Нора Робъртс
Краят на реката (28)

Глава 27

Ноа се събуди от песента на птиците с болки по цялото тяло. Седна, навлече джинсите и смътно си помисли за закуска. През острата миризма на бор и земя улови прекрасния, цивилизован аромат на кафе. И можеше да се разплаче от благодарност за последователната експедитивност на Оливия.

Тя бе запалила сутрешния огън и бе сложила канчето с кафето да се загрее добре. Той изгори пръстите си от дръжката, процеди скромна ругатня и грабна кърпата, която тя бе оставила сгъната наблизо.

Дълга глътка кафе избистри погледа и съживи организма му. „Бог да благослови всяка жена, която обича силно черно кафе“, помисли си той и отиде до брега да погледне за нея.

От водата се надигаше лека мъгла и слънчевите лъчи преминаваха през нея на сребърни и златни ленти. Стадо елени бе слязло на водопой там, където реката се извиваше като прегънат пръст и се скриваше между дърветата.

Видя я. Тя плуваше през златистата мъгла нагоре по течението с мокри, блестящи коси и го наблюдаваше. Очите й бяха жълти като на котка и също толкова бдителни.

Изглеждаше така, сякаш мястото и бе там, в пустошта, сред онази неземна трептяща светлина.

Водата се набраздяваше, когато тя загребваше с ръцете и раменете й се издигаха над повърхността. Мъглата сякаш се разтваряше пред нея, после отново се сливаше.

— Не очаквах да станеш толкова рано. — Гласът й бе спокоен, но в погледа й личеше безпокойство.

— Аз съм ранобудник. Как е водата?

— Мокра.

„И ледена“, предположи той. Все пак допи кафето и остави чашата, за да свали джинсите. Видя как очите й трепнаха. „Какво те тревожи, Оливия? — запита се. — Че между нас няма да е вече така, както бе тази нощ? Или възможността да е?“

Допирът на водата до кожата му бе зашеметяващо студен, той потрепери и видя как устните й се извиха. Това бе единствената причина да не изскимти, когато се потопи целият. Представи си как тялото му посинява от врата надолу.

— Права си — каза той, когато се почувства сравнително уверен, че зъбите му няма да затракат. — Наистина е мокра.

Оливия бе изненадана, че той продължаваше да поддържа две ръце разстояние помежду им. Беше очаквала да тръгне към нея, да я прегърне. Изглежда, Ноа никога не вършеше онова, което тя очакваше. Би могла да му каже, че именно това я тревожи най-много.

Никога не беше точно такъв, какъвто си го представяше.

И чувствата й към него бяха всичко друго, но не и онова, което бе мислила.

Когато той скъси разстоянието помежду им, почти й олекна. Това бе в съгласие с логиката. Утринен секс, природна човешка потребност. После щяха да продължат по програмата за деня.

Но той само обви върховете на пръстите й със своите и се взря в лицето й.

— Правиш чудесно кафе, Лив.

— Ако не обостря сетивата ти, не е кафе.

— Къде отиваме днес?

Тя го погледна намръщено.

— Мислех, че ще искаш да започнем интервюто.

— Ще стигнем и до него. Кой маршрут предпочиташ нататък?

Той бе клиентът, той решаваше, напомни си Оливия и повдигна рамене.

— Оттук има приятна пътека нагоре в планината. Прекрасни гледки, хубави алпийски ливади.

— Звучи убедително. Искаш ли да те докосна?

Погледът й се стрелна обратно към него.

— Моля?

— Искаш ли да те докосна или предпочиташ да стоя настрани?

— Вече правихме секс — каза тя предпазливо. — Беше доста приятно.

Той се изсмя.

— Не е нужно да повдигаш самочувствието ми. — Той махна от лицето й мокър кичур коса. — Освен това въпросът ми беше друг. Попитах те дали искаш да те докосна сега. — Приковал очи в нейните, той прокара пръст надолу по шията, по рамото й. — Да те любя сега.

— Ти вече ме докосваш.

Кожата й потръпна, когато пръстът му се спусна по тялото й и се плъзна в нея.

— Да или не? — промърмори той, когато дъхът й секна.

Сякаш някаква тежест се настани ниско в стомаха на Оливия, накара хълбоците й да се движат в ритъма на собственото й удоволствие. Възбудата я заля като дълга разтърсваща вълна и тя отстъпи пред нея, пред него, вкопчи се в косата му, притегли го към себе си и прошепна срещу устата му:

— Да.

Отвори се за него, сключила крака около кръста му, готова за онова бързо, стремително препускане към кулминацията. Жадуваща го. Но той си послужи с ръцете, докато тя не закрещя задъхано името му.

Ноа се чудеше как водата просто не закипява и не избухва в червени пламъци от силата на желанието му. Чудеше се как бе могъл да преживее досега, без тя да е обвита около него. Дълги крайници, стройни и силни, нежна хлъзгава кожа, искряща от влагата. Дръпна главата й назад, така че целувката му да прониква дълбоко-дълбоко, да продължава безкрайно, докато слънцето разпръсва мъглата с блясъка си и превръща водата около тях в прозрачно движещо се огледало.

Намери опора в неравното речно корито и се плъзна в нея с едно дълго и бавно движение.

— Почакай и мен, Лив. — Като дишаше накъсано, той зарови лице в извивката на шията й и я зацелува, докато не чу стон. — Хайде, сега! — прошепна той и усети как мускулите й се стегнаха около него като горещо менгеме, когато я разтърси кулминацията.

През барабанните удари на сърцето си тя го чу да говори, но вече не бе в състояние да различи дали обещава или иска нещо. Гласът му бе само още един кадифен пласт, още един източник на замъглено удоволствие. Но когато почувства, че тялото му се стяга, се обви около него и го прегърна силно, за да преминат заедно ръба на последната вълна.

Той не я изпускаше от ръцете си. Оливия чакаше да я пусне, да се отдръпне, да й отправи бърза победоносна усмивка и да излезе от водата, за да си налее още кафе.

Но той я държеше здраво, притискаше я към себе си, а устните му се плъзгаха леко от темето към шията й в сладък, успокояващ жест, който я разтърси дори по-силно от секса.

Каза си, че трябва да избяга, да се изскубне, преди съвсем да е попаднала в клопката на интимността.

— Водата е студена.

— Студена е, по дяволите! Направо ледена. — Той проправи пътека от целувки до ухото й, очарован от туптенето на нейното, все още запъхтяно сърце до своето. — Знаеш ли, щом главата ти се избистри, тялото ти моментално се напряга. Защо правиш това?

— Не знам за какво говориш. Трябва да излизаме. Трябва да поемаме, ако…

Той впи устни в нейните.

— Вече сме поели, Лив. Поели сме много отдавна. — Подпря с длан брадичката й, после я пусна да тръгне към брега. — Трябва да решим къде искаме да стигнем.

Оливия приготви омлет от яйца на прах и допиха кафето от канчето. Ноа се съгласи с нея да оставят лагера, където си е, и да поемат по запланувания от нея маршрут за еднодневна екскурзия, тъй като той можеше да бъде изминат спокойно за пет часа и в двете посоки.

С леки раници на гърба те започнаха изкачването по неравна пътека, която водеше до остри чукари. Долината остана далеч назад от дясната им страна, от лявата гората настъпваше към небето, а под тях се виеше реката. Навлязоха в зона със студен прозрачен въздух, където се рееха орли и не се виждаше дори следа от човешко присъствие.

Оливия се движеше по шеметните серпантини на пътеката, както другите жени по пода на бална зала, с небрежна женствена грация, която говореше за безкрайна самоувереност.

Проявяваше търпение, когато Ноа спираше да прави снимки, а той спираше често. Отговаряше ясно и просто на въпросите му, а те бяха повече, отколкото бе очаквала. И остана до него, безмълвна и развеселена, когато след поредния завой той се закова и се загледа с изумление в осеяното с планински върхове небе.

— Ако човек си направи тук къща, няма да може да свърши изобщо някаква работа. Как да откъсне очи от всичко това?

Защо не бе така повърхностен и елементарен, какъвто й се бе искало да е?

— Това е национален парк.

Той само поклати глава, хвана ръката й и вплете пръсти в нейните.

— Просто си го представи за минута. Ние сме двамата единствени хора на света и сме попаднали тук. Сигурно бихме прекарали целия си живот, без да помръднем от това място, занемели пред гледката.

Синьо, бяло, зелено и сребристо. Светът се състоеше от тези отчетливи цветове и само от неясни петна от другите. Върхове, долини, шум от река. Усещането от топлата му ръка в нейната, сякаш така е било писано.

И не съществуваше нищо друго, никой друг. Нито страх, нито болка, нито спомени, нито утрешен ден.

Оливия почувства, че е готова да се размечтае, и се отдръпна.

— Няма да ти хареса толкова през зимното мъртвило, когато замръзнеш и не можеш да си поръчаш пица за вкъщи.

Ноа я погледна спокойно и тя се засрами.

— Какво щеше да ти липсва най-много, ако не можеше да се върнеш никога?

— Семейството ми.

— Не, не говоря за хората. Кое нещо щеше да ти липсва най-много?

— Зеленото — отвърна тя моментално, без да се замисля. — Зелената светлина и зеленият дъх на гората. Тук горе е различно — продължи тя, когато тръгнаха отново. — Открито, студено и гората е доста по-рядка.

— Няма толкова много места за криене.

— Аз не се крия. Това е исландски лишей — посочи му тя къдраво жълто-зелено петно. — Един от най-известните лековити лишеи, използвани от човека. В Швеция го продават като билка. — Тя хвана погледа му и повдигна вежди. — Какво има?

— Просто ми харесва този строг тон, към който минаваш, когато се ядосаш и подхванеш някоя естественическа лекция.

— Щом не искаш да знаеш какво е онова, което виждаш, добре.

— Напротив, искам. Освен това, когато заговориш за лишеи и гъби, винаги ме обзема желание да правя дива, животинска любов с теб.

— Тогава ще трябва да мина към цветята.

— Няма да помогне. Пак ще ми се иска да ти се нахвърля. — Погледът му бе привлечен от нещо розово. — Ей, това не е ли дамско сърце? Диворастящо?

— Точно така. — Раздразнението й нямаше никакъв шанс пред искрения ентусиазъм, с който Ноа се покатери по скалата, за да погледне по-отблизо. — Много подобно на вида, който расте в градината ти. Не го пипай — предупреди тя. — Тук се стараем да упражняваме минимално въздействие върху околната среда.

— В Калифорния почвата не е подходяща за отглеждането му. Опитах в градината на мама, но направо съсипах разсада. Винаги съм харесвал това цвете.

— В нашата градина имаме няколко хубави корена. — Тя изкачи рида и избра нова посока. — Ще тръгнем на там. Мисля, че знам едно място, което ще ти хареса.

Пътеката навлизаше в гората, изкачваше се стръмно покрай грамади камънаци от едната страна, в пукнатините на които цъфтяха цветя, дръзко вкопчили корени в тънкия пласт почва. Ноа чу шума и се ухили като хлапак, когато минаха покрай отвесна скала, по която се спускаше с грохот пенлив водопад. Едва сдържа импулса си да спре и да накъса наръч от упоритите диви цветя.

Мускулите му започваха да парят, стъпалата му — да молят за пощада. Вече бе готов да се предаде, когато Оливия се изкатери по заоблена скала и се обърна да му подаде ръка.

— Тези пет часа бяха и за отиването, и за връщането, нали така, шефе? — Позапъхтян, той хвана ръката й и се изкачи. — Защото иначе просто ще… О, Господи!

Забравил болките и умората, Ноа благоговейно съзерцаваше гледката.

Пред него се простираше океан от цветя, реки от багри течаха през зеленината и се плискаха в гористия склон на връх, който се извисяваше в синевата като кула на замък. На най-високите места между скалите и дърветата белееха снежни петна и редом с тях цветното великолепие изглеждаше още по-голямо чудо.

Пеперуди танцуваха, бели, жълти, сини, и флиртуваха с цветчетата, като кацаха нежно върху тях с тихо пърхане на крилцата.

— Удивително! Невероятно. Тук ще си направим къщата.

Този път тя се разсмя.

— Тези какви са, лупини ли?

— Имаш набито око. Едролистни лупини, обикновената западна синя пеперуда ги предпочита. Онези до тях са планински маргаритки. А другите там, белите с жълто в средата, са снежни лилии.

— И бял равнец. — Ноа разгледа подобните на папрат листа и плоските бели съцветия.

— Добре познаваш цветята. Нямаш нужда от мен тук горе.

— Имам. — Той хвана отново ръката й. — Заслужаваше си всяка крачка. — Обърна се и я изненада с нежна, вълнуваща целувка. — Благодаря ти.

— В „Ривърс Енд“ получаваш онова, за което плащаш. — Оливия понечи да се отдалечи от него, но той я хвана за раменете и я завъртя към себе си. — Недей! — Тя затвори очи, преди да е успял да я целуне още веднъж.

— Защо?

— Аз… — Отвори ги отново, неспособна да скрие чувствата, които бушуваха у нея. — Просто недей.

— Добре. — Вдигна ръката й, целуна леко всеки пръст и видя как объркването сгъстява облаците в очите й.

— Какво търсиш, Ноа?

Без да сваля поглед от нея, той разтвори свитата й в юмрук ръка и притисна устни към дланта й.

— Вече го намерих. Просто трябва и ти да го разбереш.

Опасяваше се, че има само един начин Оливия да започне да го разбира.

— Да седнем, Лив. Кътчето е подходящо. Моментът е подходящ. — Смъкна раницата от гърба си, разположи се на скалата и я отвори да извади касетофона.

Когато го видя в ръцете му, Оливия почувства, че дъхът й секва и парва дробовете й.

— Не знам как да го направя.

— Аз знам. Само че искам първо да ти кажа нещо. — Остави касетофона до себе си и изрови бележника. — Мислех да се откажа от идеята за тази книга. Да я оставя настрана, както сторих преди, когато ти причиних болка. — Отвори бележника и я погледна. — Този път обаче това нямаше да помогне. Трагичните събития от онази нощ щяха да останат в съзнанието ми завинаги. Както и в твоето. Не ми е съвсем ясно, Лив, дали те ни разделят, или са причината да бъдем тук заедно. Причината да се съберем отново след толкова време. Причината сега да сме толкова близки. Ала знам, че ако не приключим с тях, ще продължаваме да тъпчем на едно място. Аз трябва да продължа напред. Ти също.

— Казах, че ще ти дам интервюто. Държа на думата си.

— И ме мразиш заради това? Обвиняваш ме, че съм разбунил духовете от миналото? Също както ме мразеше тогава, в хотела?

— Ти ме излъга!

— Знам. Никога и за нищо не съм съжалявал повече през живота си.

Оливия бе очаквала, че той ще отрича, ще търси оправдания, благовидни причини. А трябваше да се досети, че не е права. Той беше честен човек, възпитан в честност и съпричастност. Точно заради това книгата му я интересуваше толкова много, както и той самият.

— Не те мразя, Ноа, и няма да те намразя, задето имаш доблестта да сториш онова, което си убеден, че трябва да сториш. Но какво чувствам аз, си е моя работа.

— Не, вече не е — каза го леко, но тя долови стоманената нотка в гласа му. — Ала можем да поговорим за това, за нас, по-късно.

— Няма „нас“!

— Помисли си още веднъж. — Този път стоманата блесна в очите му. — А засега… Защо не седнеш?

— Не ми се сяда. — Но свали раницата и отвинти капачката на манерката.

— Добре. Разкажи ми за майка си.

— Бях на четири години, когато мама си отиде. Ще научиш повече за нея от други източници.

— Когато мислиш за нея, какво си спомняш най-напред?

— Парфюма й. Парфюма, който държеше в едно от шишенцата на своята тоалетна масичка. Мислех, че са вълшебни. Имаше едно кобалтовосиньо със сребърна панделка. Беше нещо неповторимо, само нейно. Топъл аромат, леко сладък, с едва доловим дъх на жасмин. Кожата й винаги имаше този аромат и когато ме прегръщаше или ме вземаше на ръце, беше най-силен точно… — Оливия докосна с пръсти извивката под брадичката си. — Обичах да я мириша там и тя се смееше. Толкова беше красива. — Гласът й предрезгавя, тя се извърна и зарея поглед над океана от цвета. — Не можеш да си представиш. Гледала съм филмите й, всичките съм ги гледала. Безброй пъти. Но тя беше много, много по-хубава, отколкото в тях. Вървеше като балерина, сякаш гравитацията бе нещо, с което бе влязла в таен сговор. Знам, че е била блестяща актриса. Но беше и прекрасна майка. Търпелива, забавна и… старателна. Стараеше се да бъде до мен, да ми обръща внимание. Даваше ми да разбера, че каквото и друго да има, аз съм центърът на Вселената. Разбираш ли?

— Да. И аз бях късметлия в това отношение.

Тя престана да упорства и седна до него.

— Предполагам, че съм била разглезена. Отделяше ми се време и внимание, имах купища играчки.

— Според мен, разглезените деца не забелязват и не ценят тези неща. Бих казал, че просто си била обичана.

— Тя ме обичаше много. Никога не съм имала повод да се съмнявам в това, дори когато ми се караше за нещо. А аз я боготворях. Исках да съм точно като нея. Гледах се в огледалото и си представях как ще порасна и ще стана същата като мама.

— Ти много приличаш на нея.

— Не е вярно. — Оливия скочи на крака с едно-единствено рязко движение. — Аз не съм красива. Не искам да съм. И никога няма да бъда оценявана по външността си, както твърде често са оценявали нея. Именно това я уби. В тази приказка звярът уби красавицата.

— Защото е била красива?

— Да. Защото е била желана. Защото мъжете са лудеели по нея и той не е бил в състояние да го понесе. Не е можел да търпи онова, заради което преди всичко се е влюбил в нея. Лицето й, тялото й, маниера й. Щом е привличало него, значи е привличало и другите мъже, но други мъже просто нямало да има. И можел да я запази само за себе си единствено като я унищожи. Колкото и силно да го е обичала, не му е било достатъчно.

— Тя обичаше ли го?

— Плачеше за него. Тя не допускаше, че знам, но аз знаех. Чух я една вечер с леля Джейми, когато мислеха, че съм заспала. Беше в началото на онова лято, мръкваше се късно. Бяха в стаята на мама и от мястото до вратата, където бях застанала, ги виждах в огледалото, седнали на леглото. Майка ми плачеше, а леля Джейми я бе прегърнала.

И Оливия съживи сцената, разиграла се преди толкова години.

 

 

— Какво ще правя? Джейми, какво ще правя без него?

— Не се безпокои. Ще го преживееш.

— Боли ме! — Джули опря лице в рамото на сестра си, усети силата му и закопня да получи утеха. — Не искам да го загубя, да загубя всичко онова, което имаме заедно. Но просто не знам как да го запазя.

— Ясно ти е, че не можеш да продължаваш така, както през последните месеци, Джули. — Джейми се отдръпна за да приглади назад тъмнозлатистите кичури, паднали върху лицето на сестра й. — Той нарани не само чувствата ти, но и теб. Не мога да седя безучастно и да гледам синините, които е оставил по тялото ти.

— Не беше нарочно. — Джули изтри сълзите си и стана. — От дрогата е. Тя го променя. Не мога да разбера защо се върна отново към нея. Не знам какво намира в нея, какво не съм му дала.

— Я се чуй! — Гневът изплющя в гласа на Джейми и тя скочи на крака. — Върху себе си ли хвърляш вината? За това, че той търси стимул и самочувствие в кокаина хапчетата и алкохола?

— Не, не, но ако можех само да разбера какво му липсва, какво е онова нещо, което търси, и не може да намери тук… О, Господи! — Тя стисна здраво очи и опъна назад косите си. — Бяхме толкова щастливи. Джейми, ти знаеш, че бяхме щастливи. Бяхме всичко един за друг и когато се роди Ливи, сякаш… сякаш някакъв кръг се затвори. Защо не забелязах, кога е започнал да разкъсва… този кръг. Колко широка ли е станала пролуката, докато забележа? Искам всичко да си бъде отново както преди. Искам съпругът ми да се върне, Джейми. — Тя се обърна. Едната й ръка бе притисната към корема. — Искам още едно дете.

— О, Господи! Джули… — Джейми прекоси стаята на две крачки и прегърна сестра си. — Не разбираш ли каква грешка ще е това в този момент? Точно в този момент?

— Може да е грешка, но може и да е решението на проблема. Казах му го тази вечер. Накарах Роза да приготви чудесна вечеря. Свещи, музика и шампанско. Казах му, че искам да имаме още едно дете. Той беше така щастлив в началото. Толкова заприлича на някогашния Сам. Смяхме се, прегръщахме се и започнахме да измисляме имена, точно както правехме и за Ливи. После, съвсем изведнъж, внезапно стана мрачен и резервиран и каза… — Сълзите й бликнаха отново. — Каза, откъде да знаел, че ще е негово? Откъде да знаел, че вече не нося копелето на Лукас?

— Негодник! Как смее да ти говори такива неща?

— Ударих го. Не мислех, просто го ударих и му изкрещях да се маха, да върви по дяволите. И той излезе. Погледна през мен, сякаш не бях там, и излезе. Не знам какво да правя. — Тя седна отново на леглото, зарови лице в шепите си и зарида. — Не знам какво да правя.

 

 

Ноа не каза нищо, а Оливия стоеше, без да помръдне, сложила ръка на стомаха си, както някога майка й. Беше го върнала назад във времето, там, в интимната обстановка на онази спалня, при страданието и отчаянието на една жена. Думите, гласовете, движенията, всичко бе пресъздала.

Без да го погледне, тя отпусна ръката си.

— Върнах се в своята стая и си казах, че мама репетира. Тя често го правеше. Затова си казах, че мама не говори за моя баща. Легнах си и заспах. А по-късно същата нощ се събудих и той беше в стаята ми. Пуснал бе музикалната ми кутия и аз така се зарадвах! Помолих го да ми разкаже приказка. — Очите й се избистриха, когато се спряха на Ноа. — Беше друсан. Тогава не го разбирах. Разбирах само, че е сърдит, когато закрещя и счупи музикалната ми кутия. Разбирах само, че не прилича на моя татко, когато мама дотича и той се нахвърли върху нея. Скрих се в стенния гардероб. Криех се там, докато тя викаше и го блъскаше, за да го изтика от стаята и да заключи вратата. После мама дойде, седна при мен и ми каза, че всичко ще се оправи. Извика полицията по моето телефонче и подаде молба за развод. Трябваха му по-малко от четири месеца, за да се върне и да я убие.

Ноа изключи магнетофона, свлече се от скалата и отиде при нея.

Тя се наежи и отстъпи назад.

— Не! Не искам да ме прегръщаш. Не искам да ме утешаваш.

— Тогава нямаш късмет. — Обви ръце около нея и здраво я стисна в прегръдката си, ала тя се помъчи да се отскубне. — Облегни се малко на мен — промърмори. — Няма да боли.

— Не си ми нужен! — произнесе ожесточено Оливия.

— Все пак се облегни.

Тя постоя сковано още миг, после се отпусна. Главата й легна на рамото му, ръцете й се вдигнаха и обвиха хлабаво кръста му. Облегна се леко на него, но очите й останаха отворени. Не заплака.