Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- River’s End, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Йорданка Пенкова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 47гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и форматиране
- Xesiona(2011)
- Корекция
- liubomilabuba(2012)
Издание:
Нора Робъртс. Краят на реката
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“, София, 2000
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-585-101-5
История
- —Добавяне
Глава 16
Нервите на Сам играеха като раздразнени змии. За да ги усмири, той рецитираше наум стихове: Сандбърг, Йейтс, Фрост. Усвоил бе този трик в началната фаза на неприятностите, когато бе страдал ужасно, и го бе усъвършенствал в затвора, където животът се състоеше предимно от чакане, нерви и отчаяние.
По едно време бе опитал да се успокои, да се овладее, като повтаря наум реплики. Откъси и сцени от филмите, където се бе превъплътявал изцяло в своя герой, превръщал се бе в друг човек. Но това му докарваше сериозни пристъпи на депресия през първите години тук. Репликите свършваха, а той си оставаше Сам Танър, оставаше си в „Сан Куентин“ и нямаше надежда следващият ден да му донесе промяна.
Но поезията му действаше добре, помагаше му да приспи болката и негодуванието.
Когато се яви за пръв път пред комисията за отпуски и помилвания, наистина вярваше, че ще го пуснат да излезе. Те, сливащото се в едно множество от лица в правосъдната система, щяха да го погледнат и да видят човек, който е заплатил с най-ценните години от живота си.
Боеше се, от мишниците му се лееше пот и мускулите на стомаха му бяха сплетени като въжета. Но под страха се спотайваше простата и упорита надежда, че за него адът е свършил и животът му може да започне отново.
После видя Джейми, видя Франк Брейди и разбра, че са дошли да се погрижат вратите на ада да останат навеки затворени за него.
Тя заговори за Джули, за красотата и таланта и, за нейната преданост към семейството. И как съпругът й е унищожил всичко това от ревност и злоба. Как е заплашвал живота на собственото си дете.
Докато се обръщаше към комисията, тя плачеше, Сам си спомняше как по лицето й кротко се стичаха сълзи.
Когато свърши, на него му се искаше да скочи и да изкрещи: „Браво! Изгряващ талант! Блестящо изпълнение!“
Но започна да рецитира наум поезия и остана спокоен, е безизразна физиономия и отпуснати на бедрата ръце.
После дойде ред на Франк, всеотдайния полицай, така загрижен справедливостта да възтържествува, който описа с безмилостен и официален полицейски език сцената на престъплението и състоянието на трупа. В гласа му се прокрадна вълнение само когато заговори за Оливия, за това, как я е намерил, от което свидетелството му стана още по-въздействащо.
Тогава Оливия беше на деветнайсет години. Сам се бе опитвал да си я представи като млада жена: висока и стройна, очите на Джули, винаги готова да се усмихне. Но я бе виждал само като малко дете с руса като глухарче главица, което все иска да му разказват приказки, преди да заспи.
Когато Франк го погледна, когато очите им се срещнаха и останаха непоколебимо вперени в неговите, той разбра, че няма да му бъде даден отпуск. Разбра, че същата тази сцена ще се повтаря като сцена от филм година след година.
Яростта, която изпита, напираше да изригне от устата му. Но откри в главата си Робърт Фрост и се вкопчи в стиховете му като в оръжие.
„… но обещания съм дал, ще ги сдържа
и дълъг път ще мина, преди навеки да заспя.“
През последните пет години той бе формулирал и прецизирал своите обещания. И синът на човека, погребал надеждата му, сега щеше да му помогне да ги изпълни.
Би било израз на висша справедливост.
Минало бе повече от месец от първото посещение на Ноа и Сам бе започнал да се безпокои, че той няма да се весне повече, че семената, които бе посял така грижливо, въпреки всичко не са покълнали. Че плановете, надеждите и обещанията, които досега го крепяха жив и с ума си, ще рухнат и ще му остане само острото и горчиво съзнание за провал.
Но ето че той се бе върнал и в момента го водеха към жалката стаичка. „Интериорна сцена, ден — помисли си Сам, когато чу как ключалките се отварят. — Камера.“
Ноа отиде до масата, остави куфарчето си и от него лъхна на наскоро взет душ, на хотелски сапун. Беше с джинси, мека памучна риза и високи черни маратонки. В ъгълчето на устата му личеше заздравяваща раничка.
Сам се питаше дали си дава сметка колко е млад, колко завидно млад, здрав и свободен е.
Ноа извади магнетофона, бележника и молива от куфарчето. И когато вратата зад гърба му се затвори и ключалката щракна, хвърли пред Сам пакет „Марлборо“ и картонен кибрит.
— Не знам какви пушиш.
Сам потупа с пръст пакета и се усмихна иронично.
— Все едно какви, само да са цигари. Всичките те убиват, но кой ли живее вечно?
— Повечето от нас не знаят кога и как ще свърши животът им. Как се чувстваш като човек, който знае?
Сам продължаваше да потупва пакета цигари.
— В известен смисъл това е предимство или щеше да е, ако бях навън. Тук вътре всички дни така или иначе си приличат.
— Съжаляваш ли?
— Че съм в затвора или че умирам?
— И за едното, и за другото.
Сам се засмя и отвори пакета.
— Никой от двама ни няма достатъчно време за целия списък, Брейди.
— Просто се спри на най-важното.
— Съжалявам, че няма да имам твоите възможности за избор, когато този час изтече. Съжалявам, че не мога да кажа: „Знаеш ли, мисля, че тази вечер ще се спра на пържола, средно изпечена, с чаша хубаво вино, а след това ще изпия едно силно черно кафе.“ Пил ли си някога затворническо кафе?
— Да. — Твърде незначително бе, за да предизвика съчувствие. — По-лошо е от полицейското. За какво друго съжаляваш?
— Съжалявам, че когато най-сетне получа възможност отново да направя този избор, да имам тази пържола, няма да разполагам с достатъчно време да й се наслаждавам.
— Изглежда твърде просто.
— Не, някои хора имат избор, а други нямат. За тези, които нямат, никога не е просто. Ти какъв избор направи? — Той изтръска цигара от пакета и я опря в касетофона. — По този въпрос. Колко далеч си готов да стигнеш?
— До края.
Сам наведе поглед към цигарата, за да скрие очите си и всичко, което те биха издали. Отвори картонения кибрит, откъсна клечка и я запали. После затвори очи и пое дълбоко първата доза дим от тютюн „Виржиния“.
— Имам нужда от пари. — Ноа само повдигна вежда и Сам дръпна още веднъж от цигарата. — Излизам, щом изтекат двайсетте ми години, адвокатът ми се погрижи за това. Ще живея на свобода може би половин година. Искам да живея прилично, с известно достойнство, а онова, което ми е останало, няма да стигне дори за въпросната пържола.
Отново дръпна, за да се успокои, а Ноа търпеливо изчака.
— Всичко, което имах, отиде за разноските по защитата, а не бих казал, че със затворническата надница може да се живее. Ще ти платят за книгата. Ще получиш аванс и с току-що излезлия ти втори бестселър сумата няма да е малка.
— Колко?
Змиите под кожата му отново се разшаваха. Не можеше да изпълни обещанията си без финансова подкрепа.
— Двайсет хиляди, по една хилядарка за всяка година в затвора. Ще ми стигнат за прилична стая, дрехи, храна. Няма да се наредя между първите богаташи, но поне няма да остана на улицата.
Искането не беше необичайно и сумата се стори разумна на Ноа.
— Ще поръчам на агента си да състави договор. Това устройва ли те?
Змиите се свиха на кълбо и замряха.
— Да, устройва ме.
— Възнамеряваш ли да останеш в Сан Франциско, след като те освободят?
— Мисля, че съм стоял достатъчно дълго в Сан Франциско. — Устните на Сам отново се извиха в усмивка. — Трябва ми слънце. Ще отида на юг.
— Ел Ей?
— Няма какво да търся там. Старите ми приятели едва ли ще организират парти по случай завръщането ми. Трябва ми слънце — повтори той. — И малко усамотение. Възможности за избор.
— Говорих с Джейми Мелбърн.
Ръката на Сам, до този момент спокойно отпусната на масата, подскочи. Той я вдигна и поднесе към устните си тлеещата между пръстите цигара.
— И?
— Ще разговарям пак с нея — отвърна Ноа. — Ще се свържа и с останалите от семейството на Джули. Засега не успявам да си уредя среща с К. Б. Смит, но и това ще стане.
— Аз съм един от малкото му провали. Не се разделихме с особено добри чувства, но прати един от младите си адвокати да ме измъкне след изтичането на двайсетте години.
— Хората, които интервюирам, също не хранят добри чувства към теб.
— Говори ли с баща си?
— Засега проучвам предисторията. — Ноа го погледна остро и наведе глава. — Няма да се съглася да искам от теб разрешение кого да интервюирам и какво да включа в книгата си. Като начало ще трябва да подпишеш, че се отказваш от тези права. Дори издателите да не настояват, в което силно се съмнявам, аз държа на това. Историята е твоя, Сам, но книгата е моя.
— Без мен нямаше да има книга.
— Напротив. Просто щеше да е различна книга. — Ноа се облегна назад, позата му беше отпусната, погледът му — твърд като стомана. — Искаш да имаш възможност за избор? Ето ти я. Подписваш договора, получаваш си двайсетте хиляди и аз пиша, както намеря за добре. Не подписваш, не получаваш парите и аз пиша, както намеря за добре.
Това момче бе наследило повече от характера на баща си, отколкото Сам бе предполагал. Твърдост, замаскира на зад външността на спасител от плажа и непринуден маниер. И по-добре, реши той. В края на краищата така наистина бе по-добре.
— И без това няма да доживея да видя книгата отпечатана. Ще подпиша договора, Брейди. — Очите му станаха студени, очи на човек, който приема мисълта за убийството и се е научил да живее с нея. — Само не ме прецаквай.
Ноа наклони глава.
— Чудесно. Но запомни, и ти няма да ме прецакваш.
Той също разбираше от убийства. Изучавал бе темата през целия си живот.
Ноа си поръча пържола, средно изпечена, и бутилка „Кот д’ор“. Докато се хранеше, се любуваше на светлините, които се отразяваха в тъмния залив, и прослушваше записа от последното интервю със Сам Танър.
И преди всичко се опитваше да си представи как би се чувствал, ако ядеше тази храна и пиеше това вино за пръв път от двайсет години.
Дали щеше да ги вкусва с наслада, или да им се нахвърли като вълк след дълго зимно гладуване?
Сам, мислеше си той, би им се наслаждавал хапка по хапка, глътка по глътка, би поемал в себе си ароматите, крехкостта на пържолата, тъмночервения цвят на виното в чашата. И усети ли, че сетивата му се пресищат, би забавил още повече темпото.
Сега Сам притежаваше този вид самоконтрол.
Но колко ли от безразсъдния, жаден за удоволствия, необуздан мъж, какъвто е бил някога, още се криеше в него и напираше да излезе на свобода?
По-умно бе да мисли за него като за двама души: човека, който е бил някога, и човека, който бе сега. Ноа допускаше, че у Сам винаги са присъствали характерните черти и на двамата, но историята, която се готвеше да разкаже, бе преди всичко за онова, което е било някога, и онова, което бе сега. Така можеше да седи тук и да гадае, как би подходил към безупречно приготвената пържола и чашата вино човекът, когото вече познаваше. И да си представя онзи от миналото, за когото е било достатъчно само да вдигне пръст, за да получи много, много повече.
Първият мъж, завел Джули Макбрайд в леглото си.
„Искам да ти разкажа какво беше, когато Джули и аз станахме любовници.“
Не бе очаквал Сам да подхване тази тема, поне не толкова скоро и не с такива интимни подробности. Но когато му каза да започва, в гласа му нямаше и следа от изненада.
Сега, докато го слушаше, Ноа се пренесе в онази топла южнокалифорнийска нощ. В едно минало, което не бе негово. Думите от касетофона се превръщаха в образи и образите бяха по-скоро спомени, отколкото фантазия.
Имаше пълна луна. Тя плуваше в небето и изпращаше лъчи като сребърни мечове по тъмната повърхност на океана. Вълните се надигаха, образуват гребени, разбиваха се на брега и шумът им напомняше ускореното туптене на тръпнещо в очакване сърце.
Излезли бяха с колата на разходка покрай брега и се бяха отбили в непретенциозно ресторантче, където се надяваха да останат незабелязани, на смешна вечеря от пържени скариди, сервирани в червени пластмасови кошнички.
Тя бе с дълга рокля на цветя и фриволна сламена шапка, за да скрие водопада от разкошни руси коси. Не си бе направила труда да се гримира и младостта, красотата и невероятната й свежест съвсем не бяха дегизировка.
Засмя се и облиза соса от пръстите си. И хората започнаха да обръщат глави.
Искаха да запазят връзката си в тайна, при все че тя засега се състоеше от разходки като тази и няколко по-луксозни вечери, от разговорите им и от съвместната им работа. Снимките бяха започнали предишния месец и драстично орязваха личното време, което успяваха да си откраднат.
Тази вечер си бяха откраднали няколко часа, за да се разходят край разпенения прибой, преплели пръсти, с криволичещи стъпки.
— Обичам всичко това. — Гласът й бе нисък и равен, с едва забележима дрезгавина. Приличаше на наивно момиче, а звучеше като сирена. Това бе част от мистиката, от която бе изтъкана. — Просто да се разхождам, да поемам дъха на нощта.
— Аз също. — Въпреки че никога досега не го беше привличало. Преди да се появи Джули, бе копнял за светлините, за шума, за тълпите и за насоченото към него внимание. Сега нейното присъствие изпълваше цялото му същество и изместваше всички други потребности. — Дори нещо повече, обожавам го.
Обърна я към себе си, тя плавно се завъртя и се озова в прегръдките му. Устните й се извиха в усмивка, когато неговите се докоснаха до тях, и се разтвориха приканващо. Вля в него едновременно сладкия си трапчив вкус, аромата си на невинност и ясното съзнание за ставащото. Тихият звук на задоволство, който издаде, отекна в кръвта му като грохота на вълните.
— И го правиш така добре — промърмори тя и вместо да се отдръпне, както обикновено, притисна лице към неговото и остави тялото си да се люлее в съзвучие с океана. — Сам! — Името му се изтръгна от нея като въздишка. — Искам да бъда благоразумна. Искам да послушам хората, които ме съветват да бъда благоразумна.
Желанието му бе пареща болка, огън в кръвта. Нужна му бе и последната капчица воля, за да укроти ръцете си.
— Кой те съветва да бъдеш благоразумна?
— Хора, които ме обичат. — Тя се изви назад, без да откъсва дълбоките си кехлибарени очи от неговите. — Мислех, че мога, а после си казах, „Е, ако престана да бъда благоразумна, поне ще се забавлявам. Не съм дете, защо да не бъда една от жените на Сам Танър, щом искам?“
— Джули…
— Не, чакай. — Тя отстъпи и вдигна ръка да го спре. — Не съм дете, Сам, мога да понеса реалността, искам само да бъдеш честен с мен. Натам ли сме тръгнали? Да стана една от жените на Сам Танър?
Тя би го приела. Сам виждаше това в очите й, чуваше го в гласа й. Беше едновременно очарован и ужасен да го разбере. Трябваше само да каже да, да хване ръката й и тя щеше да тръгне с него.
Джули стоеше с гръб към тъмния океан, опасан от бялата ивица на прибоя. Лунната светлина пронизваше нощта и хвърляше сенките им на пясъка. Тя чакаше.
„Чака истината“, помисли си Сам и осъзна, че истината е онова, което той иска за двама им.
— С Лидия не се срещаме вече. Не сме се виждали от седмици.
— Знам. — Джули се усмихна леко. — И аз чета клюкарската рубрика както всички. И нямаше да съм тук с теб тази вечер, ако още имаше връзка с друга.
— Между Лидия и мен всичко е свършено — каза той предпазливо. — Беше свършено още в мига, в който те видях за пръв път. Престанах да се срещам с друга, престанах да желая друга. В мига, в който те зърнах… — Той пристъпи към нея, свали сламената шапка и косата й се пръсна по раменете. — Започнах да се влюбвам в теб. И продължавам. Не мисля, че някога ще престана.
Очите й се навлажниха. Сълзите заблещукаха като диаманти върху злато.
— Какъв смисъл има да бъдеш влюбен, ако ще се държиш благоразумно? Заведи ме у вас тази вечер.
Тя отново потъна в прегръдките му и този път целувката бе страстна и жадна. После се разсмя, стремително и радостно, грабна от него шапката и я запрати във водата.
Отново хванати за ръце, те хукнаха към колата като деца, видели сладкиши.
С друга жена той вероятно би се хвърлил в забравата на съешаването, би поглъщал, би вземал онова, за което копнее тялото му, устремен към животинското удоволствие от освобождаването.
Или би влязъл в ролята на съблазнител и с част от съзнанието си би наблюдавал и насочвал като режисьор всяка стъпка.
И в двете имаше власт и удовлетворение.
Но към Джули не можеше да подходи така. Властта бе колкото негова, толкова и нейна. Нервите играеха под кожата му, докато изкачваха стъпалата в дома му.
Влязоха в спалнята и той затвори вратата. Знаеше, че тук все още има следи от Лидия, при все че тя бе прибрала със злобна методичност своите вещи — и доста от неговите — когато се изнасяше. Но една жена никога не споделя леглото на мъж, без да остави нещо след себе си, за да го принуди да я помни.
За миг съжали, че не е изхвърлил леглото, че не е купил ново, после Джули му се усмихна.
— Вчерашният ден е без значение, Сам. Важна е само тази нощ. — Обхвана с длани лицето му. — Ние двамата сме единственото, което има значение, единственото, което е истинско. Докосни ме — прошепна тя и устните й потърсиха неговите. — Не искам да чакам повече.
Всичко си дойде на мястото, нервността му се изпари. Когато я грабна на ръце, Сам разбра, че това не е просто секс или стремеж към удоволствие. Това бе любов. Колкото и често да бе режисирал подобни сцени или ги бе изпълнявал под чужда режисура, никога не бе ги преживял истински.
Положи я на леглото, впи устни в нейните и непознато досега усещане се разля във всяка частица от тялото му. Любов, най-сетне любов! Ръцете й, нежни, гладки, се обвиха около него, когато целувката стана по-дълбока. За миг сякаш целият свят се събра там, в това сливане на устните.
Не си нареди да бъде внимателен, да не избързва. Не бе в състояние да раздвоява съзнанието си и да режисира. Загубил се бе в мига, в нея, в аромата на косите й, във вкуса на шията й, в звука на дъха й, който секваше, продължаваше и пак секваше.
Смъкна тънките презрамки от раменете й и плъзна роклята надолу по тялото й, без да се откъсва от красивите й устни. Тя потръпна, когато помилва гърдите й, ахна, когато прокара езика и зъбите си по зърното и после изстена, когато го засмука дълбоко в устата си.
Наместваше се под него, плъзгаше се към него, надигаше се и падаше с него. Повтаряше името му, само име то му и караше сърцето му да тръпне.
Той докосваше, вземаше и даваше повече, отколкото бе предполагал, че може да даде на жена. Кожата й се ороси с капчици пот, ново богатство от аромати. Мускулите й потрепваха, ново взривяване на възбудата.
Искаше да я види цялата, да изследва всичко, което има, всичко, което е. Тялото й бе издължено, стройно и прекрасно, очароваше го дори очертаващия се под кожата релеф на ребрата й.
Когато се разтвори за него и се надигна да го посрещне, той се плъзна в нея като въздишка и видя как очите й се премрежват от сълзи.
Бавните нежни движения преминаха в потръпвания. Тя извика, ноктите й се впиха в хълбоците му, после още веднъж, като ехо, когато свърши.
Ноа премигна да проясни зрението си и последва тишина. Записът бе свършил. Вторачи се в касетофона, повече от стъписан, че образите бяха изникнали пред вътрешния му взор с такава яснота. И повече от смутен да се види несъмнено възбуден.
С лицето на Оливия в ума си.
„Господи, Брейди!“ Взе чашата вино с не съвсем твърда ръка и отпи голяма глътка.
Това бе един от страничните ефекти, които можеха да се очакват, когато се вживяваш в ролята на Сам Танър, представяш си какво е да обичаш и да бъдеш обичан от жена като Джули Макбрайд и си спомниш какво е да желаеш дъщерята, родена от тази любов.
Но бе адски неприятно, при сексуалната неудовлетвореност, която го измъчваше в момента.
Реши, че ще се справи с нея чрез писане. Ще довърши вечерята, ще включи телевизора за звуков фон и ще започне да пише. И тъй като в дъното на историята бяха себичната любов и натрапчивите идеи на сексуална основа, ще включи съответните нюанси от спомените на Сам за нощта, когато той и Джули са станали любовници.
Твърде вероятно бе спомените на Сам да бяха идеализирани, но може би действително съществуваха моменти, връзки, които пораждат чувства като тези, за които говореше.
Ноа винаги бе възприемал секса като приятна част от живота, нещо като спорт, който изисква някои основни умения, известни предпазни мерки и здрав екипен дух.
Но бе готов да повярва, че е възможно той да поражда и по-префинени чувства у някои хора. Щеше да даде на Сам тази нощ с всичките й любовни възторзи. В края на краищата той си я спомняше така — или искаше да си я спомня така. И трепетната романтика само щеше да засили въздействието от самото убийство.
Той отвори лаптопа и си сипа кафе — каната от рум сервиса го бе запазила сравнително топло. Но когато стана да включи телевизора, спря пред телефона и го погледна намръщено.
„Какво пък толкова“, помисли си и подчинявайки се на импулса си, изрови номера на „Ривърс Енд“. След десет минути вече бе направил резервация за началото на следващата седмица.
Сам Танър все още не бе говорил за дъщеря си. На Ноа му бе любопитно дали тя ще иска да говори за него.
Работи без прекъсване до два часа, когато вдигна глава за малко и се вторачи, без изобщо да възприема нещо, в екрана на телевизора, където гигантски гущер правеше Ню Йорк на пух и прах.
Проследи как униформен полицай, който очевидно имаше повече кураж, отколкото ум, стреля няколко пъти с пистолет по гущера и за награда бе изяден жив.
Трябваше му известно време, докато разбере, че гледа стар филм, а не информационния бюлетин. Накрая реши, че мозъкът му е изчерпал възможностите си за тази нощ.
Имаше още една точка в програмата си и макар да съзнаваше, че е гадничко да чака до среднощ, за да се заеме с нея, взе телефона и набра номера на Майк в Лос Анджелес.
Приятелят му вдигна едва след петото иззвъняване. Сънливостта и объркването в гласа му доставиха на Ноа огромно удоволствие.
— Здрасти. Събудих ли те?
— Какво? Ноа? Къде си?
— В Сан Франциско. Не помниш ли?
— А? Не… като че ли. Господи, Ноа, два часът сутрин та е.
— Без майтап? — Ноа свъси вежди, когато чу друг глас, леко приглушен, определено женски. — Жена ли има при теб, Майк?
— Може би. Защо?
— Моите поздравления. Блондинката от клуба?
— А… хммм.
— Добре, добре, май не е време да навлизаме в подробности. Ще отсъствам най-малко още една седмица. Не искам да се обаждам на родителите си и да ги будя, а сутринта ще бъда доста зает.
— Аха. Но да звъниш на мен и да ме будиш си е в реда на нещата, така ли?
— Разбира се. Освен това, след като и двамата вече сте будни, може да те ощастливят с още един рунд. Да не забравиш да ми благодариш, когато се върна.
— Целуни ме отзад!
— Така ми се отблагодаряваш значи. След като толкова обичаш да си говориш с майка ми, звънни й утре и й кажи, че съм заминал.
Чу се някакво шумолене и Ноа се досети, че Майк най-сетне се е разбудил достатъчно, за да седне в леглото.
— Слушай, просто си помислих, че ти трябва малко…
— Набъркване в живота ми? Престани да си дърпаш устната, Майк — меко добави Ноа, който добре познаваше навиците на приятеля си. — Не съм ядосан особено, но ми се струва, че ми дължиш нещо. Така че се обади на майка ми и се грижи за цветята ми, докато ме няма.
— Добре. Виж, дай ми някакъв номер, на който мога да… Олеле!
Ниският и дрезгав женски смях накара Ноа да повдигне едната си вежда.
— Друг път. Нямам желание да правя телефонен секс с теб и блондинката. Оставиш ли цветята ми да изсъхнат, ще ти сритам топките.
В отговор се чу рязко вдишване, шумолене и шепот. Ноа завъртя очи, сложи слушалката и избухна в неудържим смях.
„Страхотно!“, помисли си той и разтърка лице. Ето че вече две сексуални приключения се въртяха в главата му. Реши да вземе студен душ и да си легне.