Нора Робъртс
Краят на реката (31)

Глава 30

Не можеше да диша. Главата й звънтеше, бесни, трескави камбани вибрираха в черепа, ехтяха надолу по гръбнака, биеха във вцепенените й крака, докато тя се свлече на ръце и колене и започна да се бори за въздух като удавник.

Изпита ужасно желание да изпълзи и да се скрие.

В стенния гардероб, в тъмното.

Пребори се с него, както и с бодежите в гърдите, причинени от паниката. Притисна ръка в ризата си, после се взря в дланта й, изненадана, че не е покрита с кръв.

Чудовището бе тук.

В къщата. Влизало бе в къщата. Тази мисъл се изкикоти зловещо в ушите й, тя скочи на крака и се препъна в раницата, която беше изпуснала. Полетя напред от инерцията и падна на леглото, с пръсти на сантиметри от стеблото на съвършената бяла роза.

Дръпна ръката си, сякаш цветето беше отровна змия, готова да я клъвне.

Отстъпи назад с разширени очи, в гърлото й напираше писък.

В къщата, помисли си тя отново. Идвало бе в къщата. А баба й беше сама долу в кухнята. Ръката й трепереше, ала посегна към ножа на колана и го дръпна от калъфа толкова силно, че острието изсвистя по кожата. И тихо пристъпи към вратата.

Вече не беше безпомощно дете и щеше да защити хората, които обичаше.

То едва ли бе още тук. Опитваше да убеди сама себе си, да мисли логично, но още усещаше вкуса на страха.

Промъкна се в коридора, долепила гръб до стената, наострила уши за някакъв звук, дръжката на ножа пареше дланта й.

Тръгна тихо от стая в стая, предпазливо, както се прокрадваше към елените. Провери навсякъде за някакъв знак, някаква миризма, някаква промяна във въздуха. С разтреперени колене доближи вратата за тавана.

Дали би се скрило там, където бяха заключени спомените? Дали би се досетило някак, че всичко ценно, свързано с майка й, е грижливо прибрано там, горе, където свършваше тясното стълбище?

Представи си как тя самата тръгва нагоре, как изкачва стъпалата и старото дърво проскърцва тихо под тежестта й. И после го вижда да стои там, до сандъка, чийто капак е отворен и парфюмът на майка й изпълва спарения въздух.

Окървавените ножици са в ръката му, безумните очи на чудовището я гледат от лицето на нейния баща.

Почти пожела да е така, докато пръстите й трепереха върху дръжката. Тогава ще вдигне ножа и ще го прониже, както някога той бе пронизал майка й с ножиците. И ще сложи край на всичко това.

Ала ръката лежеше безсилно върху дръжката, челото й бе опряно на вратата. За пръв път от двайсет години отчаяно й се искаше да заплаче, а не можеше.

Чу се шум на кола, която завиваше по пътя, Оливия бутна резето и изтича на омекналите си крака до прозореца.

Автомобилът и бе непознат и в първия момент страхът я заля отново, но бързо премина в облекчение, когато видя Ноа да слиза от него. Вкопчила ръце в перваза, тя огледа дърветата, удължаващите се сенки.

Дали беше някъде там? Дали я наблюдаваше?

Обърна се рязко с отчаяното желание да хукне надолу, да излее ужаса си пред някого, да се освободи от него.

И си помисли за Вал.

Не, не, не биваше да я плаши така. Трябваше да се справи сама. Внимателно прибра ножа, но остави калъфа незакопчан.

Облегна се отново на стената и започна бавно и равномерно да си поема въздух. Щом чу стъпките на Ноа по стълбите, се върна обратно в коридора.

— Тя започва да става по-благосклонна към мен. Попита ме дали обичам свински пържоли на скара.

— Дай да ти помогна. — Колко сигурен беше гласът й, удиви се Оливия. Колко спокоен. Взе куфарчето с лаптопа и му остави пътната чанта и дрехите. — Стаята за гости е ето тук. Има отделна баня.

— Благодаря. — Ноа я последва вътре и като се оглеждаше, остави багажа си на леглото. — Далеч по-примамливо е от палатка на къмпинга. И познай кой е тук?

— Тук?

Очите му се присвиха, когато чу изтънелия й глас.

— Какво има, Лив?

Тя поклати глава, приседна на ръба на леглото. Трябваше й една минута, само една минута.

— Кой е тук?

— Родителите ми. — Той я погледна по-внимателно, седна до нея и взе ръката й. Тя бе влажна и студена.

— Франк? Франк е тук? — Ръката й се обърна, вкопчи се в неговата.

— В хижата — бавно изрече Ноа. — Запазили са си стая преди известно време. Искам да ми кажеш какво не е наред.

— Ще ти кажа. — Тя безсилно отпусна глава на рамото му. — Аз го помолих да дойде. Когато бях в Ел Ей. Отидох у тях и го помолих да дойде, ако може. И той дойде.

— Баща ми държи на теб. Винаги е държал.

— Знам. Като затворен кръг е, който продължава да се върти. Всички ние се въртим и въртим. Не можем да спрем, просто не можем да спрем, докато всичко не приключи. Той е идвал тук, Ноа.

— Кой?

Тя се изправи и макар лицето й още да бе бледо, погледът й не трепна.

— Баща ми. Идвал е в къщата.

— Откъде знаеш?

— На леглото ми има роза. Бяла роза. Той иска да знам, че се е върнал.

Единствената промяна у Ноа бе суровото изражение, което се появи в очите му, студения блясък в зеленото.

— Стой тук.

— Аз огледах. — Ръката й стисна още по-силно неговата. — Вече огледах цялата къща. С изключение на тавана. Не можах да се кача на тавана, защото…

— И слава Богу, че не си могла. — Стомахът му закипя при мисълта за това. — Остани тук или слез долу при баба си.

— Не, ти не разбираш. Не можах да се кача, защото исках той да е там. Защото исках да го намеря там и да го убия. Да убия баща си. Бог да ми е на помощ, представих си толкова ясно как забивам ножа в гърдите му. Как кръвта му потича по ръцете ми. Исках го, исках го… Каква съм тогава?

— Човек — каза сопнато Ноа и думата изплющя като шамар.

Оливия отскочи и потръпна.

— Не! Щях да съм като него.

— Качи ли се на тавана, Оливия?

— Не. Залостих вратата отвън.

— Залости тази отвътре и ме чакай.

— Не отивай.

— Той не е тук. — Ноа се изправи. — Но ще се почувстваш по-добре, ако се уверим в това. Заключи вратата — нареди той. — И чакай.

Отвратена от себе си, Оливия стори тъкмо това. Скри се, както се бе крила преди. Когато Ноа се върна, тя му отвори и го погледна с празни очи.

— Там няма никого. Не видях никакви признаци да е влизано. Трябва да кажем на баба ти.

— Тя ще се изплаши.

— Трябва да знае. Виж дали не можеш да откриеш дядо си. Обади се в хижата. Аз ще се обадя на моите родители. — Той докосна бузата й с кокалчетата на пръстите си. — Ще се почувстваш по-добре, когато твоето ченге дойде тук.

— Да. Ноа — сложи ръка тя на лакътя му, — когато те видях да слизаш от колата преди малко, разбрах, че мога да се облегна на теб. Исках да го сторя.

— Но ако ти кажа, че ще се погрижа за теб, ще се вбесиш, нали?

Тя се засмя неубедително и отново седна на леглото.

— Да, не веднага, защото сега не съм на себе си, но по-късно.

— Е, след като не си на себе си, ще рискувам. Ще се погрижа за теб. — Той хвана лицето й между дланите си и я целуна. — Повярвай ми. А сега се обади на дядо си.

 

 

Поел бе риск. Толкова глупав и удовлетворяващ риск. Като нищо можеха да го хванат.

И после какво?

Още не бе готов за това. Още не. Седнал в стаята си, той вдигна чашата бърбън с леко трепереща ръка.

Но не от страх. От вълнение. От прилив на жизненост.

В продължение на двайсет години не бе имал друг избор, освен да спазва правилата. Да върши, каквото се очаква. Да играе играта. Как би могъл да знае, как би могъл дори да си представи какво е да се отърсиш от всичко това?

Че е така ужасяващо. Така освобождаващо.

Тя щеше да се досети какво означава розата. Едва ли бе забравила символичното й значение.

Татко си е дошъл.

Отпи отново, почувствал мощен прилив на сила след толкова години безсилие.

Малко оставаше да го пипнат. Какво невероятно съвпадение. Едва се беше измъкнал от къщата през задната врата — не беше ли възхитително, че хора като тях вярват в добрата фея, която бди над тях, и оставят вратите незаключени, когато ги видя да излизат от гората.

Ливи, малката Ливи и сина на ченгето. Ирония, достатъчна за всякакъв сценарий. Цикълът, кръгът, капризите на съдбата, която бе пожелала дъщерята на жената, която бе обичал, да се свърже със сина на ченгето, разследвало убийството й.

Джули, неговата красива Джули.

Мислил бе, че ще е достатъчно само да сплаши Ливи, за да я накара да си спомни онази кървава нощ, да си спомни онова, което бе видяла и от което бе избягала.

Откъде можеше да знае, след всичките тези години, че ще я гледа как прегръща друг мъж, и ще вижда Джули? Джули, притиснала онова дълго и стройно тяло към друг?

Откъде можеше да знае, че ще си спомни, като в някакъв трескав сън, какво е да унищожиш онова, което обичаш? И че ще почувства отчаяна нужда да го направи отново?

И когато го стореше… той взе ножа и го обърна под светлината на лампата… всичко щеше да свърши. Кръгът най-сетне щеше да се затвори.

Нямаше да остане нищо от жената, която го бе отблъснала.

 

 

— Ще трябва да вземеш необходимите предпазни мерки. — Франк седеше в дневната на Макбрайд и кръвта му играеше. Отново на работа, мислеше си той. За да приключи случая, който никога не бе възприемал като окончателно решен.

— Докога? — попита Оливия. Най-много се тревожеше за баба си. Но кризата сякаш бе вдъхнала сили на Вал. Тя седеше с изправени рамене, будни очи и стиснати устни.

— Докогато трябва. Ще избягваш да излизаш сама, ще оставаш в компанията на други хора, колкото е възможно по-дълго. И ще започнеш да заключваш вратите.

Оливия бе имала време да се успокои, да размисли. Така че кимна.

— Наистина не можем да предприемем нищо, нали?

Франк си спомни малкото момиченце в стенния гардероб, протегнало ръчички към него. Сега Оливия беше жена, не можеше просто да я вземе на ръце и да я занесе на сигурно място.

— Ще бъда откровен с теб, доколкото мога, Ливи. За сега той не е сторил нищо, в което можем да го обвиним.

— Следене — каза сърдито Ноа. — Нарушаване неприкосновеността на дома. Проникване в чужда собственост.

— Най-напред ще трябва да го докажеш. — Франк вдигна ръка. — Ако успеем да докажем това, полицията вероятно ще го предупреди, но едва ли ще може да стори нещо повече. Телефонно обаждане без конкретни заплахи, подарък и цвете, оставено в незаключена къща. Той вероятно ще каже, че просто е искал да установи контакт с дъщеря си, която не е виждал от двайсет години. Няма закон, който да забранява това.

— Той е убиец. — Роб престана да крачи нервно напред-назад и сложи ръка на рамото на Оливия.

— Който е излежал присъдата си… И всъщност… — Франк обиколи с поглед лицата около себе си. — Може би наистина иска само да се свърже с нея.

— Тогава защо не ми каза нищо по телефона?

Франк я погледна внимателно. Държеше се, макар да бе малко бледа. Ала под външното спокойствие нервите й сигурно бяха опънати до скъсване.

— Не знам какво се върти в главата му. Никога не съм го разбирал. Може би затова не можах да забравя този случай.

„Ти си онова, което остана от Джули — мислеше си той. — Единственото, което Танър остави от нея. И което помогна да го тикнат в затвора.“ Оливия също го знаеше. Франк го прочете в очите й.

— Не можем да сторим друго, освен да помолим местната полиция да извърши някои проверки — продължи той. — Да направят каквото могат, за да разберем дали Танър е в района.

Оливия кимна отново, ръцете й продължаваха да лежат спокойно в скута.

— И ако е?

— Ще говорят с него. — „Както и аз“, каза си Франк.

— Ако се свърже с теб, незабавно ми съобщи. Предприеме ли още нещо, може би ще успеем да повдигнем обвинение за преследване. — Той се поколеба, после стана. — Запомни едно, Ливи. Той е на твоя територия. Тук не е в свои води. И е сам. Ти не си.

Думите му й вдъхнаха сили, каквато бе и целта му. Тя също се изправи.

— Радвам се, че сте тук. — Усмихна се на Силия. — И двамата.

— Всички се радваме. — Вал пристъпи към тях. — Надявам се, че ще останете за вечеря.

— Имате толкова грижи — каза Силия.

— Бихме искали да останете. — Вал сложи ръка на рамото й, в очите й се четеше молба, на жена към жена.

— Тогава защо не ви помогна? Нямах възможност да кажа колко много харесвам дома ви. — Тръгнаха да излизат. Силия преметнала ръка през раменете на Вал и Оливия се запита кой кого води.

— Дори не ви предложих нещо за пиене. — Роб се помъчи да влезе в ролята на домакин. — Какво да ви поднеса?

„Кафе“, понечи да каже Франк. Винаги пиеше кафе, когато беше на работа. Но Оливия отиде при дядо си, хвана го под ръка.

— Имаме наистина хубаво „Фюме Блан“. Ноа обича доброто вино. Защо не се настаните удобно, докато отворим една бутилка?

— Чудесно. Не бих възразил преди това да се поразтъпча малко. Ноа, защо не се разходим?

Той беше готов да възрази, не му се искаше да изпуска от очи Оливия, но предложението на баща му бе по-скоро заповед, отколкото молба и той явно имаше нещо наум.

— Разбира се. Да хвърлим един поглед на градината на господин Макбрайд, та да посипеш главата си с пепел, като видиш колко си некадърен. — Колкото заради себе си, толкова и за демонстрация, той се обърна към Оливия и я целуна леко по устата. — Веднага се връщам.

Франк изчака да излязат навън. Но щом слязоха от терасата, погледна изпитателно Ноа.

— Доколкото разбирам, между теб и Ливи има нещо повече, не е само книгата.

— Аз съм влюбен в нея. Ще се оженя за нея.

Франк внезапно започна да накуцва, спря и издиша шумно.

— Следващия път си спомни, че съм човек на възраст, сине, и ми кажи първо да седна.

Ноа бе готов за схватка, жадуваше да се сдърпа с баща си.

— Това смущава ли те?

— Не, ни най-малко. — Франк спокойно се вгледа в лицето му. — Но като че ли смущава теб.

— Аз й докарах тези неприятности.

— Не. Не е вярно. — Той се отправи настрани от къщата, за да е сигурен, че гласовете им няма да се чуват през отворените прозорци. — Ако Танър е искал да се добере до нея, все е щял да намери начин. Не ти си го довел тук, Ноа.

— Проклетата книга.

— Може да е гледал на нея като на средство, а може и просто да е целял отново да привлече вниманието към себе си. — Франк поклати глава. — Не е изключено в началото наистина да е искал да разкаже историята си, както те е уверил. Никога не съм успявал да го разбера. Ще ти кажа едно, ако не запазиш главата си бистра, ти също няма да го разбереш. И няма да й помогнеш.

— Главата ми е бистра — и гневът му студен. — Достатъчно бистра, за да знам, че ако го намеря преди полицията, няма само да си говорим. Той я тероризира и намеси мама в това. Използва ме за някои от номерата си. — Ноа тръгна покрай градината, където последната мека светлина застилаше с копринен воал великолепието на цветята. — По дяволите! Седях с него. Гледах го в очите. Слушах го. Би трябвало да разбирам какво си мислят в действителност хората, когато ме баламосват. А бях започнал да вярвам, че е невинен.

— Както и аз по едно време. Ти защо?

Ноа пъхна ръце в джобовете, загледа се в дърветата.

— Той я е обичал. Обичал я е, колкото и да е бил засегнат. И още я обича. Вижда се, когато говори за нея. Тя е била всичко за него. Сега и аз знам какво е. Когато носиш подобно чувство в себе си, как можеш да го преодолееш, за да убиеш? — Той поклати глава, преди Франк да успее да възрази. — Знам, че е глупаво, защото подобни неща се случват непрекъснато. Наркотици, алкохол, психични разстройства, ревност. Но част от мен му повярва, искаше да му вярва.

— Ти я обичаш. Танър е неин баща. Има и още нещо, Ноа. Откриха Карин.

— Какво? — в първия момент името не му говореше нищо. — Вече няма значение.

— Може и да има. Появила се е в Ню Йорк. С фотограф, с когото се е запознала на парти. Богат фотограф.

— Провървяло й е. Надявам се да си стои там. Цял континент между нас би трябвало да е достатъчен. — После си спомни за Майк. — Арестували ли са я?

— Разпитали са я. Отрекла е. Както чух, доста буйно го е отрекла.

— Типично за нея.

— Също така има алиби за нощта, когато е нападнат Майк. Партито. Десетки хора са я видели на това събиране горе на хълмовете.

— Значи се е измъкнала за известно време.

— Изглежда няма такова нещо. Алибито й е стабилно. Ограничихме времето на нападението до трийсет минути, от пристигането на Майк в къщата до момента, когато Дори го е намерила. През този половин час Карин се е прегръщала с фотографа пред очите на двайсетина души.

— Това не… — Ноа млъкна, почувства как вътрешностите му се обръщат. — Танър? Господи. — Измъкна ръцете от джобовете, притисна пръсти към очите си. — Той знаеше къде живея. По това време вече е бил на свобода и е знаел къде да ме намери. Кучият му син, каква е била целта му?

— Позволи ли му да види нещо от написаното?

— Не, разбира се.

— Обяснението може да е съвсем просто. Искал е да види каква линия следваш. Преди е държал името му винаги да е на първо място в афиша и може би още държи. И е очаквал да намери в папките ти имена, адреси. Бележки, записи.

— Отмъщение? До това ли свеждат нещата? Да си го върне на хората, свидетелствали против него?

— Не знам. Но той умира, Ноа. Има ли нещо да губи?

 

 

Той нямаше нищо за губене. Затова седеше, посръбваше от питието си и гледаше как пада нощта. Болката бе добре скътана под възглавница от лекарства и дрога, а дрогата се съчетаваше идеално с алкохола.

Също както едно време.

Изпълваше го с желание да се смее. Изпълваше го с желание да плаче.

Времето му изтичаше. Не беше ли странно, не беше ли прекрасно и странно как бе пълзяло цели двайсет години, само за да полети като спринтьор от стартовите блокчета сега, когато беше свободен?

Свободен да стори какво? Да умре от рак?

Сам се взря в пистолета, взе го, помилва го. Не, не мислеше да се оставя ракът да го довърши. Трябваше му само кураж.

За опит обърна дулото към себе си, погледна смело в него, после го плъзна между устните си като целувка.

Щеше да стане бързо. Дори да имаше болка, тя щеше да мине, преди да я е почувствал истински. Пръстът му пофлиртува със спусъка.

Можеше да го направи. То бе просто друг вид оцеляване, нали? В затвора бе научил всичко за оцеляването.

Но още не. Първо Ливи.

Ливи бе най-важна от всичко.

 

 

По време на вечерята никой не спомена за това. Разговорът течеше гладко, плъзгаше се над стаеното напрежение. След първите десет минути Ноа започна да гледа с възхищение майка си. Тя отвличаше вниманието на Оливия, като не спираше да бърбори за центъра и искаше мнението й за всичко, като се започне от опасността от изчезване на североамериканския хамстер — откъде ли ги измисляше тези неща — до поведението на орела рибар в размножителния период.

Реши, че Оливия или е не по-малко добра актриса от майка си, или наистина се забавлява.

Вал вдигна купа картофи със зелени подправки и я подаде на Франк.

— Сложете си още.

— Утре ще трябва сериозно да се потрудя във вашия фитне склуб — каза той, но пое купата и си сипа втора порция. — Вечерята е фантастична, Вал.

— Франк се е примирил с моето готвене — обади се Силия.

— Готвене ли? — Франк намигна на Ноа и му подаде купата. — Откога си започнала да готвиш?

— Чуйте го само — сръга го тя шеговито. — Колко години съм робувала край готварската печка заради своите мъже.

— И колко соево сирене е загинало геройски — промърмори Ноа и също си спечели сръгване. — Но определено си хубава, мамо. Нали е хубава? — Хвана ръката й и я целуна.

— Мислиш, че това ще ме омилостиви ли?

Ноа загреба картофи.

— Да.

И закачката му постигна тъкмо такъв ефект при Вал.

Нима можеше да се отнася резервирано към момче, което така очевидно обича майка си? Тя грабна панерчето и му го поднесе.

— Вземи си още една кифличка, Ноа!

— Благодаря. — Усмихна й се и този път Вал отвърна на усмивката му.

Изпива кафето си, без да бързат. При други обстоятелства, помисли си Ноа, двете семейства набързо биха установили непринудени приятелски отношения, без усложнения, без сенки.

Но сенките отново се прокрадваха в стаята. Долавяше ги в бързите погледи, които Оливия хвърляше към прозорците, към мрака навън. В това как баща му оглеждаше къщата и оценяваше като полицай доколко е недостъпна.

И видя напрегнатото изражение на Вал, когато родителите му се приготвиха да си тръгват.

— Ще дойда на твоята природонаучна беседа в центъра утре. — Силия облече лекото си яке. — И се надявам, че ще се намери място за още един човек в някоя от водените от теб екскурзии.

— Ще направим място.

Силия пренебрегна протегнатата ръка на Оливия и я прегърна силно.

— Тогава ще се видим утре сутринта. Роб, Вал, благодаря за прекрасната вечеря. — Прегърна Вал и пошушна в ухото й: — Бъди силна. Ние сме до теб. — Потупа я за кураж по гърба и хвана Ноа под ръка. — Изпрати майка си до колата — и двамата знаеха, че трябва да дадат на Франк възможност да успокои семейство Макбрайд.

Силия пое дълбоко нощния въздух и се запита какво ли ще каже той за идеята да си купят някоя къщурка в този район. В края на краищата те бяха свикнали пиленцето им да е край тях.

Добро място за пускане на корени, помисли си тя, като вдъхна аромата на избуяла растителност. Добро място за нейния син.

Обърна се към него и обхвана лицето му с длани.

— Ти си хубав и умен и винаги си бил радост за мен! Ако оставиш това момиче да ти избяга, ще ти сритам задника.

Той повдигна вежда.

— Всичко ли знаеш?

— За теб, да. Предложи ли й да се ожените?

— Горе-долу. Тя е костелив орех. Да, държи се точно така, както каза ти — добави той, когато Силия завъртя очи. — Обаче няма да ми избяга. И няма да позволя да й се случи нещо.

— Винаги съм се чудила в коя ще се влюбиш, коя ще доведеш в живота ни. И винаги съм си обещавала, че която и да е тя, колкото и да ме дразни, ще бъда кротка свекърва и няма да ви се меся. И веднага махни тази насмешлива усмивка от физиономията си, младежо.

— Извинявай. Стори ми се, че чух да казваш, че ще си кротка.

— Ще се направя, че не съм чула, и ще ти кажа колко много съм благодарна, задето избра жена, от която мога да се възхищавам, която мога да уважавам и обичам.

— Не съм я избирал. Мисля, че останах без всякакъв избор в мига, в който я зърнах.

— О! — Силия се дръпна назад и заподсмърча. — Ще ме накараш да се разплача. Искам внучета, Ноа.

— Дали това не бе гласът на кротката свекърва, която не се меси?

— Млъкни! — Тя го прегърна, притиска го дълго и силно към себе си. — Внимавай! Моля те, много внимавай.

— Ще внимавам. За нея. За всичко. — Погледна над рамото на майка си към сенките. — Той няма да ни стори нищо.