Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- River’s End, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Йорданка Пенкова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 47гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и форматиране
- Xesiona(2011)
- Корекция
- liubomilabuba(2012)
Издание:
Нора Робъртс. Краят на реката
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“, София, 2000
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-585-101-5
История
- —Добавяне
Глава 6
Тъй като първата вечер от гостуването на Джейми и Дейвид по правило се смяташе за специален случай, семейството вечеря на дългата дъбова маса в трапезарията с бели свещи в сребърни свещници, свежи цветя в кристални вази и хубавия порцеланов сервиз на прабаба Капели.
Храната бе в изобилие, а също и приказките. Както винаги вечерята се проточи два часа, докато свещите догоряха и слънцето, което облаците бяха разбудили за малко, съвсем се скри зад дърветата.
— Ливи, беше направо чудесно! — въздъхна Джейми и се облегна назад да се потупа по стомаха. — Толкова вкусно, че не ми остана никакво място за плодовия пудинг.
— Аз ще намеря. — В очите на Роб играеха весели пламъчета. Той подръпна Оливия за косата. — Просто ще изтръскам спагетите в кухия си крак. Иде й отръки да приготвя сос, наследила го е от теб, Вал.
— По-скоро от майка ми. Кълна се, че нейният беше по-хубав от моя. Бях започнала да се питам дали нашето момиче някога ще се научи на нещо повече от това да пържи риба на лагерен огън.
— Кръвта вода не става — отбеляза Роб и намигна на внучката си. — Италианската жилка трябваше да се прояви рано или късно. Макбрайд никога не са се славили с готварски умения.
— А с какво са се славили, татко?
Той се разсмя и погледна Джейми, като мърдаше вежди.
— Ние сме любовници, скъпа.
Вал изсумтя, плесна го по ръката и се изправи.
— Аз ще раздигна масата — каза Джейми и понечи да стане.
— Не. — Вал насочи пръст към дъщеря си. — Няма да бъдеш мобилизирана в кухнята още от първата вечер. Ливи също е свободна. Двамата с Роб ще измием всичко, после може на всички да ни се отвори място за кафе и десерт.
— Чу ли, Ливи? — приведе се да й пошушне на ухо Дейвид. — Щом готвиш, няма да търкаш тенджери. Сделката си я бива.
— Започвам да готвя редовно — усмихна се тя. — Много по-приятно е, отколкото да миеш съдове. Искаш ли утре да си направим екскурзия, чичо Дейвид? Тъкмо ще вземем онази, новата ми раница, която…
Оливия погледна с ъгълчетата на очите баба си и едва се сдържа да не се усмихне дяволито.
— Разваляш я, Дейвид — заяви Вал, докато събираше чиниите. Тя нямаше да получи раницата преди рождения си ден есента.
— Да я развалям? — С невъзмутима физиономия Дейвид побутна Оливия и я накара да се изкикоти. — Ами! Тя дори още не е узряла. Има много време, докато започне да се разваля. Ще възразиш ли, ако включа телевизора в другата стая? Един мой клиент изнася концерт по кабелната. Обещах да го гледам.
— Върви — отвърна Вал. — Вдигни си краката и се настани удобно. След малко ще донеса кафето.
— Искаш ли да дойдеш с мен горе и да си поговорим, докато разопаковам багажа? — попита племенницата си Джейми.
— Не може ли да се поразходим? — Оливия отдавна чакаше подходящ момент. И всички сякаш се бяха наговорили да й го предоставят сега. — Преди да се е стъмнило?
— Разбира се. — Джейми стана и се протегна. — Само да си взема якето. Ще ми дойде добре да изгоря малко калории. Тогава няма да се чувствам виновна, ако утре не стигна до фитнес залата в хижата.
— Ще кажа на баба. Ще те чакам отвън зад къщата.
Макар че бе лято, вечерите бяха хладни. Въздухът миришеше на дъжд и мокри рози. През дългите юлски дни оставаше светло дори когато призрачната луна се издигнеше високо в небето на изток. Въпреки това Джейми пипна фенерчето в джоба си. В гората то щеше да им потрябва. Гората я теглеше. Там щеше да се чувства защитена, достатъчно защитена, за да каже онова, което трябваше да каже, и да попита онова, което трябваше да попита.
— Винаги е хубаво да си дойдеш у дома. — Тя пое дълбоко въздух и се усмихна, отправила поглед към бащината градина.
— Защо не живееш тук?
— Работата ми е в Ел Ей. На Дейвид също. Но и двамата държим да идваме тук по два-три пъти в годината. Когато бях момиче, горе-долу на твоята възраст, мислех, че това е целият свят.
— Но не е.
— Да. — Джейми наклони глава и погледна Оливия. — Ала е едно от най-хубавите му кътчета. Чух, че много помагаш в къмпинга и в хижата. Дядо ти казва, че не би се справил без теб.
— Обичам да работя там. Не го чувствам като задължение. — Оливия побутна с обувка калта и се насочи към дърветата отдалечавайки се от къщата. — Идват много хора. Някои от тях не знаят нищо. Не могат да различат дори дъгласова от канадска ела или обуват скъпи маркови ботуши и им излизат мехури. Мислят си, че колкото повече пари даваш за нещо, толкова по-хубаво е то, а това е абсолютна глупост. — Погледна крадешком Джейми. — Много от тях са от Лос Анджелес.
— О! — Развеселена, Джейми се хвана за сърцето. — Пряко попадение!
— Там долу има твърде много хора, коли, смог.
— Така си е. — Джейми осъзна, че всичко това й изглежда много далечно. Да навлезеш в гората, да вдъхнеш миризмата на бор и лекия дъх на гниене и да усетиш килима от шишарки и иглички под краката си. — Но може да бъде и вълнуващо. Красиви къщи, великолепни палмови дървета, магазини, ресторанти, галерии.
— Майка ми затова ли отиде там? За да пазарува, да ходи по ресторанти и да има красива къща?
Джейми спря рязко. Въпросът я порази и зашемети като неочаквана плесница с опакото на ръката.
— Аз… тя… Джули искаше да стане актриса. За нея бе естествено да отиде в Лос Анджелес.
— Нямаше да умре, ако си бе останала вкъщи.
— О, Ливи! — Джейми понечи да протегне ръка към нея, но Оливия се отдръпна.
— Трябва да обещаеш да не казваш нищо на никого. Нито на баба, нито на дядо или на вуйчо Дейвид. На никого.
— Но, Ливи…
— Трябва да обещаеш. — В гласа й се прокрадна страх, очите й се напълниха със сълзи. — Ако обещаеш, няма да кажеш.
— Добре, малката ми.
— Не съм малка. — Но този път позволи на Джейми да я прегърне. — Никой никога не говори за нея и всичките й снимки са прибрани. Не мога да си я спомня, без да напрягам паметта си. А сторя ли го, всичко се обърква.
— Просто не искахме да страдаш. Беше толкова малка, когато тя почина.
— Когато той я уби. — Оливия отново се отдръпна. Сега очите й бяха сухи и проблясваха в здрача. — Когато баща ми я уби. Трябва да го кажеш високо.
— Когато Сам Танър я уби.
Болката се надигна, неприятно остра. Джейми не издържа, седна до един дънер и бавно изпусна въздуха от дробовете си. Дървото бе влажно, но тя като че ли не го забелязваше.
— Това, че не говорим за нея, не означава, че не я обичаме, Ливи. Може би означава, че сме я обичали твърде много. Не знам.
— Мислиш ли за нея?
— Да. — Джейми се пресегна и хвана здраво ръката на Оливия. — Да, мисля! Бяхме много близки. Липсва ми всеки ден.
Оливия кимна, седна до нея и разсеяно раздвижи лъча на фенерчето си по земята.
— Мислиш ли за него?
Джейми затвори очи. О, Господи, какво да направи, как да говори за тези неща пред нея?
— Опитвам се да не мисля.
— И все пак?
— Да.
— Той също ли е мъртъв?
— Не. — Изнервена, Джейми потри с ръка устата си. — В затвора е.
— Защо я е убил?
— Не знам. Просто не знам. Няма смисъл да си блъскаш главата, Ливи, защото никога няма да го проумееш. Никога няма да го възприемеш.
— Той ми разказваше приказки. Носеше ме на конче. Спомням си. Бях забравила, но си спомних.
Оливия продължаваше да си играе с фенерчето, местеше лъча му по гниещия дънер, който подхранваше млади филизи — определи ги като канадска ела и мура, — по обгръщащите го розетки дървесен мъх и гъстите туфи лишеи, които се преплитаха с тях. Успокояваше я да вижда и назовава познати неща.
— После се разболя и си отиде. Така ми казваше мама, но всъщност не е било вярно. Било е заради наркотиците.
— Къде си чула тези неща?
— Истина ли са? — Тя откъсна очи от дънера, от избуялия живот в него. — Лельо Джейми, искам да знам кое е вярно.
— Да, истина са. Съжалявам, че се случиха на теб, на Джули, на мен, на всички ни. Не можем да го променим Ливи. Просто трябва да продължаваме да живеем и да даваме най-доброто от себе си.
— Заради случилото се ли не мога да ти идвам на гости? Затова ли баба ми преподава, вместо да ходя на училище с другите деца? Затова ли името ми е Макбрайд, а не Танър?
Джейми въздъхна. Чу крясък на сова и прошумоляване в храстите. „Хищник и плячка — помисли си, — която е загрижена само да преживее нощта.“
— Решихме, че ще е най-добре за теб да не бъдеш подлагана на публичност, на слухове и спекулации. Майка ти беше много известна. Хората се интересуваха от живота й, от случилото се. От теб. Искахме да те държим настрана от всичко това. Да ти дадем възможност, каквато Джули би искала да имаш, спокойно, щастливо детство.
— Баба държи всичко това под ключ.
— Мама… На баба ти… й беше много тежко, Ливи. Тя загуби дъщеря — онази, която нямаше как да не обича повече. — Ти й помогна да го понесе. Можеш ли да го разбереш? — Джейми отново хвана ръката й. — Тя се нуждаеше от теб не по-малко, отколкото ти от нея. През последните години посвети живота си на теб. За нея бе много важно да те пази — а може би по този начин е пазила и себе си. Не бива да я обвиняваш за това.
— Не я обвинявам. Но не е честно да иска от мен да забравя всичко. Не мога да говоря с нея и с дядо. — Сълзите отново напираха. Успя да ги задържи, но очите й запариха ужасно. — Нужно ми е да помня майка си.
— Права си. Права си. — Джейми прегърна Оливия през раменете, притисна я към себе си. — Можеш да говориш с мен. Няма да кажа на никого. Така ще я помним и двете.
Доволна от обещанието, Оливия сложи ръка на рамото й.
— Лельо Джейми, имаш ли касети с филмите, в които е играла майка ми?
— Да.
— Искам да ги видя някой ден. А сега по-добре да се връщаме. — Тя се изправи и я погледна, очите й бяха сериозни. — Благодаря ти, че ми каза истината.
Какъв шок, мислеше си Джейми, да си представяш дете, а да видиш почти жена.
— Ще ти обещая още нещо, Ливи, точно на това място. За мен то е специално, място, където, ако дадеш обещание, трябва да го сдържиш. Винаги ще ти казвам истината, каквото и да става.
— И аз обещавам. — Оливия подаде ръка. — Каквото и да става.
Тръгнаха, хванати за ръка. Когато стигнаха до поляната, Оливия погледна нагоре. Небето бе станало дълбоко, нежносиньо. Луната, загубила своята призрачност, изрязваше бял резен от нощта.
— Първите звезди се показаха. Те са там дори през деня, дори когато не ги виждаш. Но аз обичам да ги гледам. Това е звездата на мама. — Тя посочи блещукаща светлинка до единия рог на полумесеца. — Изгрява първа.
Гърлото на Джейми се сви и запари.
— На нея би й харесало това. Би й харесало, че мислиш за нея, без да тъгуваш.
— Кафето е готово! — извика от прага Вал. — Направих ти капучино, Ливи. С много пяна.
— Идваме! Баба е щастлива, че си тук, и ето че получавам капучино. — Усмивката на Оливия бе така внезапна, така млада, че сърцето на Джейми се сви. — Хайде да вървим да си вземем от плодовия пудинг, докато дядо не е излапал всичко.
— Ей, за плодов пудинг съм готова да изпреваря собствения си баща, без да ми мигне окото.
— Ще те надбягам! — Оливия излетя като стрела, с развети руси коси.
Цялата вечер Джейми носи в себе си образа на племенницата си с развети дълги руси коси, младежкото предизвикателство, бързия спринт в мрака. Наблюдаваше как Оливия изяжда десерта, как се боричка на шега с дядо си за неговата порция, как досажда на Дейвид за подробности около срещата му с Мадона на някакво парти. И се питаше дали тя е достатъчно зряла, достатъчно сдържана, за да крие мислите и чувствата си, или просто е достатъчно млада, за да ги забрави заради сладкиши и внимание.
Колкото и да й се искаше да е второто, реши, че Оливия е наследила нещо от артистичния талант на майка си.
Сърцето й бе натежало, докато се приготвяше за лягане в стаята, която бе обитавала като момиче. Дъщерята на сестра й сега разчиташе на нея, както през онези ужасни дни преди осем години. Само че вече не бе толкова малка и нямаше да се задоволи с прегръдки и приказки.
Тя искаше да узнае истината, а това означаваше, че Джейми ще трябва да се изправи лице в лице с онази част от истината, която се бе опитала да забрави.
Преживяла бе неподписаните биографии, документалните и телевизионни филми, таблоидните дивотии и слуховете за живота и смъртта на сестра й. Те все още се появяваха от време на време. Красивата актриса, заклана твърде млада, в разцвета на кариерата си от мъжа, когото обича. В град, препитаващ се от фантазии и клюки, мрачните приказки често придобиваха ореол на легенди.
Тя бе направила всичко по силите си, за да не го позволи. Не бе давала интервюта не бе сключвала сделки, не бе подкрепяла никакви проекти. Така бе предпазила родителите си, детето. И себе си.
И все пак всяка година избликваше нова вълна от истории за Джули Макбрайд. На всяка годишнина от смъртта й, мислеше си Джули, опряла се на умивалника, вперила поглед в собственото си отражение в огледалото.
Затова бягаше в родната къща лято след лято, спасяваше се за няколко дни, оставяше се да я скрият, както на времето бяха скрили Оливия.
Тя и близките й имаха право на личен живот, нали? Джейми въздъхна и разтърка очи. Също както Оливия имаше право да говори за майката, която бе загубила. Длъжна бе да се погрижи някак и за едното, и за другото.
Изправи се, приглади назад косата си. Беше позволила на своя фризьор да я убеди, че й е нужно трайно къдрене и дискретно подчертаване на лицето. Трябваше да признае, че той се оказа прав. Новата прическа й придаваше по-нежен, по-невинен вид. Младежката външност не бе просто суета. Нужна й беше за работата.
Започваше да забелязва около очите си бръчици, първо напомняне за възрастта и стареенето. Рано или късно щеше да се наложи да помисли за лифтинг. Беше го споменала на Дейвид, а той само се бе разсмял.
„Бръчки ли? Какви бръчки? Не виждам никакви бръчки.“
„Мъже“, каза си тя сега, но тогава и двамата знаеха, че отговорът я бе зарадвал.
Това обаче не означаваше, че може да си позволи да занемарява кожата си. Тя размаза нощния крем, без да бърза, като разтриваше силно врата си отдолу нагоре, а крема за очи нанесе леко. После пръсна малко одеколон между гърдите, в случай че съпругът й е в романтично настроение.
Често беше.
Като се усмихваше на себе си, тя се върна в спалнята, където бе оставила лампите запалени заради Дейвид. Той още не се беше качил, така че Джейми затвори тихо вратата и се приближи до високото огледало. Свали халата и се подложи на щателен оглед.
Правеше упражнения като луда три дни в седмицата с лична треньорка, която тайно наричаше Маркиза дьо Сад. Но си струваше. Гърдите й вероятно не можеха вече да минат за дръзки, но останалото бе хубаво и стегнато. Докато бе в състояние да се натоварва физически и да се поти, нямаше да има нужда от опъвания и лифтинги никъде другаде, освен около очите.
Съзнаваше колко е важно да се запази привлекателна — както за работата в рекламата, така и за брака си. Актьорите и хората от развлекателния бизнес, с които работеха Дейвид и тя, сякаш се подмладяваха непрекъснато. Между клиентите на съпруга й имаше красиви и примамливи жени и други по-млади. Податливостта пред изкушението бе по-скоро правило, отколкото изключение в света, в който живееха.
Знаеше също, че й бе провървяло. Близо четиринайсет години. Продължителността на техния брак бе цяло чудо за Холивуд. Бяха имали сблъсъци и кризи, но ги бяха преодолели.
Тя винаги можеше да разчита на него, както и той на нея. А другото чудо бе, че се обичаха.
Облече отново халата и докато връзваше колана, отиде и отвори широко вратите към терасата. Излезе навън в нощта да послуша въздишките на вятъра из дърветата, да потърси звездата на Дясули.
„Колко пъти сме седели навън в нощи като тази и сме мечтали? Шушукахме си, когато трябваше да сме в леглата. И правехме планове. Велики, бляскави планове. Аз Имам толкова много от онова, за което мечтаех, толкова много, което не бих постигнала, ако ти първа не бе замечтала. Без теб можеше никога да не срещна Дейвид. И никога нямаше да събера куража да основа своя компания. Толкова много неща не бих направила и не бих видяла, ако не бях те последвала.“
Облегна се на парапета и затвори очи, вятърът си играеше с косите й, ръбът на халата трепкаше по голата й кожа. „Ще се погрижа и Ливи да има големи мечти. И нищо да не й попречи да вземе от живота онова, което й е нужно. Съжалявам, Джули. Толкова съжалявам. Аз също имам дял в опитите да бъдеш изтрита от нейната памет.“
Тя се дръпна назад и заразтрива голите си ръце. Ненадейно бе усетила хлад. Но остана навън, вперила поглед в звездите, докато Дейвид не я намери.
— Джейми? — Тя се обърна и в очите му грейна топлота. — Толкова си красива. — Боях се, че си си легнала, докато аз пафках пури и се надлъгвах с баща ти.
— Не, исках да те изчакам. — Тя се остави в прегръдките му и сложи глава на рамото му. — Точно това чаках.
— Чудесно. Тази вечер бе по-мълчалива от обикновено. Добре ли си?
— Да. Просто се бях замислила — твърде много бяха нещата, които не можеше да му каже. Обещала бе. — Утре ще станат осем години. Понякога ми се струва, че е било страшно отдавна, а друг път — сякаш е станало вчера. Толкова съм ти благодарна, Дейвид, че всяка година идваш с мен. Че разбираш защо трябва да бъда тук. Знам колко ти е трудно да жонглираш с програмата си, за да ми отделиш тези няколко дни.
— Джейми, тя означаваше много за всички ни. А ти… — Той я дръпна към себе си и я целуна. — Ти си най-важната за мен.
Тя се усмихна и го погали по бузата.
— Няма как да не съм. Знам колко много обичаш да скиташ из гората и да прекарваш следобеда в риболов.
Той направи гримаса.
— Утре майка ти ще ме води на реката.
— Моят герой.
— Мисля, че знае колко мразя да ловя риба, но ме кара да ходя всяко лято, за да си платя, задето съм и отнел дъщерята.
— Е, тогава най-малкото, което може да стори дъщерята, е да ти покаже, че си е струвало.
— О, така ли! — Ръцете му вече се плъзгаха надолу, за да опипат тялото й през тънкия халат. — Как?
— Ела, ще ти покажа.
Оливия сънуваше майка си и хленчеше на сън. Бяха се сгушили в стенен гардероб, пълен с плюшени животни с изцъклени очи. Тя трепереше в тъмното и не издаваше нито звук, защото чудовището беснееше отвън зад вратата. Викаше името й, ревеше с всичка сила и стъпваше тежко по пода.
Нещо се разби близо, много близо до мястото, където се опитваше да се скрие, и тя зарови лице в гърдите на майка си, запуши с ръце ушите си.
После вратата се отвори с трясък и стенният гардероб потъна в светлина. Тогава видя кръвта, по целите си ръце, по косата на майка си. Очите на майка й бяха като очите на животните, безжизнени и изцъклени.
— Търсих те — каза баща й и изщрака с блестящите ножици, от които се отцеждаше кръв.
Докато Оливия се мяташе в леглото, и други сънуваха Джули.
Образи на красиво младо момиче, което се смее в кухнята, докато се учи да приготвя червен сос като баба си. На обичана приятелка в лудориите, която тича през гората с развети светли коси. На любима, която въздиша в нощта. На невероятна красавица в бяла рокля, която танцува в деня на своята сватба.
На смъртта, така ужасна, така грозна, че е невъзможно да си я спомняш на светло.
И тези, които я сънуваха, плачеха.
Дори убиецът й.
Още бе тъмно, когато Вал почука рязко на вратата на спалнята.
— Ставай и тръгвай, Дейвид! Кафето те чака. Рибата кълве.
С жален стон Дейвид се обърна на другата страна, зарови глава под възглавницата.
— О, Господи.
— Десет минути. Ще ти завия закуската.
— Тази жена не е човек. Не може да е.
Джейми се засмя сънено и го избута към ръба на лег лото.
— Ставай и тръгвай на риба, момче!
— Кажи й, че съм умрял в съня си. Умолявам те! — Той махна възглавницата от главата си и успя да докара на фокус силуета на жена си. Тя се усмихна, когато топлата му ръка похлупи гръдта й.
— Върви да ловиш риба и ако се представиш добре, довечера ще бъдеш възнаграден.
— Не всичко се купува със секс — отвърна той с известно достойнство и изпълзя от леглото. — Но аз се купувам. — Спъна се в нещо, изруга, после закуцука към банята, докато жена му се кискаше.
Когато се върна, тя спеше дълбоко. Целуна я разсеяно и излезе с неуверена стъпка.
Джейми бе събудена от разтърсване и шепот, през прозорците вече се процеждаше светлина.
— А? Какво има?
— Лельо Джейми? Събуди се!
— Не и преди да съм си изпила кафето.
— Донесох ти.
Джейми отвори едно размътено око и го насочи към племенницата си. Подуши въздуха и като долови аромата на кафе, въздъхна.
— Ти си моята кралица.
Оливия се разсмя и седна отстрани на леглото, докато тя се надигаше с усилие.
— Направих го специално за теб. Баба и вуйчо Дейвид са излезли, а дядо тръгна към хижата. Каза, че имал да върши канцеларска работа, но просто обича да ходи там и да разговаря с хората.
— Значи той ти е ясен. — Джейми отпи първата глътка със затворени очи. — Е, какво си си наумила?
— Ами… дядо каза, че мога да си взема свободен ден, ако искаш да отидем на екскурзия. Можем да изберем някой от леките маршрути. Ще ми е нещо като практика за планински водач. Всъщност не мога да стана, докато не навърша шестнайсет, въпреки че знам маршрутите по-добре от всички.
Джейми отново отвори едното си око. Оливия бе широко усмихната, в очите й имаше молба.
— Аз също съм ти ясна, нали?
— Тъкмо ще имам повод да взема новата раница. Ще направя сандвичи и разни други неща, докато ти се обличаш.
— Какви сандвичи?
— С шунка и швейцарско сирене.
— Убеди ме. Дай ми двайсет минути.
— Добре. — Оливия излезе тичешком от стаята и остави Джейми да използва първите две от своите двайсет минути, за да се облегне назад и се наслади на кафето.
Беше топло и слънчево. Лятното небе синееше без нито едно облаче. Прекрасен ден, констатира Джейми, и насочи мислите си към настоящето. Напъха крака в старите и надеждни туристически обувки и хвърли изучаващ поглед на племенницата си.
Оливия бе прибрала косата си в бейзболна шапка с надписа „Хижа и къмпинг Ривърс Енд“. Фланелката й бе избеляла, ризата отгоре — разкопчана и с протрити маншети. Обувките й изглеждаха износени и удобни, раницата й бе яркосиня.
На колана си бе закачила компас и нож в кожен калъф.
Джейми реши, че видът й е изключително на професионалист.
— Добре, какво е въведението ти?
— Въведение ли?
— Да, наела съм те да ме водиш днес по маршрута, да ме ориентираш, да превърнеш тази екскурзия в нещо, което ще запомня. Аз не знам нищо. Аз съм градски турист.
— Градски турист?
— Точно така. Моят терен е Родео Драйв и съм дошла тук да се запозная с природата. Искам да получа онова, за което съм си платила.
— Добре. — Оливия изправи рамене и прочисти гърло. — Днес ще направим екскурзия по пътеката на Джон Макбрайд. Този маршрут е лек, пътеката лъкатуши около три километра през Рейн Форест, после се изкачва в продължение на осемстотин метра до района на езерата, който предлага прекрасни гледки. Ъъ… по-опитните туристи често предпочитат да продължат от там по един от по-трудните маршрути, но този избор им дава възможност… ъъ… да се насладят на изглед както към гората, така и към езерата. Е, как беше?
— Не е лошо.
Всъщност Оливия бе цитирала почти дума по дума една от книгите, които се продаваха в магазина за подаръци на хижата. Само се бе съсредоточила да си представи страницата и я бе издекламирала дословно.
Но щеше да се оправи с това. Щеше да се научи да придава по-лично звучене на обясненията си. Щеше да стане най-добрата.
— Така. Като твой водач и представител на хижа и къмпинг „Ривърс Енд“, аз поемам пикника на обяд и обясненията за флората и фауната, които ще срещнем по пътя. С радост ще отговарям на всякакви въпроси.
— Родена си за водач. Тръгваме, когато кажеш.
— Чудесно. Пътеката започва оттук, където се е намирал първият участък на Макбрайд. През хиляда осемстотин петдесет и трета година Джон и Нанси Макбрайд потеглили на запад от Канзас и се установили тук, край Кинолтската гора. Рейн Форест, което буквално означава дъждовна гора.
— Мислех, че дъждовните гори са в тропиците — подхвърли Джейми и запремигва срещу Оливия, докато вървяха към дърветата.
— В Кинолтската долина се намира една от малкото дъждовни гори в районите с умерен климат по света. Тук температурите не се колебаят особено, климатът е мек и падат много валежи.
— Дърветата са толкова високи. Какви са?
— Най-високите са ситкиски смърчове. Разпознават се по люспестата кора. И дъгласови ели. Те израстват много високи и прави. Когато са стари, кората им е тъмнокафява и дълбоко набраздена. После имаме канадска ела. Тя обикновено не се извисява над другите дървета, вирее добре на сянка, така че е от втория пояс. Не расте толкова бързо, колкото дъгласовата ела. Виждаш ли шишарките, пръснати наоколо? — Оливия спря и взе една. — Тази е от дъгласова ела. Забелязваш ли трите връхчета? В гората има много от тях, но няма да видиш фиданки, защото те не виреят на сянка. Животните ги обичат, а мечките ядат и кората.
— Мечки! Олеле!
— О, лельо Джейми.
— Ей, аз съм твоят префърцунен градски клиент, недей да забравяш.
— Да. Няма защо да се боите от мечките, достатъчно е да вземете най-прости предпазни мерки — издекламира Оливия. — Този район е обитаван от черната мечка. Най-сериозният проблем с нея е, че обича да краде храна, така че трябва да съхранявате продуктите и отпадъците по подходящ начин. Никога, никога не оставяйте неприбрана храна или неизмити чинии на мястото, където лагерувате.
— Но ти носиш храна в раницата. Ами ако мечките я надушат и ни подгонят?
— Завила съм я в двоен пласт найлоново фолио, така че няма да я надушат. Но ако се появи някоя мечка, не бива да се вдига много шум. Трябва да се стои спокойно, за да може животното да се оттегли.
Стигнаха до края на поляната и навлязоха между дърветата. Почти веднага светлината стана мека и зелена, само тук-таме през короните на дърветата се процеждаха слънчеви лъчи. Приличаха на тънки пръсти, бледи, прозрачни и красиви. Земята бе застлана с шишарки, с дебел килим от мъх и папрат. Зеленината покриваше света в множество различни форми и безкрайно изобилие от растителни видове.
Дрозд нададе пронизителен крясък и се стрелна край тях, раздвижвайки леко въздуха.
— Тази гора сякаш е от сътворението.
— Нищо чудно да е така. Мисля, че тя е най-прекрасното кътче на света.
Джейми сложи ръка на рамото й.
— Знам. — „И кътче безопасно, девствено като дете“. — Разказвай ми какво виждам, докато вървим, Ливи. Описвай ми го така, че да ме развълнува.
Движеха се с умерено темпо. Оливия полагаше големи усилия да поддържа ритъма на туристически водач. Но гората винаги я пленяваше. Чудеше се защо изобщо трябва да обяснява, когато всичко бе пред очите им.
Светлината бе толкова мека, че кожата й сякаш я попиваше, а въздухът бе така наситен с аромати, че почти я замайваше. Елите, влагата, гниещите дънери, които бяха източник на нов живот. Измамно крехкия вид на мъха, който се разстилаше навсякъде. Звуците — хрущящите под обувките иглички и шишарки, прошумоляването на дребни животинки, които се стрелкаха насам-натам по неотложните си дела, крясъците на птиците, внезапният, изненадващ ромон на поточе — за нея всичко се сливаше в особен, неповторим покой.
Това бе нейната катедрала, по-величествена и определено по-свята от храмовете в Рим и Париж. Тази земя живееше и умираше всеки ден.
Тя посочи кръг гъби, Които добавяха пъстрота със своето жълто и бяло, лишеите, които покриваха дебелите стволове на дърветата, подобните на тънки крилца семена, пръснати от величествените ситкиски смърчове, сложната плетеница на пълзящите кленове, които предпочитаха да растат край пътеката.
Заобикаляха дънери, обрасли с мъх и млади филизи, промъкваха се през гъсталаци от перести папрати и откриха, благодарение острото око на Оливия, орел, властващ над тази територия, в клоните високо горе.
— Почти никой не използва тази пътека — каза Оливия, — защото първата й отсечка е частна. Но оттук нататък пътеките започват да се съединяват с нея и вече се срещат хора.
— Не обичаш ли да срещаш хора, Ливи?
— В гората не особено — усмихна се тя смутено. — Обичам да си мисля, че тя е моя, и никой няма да ме накара да се откажа от това. Разбираш ли? Слушай. — Тя вдигна ръка и затвори очи.
Заинтригувана, Джейми стори същото. Чу тих звън на китара и едва-едва долови весела кънтри мелодия.
— Хората унищожават магията — напълно сериозно заяви Оливия, после пое по стръмната част от пътеката.
Докато се изкачваха, до ушите им достигнаха нови звуци. Глас, детски смях. Дърветата започваха да се разредяват, слънчевите лъчи проникваха все по-обилно и накрая онзи мек зелен полумрак изчезна.
Езерата се простираха в далечината, искрящи на слънцето, осеяни с лодки. Високите върхове пронизваха небето, а падините, долините и клисурите се врязваха и лъкатушеха подножието им.
Джейми седна и смъкна ризата, за да напече ръцете си на слънцето.
— Има различни видове магия — усмихна се тя, когато Оливия свали раницата от раменете си. — Не е задължително да си сама, за да попаднеш във властта й.
— Вероятно. — Тя внимателно разопакова храната, термоса, после седна по индиански и подаде на Джейми бинокъла.
— Може би ще успееш да зърнеш вуйчо Дейвид и баба.
— Може би вуйчо ти Дейвид е скочил зад борда и е доплувал до вкъщи. — Джейми вдигна със смях бинокъла. — О, има лебеди! Обичам да ги гледам. Как само се плъзгат по водата. Трябваше да си взема камерата. Не знам защо никога не се сещам за нея.
Свали бинокъла, за да си вземе от сандвичите, които Оливия бе нарязала на абсолютно равни половинки.
— Тук винаги е красиво. Независимо от сезона, независимо от часа.
Откъсна се от пейзажа и забеляза, че Оливия я гледа настойчиво. Леко настръхна от този преценяващ поглед.
— Какво има?
— Трябва да те помоля за една услуга. Няма да ти хареса, но съм мислила много за това. Важно е. Искам да ми намериш един адрес. — Оливия стисна устни, после въздъхна. — Става дума за полицая, онзи, който ме доведе у вас тогава. Името му е Франк. Спомням си го, но не много добре. Искам да му пиша.
— Но, Ливи, защо? Той не може да ти каже нищо повече от онова, което мога да ти кажа аз. Не е добре за теб да мислиш толкова много за тези неща. Излишно се тревожиш.
— Положително е по-добре да знаеш, отколкото да се губиш в догадки. Той беше мил с мен. Дори само да му напиша, че помня това, пак ще се почувствам по-добре. И… той беше там онази нощ, лельо Джейми. Теб те нямаше. Аз бях сама, докато той не дойде и не ме намери. Искам да говоря с него.
Тя се извърна и отправи поглед към езерата.
— Ще му кажа, че баба ми и дядо ми не знаят за писмото. Няма да лъжа. Но трябва да опитам. Знам само, че името му е Франк.
Джейми затвори очи и сърцето й леко се сви.
— Брейди. Името му е Франк Брейди.