Нора Робъртс
Краят на реката (34)

Глава 33

Чудовището се беше върнало. Миришеше на кръв. Звуците, които издаваше, всяваха ужас.

Тя нямаше друг избор, освен да тича. Този път — към него.

Великолепната приказна гора, която някога бе неин рай, която винаги бе смятала за свое убежище, изведнъж се превърна в кошмар. Величествено извисяващите се дървета вече не бяха свидетелство за жизнеността на природата, а жива клетка, която можеше да се затвори около нея и да скрие него. Блестящият килим от мъх бе коварно тресавище, което засмукваше обувките й. Тя си проби път през папратите, като брулеше мокрите им листа и оставяше след себе си само лепкави пръчки. Подхлъзна се на гнил пън и унищожи младите филизи, избуяли около него.

Зелени сенки се плъзгаха пред нея, покрай нея, зад нея и сякаш шептяха името й.

„Ливи, любов моя, нека ти разкажа приказка.“

Дъхът излизаше от дробовете й на хлипове, натежал от страх и мъка. Кръвта, с която още бяха изцапани пръстите й, бе станала леденостудена.

Дъждът валеше, лееше се неспирно в брулените от вятъра корони на дърветата и се процеждаше кротко на струйки по обраслата с лишеи кора. Просмукваше се в жадната земя, докато целият свят се насити с влага, напращя и сякаш затръпна в очакване.

Тя забрави дали е преследвач или преследвана, само някакъв дълбок първичен инстинкт й подсказваше, че движението означава оцеляване.

Ще го намери или той ще намери нея. И всичко ще свърши по някакъв начин. Само не бива да се превръща в страхливка. И ако на този свят има справедливост, ще открие мъжа, когото обича. Жив.

Сви пръсти и скри в дланта си кръвта, която знаеше, че е негова, скъта я като надежда.

Мъглата се стелеше около обувките й, раздвояваше се пред дългите й, решителни крачки. Сърцето й блъскаше в гърдите, в слепоочията, във върховете на пръстите с див, напорист ритъм.

Чу изпукване над главата си, внезапен трясък, и отскочи встрани, когато прекършен от влагата, вятъра и времето клон рухна на земята.

Всяка малка смърт означаваше нов живот.

Тя сложи ръка на единственото оръжие, което имаше, с ясното съзнание, че би убила, за да живее.

И през наситената зелена светлина, в която витаеха тъмни сенки, видя чудовището, каквото си го спомняше в своите кошмари.

Покрито с кръв, вперило очи в нея.

Гневът, избликнал колкото от омразата, толкова и от страха, вля в нея някаква горчива сила.

— Къде е Ноа? Какво си му направил?

Той бе на колене, притискаше ръка към хълбока си, откъдето бликаше кръв. Болката бе така силна, че го пронизваше до мозъка на костите.

— Ливи… — прошепна като молба, като молитва. — Бягай!

— Бягала съм от теб цял живот. — Тя пристъпи по-близо, тласкана от потребност, дремала у нея още от детството. — Къде е Ноа? — попита повторно. — Кълна се, ще те убия, ако си ми отнел още някого, когото обичам.

— Не аз. Нито тогава, нито сега. — Зрението му се размъти. Оливия сякаш се полюшваше пред него, висока и стройна, с очите на майка си. — Той е наблизо. За Бога, бягай!

В същия миг чуха шум в храстите. Тя се завъртя на там и сърцето й подскочи с надежда. В краката й, сърцето на Сам замря от ужас.

— Стой далеч от нея!

Единствено волята му помогна да се изправи. Опита се да бутне Оливия зад себе си, но само рухна на рамото й.

— Трябваше да умреш в затвора! — Лицето на Дейвид бе мокро и изцапано с кръв. Ножът в ръката му беше окървавен. — Нищо от това нямаше да се случи, ако просто си беше умрял.

— Вуйчо Дейвид! — Потресена да го види тук, с див поглед, с окървавени дрехи, тя пристъпи към него. Със сила, породена от отчаянието, Сам я дръпна назад и я притисна силно до себе си.

— Той я е убил! Чуй ме. Той я е убил. Желаел я е, а не е можел да я има. Не го доближавай.

— Дръпни се от него, Ливи! Ела тук при мен.

— Бягай! — настойчиво произнесе Сам. — Избягай, както тогава, и се скрий някъде. Намери Ноа.

— Знаеш, че не бива да го слушаш. — Усмивката на Дейвид смрази кръвта й. — Представи си какво бе направил с майка ти онази нощ. Изобщо не беше достоен за нея. Изобщо не бе подходящ. А аз винаги съм се грижил за теб, нали, Ливи?

— Джули никога не те е желала — каза Сам с неясен и слаб глас, мобилизирал последни сили, за да остане в съзнание. — Никога не е обичала друг освен мен.

— Млъкни! — Пародията на усмивка премина в озъбена гримаса. Лицето му се обля в тъмна, грозна моравина. — Трябваше да съм аз. Тя щеше да дойде при мен, ако ти не се бе пречкал.

— О, Господи! Боже мой… — Оливия впери поглед във вуйчо си и се приготви да поеме тежестта на баща си. — Ти! Ти си бил!

— Трябваше да ме послуша. Аз я обичах. Винаги съм я обичал. Тя беше така красива, така съвършена… Бих се отнасял с нея като с ангел. Той какво направи за нея? Теглеше я надолу, караше я да страда, мислеше само за себе си.

— Прав си. Държах се зле с нея. — Сам политна срещу Оливия и промърмори: — Бягай! — Но тя само поклати глава и остана с него. — Не я заслужавах.

— Щях да й дам всичко. — От очите на Дейвид рукнаха сълзи и ръката, която държеше ножа, увисна. — С мен никога нямаше да е нещастна. Примирих се с по-малко хубавата и дадох на Джейми всичко, каквото бих дал на Джули. Защо трябваше да се примирявам? Накрая тя щеше да се разведе с теб. Когато най-сетне видя какво представляваш. Тогава трябваше да дойде при мен. Трябваше!

— Отишъл си в къщата онази нощ.

Мястото около раната беше изтръпнало. Сам се изправи с усилие, затаи дъх и се помоли силите му да стигнат, за да се отдръпне от дъщеря си.

— Знаете ли колко кураж ми бе нужен, за да отида при нея и да й разкрия сърцето си? Тя ме пусна да вляза, усмихна ми се. Правеше изрезки от вестниците и си беше сипала чаша вино. Пуснала си бе музика, любимия й Чайковски. Каза, че й било приятно да си има компания.

— Тя ти се доверяваше.

— Излях душата си пред нея. Казах й, че я обичам, че винаги съм я обичал. Че я желая. Че ще напусна Джейми и че можем да заживеем заедно. Тя ме гледаше, сякаш съм се побъркал. Отблъсна ме, когато се опитах да я прегърна. Каза ми да си вървя и да забравим какво съм й говорил. Да забравим — злобно изрече той.

— Тя обичаше баща ми — промърмори Оливия. — Обичаше баща ми!

— Там й бе грешката! Аз само се опитах да я убедя, че греши, само исках да я накарам да разбере. Ако не беше се борила с мен, нямаше да разкъсам халата й. После се нахвърли и ми закрещя да се махам от къщата. Заплаши, че ще каже всичко на Джейми. Нарече ме отрепка. Отрепка! Закани се никога повече да не се среща с мен, да не говори с мен. Аз… аз не можех да я слушам, думите й бяха кощунство! Обърна ми гръб, сякаш бях някакво нищожество. И ножиците се озоваха в ръката ми. После се оказаха забити в нея. Струва ми се, че тя пищеше… — тихо промълви той. — Не съм сигурен. Не знам. Спомням си само кръвта. — Очите му отново се фокусираха и се приковаха в Оливия. — Стана случайно, наистина. Един миг, една ужасна грешка. Но нямаше как да върна нещата назад, нали? Нямаше как да ги променя.

Оливия си заповяда да се успокои. Раната на баща й кървеше силно. Не се съмняваше, че е способна да изпревари вуйчо си в гората и да се освободи от преследването му. Но нима можеше да остави баща си? Нима можеше отново да избяга и да се скрие?

Не, щеше да остане, да го защити. И да се моли някой да й се притече на помощ.

— Ти ме прегръщаше, докато плачех за нея.

— Аз също плачех. — Дейвид се вбеси, че тя не разбира. Също като майка си! Също като Джули. Ако тя само ме беше послушала, това нямаше да се случи. Защо трябваше да плащам за нея? Той беше този, който й причиняваше болка, той беше този, който заслужаваше да плати. Трябваше да се спасявам, да спасявам живота си. Да се махна от там. Имаше толкова много кръв, едва не повърнах.

— Как се измъкна от къщата и се прибра у вас? — попита Оливия и напрегна слух за някакъв звук. Чуваше се само ромоленето на дъжда. — Леля Джейми не видя ли кръвта?

— Съблякох дрехите си, свих ги на вързоп. Излязох навън, при басейна, и отмих кръвта. Всичко отмих от себе си. В кабината за преобличане винаги имаше резервно облекло, никой нямаше да забележи. От своите можех да се отърва по-късно, в някой контейнер за боклук в града. Върнах се отново в къщата, защото си мислех, че може да е било сън. Ала не беше. Стори ми се, че те чух горе, ала не бях сигурен.

— Събудих се. Чух мама да вика.

— Да, по-късно разбрах. Трябваше да се прибирам, в случай че Джейми се е събудила и е видяла, че съм излязъл. Едва когато те донесоха у дома, започнах да се безпокоя дали не си ме видяла. Дали не си чула. Двайсет години съм се питал. И съм чакал.

— Не, не бях те видяла. Изобщо не знаех.

— Щеше да си остане така. Всички се бяха примирили и не желаеха да си спомнят. До книгата. Как можех да бъда сигурен? Как можех да знам с положителност, че не си чула гласа ми, че не си погледнала през прозореца и не си видяла колата ми? Съсипах живота си, не разбирате ли? Направил бях всичко, за да потръгне, за да се реванширам за онази единствена нощ.

— Ти остави баща ми да гние в затвора.

— Аз също бях в затвор. — От очите му покапаха сълзи. — Аз също плащах. Знаех си, че ще станеш същата като нея. Знаех си, че когато се стигне до избор, ще избереш него. Винаги съм те обичал, Ливи. Ти трябваше да си наша дъщеря! Моя и на Джули. Но с това вече е свършено. Трябва да се защитя. Трябва да сложа край.

Той се хвърли към нея и замахна с ножа.

 

 

Беше като в съня му — мракът, дърветата, шепота на дъжда и воя на вятъра. Можеше да тича, докато сърцето му изскочи от гърдите, и пак нямаше да я намери. Всяко прошумоляване го караше да поема в нова посока, всеки крясък на нощна птица му се струваше като нейния глас.

Сковаващият костите ужас, че ще стигне твърде късно, че никога няма да се пробуди от този кошмар и да я намери сгушена до себе си, го караше да тича още по-бързо.

Тя бе някъде в безкрайния объркан лабиринт на гората. Някъде, където просто не можеше да я достигне.

Спря, облегна се на огромна ела, за да проясни обърканите си мисли. Въздухът бе така наситен с влага, че всяко вдишване сякаш пълнеше дробовете му с вода. Рамото му гореше, бялата носна кърпа, вързана върху раната, отдавна бе станала червена.

Постоя за миг съвсем неподвижно и се ослуша. Дали това бяха гласове, или чуваше само дъжда? Звукът сякаш идваше от десетки различни посоки, а после заглъхна. Единственият компас, който му бе останал, бе интуицията. Довери й се и тръгна на запад.

Този път, когато Оливия изпищя, той вече беше наблизо.

Сам я бутна встрани и с малкото сила, която му бе останала, блъсна тялото си в това на Дейвид. Когато ножът го прониза отново, не почувства нищо освен отчаяние. Залитна и падна, а Оливия скочи на крака и се опита да го подхване.

Всичко стана много бързо, баща й се изплъзна от ръцете й, чу се шум от тичащи стъпки, които шляпаха по прогизналата земя, и ножът внезапно бодна врата й.

— Пусни я! — Стъпил стабилно, Ноа държеше пистолета в класическа полицейска хватка. Страхът течеше като гореща река в кръвта му.

— Ще я убия! Знаеш, че ще я убия. Хвърли пистолета или ще прережа гърлото й и ще приключа с всичко това.

— И ще се лишиш от прикритието си? Не мисля. — „О, Господи, Лив, не мърдай!“ Погледна лицето й, видя потресеното изражение в очите, тънката червена струйка, която се процеждаше по източената й шия. — Дръпни се от нея, отстъпи назад!

— Сложи пистолета долу! — Дейвид повдигна брадичката й с плоската страна на ножа. — Тя е мъртва, чуваш ли? Мъртва е, ако не го направиш веднага.

— Той и без друго ще ме убие.

— Млъквай! Млъквай, по дяволите! — Бодна я отново и тя видя как ръцете на Ноа трепнаха, после започнаха да се отпускат.

— Не го прави! Не я наранявай…

— Сложи го долу!

Гласовете им бучаха в главата й, видя решението в очите на Ноа.

— Той ще ме убие, независимо какво ще направиш. После ще убие и теб. Не му позволявай да отнеме живота на още един човек, когото обичам! Не му позволявай да спечели… — Ръката й стисна студения метал на ножиците, измъкна ги с един замах и яростно ги заби в бедрото на Дейвид.

Той извика пронизително, ръката с ножа подскочи, после увисна. Оливия се отдръпна, изтегли ножиците и ги насочи напред, когато той се хвърли към нея.

Прокънтя изстрел и тя видя как яркият цвят на кръвта разцъфва високо на гърдите му, видя озадаченото и изплашено изражение в очите му, когато политна и се стовари върху нея.

Не отстъпи назад. И никога нямаше да се запита дали бе имала време да го стори. Убийствените остриета на ножиците се плъзнаха удивително лесно в корема му.

Тежестта му я събори на земята. Преди да успее да се претърколи встрани, Ноа я издърпа нагоре и я притисна към себе си. Ръцете му, досега толкова уверени, започнаха да се тресат.

— Ти си добре! Ти си добре — повтаряше той, докато я опипваше с треперещи пръсти. — Порязал те е. — Докосна нежно врата й. — О, Господи, Лив…

Отново бе стисната здраво в обятията му, потънала в тях. Главата й олекна и сякаш закръжа някъде току зад раменете му.

— Мислех, че може да те е убил. Видях кръвта и си помислих… Не! — Тя се дръпна, хванала лицето на Ноа между дланите си. — Татко! — Откъсна се от него и се свлече на земята до баща си.

— О, не, не, не! Недей. Моля те! Съжалявам. Съжалявам, татко. — Нямаше друго, освен ръцете си, с което да притисна раната, за да спре кървенето.

— Не плачи, Ливи. — Сам вдигна ръка и докосна лице то й. — Така е най-добре за мен. Времето ми и без това изтича. Нужно ми беше да те видя отново. Това бе последното нещо, което трябваше да свърша. Имаш очите на майка си. — Той се усмихна едва-едва. — Винаги си ги имала. Разочаровах я в толкова много отношения.

— Недей, моля те, недей! — Тя притисна лице към тила му. — Ноа, помогни ми!

— Ако бях това, което трябваше да бъда, което тя вярваше, че мога да бъда, Джули щеше да е още жива.

— Не говори сега. Трябва да спрем кървенето. Скоро ще ни намерят. — Ръцете й непохватно заподмятаха ивиците плат, които Ноа й подаде. — Търсят ни, ще те закараме в болницата.

— Ти си умно момиче, знаеш, че няма смисъл. — Очите му започваха да се замъгляват, но той ги обърна към Ноа. — Умна е, нали, Брейди?

— Така е. — Той откъсна ново парче от ризата си за раната в хълбока на Сам. — Затова я послушай.

— Предпочитам да умра като герой. — Краткият му смях завърши с мъчителна кашлица. — Тук вътре има достатъчно от някогашното ми аз, за да изпитвам по-скоро удоволствие от това. Онзи кучи син мъртъв ли е?

— Като Мойсей — отвърна Ноа.

— Благодаря на Бога! — Болката се оттегляше. — Ливи… — Той хвана ръката й. — Когато те търсех онази нощ, когато ти ме видя, нямаше да ти сторя нищо лошо.

— Знам това, знам. Не ме напускай сега, точно когато те намерих отново.

— Съжалявам, Ливи. Исках да ме погледнеш веднъж, само веднъж, и да разбереш кой съм. Накрая все пак се опитах да те защитя. Може би това ще компенсира донякъде годините, през които не съм го правил. — Пред очите му всичко се залюля и помръкна. — Напиши книгата, Брейди! Кажи истината.

— Разчитай на мен.

— Грижи се за моето малко момиче. Целуни ме за сбогом, Ливи, любов моя…

Със стегнато от плач гърло тя притисна устни към бузата му. И почувства как ръката му се отпусна в нейната. Скръбта й се изля в протяжен глух стон.

Ноа седеше до нея, докато тя люлееше тялото на баща си и ридаеше в дъжда.

 

 

Оливия поспа, защото Ноа насила я бе накарал да вземе успокоителни. Когато се събуди, замаяна от лекарствата, мъката и шока, бе вече пладне.

Чу песента на птиците и усети топлината на слънцето върху лицето си. Отвори очи и го видя да седи до нея.

— Не си спал.

Той държеше ръката й, сякаш никога нямаше да я пусне.

— Дремнах малко.

— Всичко, което се случи, е още в главата ми, но сякаш е обвито в памук.

— Просто го остави така засега.

Изглежда толкова прекрасен, помисли си тя. Толкова неин е тези уморени очи и набола брада.

— Ти ми спаси живота.

— Това влиза в задълженията ми. — Наведе се да я целуне. — Не ме карай да го правя отново.

— Дадено. Как е рамото ти?

— Ами, бих могъл да кажа, че нищо му няма, но защо да те лъжа? Адски боли.

Тя се надигна, запретна ръкава на фланелката му и притисна устни към превръзката.

— Благодаря. Защо не опиташ да поспиш още малко?

— Не, наистина имам нужда да изляза навън. — Погледна го в очите. — Имам нужда да се разходя. Ела с мен в гората, Ноа.

Тя се облече и го хвана за ръката.

— Семейството ми?

— Още спят. Баба ти и дядо ти седяха с Джейми почти до зори.

Тя кимна и тръгна тихичко към вратата.

— Твоите родители?

— В свободната стая са.

— Всички те ще имат нужда от нас. А аз имам нужда първо от това.

Поеха по задното стълбище и излязоха през кухнята.

— Баща ти — поде тя, — като че ли не знаеше дали да се гордее с теб, или да е ужасен, когато ни намериха. — Въздъхна и си пое дълбоко въздух. — Струва ми се, че изпитваше и едното, и другото.

— Той ме научи да боравя с пистолет, да се отнасям с уважение към оръжието. Макар да се надяваше никога да не ми се налага да го използвам.

— Аз също съм объркана, Ноа. През всичките тези години мислех, че баща ми е убиец, най-долен убиец. Загубих го, когато бях четиригодишна и сега го намерих отново. Намерих го по начин, който променя всичко. И никога няма да мога да му го кажа.

— Той знаеше.

— По-леко ми е да приема, че е така, да вярвам, че е разбрал. — Тя стисна по-силно ръката му. Вече навлизаха в гората. — Не избягах. Не го изоставих. Този път не избягах и не се скрих. Мога да понеса всичко останало, защото този път не избягах.

— Лив, ти му даде тъкмо онова, което искаше в края на живота си. Да го видиш, да го познаеш. Той ми каза, че това е единственото, което му е нужно, преди да напусне този свят.

Тя кимна. Думите му попиха в скръбта й.

— През целия си живот съм обичала вуйчо си. Поставила го бях на мястото на баща си, възхищавах му се, доверявах му се. А той не е бил такъв, за какъвто го мислех, както и баща ми не е бил такъв, за какъвто го мислех. О, Господи! Ноа, как ще го понесе леля Джейми? Как ще живее с това?

— Има теб, семейството ви. Ще се съвземе.

— Надявам се да остане тук. Поне за известно време. Да поживее тук и да се излекува.

— Струва ми се, че й е нужно да чуе от теб тъкмо това.

Оливия кимна отново и се облегна леко на рамото му.

— Умееш да отгатваш какво имат нужда да чуят хората. — Въздъхна. — Боях се, че няма да мога да дойда в гората и отново да почувствам онова, което винаги съм чувствала. Но мога. Толкова е красиво. Толкова е живо. И няма никакво чудовище.

— Никога повече.

— Обичам това място. — То я бе подслонило, дало й бе живот. Сега тя имаше избор. Да остане в миналото или да тръгне към бъдещето. Пусна ръката на Ноа и се завъртя в кръг.

— Но знам и едно друго кътче, на брега. С прекрасна стара гора и изглед към Тихия океан, чиито вълни се разбиват в скалите. — Спря и го погледна сериозно в очите. — Там би трябвало да построим къщата.

Ноа стоеше и я гледаше, зашеметен от обзелите го бурни чувства, които постепенно преминаха в тиха радост.

— Колко спални?

— Пет, както се договорихме.

— Добре. Камък или дърво?

— И двете. — Устните й потрепваха, очите й грееха.

Той кимна и пристъпи към нея.

— Кога започваме?

— Веднага щом ми предложиш да се омъжа за теб, което досега все пропускаш да сториш.

— Знаех си, че съм забравил нещо. — Оливия се разсмя и той я грабна в прегръдките си. — Но толкова дълго те чаках. — Докосна устните й със своите, после я целуна. — Не ме карай да чакам повече. Омъжи се за мен.

— Добре. — Тя обхвана лицето му с длани. — Сред гората и цветята. И то скоро. — Усмихна му се и го притегли към себе си да докосне бузата му с устни. — Обичам те, Ноа! Искам да заживея с теб. Веднага! И двамата сме чакали достатъчно дълго.