Нора Робъртс
Краят на реката (3)

Глава 2

Репортерите дебнеха — глутница освирепели вълци, надушили кръв от разбити сърца. Така поне мислеше за тях Джейми, която бе барикадирала семейството си зад затворените врати. В интерес на истината доста от тях бяха потресени и съобщаваха за случилото се с възможно най-голямата деликатност, която можеха да си позволят с оглед обстоятелствата.

Джули Макбрайд се ползваше с широки симпатии и макар да бе обект на желание, възхищение и завист, бе обичана.

Ала Джейми не беше особено склонна да бъде справедлива. Не и докато Оливия седеше като кукла в гостната или слизаше по стълбите, слаба и бледа като призрак. Не беше ли достатъчно, че детето бе загубило майка си по възможно най-ужасния начин? Не беше ли достатъчно, че тя самата бе загубила сестра си, близначката си, най-добрата си приятелка?

Но живееше вече осем години в бляскавия свят на Холивуд с неговите примамливи илюзии и знаеше, че никога не е достатъчно.

Джули Макбрайд беше популярна личност, символ на красотата, таланта и сексапилността. Излъчваше очарованието на обикновено момиче, на провинциалистка, превърнала се в принцеса от филмите, която се бе омъжила за властващия принц и живееше с него в замъка му в Бевърли Хилс.

Онези, които даваха парите си в касите на кината, които поглъщаха захаросаните статии в „Пийпъл“ или нелепиците в таблоидите, я смятаха за своя. Джули Макбрайд с охотно раздаваната блестяща усмивка и дрезгавия глас.

Ала не я познаваха. О, въобразяваха си, че я познават от многобройните интервюта и хвалебствени статии. В повечето от тях Джули наистина бе искрена и открита. Тя си беше такава. И никога не приемаше успеха си за даденост. Той винаги я бе очаровал и радвал. Но колкото и много печатарско мастило, магнетофонни и филмови ленти да бяха изразходвани за актрисата, почитателите й така и не бяха разбрали жената: нейната склонност към шеги и закачки, нейната любов към горите и планините в щата Вашингтон, където бе израсла, нейната абсолютна преданост към семейството, непоколебимата обич и привързаност към дъщеря й.

И трагичната й неизкоренима любов към мъжа, който я бе убил.

На Джейми й беше най-трудно да приеме последното. Единственото, за което бе в състояние да мисли, бе, че Джули го бе пуснала. Накрая бе послушала сърцето си и бе отворила вратата на човека, когото обичаше, макар да знаеше, че той не е вече същият.

Дали и тя би постъпила така? Те двете си приличаха в много отношения, повече от сестри, повече от приятелки. Това отчасти се дължеше на факта, че са близначки, макар и разнояйчни, отчасти на общото им детство в горския пущинак. Часовете, дните, вечерите, които прекарваха заедно в търсене на нови открития. Докато опознаваха и обикваха мириса, звуците и тайните на леса. Следваха пътеките, спяха под звездите, споделяха мечтите си със същата естественост, с каквато някога бяха делили утробата.

Сега Джейми се чувстваше така, сякаш и в нея бе умряло нещо. Най-доброто, помисли си тя. Най-чистото и най-уязвимото. Съмняваше се, че някога отново ще бъде цялостна личност. Знаеше, че никога повече няма да е същата.

Силна — да, можеше да бъде силна. Трябваше да бъде силна. Оливия зависеше от нея, Дейвид се нуждаеше от нея. Той също бе обичал Джули, възприемал я бе като своя собствена сестра. И родителите им смяташе за свои.

Тя престана да крачи напред-назад и погледна към стълбището. Сега те бяха тук. Горе, с Оливия в нейната стая. Те също щяха да имат нужда от нея. Колкото и да бяха корави, през следващите седмици щяха да се нуждаят от помощта на единствената им останала дъщеря, за да издържат.

Звънецът на външната врата иззвъня и Джейми подскочи, после затвори очи. Тя, която някога се бе мислила за безстрашна, сега се разтреперваше от сенки и шепот. Пое си въздух и бавно го изпусна.

Дейвид бе уредил охрана и на репортерите бе забранено да влизат в тяхната собственост. Но през този дълъг, ужасен ден някой все успяваше да се промъкне до входната врата от време на време. Искаше й се да не обръща внимание на звънеца. Да го остави да звъни, звъни, звъни. Но това щеше да разтревожи Оливия, да разстрои родителите й.

Тръгна решително към вратата с намерението да се разправи с репортера, после разпозна през матовото стъкло детективите, които бяха дошли сутринта по тъмно, за да й съобщят за смъртта на Джули.

— Госпожо Мелбърн, Извинете, че ви безпокоим.

Говореше Франк Брейди и Джейми се обърна към него.

— Детектив Брейди?

— Да, може ли да влезем?

— Разбира се — отстъпи да им направи път.

Франк обърна внимание, че тя се владее достатъчно, за да остане зад вратата и да не позволи на телевизионните екипи да я засекат с камерите си. Нейното самообладание му бе направило впечатление още предишната вечер. Тя бе изхвърчала от къщата още преди колата им да спре пред входа. Но щом бе видяла момиченцето в ръцете му, сякаш се бе сепнала и се бе овладяла. Заела се бе с племенницата си, завила я бе плътно и я бе занесла горе.

Докато ги водеше към салона, той отново я огледа внимателно.

Вече знаеше, че тя и Джули Макбрайд са близначки и че Джейми е по-голяма със седем минути. Ала не си приличаха толкова, колкото можеше да се очаква. Джули Макбрайд притежаваше ослепителна красота — въпреки изящните черти и златистия цвят на косата и очите, тя бе ярка като пламък и направо те изгаряше, когато я гледаш.

Сестра й имаше по-ненатрапчива външност. Правата й коса бе по-скоро кестенява, отколкото руса, подстригана на черта на височината на брадичката. Очите й бяха по-скоро шоколадовокафяви, отколкото златисти и нямаха онзи чувствен израз, подчертаван от полуспуснатите клепачи. Беше около метър и шейсет и по изчисленията на Франк, при тези фини кости, сигурно някъде към петдесет килограма, а дългокраката Джули се бе извисявала с цели десет сантиметра над нея.

Чудеше се дали Джейми бе завиждала на сестра си, на безупречната й външност и на голямата й слава.

— Какво да ви предложа? Кафе?

Трейси прецени, че тя чувства нужда да свърши нещо нормално, преди да преминат към работата.

— Не бих отказал едно кафе, госпожо Мелбърн. Ако не ви затруднява прекалено.

— Не… тук каничките като че ли вървят денонощно. Ще се погрижа. Седнете, моля.

— Държи се — изкоментира Трейси, когато двамата с партньора му останаха сами.

— Силна жена. — Франк разтвори леко завесите, за да разгледа тълпата репортери, фотографи и оператори, обсадили градината. — Тук ще стане зверилник. И то за дълго. Не всеки ден се случва принцесата на Америка да бъде жестоко заклана, и то в собствения й замък.

— От принца — допълни Трейси. Потупа джоба, в който държеше цигарите, но се отказа. — Може да опитаме още веднъж с него, преди да се е съвзел и да е повикал адвоката си.

— Тогава ще трябва да си свършим добре работата. — Франк, пусна завесите и се обърна, когато Джейми влезе с подноса.

Седна едновременно с нея. Не се усмихна. Беше прочел в очите й, че не очаква и не желае любезности и преструвки.

— Благодаря ви, госпожо Мелбърн. Зная колко ви е тежко.

— В момента ми се струва, че винаги ще се чувствам така. — Почака, докато Трейси сложи две препълнени лъжички захар в кафето си. — Искате да говорите с мен за Джули.

— Да, госпожо. Известно ли ви е, че преди три месеца сестра ви се е обаждала на деветстотин и единайсет заради домашен скандал?

— Да. — Ръцете й не трепереха, когато взе чашата. — Сам се беше прибрал вкъщи настроен агресивно. И този път агресията му беше физическа.

— Този път?

— Словесно и емоционално я бе малтретирал и преди това. — Гласът й бе рязък и ясен. Не му позволяваше да трепне. — През последната година и половина, доколкото знам.

— Мислите ли, че господин Танър има проблеми с дрогата?

— Много добре знаете, че Сам е наркоман. — Тя продължаваше да гледа Франк в очите. — Ако не сте го разбрали, значи не сте за тази професия.

— Извинете, госпожо Мелбърн, двамата с детектив Брейди се опитваме да не пропуснем нещо и да потвърдим всеки слух. Предполага се, че познавате съпруга на сестра си, навиците му. Може би тя е говорила с вас за личните им проблеми?

— Да, разбира се. Джули и аз бяхме много близки. Говорехме за всичко. — Джейми отклони поглед за момент. Мъчеше се всичко у нея да остане спокойно — глас, ръце, очи. — Мисля, че започна преди две години, кокаин в компания. — Усмихна се леко, но усмивката й бе сурова. На Джули й бе неприятно. Караха се заради това. Скандалите зачестиха. По разни поводи. Неговите два последни филма не бяха особено успешни, нито според критиката, нито финансово. Актьорите понякога са доста крехки създания. Джули бе разтревожена, защото Сам стана нервен, сприхав. Но колкото й да се опитваше да оправи нещата, собствената й кариера бе във възход. Той се чувстваше засегнат от това, започна да негодува и срещу нея.

— Ревнувал е — уточни Франк.

— Да, вместо, както би трябвало, да се гордее. Започнаха да излизат по-често — партита, клубове. Той чувстваше нужда да го виждат. Джули го подкрепяше в това отношение, макар че си бе домашарка. Знам, че представата за нея — красотата и славата й — трудно се съчетава с жена, която се чувства най-щастлива вкъщи, в градината, с дъщеря си, но Джули си беше такава. — Гласът й изневери. Тя го прочисти, отпи от кафето и продължи: — Работеше над филма „Дим и сенки“ с Лукас Манинг. Беше ангажираща, трудна роля. С голямо физическо напрежение. Джули не можеше да работи по дванайсет или четиринайсет часа, да се прибира вкъщи и после да се преоблича и гримира, за да прекарва вечер след вечер в града. Трябваше й време да си почине, да се види с Оливия. Така че мъжът й започна да излиза сам.

— Имаше слухове за сестра ви и Манинг.

Джейми премести погледа си върху Трейси и кимна.

— Да, нещо обичайно, когато двама души възпламеняват екрана. Публиката се настройва романтично. И си пада по клюките. Сам я тормозеше заради различни мъже, особено заради Лукас напоследък. Слуховете бяха неоснователни. Джули смяташе Лукас за приятел и за прекрасен изпълнител на главната мъжка роля…

— Как го приемаше Сам? — попита Франк.

Тя въздъхна и остави чашата, но се въздържа да разтрие слепоочия, за да прогони болката зад тях.

— Ако беше преди три-четири години, щеше да го обърне на шега. А сега я тормозеше, нападаше я. Обвиняваше я, че се опитва да направлява живота му, че окуражава други мъже, а накрая и че спи с други мъже. Лукас беше главната му мишена. Това много обиждаше Джули.

— При подобно отношение някои жени биха потърсили отдушник в някой приятел, в друг мъж. — Франк я наблюдаваше внимателно. Очите й запламтяха, устните й се свиха.

— Джули се отнасяше сериозно към брака си. Обичаше своя съпруг. Толкова много, оказва се, че му остана вярна, докато не я уби. И ако държите да изопачите всичко и да я изкарате повърхностна и лекомислена…

— Госпожо Мелбърн — вдигна ръка Франк, — ако искаме да приключим този случай и да постигнем справедливост за вашата сестра, трябва да си изясним цялата картина.

Тя си наложи да диша бавно и си доля кафе, въпреки че не й се пиеше.

— Картината е проста. Нейната кариера бе във възход, а неговата беше под въпрос. Колкото по-несигурно ставаше положението, толкова по-често Сам прибягваше до наркотиците и толкова повече обвиняваше нея. Онази нощ миналата пролет Джули повика полицията, защото я бе нападнал в стаята на дъщеря им и тя се бе изплашила за Ливи. Изплашила се бе за всички им.

— Подала е молба за развод.

— За нея това бе трудно решение. Искаше Сам да се лекува, да отиде на лекар. Прибягна до раздялата, за да му въздейства. Но преди всичко искаше да предпази дъщеря си. Сам бе станал неуравновесен. Тя не желаеше да подлага на риск детето.

— И все пак в нощта на смъртта си, изглежда, му е отворила вратата.

— Да. — Сега вече ръцете на Джейми се разтрепериха. Тя остави чашата и ги стисна в скута си. — Джули го обичаше. Въпреки всичко го обичаше и вярваше, че ако успее да се пребори с наркотиците, отново ще се съберат. Искаше още деца. Искаше да си върне съпруга. Внимаваше медиите да не надушат за развода. Освен семейството, единствените хора, които знаеха за него, бяха адвокатите. Надяваше се да го запази в тайна колкото е възможно по-дълго.

— Как тогава се е решила да му отвори, след като е разбрала, че е дрогиран?

— Не знам, но е станало точно така, нали?

— Просто се опитвам да си изясня нещата — рече Франк.

— Щом му е отворила, значи е искала да му помогне и е вярвала, че може да го обуздае. Ако не беше Ливи, не мисля, че би подала молба за развод.

Но дъщеря й е била в къщата онази нощ, помисли си Франк. В къщата, изложена на риск.

— Вие сте познавали и двамата много добре.

— Да.

— Според вас Сам Танър способен ли е да убие сестра ви?

— Онзи Сам Танър, за когото Джули се омъжи, би се хвърлил под влак, за да я предпази. — Джейми отново взе кафето си, но не отми горчилката, която се бе наслоила в гърлото й. — Този, когото сте арестували, е способен на всичко. Той е убил сестра ми. Намушкал я е, заклал я е като животно. Искам да си плати за това.

Говореше с безстрастен глас, ала очите й пламтяха от омраза. Франк срещна яростния й поглед и кимна.

— Разбирам чувствата ви, госпожо Мелбърн.

— Не, не, господин детектив, не бихте могли.

Франк отмина думите й без коментар, а Трейси се размърда на стола си.

— Много би ни помогнало, ако ни дадете възможност да поговорим с Оливия.

— Тя е на четири години.

— Разбирам, но на практика е единственият свидетел на станалото. Нужно ни е да знаем какво е видяла, какво е чула. — Забелязал несъгласието и колебанието в изражението й, той настоя. — Госпожо Мелбърн, не искам да наскърбявам още повече вас и семейството ви, нито да разстройвам детето, но тя е част от всичко това. Ключова фигура.

— Как можете да искате от мен да я връщам към онова, да я карам да говори за него?

— То е в главата й. Каквото и да е видяла или чула, то вече е там. Нужно е да я попитаме какво е то. Тя ме познава от онази нощ. С мен се чувства в безопасност. Ще бъда внимателен с нея.

— Господи! — Джейми вдигна ръце, притисна пръсти към очите си и се опита да разсъждава трезво. — Трябва да присъствам. Трябва да остана с нея и ще престанете, щом кажа, че е достатъчно.

— Чудесно. Тя ще е по-спокойна, ако и вие присъствате. Имате думата ми. Ще се постарая да е по възможност по-леко за нея. Аз самият имам дете.

— Съмнявам се, че то някога е присъствало на убийство.

— Не, госпожо, но баща му е полицай. — Франк се изправи с лека въздишка. — Децата виждат и чуват повече, отколкото ни се иска.

— Възможно е. — Откъде можеше да знае, мислеше си тя, докато ги водеше по коридора и нагоре по стълбите. Дейвид не бе настоял за деца и тъй като тя самата не бе много убедена, че иска, бе се задоволила с ролята на предана леля.

Сега трябваше да се учи. Всички те трябваше да се учат.

Пред вратата на спалнята направи знак на двамата детективи да се отдръпнат. Открехна я, видя, че родителите й са седнали на пода с Оливия и редят детски пъзел.

— Мамо, би ли дошла за малко?

Жената, която се появи, имаше дребната конструкция на Джейми, но изглеждаше по-яка. Загорялата й кожа и избелелите от слънцето краища на кестенявата й коса издаваха, че обича да е на открито, Франк прецени, че е на петдесет и две-три години, но сигурно минаваше за по-млада. Ала сега лицето й бе посърнало и набраздено, от скръб. Меките й сини очи, зачервени, с дълбоки тъмни сенки, се спряха върху лицето на Франк, после се насочиха към партньора му.

— Майка ми, Валери Макбрайд. Мамо, това са детективите, които… Те водят разследването. Искат да говорят с Ливи.

— Не! — Вал се изопна и затвори вратата зад себе си. — Невъзможно е. Тя е още съвсем малка. Няма да позволя. Няма да позволя на никого да й напомня за случилото се.

— Госпожо Макбрайд… — Франк не успя да каже нищо повече, защото тя се нахвърли върху него.

— Защо не я защитихте? Защо не задържахте онзи убиец далеч от нея? Моята дъщеря е мъртва. — Тя закри лице и заплака.

— Моля ви, почакайте тук — промърмори Джейми и прегърна майка си. — Ела да полегнеш, мамо. Хайде, ела.

Когато се върна, бе пребледняла и се виждаше, че е плакала. Но очите й вече бяха сухи.

— Да свършваме с това. — Изпъна рамене и отвори вратата.

Мъжът, който вдигна поглед към тях, бе кръстосал дългите си крака по индиански. Златистата му коса бе изпъстрена със сребристи кичури, благородното му тясно лице бе потъмняло от слънцето. Тъмнокехлибарените му очи, които бяха наследили по-малката му дъщеря и внучката му, бяха разположени раздалечено под тъмните вежди, окръжени от бръчици.

Широката длан на издължената му ръка легна върху рамото на Оливия в инстинктивен покровителствен жест, докато се мъчеше да разпознае мъжете зад Джейми.

— Татко — насили се тя да се усмихне, — това са детектив Брейди и детектив Хармън. Баща ми, Роб Макбрайд.

Роб се изправи и въпреки че се ръкува с двамата детективи, продължи да стои между тях и внучката си.

— За какво се отнася, Джейми?

— Трябва да говорят с Ливи — тихо промълви тя и хвана ръката му, преди да е възразил. Стисна я и повтори: — Трябва, татко! Моля те. Мама е разстроена. Полегна си в твоята стая. Аз ще остана тук. Ще бъда с Ливи през цялото време. Иди да поговориш с нея, моля те. — Гласът заплашваше да й изневери и тя замълча за момент. — Моля те, трябва да го направим. Заради Джули.

Той се наведе и опря чело в нейното. Постоя малко така, наведен, вкопчил се в ръката й.

— Добре, ще поговоря с майка ти.

— Къде отиваш, дядо? Не сме довършили пъзела.

Той се обърна и погледна детето, като се бореше с напиращите в очите му сълзи.

— Ще се върна след мъничко, Ливи. Да не вземеш да пораснеш, докато ме няма.

Тя се изкикоти на думите му, но щом спря поглед върху Франк, пъхна палец в устата си.

Знаеше кой е полицаят с дългите ръце и зелените очи. Лицето му изглеждаше уморено и тъжно, но си спомняше, че има приятен глас и нежни ръце.

— Здрасти, Ливи. — Франк приклекна. — Помниш ли ме?

Тя кимна и отговори, без да вади палеца от устата си.

— Ти си Франк, полицаят. Ти прогони чудовището. То ще се върне ли?

— Не.

— Можеш ли да намериш моята майка? Тя трябваше да отиде на небето и сигурно се е загубила. Можеш ли да отидеш да я намериш?

— Бих искал да можех. — Той седна на пода и кръстоса крака като дядо й.

Бликналите в очите на Оливия сълзи трептяха на ресниците й и пронизваха сърцето му като мънички остриета.

— Защото тя е звезда ли? И звездите трябва да са небето?

Франк чу зад гърба си едва доловимото отчаяно възклицание на Джейми, която бързо се овладя и пристъпи напред. Но трябваше да спечели доверието на детето, така че го погали по страната и произнесе:

— Понякога, когато много ни провърви, някои звезди остават с нас за известно време, ала когато дойде време да си отидат, ние се натъжаваме. Няма нищо лошо в това да си тъжен. Нима не знаеш, че звездите са тук дори през деня?

— Но не се виждат.

— Да, но те ни виждат. Твоята майка винаги ще е с теб и ще бди над теб.

— Искам да си дойде у дома. С моите кукли ще направим празненство в градината.

— Твоите кукли обичат ли празненствата?

— Всички ги обичат. — Тя взе Кърмит, когото бе донесла със себе си. — Той яде скакалци.

— Бива си го твоят жабок. Как ги обича, без нищо или с шоколадова глазура?

Очите й светнаха.

— Аз обичам всичко с шоколадова глазура. Ти имаш ли си момиченце?

— Не, имам си момченце и то понякога яде скакалци.

Оливия се разсмя и извади палеца от устата си.

— Не е вярно.

— О, вярно е. Боях се, че ще стане зелен и ще започне да подскача. — Франк се пресегна лениво, взе парченце от пъзела и го постави на мястото му. — Обичам пъзелите. Затова станах полицай. Ние непрекъснато се занимаваме с пъзели.

— Това е Пепеляшка на бала. Има хубава рокля и каляска от тиква.

— Аз понякога подреждам пъзелите в главата си, но имам нужда от помощ за парченцата, за да се получи цялата картина. Мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш, Ливи, като ми разкажеш за нощта, когато се запознахме?

— Ти дойде в моята стая. Аз бях в гардероба. Помислих, че си чудовището, но не беше.

— Точно така. Можеш ли да ми кажеш какво се случи, преди да дойда и да те намеря?

— Крих се там дълго-дълго и то не знаеше къде съм.

— Хубаво скривалище. През онзи ден ти с Кърмит ли си игра или подреждаше пъзели?

— Играх си на много неща. Мама не трябваше да ходи на работа и отидохме да плуваме в басейна. Аз мога много дълго да стоя под водата и да не дишам, защото съм като риба.

Той повдигна косата й и се втренчи във вратлето.

— Да, ето ги хрилете.

Очите й се ококориха.

— И мама казва, че ги вижда! Но аз не мога.

— Обичаш ли да плуваш?

— Това е най-забавното нещо! Аз трябва да стоя в плиткия край и не може да влизам във водата, ако я няма мама или Роза, или друг голям човек. Но един ден ще мога да влизам сама.

— Имаше ли приятелчета, с които да си играеш?

— През онзи ден нямаше никого. Понякога има. — Тя сви устни и старателно намести още едно парченце от пъзела. — Понякога идват Били, Чери или Тифи, но през онзи ден си играхме с мама, легнахме да поспим и хапнахме от курабийките, които беше направила Роза. Мама чете сценарий и се смя, после говори по телефона. „Лу, страшно ми харесва! — издекламира тя с толкова сигурен тон на възрастна, че Франк се развесели. — Аз съм, Карли. Крайно време е да си опитам силите в романтична и остроумна комедия. Уреждай договора.“

— О… — Франк се колебаеше между изненадата и възхищението, докато Ливи се мъчеше да намести поредното парченце от пъзела. — Това наистина е чудесно. Имаш добра памет.

— Татко казва, че ако имах крила, щях да съм папагал. Помня много неща.

— Обзалагам се, че е така. А знаеш ли в колко часа си легна?

— Трябва да си лягам в осем часа. На пиленцата им се приспива в осем. Мама ми разказа приказката за момичето с дълга-дълга коса, което живеело в кулата. Марулка.

— Но по-късно си се събудила. Жадна ли беше?

— Не. — Тя отново вдигна палеца към устата си. — Сънувах лош сън.

— И моят Ноа сънува лоши сънища. Когато ми ги разкаже, се чувства по-добре.

— Ноа твоето момченце ли е? На колко години е?

— Вече е на десет. Искаш ли да видиш снимката му?

— Аха. — Тя се премести по-близо, когато Франк извади портфейла си и го отвори. Наклони глава и заразглежда училищната снимка на хлапе с рошава коса и широка усмивка. — Хубав е. Може би ще дойде да си поиграем.

— Може би. Той понякога сънува лоши сънища за пришълци от космоса. — „Прости ми, Ноа — помисли си Франк, леко развеселен, докато прибираше портфейла си, — че споделих твоята тайна.“. — Когато ми разкаже за тях, се чувства по-добре. Ти искаш ли да ми разкажеш за своя лош сън?

— Всички крещят. Не обичам, когато мама и татко се карат. Той е болен и трябва да се лекува, а ние трябва непрекъснато да желаем наистина много, много силно той да стане добре, за да може да си дойде у дома.

— В съня си си чула мама и татко да си крещят?

— Всички крещят, но аз не чувам какво казват. Не искам да чувам. Искам да престанат. Искам моята майка да си дойде. Някой пищи, като във филмите, които гледа Роза. Пищят ли пищят и аз се събуждам. Не чувам нищо, защото е било само сън. Искам мама!

— Отиде ли да я потърсиш?

— Нямаше я в леглото. Исках да легна при нея. Тя не се сърди. После…

Оливия млъкна и насочи вниманието си към пъзела.

— Всичко е наред, Ливи. Можеш ли да ми кажеш какво стана после?

— Не бива да пипам вълшебните шишенца. Не съм счупила нито едно.

— Къде са вълшебните шишенца?

— На масичката на мама с огледалото. Ще имам такива, когато порасна, но те са играчки за големи момичета. Поиграх си с тях само малко.

Тя отправи към Франк толкова сериозен поглед, че той не се сдържа и се усмихна.

— Тогава всичко е наред. Какво направи след това?

— Слязох долу. Лампите бяха запалени и вратата беше отворена. Навън беше топло. Може би някой ни беше дошъл на гости, може би щяхме да хапнем торта. — По лицето й потекоха сълзи. — Не искам да…

— Няма нищо, Ливи. Можеш да ми кажеш. Можеш спокойно да ми кажеш.

И наистина беше така. Можеше да го погледне в зелените очи и спокойно да му каже всичко.

— Мирише лошо. Разни неща бяха счупени. Червени, мокри, отвратителни. Цветята бяха на пода. Имаше стъкла. С боси крака не се минава през стъкла, защото ще се порежа. Боли! Аз не искам да ги настъпя. Видях мама. Тя лежеше долу на пода и онова червеното и мокрото ябе изцапало цялата. Чудовището бе при нея. Държеше връка нейните ножици.

Тя вдигна ръка със здраво стиснати пръсти и изцъклен поглед.

— Ливи, Господи, Ливи! — промълви Оливия в ужасяващо подражание на бащиния си глас. — Аз избягах, а то продължаваше да ме вика. Чупеше разни неща, търсеше ме и виеше. Аз се скрих в гардероба. — Поредната сълза потрепна и се отрони. — Напишках се.

— Всичко е наред, миличка. Това няма значение.

— Големите момичета не се напишкват.

— Ти си голямо момиче. Много смело и умно.

Оливия му се усмихна през сълзи. Той се помоли никога повече да не му се налага да я връща към онази нощ.

Привлече отново вниманието й към пъзела, каза някаква глупост за каляските от тикви, която я накара да се изкикоти. Не искаше последната й мисъл, преди да се разделят, да е за страх, кръв и лудост.

Въпреки това, когато спря на вратата и се обърна, очите й бяха вперени в него с безмълвна молба, запазили онова ужасяващо изражение на възрастен, на което са способни само невинно малките.

Докато слизаше по стълбите, установи, че мислите му текат в една и съща посока с тези на Джейми Мелбърн. Искаше Сам Танър да бъде екзекутиран.

— Много добре се държахте с нея. — На Джейми вече почти не й бяха останали сили да се владее. Искаше й се да се свие на кълбо и да плаче, както бе сторила майка й. Да се потопи в работа и задължения, както правеше съпругът й. Всичко друго само и само да не преживява отново онова, към което я бяха върнали думите на Оливия.

— Тя е забележително момиченце.

— Прилича на майка си.

Той спря, обърна се и я погледна в упор.

— Бих казал, че е взела нещичко и от леля си.

На лицето й трепна изненада, но тя въздъхна.

— Нощес пак сънува кошмари. Намирам я да гледа в пространството с онзи… онзи празен поглед и да смуче палеца си. Беше престанала да го смуче, преди да навърши една година.

— Трябва да се успокоява с нещо. Госпожо Мелбърн, знам, че ви е много тежко и ще трябва да се справяте с много проблеми. Добре е да помислите за психиатрични консултации, не само за Оливия, но и за всички вас.

— Да, ще помисля. Но в момента трябва просто да издържа някак си. Искам да видя Сам.

— Идеята не е добра.

— Искам да видя човека, който уби сестра ми! Искам да го погледна в очите. Това е моята терапия, детектив Брейди.

— Ще видя какво мога да направя. Благодаря ви за отделеното време и съдействието. И още веднъж ви изказваме своите съболезнования.

— Погрижете се той да си плати. — Джейми отвори вратата и смело се изправи срещу подвикванията на тълпата репортери и зяпачи на улицата.

— Ще поддържаме връзка — обеща Франк.

Тя затвори и се облегна тежко на вратата. Загубила бе представа от колко време стои там със затворени очи и наведена глава. Сепна се, когато усети нечия ръка на рамото си.

— Джейми, нужна ти е малко почивка. — Дейвид я прегърна. — Искам да вземеш едно хапче и да полегнеш.

— Не, никакви хапчета. Не желая мислите и чувствата ми да са замъглени. — Но сложи глава на рамото му И стягането в гърдите я поотпусна. — Двамата детективи бяха тук допреди малко.

— Трябваше да ме извикаш.

— Те искаха да говорят с мен. И с Ливи.

— С Ливи? — Той я отдалечи от себе си и я погледна. — За Бога, Джейми! Нали не си им позволила да разпитват детето?

— Не беше разпит, Дейвид. — Понечи да се възмути, но бе твърде уморена. — Инспектор Брейди беше много внимателен с нея и аз стоях там през цялото време. Нужно им беше да разберат какво е видяла. Тя е единственият свидетел.

— Какво от това, по дяволите! Нали са го пипнали. Бил е там, държал е оръжието. Надрусан, както половината време през последната година. Мамка му!

Джейми хвърли бърз предупредителен поглед към стълбището. Той си пое въздух и го изпусна бавно. Спокойствие, напомни си. Всички трябваше да запазят спокойствие, за да издържат.

— Имат необходимите улики, за да го тикнат в затвора до края на жалкия му живот.

— Вече разполагат и с показанията на Ливи, че го е видяла и го е чула. — Джейми вдигна ръка към главата си. — Не знам какво значение има това, не знам какво ще стане после. Не мога да мисля за тези неща.

— Извинявай. — Той я прегърна отново. — Просто не искам ти, Ливи или който и да било от нас да страда повече. Искам да ми се обадиш, преди да им позволиш да говорят отново с нея. Мисля, че първо трябва да се консултираме с детски психолог, за да бъдем сигурни, че няма да й навреди.

— Може би си прав. Но тя харесва детектив Брейди. Личи, че с него се чувства в безопасност. Разстроих и майка ми. — За момент тя зарови лице във врата на Дейвид. — Искам да се кача при нея.

— Добре, Джейми. — Той плъзна длани надолу по ръцете й и преплете пръстите си в нейните. — Ще ни предадат тялото на Джули в други ден. Можем да направим опелото на следващия ден, ако ти си готова. Започнах да уреждам нещата.

— О, Дейвид! — Трогната и благодарна, тя потръпна от потиснатото ридание. — Не беше длъжен да го правиш. Щях да го уредя по телефона следобед.

— Знам какво искаш за нея. Остави ме да се погрижа от името на всички ни, Джейми. Аз също я обичах. — Поднесе ръцете й към устните си И целуна пръстите един по един.

— Знам.

— Трябва да върша нещо. Най-много ме бива в детайлите. Работя по… ъъ… съобщение за печата. Трябва да има такова. — Той отново прокара длани по ръцете й в успокояващ жест, нагоре и обратно надолу. — То е по-скоро по твоята част, но реших, че е най-добре да е сдържано. Ще ти го дам да го прегледаш, преди да го пусна. А колкото до останалото… просто остави на мен да се погрижа.

— Не знам какво бих правила без теб, Дейвид. Не знам какво бих правила.

— Няма да ти се наложи да разбереш. — Целуна я нежно. — Върви горе при майка си и ми обещай, че ще се опиташ да си починеш.

— Да, обещавам.

Дейвид почака, докато тя изкачи стълбите, после отиде до вратата и се взря през стъклото в силуетите на изнемогващите от лятната жега хора отвън.

Напомняха му на лешояди, наобиколили мърша.