Нора Робъртс
Краят на реката (29)

Глава 28

Докато се връщаха към лагера, Ноа й задаваше въпроси, десетки въпроси. Ала не споменаваше родителите й. Разпитваше я за работата, за всекидневието й, за Центъра и за хижата. Тя разбираше какво цели и не можеше да реши дали да се възмущава, или да му е благодарна за съзнателните усилия да я разведри.

Не й беше съвсем ясно защо те въпреки всичко даваха резултат.

Всеки път, когато издигаше бариера, Ноа я заобикаляше и отново я караше да се отпусне. Това бе талант, на който не можеше да не се възхищава. И когато спряха да се полюбуват още веднъж на пейзажа, изведнъж, се озова седнала до него, сякаш го бе познавала цял живот.

Предполагаше, че по някакъв странен начин наистина е така.

— Добре, значи ще построим къщата точно там, горе. — Той махна назад към издадената скала.

— Казах ти, че това е национален парк.

— Ела да ми помагаш, Лив. Ще я разположим там, горе, с големи прозорци, които да гледат насам, така че вечер да виждаме залеза.

— Малко трудно ще стане, тъй като това е юг.

— О! Сигурна ли си?

Оливия го погледна мило. По устните й заигра усмивка.

— Запад — посочи тя.

— Чудесно. Значи дневната ще е обърната към пътя. Там ще ни трябва голяма каменна камина. Мисля да я направим просторна, с наистина високи тавани и разпределение, включващо тераси. Никакви затворени помещения. Четири спални.

— Четири?

— Разбира се. Нали искаш децата да си имат отделни стаи? Пет спални — поправи се той, очарован от начина, по който очите й се разшириха. Едната за гости. После трябва да предвидим и кабинет, широка стая с много библиотечни шкафове и прозорци. Да гледа на изток. Ти къде искаш да е твоят?

— Имам си кабинет.

— Нужен ти е и домашен. Ти си жена с професия. Мисля, че трябва да е до моя, но ще се наложи да въведем правила за взаимно зачитане територията на другия. Ще ги разположим на третия етаж. — Пръстите му се преплетоха с нейните. — Той ще бъде за нас. Мястото за игра на децата ще е на приземния етаж, с прозорци към гората, така че никога да не се чувстват затворени. Какво ще кажеш за вътрешен басейн?

— Не бих си и помислила за къща без басейн.

Той се усмихна, после я хвана неподготвена, наведе се и окупира устата й в дълга, силна целувка.

— Добре. Къщата трябва да е от камък и дърво, не мислиш ли? — Ръката му бе заровена в косите й и си играеше с крайчетата.

— Тук едва ли е най-подходящото място за обшивка с пластмасови плоскости.

— Ще засадим градината заедно. — Зъбите му захапаха леко долната й устна. — Отговори на целувката ми, Оливия. Прояви инициатива. Поне веднъж.

Тя вече го правеше, не можеше иначе. Картината, която рисуваше Ноа, бе така нежна, така ефирна, че тя потъна в нея. И намери него. Намери го изненадващо осезаем и реален. И ето! Звукът, който издаде, изразяваше в равна степен отчаяние и удоволствие, когато ръцете й се сключиха здраво около него.

Възможно ли бе той да е този, който кара всичко да си дойде на мястото? Заради него ли нещата се съчетаваха така естествено помежду си? Мъглявите желания от детството, недоизкристализиралите фантазии на младо момиче, тайните желания на зряла жена се надигнаха у нея и се сляха в един-единствен въпрос.

Отговорът бе той.

Разлюляна от ударите на собственото си сърце, тя се отдръпна рязко. Не биваше да позволява това да се случи, не и с него. Не и с когото и да било.

— Трябва да тръгваме.

В очите й имаше страх. Ноа не бе много наясно какво изпитва при мисълта, че той е причината.

— Защо си толкова сигурна, че отново ще те накарам да страдаш?

— Не съм сигурна в нищо, когато става дума за теб. И това не ми харесва. Трябва да вървим. Имаме повече от час път, докато стигнем до лагера.

— Проблемът тук не е във времето. Така че защо не… — Той млъкна, доловил някакво движение зад Оливия. Погледна натам и почувства как кръвта се оттича от главата му. — Мили Боже! Не мърдай!

Тя усети дивата, опасна миризма. Сърцето й отново заблъска в ребрата, но преди да успее да се изправи, Ноа вече бе скочил и застанал между нея и пумата.

Беше голям мъжкар, изправен на скалите точно над тях с блестящи на слънцето очи. Звярът изръмжа ниско, гърлено и оголи зъби.

— Гледай го право в очите — инструктира го Оливия. — Не бягай.

Ноа вече посягаше към калъфа на ножа си. Нямаше никакво намерение да бяга.

— Върви. — Той също оголи зъби и се премести, когато Оливия се опита да излезе иззад гърба му. — Тръгвай надолу по пътеката.

— Точно така. — Гласът й беше спокоен. — Никакви резки движения, никакво бягане. Просто ще отстъпим полека, ще му освободим място. Той е в по-изгодна позиция. По-високо е. И показва агресивно поведение. Не сваляй очи от него, не му обръщай гръб.

— Казах, върви! — Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се обърне и да я бутне надолу по пътеката. По гърба му се стичаше вадичка пот.

— Сигурно е оставил плячката си някъде наблизо. Пази я. — Тя се наведе, без да сваля очи от очите на котката, и взе два камъка. — Ще отстъпим. Просто ще отстъпим.

Пумата отново изсъска, ушите й се свиха назад и почти се долепиха до главата.

— Викай! — нареди Оливия и продължи да отстъпва. Не спря дори когато запрати първия камък, който улучи пумата в хълбока.

Без да престава да крещи, метна и втория. Звярът изфуча разярено и замахна с лапа във въздуха. После си тръгна, тъкмо когато Ноа извади ножа.

Той се движеше все така бавно, държеше Оливия зад себе си и оглеждаше скалите и храсталаците.

— Добре ли си?

— Идиотщина! Пълна идиотщина! — Тя смъкна шапката от главата си и изрита скалата. — Да седим там, заети със себе си, като че ли сме на задната седалка на някой буик. Нищо не забелязах. Какво ми става, по дяволите? — Разгневена на себе си, тя отново нахлупи шапката си и изтри потни длани в бедрата си. — Знам, че трябва да се внимава. Пумите се срещат рядко, но се срещат. И нападат, особено ако се държиш идиотски. — Тя притисна ръце към очите си и ги разтърка силно. — Не гледах за следи, изобщо не обръщах внимание. А после седнах там и забравих, че трябва да съм нащрек. Бих уволнила всеки един от водачите за подобно безгрижно поведение.

— Добре, уволнена си. — Ноа още не бе прибрал ножа и продължаваше да се оглежда. — Само нека не спираме да вървим.

— Вече не представляваме заплаха за него. — Тя изпуфтя. — Животното си пазеше плячката, поведението му бе продиктувано от инстинкта. Тук натрапниците сме ние.

— Ясно. Май ще трябва да построим къщата другаде.

Тя отвори уста и пак я затвори, а после, за собствена изненада, избухна в смях.

— Ти не си с всичкия си, Ноа. Заради мен без малко щеше да загинеш или да бъдеш осакатен. Какво, по дяволите, щеше да правиш с този звяр, а, градско момче? — Тя погледна ножа му и сложи ръка на устата си, за да не се разкикоти съвсем.

Той повъртя оръжието в ръцете си, разглеждайки острието му.

— Как какво, щях да пазя жените.

Тя прихна отново и поклати глава.

— Извинявай, извинявай. Не е смешно. Трябва да е плод на собствената ми глупост. Няколко пъти съм виждала пуми, но никога толкова наблизо, а и винаги съм била на по-високо от тях.

Тя отново изпуфтя, този път от облекчение, че стомахът й най-сетне престана да се свива. И тогава забеляза, че неговите ръце са абсолютно спокойни.

Даде си сметка, че той дори не бе трепнал. Не беше ли удивително?

— Ти се държа чудесно.

— Виж ти! Благодаря, шефе. — Ноа прибра ножа.

— Не. — Вече спокойна, тя сложи ръка на рамото му. — Наистина се държа чудесно. Не бях го очаквала. Все те подценявам, Ноа. Все се опитвам да те вместя в някаква рамка, а ти изобщо не влизаш в нея.

— Може би още не си намерила подходящата рамка.

— Възможно е, но ми се струва, че няма да паснеш на никоя, освен ако сам не искаш.

— А какво ще кажеш за себе си? Ти на каква искаш да паснеш, Лив?

— Аз съм там, където искам да бъда.

— Не мястото, Лив. Сега не говорим за гората или за океана.

— Аз съм там, където искам да бъда — повтори тя. Или където, призна си, бе мислила, че иска да е. — Имам работа, която е полезна, и живот, който ми е по вкуса.

— И колко място има там, в твоята рамка?

Тя го погледна, после отново извърна очи.

— Не знам. Не ми се е налагало да правя място някому.

— Готви се да направиш — каза той само.

И никой от двамата не бе сигурен дали това бе заповед или предложение.

 

 

Ноа искаше да изпробва майсторлъка си в риболова, но Оливия му напомни, че няма разрешително, и приключи въпроса. Той се примири, но настоя вместо това да приготви супа и докато се въртеше около огъня, я забавляваше с истории за детските си приключения с Майк.

— Той решава, че карането на кънки е най-добрият начин да завъртиш някое гадже. — Ноа опита супата и реши, че можеше да е и по-лоша. — Координацията не е най-силната страна на Майк, но на шестнайсет години мозъкът на всяко момче е просто един голям, пулсиращ полов орган. И така, той прахосва всичките си спестявания за чифт кънки, а аз си казвам: „Брей, може пък наистина да му излезе късметът“ и също си купувам. Запътваме се към „Венеция“, за да проверим неговата теория. — Ноа замълча и доля вино и на двамата. Още бе съвсем светло и въздухът бе приятно хладен. — Залата е фрашкана с момичета. Високи, ниски, всичките с миниатюрни полички. Трябва първо да се направи една обиколка, да се огледат нещата. Аз се прицелвам в дребна блондинка от момичешката тайфа.

Оливия се задави.

— Момичешка тайфа ли?

— Хайде сега, твоите посестрими винаги се движат на тайфи. Държавен закон. Докато връзваме кънките, правя планове как да я подмамя встрани от стадото. После Майк се изправя за около три секунди, преди краката му да тръгнат нанякъде. Размахва ръце, фрасва в лицето друго момче, което тъкмо минава край нас по леда, и двамата се просват като подсечени. Майк удря главата си в пейката и губи съзнание. Докато дойде на себе си, вече съм изпуснал от очи блондинката и тръгвам да го водя в спешното, където той има запазено място.

— Леко предразположение към злополуки?

— Можеше да се контузи дори докато спи.

— Ти много го обичаш.

— Да, предполагам. — И понеже отговорът му прозвуча някак тъжно, се вгледа в лицето й. — Ти с кого движеше като малка?

— С никого. Имах няколко приятелчета, преди да дойда тук, но след това… Понякога играех с децата в хижата или в къмпинга, ала те идваха и си заминаваха. Нямам трайни приятелства като теб и Майк. Той добре ли е вече?

— Да. Така твърди.

— Откриха ли изобщо особата, която е влязла в къщата ти и го е пребила?

— Не. И може би така е по-добре. Не знам какво бих сторил, ако я бях докопал. Тя едва не го уби. Каквото и да бях направил с нея, все щеше да й е малко.

Оливия видя в очите му тъмната му страна, латентната му агресивност. Беше я долавяла един-два пъти и преди. Но колкото и да бе странно, това не я притесни, както ставаше обикновено дори при най-слабия намек за насилие. Напротив, почувства се… защитена. И се зачуди защо.

— Каквото и да бе сторил, станалото нямаше да се промени.

— Така е. — И добави, вече по-спокойно: — Но бих искал да знам защо. Важно е да се знае защо. Ти не изпитваш ли потребност да разбереш, Оливия?

Тя взе празната му купичка, както и своята, и стана.

— Ще ги измия. — Тръгна към реката, после спря нерешително. — Да. Да, изпитвам потребност да разбера защо.

Докато Оливия миеше съдовете, Ноа извади касетофона, сложи нова касета и приготви молива и бележника си.

Забеляза, че тя се сепна, когато ги видя, цветът на лицето й се стопи и стана блед като слонова кост.

— Седни — каза той меко. — И ми разкажи за баща си.

— Не си го спомням особено добре. Не съм го виждала от двайсет години.

Ноа замълча. Можеше да възрази, че въпреки това помни много ясно майка си.

— Беше много красив — каза накрая Оливия. — Двамата изглеждаха прекрасно заедно. Спомням си как се издокарваха, за да отидат на парти, и как си мислех, че родителите на всички деца са красиви, имат красиви дрехи, ходят на партита и снимките им се появяват в списанията и по телевизията. Това ми се виждаше така нормално. Двамата изглеждаха толкова естествено един до друг. Те се обичаха. Знам това. — Сега говореше бавно, беше съсредоточена и между тъмните й вежди се бе очертала вертикална линия. — Обичаха и мен. Не е възможно да греша. Във филма, в който играят заедно, те просто… излъчват онова, което изпитват един към друг. Чувствата им сякаш струят от тях. Спомням си как ставаше това, как любовта озаряваше всичко наоколо, когато бяха в една и съща стая. Докато нещата не започнаха да се променят.

— В какъв смисъл?

— Гняв, недоверие, ревност. Тогава едва ли бих намерила думи, за да го изразя. Но онова излъчване някак си се изразя. Караха се. В началото късно нощем. Чувах по-скоро гласовете им, тона им, а не думите. И започваше да ми прилошава. — Тя взе чашата си, овладя се. — Понякога го чувах да крачи отвън в коридора и да рецитира стихове. По-късно прочетох в някаква статия за него, че по собствените му думи често рецитирал поезия, за да се успокоява преди по-важните сцени. Страдал от сценична треска. Странно, нали? Винаги изглеждаше така самоуверен. Мисля, че трябва да е използвал същия метод, за да се успокоява, когато се караха. Разходки по коридора, декламиране. „Защото знае се, мъжът, тъй често несправедлив към своите събратя, е винаги такъв с жените, на тях остава им едничък избор, в измяната да търсят упование.“ — тя въздъхна. — Байрон.

— Да, знам.

Оливия отново се усмихна, но очите й бяха така ужасно тъжни.

— Четеш ли поезия, Брейди?

— Специализирал съм журналистика, но съм чел почти от всичко. — Той разпери пръсти на бузата си. — „Излей скръбта си в думи; печал, що не говори, на натежалото сърце шепти и да се пръсне тя му повелява.“

Засегнал бе болното й място.

— Със или без думи, моето сърце оцеля. Сърцето на майка ми беше разбито, тя не оцеля поради онова, което той искаше от нея. Не съм говорила за тези неща с никого, освен с леля Джейми, при това много рядко. Не знам какво да кажа сега. Той често ме вдигаше на ръце. — Гласът й стана дрезгав, но тя опита да се овладее. — Грабваше ме изведнъж, така че за миг стомахът ми сякаш оставаше в петите. Усещането е много приятно, когато си дете. Викаше ми „Ливи, любов моя“ и танцуваше с мен из дневната. Стаята, в която я уби. В прегръдките му се чувствах така защитена! Бях на седмото небе, когато влизаше да ми разкаже приказка, разказваше най-прекрасните приказки. Казваше, че аз съм неговата принцеса. И винаги, когато трябваше да замине на снимки, ми липсваше толкова много, че сърцето ме заболяваше. — Тя притисна ръка към устата си, сякаш за да спре думите и болката. После си наложи да я отпусне. — Онази нощ, когато влезе в стаята ми, счупи музикалната кутия и започна да ми крещи, се почувствах така, сякаш някой бе откраднал моя баща, бе ми го отнел. След това никога, никога повече не беше същото. През цялото онова лято го чаках да се върне и всичко да стане както преди. Но той не се върна. Никога. Дойде чудовището.

Дъхът й секна. Вдишването й прозвуча като два кратки хлипа. Ръката й затрепери, разплиска виното. Ноа инстинктивно хвана чашата, преди да се е изплъзнала от пръстите й. Каза името й, но тя вече притискаше двата юмрука към бясно биещото си сърце.

— Не мога. — Думите се изтръгнаха с усилие от гърло то й. Очите й бяха огромни от болката и шока и го гледаха невиждащо. — Не мога.

— Добре. Няма нищо. — Той захвърли бележника, чашата, всичко и я прегърна. Ръцете й останаха помежду им, но въпреки това усещаше как препуска сърцето й, усещаше резките тръпки, които я разтърсваха. — Не си причинявай това. Недей. Излей го от себе си. Ако не го излееш, ще се пръснеш.

— Още виждам всичко! Още виждам всичко. Чудовището, коленичило до нея, кръвта и счупените стъкла. Ножиците в ръката му. Каза името ми, каза името ми с гласа на баща ми. Чула я бях да пищи, чула бях писъка й, разбиването на стъклата. Точно това ме събуди. Ала отидох в стаята й и се заиграх с шишенцата. Играех си в нейната стая, докато той я е убивал. После избягах и никога повече не я видях. Изобщо не ми позволиха да я видя повече.

Ноа не каза нищо. Думите не носеха утеха. Държеше я в прегръдките си, милваше косите й, докато слънцето се скриваше и светлината преминаваше в здрач.

— Не видях повече никого от двамата. Вкъщи никога не говорехме за тях. Баба ми ги заключи в сандък на тавана, за да пощади сърцето си. А аз говорех тайно за нея с леля Джейми и се чувствах като крадец, защото измъквах и скътвах в душата си късчетата от моята майка, които тя можеше да ми даде. Мразех го за това. Задето ме принуждава да си я връщам тайно, с шушукане. Исках да умре в затвора, сам и забравен. Но той още е жив. И аз още помня.

Ноа притисна устни в косата й и я прегърна по-силно, когато тя се разплака. Горещите сълзи мокреха ризата му и от това му олекваше. Колкото и много да й струваше проливането им, след това тя щеше да се почувства по-добре. Издърпа я в скута си и я залюля като малко дете, докато не се отпусна и не престана да плаче.

Главата я болеше като прясна рана, очите й горяха. Изведнъж почувства такава безкрайна умора, че можеше да заспи, ако не полагаше усилия да остане будна. Ала жестоките спазми в стомаха й бяха утихнали и мъчителната тежест в гърдите бе изчезнала.

Обезсилена и засрамена, тя се дръпна от него.

— Трябва да пийна малко вода.

— Ще ти донеса. — Ноа я отмести, за да стане и да вземе манерката. Когато се върна, клекна пред нея и изтри с палец сълза от лицето й. — Изглеждаш изтощена.

— Аз никога не плача. Безсмислено е. — Отвори манерката и пое голяма глътка да освежи пресъхналото си гърло. — Последният път, когато плаках, беше заради теб.

— Съжалявам.

— Бях така наранена и ядосана, когато разбрах защо си дошъл в действителност. След като те накарах да си тръгнеш, плаках за пръв път от дете. Ти нямаше представа какво си позволих да почувствам към теб през онези два дни.

— Напротив, имах — промърмори той. — То ме изплаши. Почти колкото онова, което аз почувствах към теб.

Когато Оливия понечи да стане, той просто сложи ръце на бедрата й, прикова поглед в очите й я задържа там, където бе.

— Какво? Не искаш ли да ти разкажа?

— Беше много отдавна.

— Не чак толкова, но може би достатъчно отдавна. Добре направи, че ме изгони, Лив. И двамата бяхме твърде млади за онова, което исках от теб тогава. И за двете неща, които исках.

— Сега получаваш информацията за книгата си — каза тя с равен тон. — И се отдаваме на взаимното си привличане. Така че, предполагам, и двамата сме вече достатъчно зрели.

С бързо движение, което я слиса, той я дръпна и я изправи на крака, почти я отлепи от земята. Очите му бяха станали остри като бръснач.

— Да не мислиш, че искам от теб само книгата си и секс? По дяволите, наистина ли го мислиш или така ти е по-удобно? Защото няма да ти се налага да даваш твърде много от себе си и да поемаш реален риск.

— А ти да не мислиш, че за мен не е риск да разгалвам пред теб душата си, да ти разказвам за своите родители? — Тя го отблъсна силно от себе си. — Да не мислиш, че не е риск да съзнавам, че всеки, който прояви интерес, ще може да купи моите спомени и чувства?

— Тогава защо го правиш?

— Защото е време. — Тя избута назад косите от влажното си лице. — Тук беше прав. Това задоволява ли те? Прав беше. Необходимо ми е да го кажа, да го извадя от себе си. И може би някъде в твоята проклета книга ще открия защо е трябвало да се случи. И тогава ще мога да погреба и двамата.

— Добре — кимна той. — По тази част се разбрахме. Ами останалото? Ами ти и аз?

— Какво има да се говори повече? — отвърна тя. — Преди години помежду ни припламнаха искри и сега решихме да предприемем нещо по този въпрос.

— И за теб това е всичко? Само искри?

Оливия отстъпи, когато той понечи да я доближи.

— Махай се!

— Не съм и започнал. Това ти е проблемът, Лив, никога не допускаш някой да стигне достатъчно близо до теб, за да сподели твоето жизнено пространство. Желая тялото ти? Чудесно, стига да си в настроение за това. Но всичко останало е забранено. Тези не ми минават. Не и с теб!

— Това пък си е твой проблем.

— Абсолютно вярно. — Той я сграбчи за ръката и я завъртя към себе си, когато тя се обърна. — А също така и твой. Имам чувства към теб.

Внезапно я пусна, отдалечи се и застана на брега на реката, едва ли не разтреперен от безсилие. Беше се мръкнало, тихият огън мъждееше като злато, а в клоните играеха първите отблясъци на изгряващата луна.

— Да не мислиш, че ми е лесно? — каза той уморено. — Че като съм имал много жени, е проста работа да се справя с единствената, на която някога съм държал? — Обърна се назад. Оливия стоеше там, където я бе оставил, но бе обвила ръце около себе си, сякаш за да се защити. Нежните лунни лъчи трепкаха по лицето й, бледи като сребро. — Оливия, когато те видях за пръв път, ти беше още съвсем малка. Нещо у теб ме развълнува, нещо много по-силно от онзи тъжен образ на телевизионния екран. Грабна ме. И изобщо не ме е пускало. Не те видях повече, докато не навърши дванайсет години. Щръклеста, храбра, цялата очи на преследвана сърна. Нещо ни свързваше. И то нямаше нищо общо със секса. — Тръгна от ново към нея, видя я как пристъпи леко, сякаш за да се подготви. — Никога не съм те забравял. Непрекъснато мислех за теб. Следващия път беше осемнайсетгодишна. Отвори вратата на своя апартамент и застана там, висока, стройна и прекрасна. Малко разсеяна, малко нетърпелива. После очите ти се избистриха. Господи, нося в себе си тези очи, откакто се помня. Усмихна ми се и краката ми се подкосиха. Никога не съм се чувствал така. — Той спря на стъпка от нея и видя, че тя трепери. — Никога не съм се чувствал така.

Кожата й тръпнеше, сърцето й биеше ускорено.

— Фантазираш, Ноа. Позволяваш на въображението си да стига твърде далеч.

— Често съм си фантазирал за теб. — Сега той беше спокоен, сигурен, защото виждаше нейната тревога. — Но фантазиите бледнеят пред действителността. Наваксвах си с други. Но нито една жена не ме е вълнувала, както ти ме вълнуваш. До дъното на душата. Знам, че ти причиних болка. Тогава не разбирах достатъчно добре нито теб, нито себе си. Не разбирах дори когато дойдох тук и те срещнах отново. Знаех само, че съм очарован да те видя. Така и не бях успял да те изтръгна от себе си. Знаеш ли какво ми беше, когато разбрах, че изобщо не съм те забравил?

Паниката опитваше да се надигне, пришпорваше я да бяга. Гордостта я караше да отстоява позицията си.

— Смесваш нещата, Ноа.

— Не, не ги смесвам. — Той се пресегна, докосна лице то й, после го взе между дланите си. — Погледни ме Оливия. Гледай ме! Има едно нещо, за което съм напълно наясно. Влюбен съм в теб. Неспасяемо.

Лепкава смесица от радост и ужас заседна в гърлото й.

— Аз не го искам.

— Знам. — Той нежно докосна устните й със своите. — Това те плаши.

— Не го искам. — Тя стисна китките му. — Няма да ти дам онова, което търсиш.

— Ти си онова, което търся, и вече те намерих. Следващата стъпка е да разберем ти какво искаш и какво търсиш.

— Казах ти, вече имам всичко, което искам в живота си.

— Ако беше така, нямаше да се боиш от мен. Ще прекарам живота си с теб, Оливия. Чакал съм този момент, а дори не съм знаел. Съвсем справедливо е да ти дам време и ти да го осъзнаеш.

— Не се интересувам от женитба.

— Още не съм ти предложил — изтъкна той и устните му се разтвориха, когато докоснаха нейните. — Но и това ще стане. Междувременно, кажи ми само едно нещо. — Целуна я така дълбоко, че и двамата изпаднаха в безтегловност. — Наистина ли онова, което чувстваш към мен, са само искри?

Онова, което чувстваше тя, бе топлина, несекващ поток топлина и копнеж, така дълбок, така болезнен, че пулсираше като сърце.

— Не знам какво изпитвам.

— Добър отговор. Позволи ми да те любя. — Поведе я към палатката, като продължаваше да размътва мозъка й с ръце и устни. — Да видим дали пък няма да го промениш.

Той бе търпелив и старателен, показваше й какво е да бъде докосвана от мъж, който я обича. Всеки път, когато тя опитваше да се сдържа, намираше нов начин да сломи съпротивата й. Да изпълни сърцето, боящо се от любовта, да го открадне, макар и решено да не се дава.

Когато проникна в нея, бавно, нежно и дълбоко, видя в очите й отговора, който желаеше.

— Обичам те, Оливия!

Впи устни в нейните, пое накъсания й дъх и се запита колко ли още ще трябва да чака, докато му го каже и тя.