че винаги излиза права. — Погрижил се мушкатата да преживеят още един ден, Ноа спря водата и започна да навива маркуча обратно на макарата.

Франк замълча за момент, докато наблюдаваше как синът му реди грижливо витка до витка. Толкова грижливо, че устните на баща му трепнаха.

— Знаеш ли, аз бях доста добър детектив. Не мисля, че си дошъл да полееш цветята ми.

Тъй като нямаше как да се размотава повече с маркуча, Ноа пъхна ръце в задните джобове на джинсите си.

— Тази сутрин получих писмо. Един затворник от Сан Куентин иска да напиша историята му.

— И? — Франк изви вежда. — Напоследък получаваш доста редовно писма от престъпници, нали?

— Да. Повечето не стават за нищо. Но този случай ме интересува. Интересува ме от доста време. — Той свали слънчевите си очила и срещна твърдо погледа на баща си. — Вече от близо двайсет години. Става дума за Сам Танър, татко.

Сърдечният ритъм на Франк леко се наруши. Удар, колебание, удар. Той не трепна. Твърде дълго бе работил като ченге, за да се плаши от сенки и призраци, но се напрегна.

— Разбирам. Не, не разбирам. — Веднага добави той и стана от шезлонга. — Аз прибрах този кучи син, а сега той пише на теб? Иска да разговаря със сина на човека, който помогна да го пратят в затвора, който се погрижи да остане там двайсет години? Това са глупости, Ноа! Опасни глупости.

— Той споменава за тези неща. — Ноа се стараеше да говори с мек тон. Не искаше да спори, неприятна му бе мисълта, че ще разстрои баща си, но вече бе взел решението си. — Защо си ходил на всичките му изслушвания за домашен отпуск?

— Някои неща не се забравят. И тъй като не се забравят, тъй като не могат да бъдат забравени, човек иска да се увери, че въпросът е решен окончателно. — И бе дал обещание на онова младо момиче с тъжни очи, когато разговаряха в дълбоките сенки на гората. — Той също не е забравил. Какъв по-добър начин да ми го върне от това да използва теб?

— Той не може да ми стори нищо, татко.

— Сигурно така си е мислила и Джули Макбрайд в нощта, когато, му е отворила вратата. Стой далеч от него, Ноа. Откажи се от този случай.

— Ти не си се отказал. — Вдигна ръка, преди Франк да успее да отговори. — Изслушай ме само за минута. Ти си свърши работата. Това ти струваше много. Спомням си какво беше. Крачеше по-цяла нощ напред-назад или излизаше тук и седеше в тъмното. Знам, че е имало и други случаи, за които си продължавал да мислиш и вкъщи, но никой не те е разстройвал така. Затова и аз не можах да го забравя. Може да се каже, че той преследваше и мен. Той е част от нас. От всички нас. От години искам да напиша тази книга. Трябва да говоря със Сам Танър.

— Ако го сториш, Ноа, ако се захванеш да пишеш книга и отново извадиш на бял свят цялата тази гадост, даваш ли си сметка какво ще причини това на близките? На родителите, на сестрата, на детето й?

Оливия… Не, Ноа нямаше да размътва ясното си становище по въпроса с мисълта за Оливия. Не и сега.

— Мислил съм какво може да причини на теб. Затова съм дошъл. Исках да знаеш какво се готвя да правя.

— Това е грешка.

— Възможно е, но става дума за моя живот, за моята работа.

— Мислиш ли, че щеше да се свърже с теб, ако не беше мой син? — Страхът и гневът му избликнаха с еднаква сила, запалиха суров блясък в очите му, прогърмяха в гласа му като пукот от куршум. — Кучият син отказва да разговаря с когото и да било от години, въпреки че мнозина са се опитвали да се доберат до него. Броко, Уолтърс, Опра. Никакви коментари, никакви интервюта, нищо. А сега, само месеци преди датата, на която има изгледи да излезе, се свързва с теб, предлага ти историята на тепсия. По дяволите, Ноа! Това едва ли има нещо общо с твоята работа. Свързано е с моята.

— Може би. — Тонът на Ноа стана хладен, той отново си сложи слънчевите очила. — А може би има отношение и към двете. Независимо дали уважаваш, или не уважаваш моята работа, аз се занимавам с това. И ще продължа да се занимавам.

— Никога не съм казвал, че не уважавам работата ти.

— Да, но никога не си казвал и обратното. — Сега си даваше сметка, че отдавна носи в душата си тази болка. — Ще вземам случаите там, където ги намирам, и ще ги карам да работят за мен. Научил съм го от теб. Ще се видим в неделя.

Франк пристъпи напред, понечи да каже нещо, но Ноа вече си тръгваше. Така че седна, почувствал тежестта на годините, и се втренчи в ръцете си.

 

 

Докато караше към къщи, скапаното настроение, го съпътстваше като раздразнителен пътник в каменно сивото БМВ. Ноа бе вдигнал покрива и бе пуснал с все сила радиото с надеждата да разпръсне гнева и да потисне мислите си.

Неприятно му бе внезапното откритие, че е огорчен, задето баща му никога не е подскачал от радост заради успеха на книгите му.

Глупаво беше. Достатъчно възрастен бе, за да не се нуждае от одобрителното подсвиркване и потупване по рамото на родителите си. Вече не беше осемнайсетгодишен хлапак, вкарал победния кош в последните секунди на мача, а зрял мъж, доволен и преуспяващ в професия та си. Беше добре платен и самочувствието му получаваше всичките необходими стимули от рецензиите и кралските чекове.

Ала знаеше, знаеше от самото начало, че баща му не одобрява пътя, по който е тръгнал с писането си. При все че почти не бяха говорили за това, защото никой от двамата не искаше да се конфронтира с другия.

До днес.

Сам Танър не само му бе предложил история, която да напише, сторил бе нещо повече. Отворил бе първата видима пукнатина в отношенията помежду им, на които Ноа бе разчитал през целия си живот. Тя бе съществувала и преди, скрито, от мига, в който бе решил да опише всевъзможните вълни, набраздяващи реката на убийството.

Баща му щеше да е доволен, ако пишеше художествена литература, знаеше това. Нещо развлекателно. Но да рови и да вади на повърхността реалностите, да разголва, за публична консумация истинската същност на убийци, жертви и оцелели — това не му се нравеше, не можеше да го разбере.

И понеже Ноа не бе намерил думи да му обясни, в момента настроението му се плъзгаше по ръба на омерзението.

Когато зърна колата на Карин, паркирана пред къщата му, то удари дъното.

Намери я, седнала на задната тераса, дългите й крака бяха обути в миниатюрни розови шорти, сламена шапка с широка периферия пазеше лицето й от слънцето. Когато Ноа отвори стъклената врата, тя вдигна очи, плувнали в сълзи зад кехлибарените стъкла на скъпите слънчеви очила. Устните й трепереха.

— О, Ноа! Толкова съжалявам. Не знам какво ме прихвана.

Той вирна глава. Щеше да е очарователно, ако не беше така досадно. Познаваше целия й репертоар от седмиците, прекарани заедно. Кавги, ругатни, обвинения, хвърляне на предмети, затръшване на врати. После връщане с насълзени очи и извинения.

Сега щеше да започне да се умилква около него и да предложи секс, освен ако случайно не бе решила да се отклони от схемата.

Карин стана, приближи се с треперлива усмивка, плъзна ръце около него и Ноа реши, че тя просто няма достатъчно въображение, за да импровизира.

— Бях толкова нещастна без теб през тези няколко дни — изрече тя, вдигнала уста към неговата. — Хайде да влезем, за да ти покажа колко много ми липсваше.

Леко бе разтревожен, че офертата не го изкушава ни най-малко.

— Карин, няма да стане. Защо просто не кажем, че беше приятно, докато между нас имаше нещо?

— Не говориш сериозно.

— Напротив. — Трябваше да я отблъсне, за да престане да се отрива в него. — Най-сериозно.

— Има друга, нали? През цялото време, докато живеехме заедно, ти си ме мамил.

— Не, няма друга. И не сме живели заедно. Ти просто започна да преспиваш тук.

— Копеле! Вече си любил друга жена в нашето легло.

Тя профуча покрай него и влезе в къщата.

— Не нашето легло, а моето легло, по дяволите! — Беше по-скоро уморен, отколкото ядосан, докато не влезе в спалнята и не видя, че тя вече къса чаршафите му. — Ей! Престани!

Посегна да я хване, но тя се претърколи през леглото и скочи от другата страна. Преди да успее да я спре, грабна нощната лампа и я запрати по него. Не му оставаше друго, освен да вдигне ръце, та тежката стойка да не го фрасне между очите.

Звукът от разбиващото се на пода стъкло отприщи гнева, който и без това едва сдържаше.

— Добре, дотук беше. Марш навън! Махай се от къщата ми и стой далеч от мен.

— Никога не те е било грижа. Никога не си се замислял за моите чувства.

— Права си абсолютно. — Хвърли се върху нея, тъй като тя се насочи право към безценната му баскетболна купа, и докато се мъчеше да я изхвърли, без кожата му да остане по дългите й смъртоносни нокти, изпъшка: — И пет пари не давам за теб! Аз съм свиня, подлец, кучи син…

— Мразя те! — изкрещя тя, като сипеше удари и ритници, докато той я влачеше към външната врата. — Иска ми се да беше умрял!

— Ами, прави се, че съм умрял, И аз ще сторя същото за теб. — Избута я навън, затвори вратата и се облегна на нея.

Изпусна дълга въздишка и разкърши рамене. После погледна през прозореца, тъй като не бе чул колата й да потегля. Тъкмо навреме, за да я види как драска с ключовете си по лъскавата боя на БМВ-то му.

Изрева като ранен лъв, отвори вратата и се втурна навън, но тя моментално скочи в своята кола, наду газта и гумите изсвистяха.

Стиснал юмруци, Ноа огледа щетите. Дълбоки, гадни драскотини оформяха букви върху капака. „СВ“. Поне я бе лишил от удоволствието да довърши мисълта си.

Добре, чудесно. Ще даде да му оправят колата, докато е вън от града. Моментът му изглеждаше съвсем подходящ да потегли на север, към „Сан Куентин“.