Нора Робъртс
Краят на реката (11)

Глава 10

Заведе я в „Макдоналдс“ и тя се смя, докато страните й поруменяха.

Влюби се в него, докато похапваше сандвич с риба и пържени картофки, на ярката светлина на лампите, сред шумния глъч на деца.

Забрави клетвата, която си бе дала като малка, никога, никога да не обиква толкова силно, че да е уязвима. Никога да не отдава безрезервно сърцето си на мъж, така че той да има властта да го разбие, да я унищожи.

Просто се понесе по прекрасната, дива и бурна вълна на първата любов.

Разказа му за своите планове, описа му природонаучния център, който вече бе изградила в мислите си и за който не бе говорила с друг, освен с близките си.

С лекота сподели с него най-голямата мечта в живота си. Той я слушаше, без да откъсва поглед от нея. Онова, към което се стремеше тя, сякаш бе важно и за него.

Той бе така омаян, че забрави за работата, която бе свършил през деня — нахвърления план за книгата, бележките, подробно разработените теми за разговори. Просто седеше и й се радваше.

Казваше си, че има още много време. В края на краищата му оставаха още близо две седмици. Какво лошо имаше, ако прекара първите един-два дни с нея?

Питаше се, дали чрез центъра, за който говори така разпалено, Оливия се стреми да отвори стъкленицата от метафората на майка му, или само се опитва да я разшири, за да остане в нея.

— Ще има много работа.

— Когато вършиш нещо, което обичаш, то не е работа.

Той я разбираше. Ангажиментите му във вестника се бяха превърнали в тежест, но винаги когато се захващаше с книгата, когато се заравяше в проучванията и размишляваше над бележките и досиетата си, изпитваше радостен трепет.

— Тогава нищо не бива да те спира.

— Да. — Очите й искряха от напиращата енергия. — Само още няколко години, и ще го осъществя.

— И тогава ще дойда да видя това чудо. — Ръката му се сключи над нейната върху бялата пластмасова маса. „И теб“, допълни наум.

— Надявам се. — И защото наистина се надяваше, защото бе убедена, че може, тя обърна ръката си и вплете пръстите си в неговите.

Говориха за музика, за книги и за какво ли не, както всяка млада двойка, която гори от желание да открие и изследва всичките си общи интереси.

Когато разбра, че тя не само никога не е ходила на баскетболен мач, но дори не е гледала предаваните по телевизията, той изглеждаше искрено изненадан.

— Тук имаш огромна празнота в образованието, Лив. — Вървяха към колата и той отново я държеше за ръка. — Ще ти изпратя копия от моите видеозаписи на „Лейкърс“.

— Това трябва да е баскетболен отбор.

— Това, Оливия, са богове. — Той се настани зад волана. — Успяхме да те запознаем с изисканите удоволствия на бързите закуски, насочихме те към единствения истински спорт… Какво следва?

— Не знам как да ти се отблагодаря, че ми помагаш така.

— Това е най-малкото, което мога да сторя.

Той беше наясно какво следва, тъй като бе прекарал част от деня в разучаване на района около колежа. Имаше сериозни подозрения, че в образованието на Оливия се губят не само сандвичите с риба и спорта.

Заведе я на танци.

Клубът бе шумен и претъпкан, направо идеално място. Решил бе, че ако остане сам с нея, няма да се сдържи и ще направи нещо прибързано.

Ноа бе свикнал да наблюдава, да преценява хората. Една вечер с нея му беше напълно достатъчна, за да установи, че тя е не по-малко самотна от младото момиче край брега на реката, останало в спомените му. И че е абсолютно невинна.

Съществуваха правила. Той искрено вярваше в правилата, в ясната граница между редното и нередното, в последствията от прекрачването й. Оливия не беше готова за желанията, които будеше у него. Не беше много сигурен, че и сам е готов за тях.

Забеляза нейният смаян и бдителен поглед, докато си пробиваха път през тълпата. Развеселен и очарован от нея, той се наведе към ухото й.

— Ритуални прояви на човешката маса. Можеш да напишеш тема.

— Аз съм естественик.

— Това е природа, малката. — Намери маса, сбутана до други маси, наклони се над нея, за да надвика протяжния вой на музиката. — Мъжкари, самки, основни ритуали на ухажването.

Тя хвърли поглед към малкия дансинг, на който се бяха натъпкали и се кълчеха десетки двойки.

— Не мисля, че това може да се определи като ухажване.

Но беше интересно за гледане. Тя винаги бе избягвала заведенията от този род. Твърде много хора, твърде малко свободно пространство. От това получаваше стягане в гръдния кош, леки спазми на паника в гърлото. Но тази вечер, свряна до Ноа, който бе сложил леко ръката си върху нейната на масата. Не се чувстваше притеснена.

Той си поръча бира, тя — газирана вода. Когато сервитьорката успя най-сетне да си пробие път с лакти и да донесе напитките им, Оливия се бе отпуснала напълно.

Музиката бе силна и не особено хубава, но чудесно хармонираше с онова думкане на сърцето й. Нещо като примитивен акомпанимент на собствените й копнежи.

Тъй като не чуваше дори собствените си мисли, тя ги забрави и се задоволи само да гледа.

Ухажване. Ноа май беше прав в края на краищата. Перушина, в случая кожа и джинсов плат, в ярки окраски или основно черна. Повтарящи се движения, които сигнализират потребност да бъдеш забелязан от обратния пол, сексуална покана, готовност за сношаване. Зрителен контакт, флиртуващ поглед към обекта на въжделенията, после встрани, после пак към него.

Неволно се усмихна. Нима не бе наблюдавала този ритуал в различни форми при безброй същества?

Сподели това с Ноа, като говореше високо в ухото му, за да я чуе, и усети вибрациите на смеха му още преди той да се бе обърнал и да бе видяла лицето му.

Тъкмо си даде сметка колко глупаво трябва да му е прозвучало, когато той я хвана за ръката и я дръпна да стане.

— Тръгваме ли си?

— Не, включваме се.

Сега паниката я връхлетя, стегна гърдите й бързо и силно.

— Не, не мога! — Опита се да издърпа ръката си, когато той тръгна към дансинга. — Аз не танцувам.

— Всеки танцува.

— Не, наистина. — Цялата й кожа пламна. Топлината изби отвътре. — Не мога.

Бяха в края на дансинга, окръжени, притиснати. Ръцете му лежаха на хълбоците й, а лицето му почти се докосваше до нейното.

— Просто се движи. — Тялото му се размърда срещу нейното и превърна паниката й в различен, по-дълбок, в него по-съкровен страх. — Няма значение как.

Той насочваше хълбоците й, ту на едната страна, ту на другата, пристъпваше леко, така че се движеха в малък кръг. Музиката бе бърза, доминирана от неистовото дрънчене на електрическа китара и рева на вокалиста. До тях някой се изсмя дивашки. Друг я блъсна силно отзад и я залепи за Ноа тяло до тяло.

Оливия се хвана за раменете му. Лицето й бе поруменяло, очите й, тъмни и разширени, се взираха в неговите, ускореният дъх свистеше през разтворените й устни.

През всичките миризми — смесица от парфюми, пот, разлята бира — той вдъхваше само нейната. Свежа и спокойна като ливада.

— Оливия.

Тя не чуваше гласа му, но наблюдаваше, очарована и удивена, как името й се оформя на устните му. Цялото й същество сякаш беше изпълнено единствено с топъл, сладък, копнеж.

— По дяволите. — Трябваше да я има, дори да е само една целувка. Ръцете му обвиха здраво кръста й, накараха я да се надигне на пръсти. Усети бързото й вдишване и потръпването, което последва. И се поколеба, удължавайки момента, болката, очакването, докато и на двама им се зави свят.

После потри устни в нейните, нежно, плавно. Докосна я, наслаждавайки се на удоволствието. Плъзна се меко в нея, сякаш мястото му винаги е било там.

През урагана в собствената си кръв чу стона й, нисък и дълъг. Вкуси я бавно, леко. Боже мили! Искаше му се да се потопи цял в нея, да я погълне, да настоява за още и още, когато изненадващо острият й, зашеметяващ вкус се разля в него.

Тялото й бе притиснато в неговото, стройно и силно. Ръцете й, сключени около врата му, продължаваха да го държат. Да го прегръщат. Устата й бе жадна, но достатъчно плаха, за да издава невинността й.

„Още съвсем малко“, помисли си той и промени ъгъла на целувката.

Музиката гърмеше около тях с цялата мощ на беснеещите китари, металическата канонада на барабаните и пронизителния вой на гласовете.

А тя се носеше, рееше, плъзгаше. Представи си, че е безтегловно бяло перце, което се върти бавно, безкрайно през меката зелена светлина на гората. Сърцето й се изпълни с щастие и пулсът му се укроти до плътно, тъпо биене. Мускулите на стомаха й се отпуснаха. Зарови пръсти в косата му, отметна глава и се предаде. Идеше й да се разплаче от новото, несравнимо с нищо преживяване.

„Това — мислеше си тя — е животът. Началото. Всичко.“

— Оливия. — Той отново изрече името й, откъсна се от целувката, докато все още имаше сили да го стори, после бутна главата й към извивката на рамото си.

Оркестърът засвири друго парче и докара тълпата до изстъпление.

Докато се люшкаха заедно в мелето, Ноа се питаше какво, по дяволите, ще прави сега.

Целуна я отново пред апартамента й и този път тя долови леките тръпки на възбудата му, бързите пристъпи на безсилие, които бяха странно вълнуващи. После той затвори вратата помежду им и я остави, вперила неразбиращ поглед в солидното дърво.

Притисна ръка към сърцето си. То биеше бързо и това я изпълваше със задоволство. Ето значи какво било да си влюбена, да си желана. Отдаде се на чувството, затвори очи, за да му се наслади. Но изведнъж отново отвори клепачи.

Трябваше да го покани вътре. Какво й ставаше? Защо се превръщаше в такава идиотка в компанията на мъж? Той я желаеше, сигурна бе в това. Тя също го желаеше. Най-сетне се бе появил човек, който я кара да се вълнува.

Отвори вратата, втурна се надолу по стълбите и излетя навън точно когато колата потегляше. Проследи отдалечаващите се червени светлини, като се чудеше защо никога не успява напълно да изравни крачката си с когото и да било.

 

 

Ноа работи цялата сутрин. И десетки пъти му минава мисълта да й се обади. После затвори лаптопа и се преоблече в спортен екип. Изтощителните наказателни упражнения, на които се подложи в гимнастическия салон на хотела, му помогнаха да се пречисти донякъде от вината и безсилието.

Докато правеше третата серия навеждания от кръста с гирички, реши, че трябва да смени посоката. Изобщо не биваше да отива толкова далеч с Оливия.

Пуфтейки отсечено, добави още една серия, удовлетворен от леещата се по гърба му пот.

Беше готов да се обзаложи на годишната си заплата, че тя е още девствена. Нямаше право да я докосва. Колкото и ужасно да бе онова, което й се бе случило, тя бе прекарала първите осемнайсет години от живота си напълно защитена. Като някаква принцеса от приказките в омагьосана гора. Той беше по-възрастен от нея с години — не само с онези шест, които ги разделяха хронологически, но и с опита си. Нямаше право да се възползва от това.

Когато премина към маховете, практичната му натура надделя и му напомни, че освен това тя е умна, силна, способна и амбициозна. В очите й бе събрана древна мъдрост, като в очи на богиня. Тези качества му харесваха не по-малко от нейната плахост, която тя се опитваше да прикрие.

Не се бе възползвал от нея. Тя му бе отвърнала, едва не се бе разтопила в прегръдките му, по дяволите. Трябва да бе изпитвала нещо от онова, което изпитваше той. Онова единение, онази обвързаност и чувството, че ставащото помежду им е абсолютно правилно.

После отново се върна там, откъдето бе започнал, и се смъмри, че разсъждава с жлезите си.

Трябваше да сложи край на това. Ще й се обади да я попита дали могат да се срещнат по-късно на кафе. Нещо простичко. После ще й каже за книгата, която се готви да напише. Ще й обясни внимателно нещата, че възнамерява да се свърже с всички, които имат някакво отношение към случая. Че започва от нея, защото преди всичко тя е причината тази идея да се оформи в съзнанието му.

Чудеше се дали семената не са посети още когато я видя за пръв път.

Остави гиричките и избърса лицето си с хавлия. Ще й се обади веднага след като се качи в стаята си и вземе душ. И ще направи онова, което, сега си даваше сметка, трябваше да направи още когато тя отвори вратата и го покани в жилището си.

Почувствал се по-добре, по-свободен, той отмина асансьора се качи по стълбите до деветия етаж. И сепнато се закова на място, когато я видя да стои пред вратата му и да рови в голямата си чанта.

— Лив?

— Господи! — Тя едва не отскочи назад, после го зяпна. — Стресна ме. — Държа ръцете си, заровени в чантата, докато не се увери, че няма да затреперят. — Тъкмо се канех да ти напиша бележка и да я пъхна под вратата.

Усмихна му се, спретната и свежа в джинсите и широкото си яке. Размърда се притеснено, когато той не й отговори.

— Надявам се, нямаш нищо против, че наминах.

— Не, извинявай. — Не биваше да позволява тя отново да го омае. — Просто не те очаквах. Бях долу в гимнастическия салон.

— Така ли? Никога не бих предположила.

Бързата му усмивка освободи до голяма степен напрежението в стомаха й. Той извади електронната карта от джоба си и я пъхна във вратата.

— Влизай. Лично ще ми го кажеш вместо да пишеш бележка.

— Имах малко свободно време между лекциите. — Това бе лъжа. Беше избягала, за пръв път откакто учеше в колежа. Как да се концентрира върху екологията на дивата природа, когато се готвеше да му се предложи?

— О, Господи, как да му каже защо е дошла? Как да започне?

— Имаш ли време за едно кафе?

— Аз… да. Щях да те поканя на вечеря… Домашно приготвена храна.

— О, така ли? Доста по-съблазнително от кафето. — Опитваше се да мисли. В апартамента й можеше да поговори с нея по-спокойно. Там тя щеше да се чувства в свои води. Сега очевидно бе нервна, стоеше сковано в тясната му хотелска стая и хвърляше притеснени погледи към леглото.

Така че реши да излязат. От него се искаше просто междувременно да държи ръцете си далеч от нея.

— Трябва да се поизмия.

— Ами… — Той изглеждаше прекрасно с тази влажна от гимнастиката кожа, с тези красиви изпъкнали мускули на ръцете. Спомни си колко силни бяха те, когато я прегръщаха. — Само ще взема някои неща от супермаркета.

— Знаеш ли какво, почакай ме да взема един душ и ще отидем заедно до супермаркета. После ще те гледам как готвиш.

— Добре.

Той грабна джинсите от облегалката на стола, намери и риза.

— Под телевизора има мизерно барче. Сипи си нещо. Имаме кабелна. — Добави, докато ровеше в едно чекмедже за чорапи и бельо. — Просто седни и ми дай десет минути.

— Няма защо да бързаш. — В мига, в който вратата на банята се затвори, тя приседна на ръба на леглото. Коленете й трепереха.

Боже Господи, как да го направи, без да изглежда пълна глупачка? На пазар, щяха да ходят заедно на пазар! Искаше й се да се изкикоти лудешки. Току-що идваше от аптеката, където трябваше да събере целия си кураж, за да отиде на гишето и купи презервативи.

Сега те бяха в чантата й, тежки като олово. Не заради важността на решението, което бе взела, а заради страха, че е изтълкувала погрешно онова, което бе видяла в очите му предишната вечер. Онова, което бе почувствала, когато той я целуна.

Беше имала намерението да го покани на вечеря, но след това. След като почука на вратата му, след като той й отвори, а тя му се усмихне, отиде при него, прегърне го и го целуне.

Беше си представяла всичко това така ясно, че когато почука и той не отвори, съвсем се обърка. Сега нищо не вървеше така, както го бе намислила.

Дошла бе да му се предложи, да му каже, че иска той да е първият. Въображението й бе стигнало дори по-далеч, бе нарисувало как очите му ще се приковат изумено в нея, така дълбоки, така настойчиви, как собственото й зрение ще се замъгли и устните им ще се слеят.

Как ще я грабне на ръце и тя ще изпита онова шемет но усещане в стомаха от внезапното политане нагоре. Как ще я занесе до леглото…

Въздъхна, стана и закрачи напред-назад. Представяла си бе стаята по-различна, разбира се. По-голяма, в по-хубави тонове, с мека покривка на леглото и планина от възглавници.

Добавила бе и запалени свещи.

В действителност тя бе малка и в нея преобладаваха сивото и избеляло розовото. Безлична, както толкова други хотелски стаи. Ала това нямаше значение. Затвори очи и се заслуша в шума на водата от душа.

Как щеше да реагира той, ако влезе, ако тихо се съблече сред облаците от пара и се пъхне при него под струите? Дали тогава телата им ще се съединят? Мокри, разпалени, готови.

Нямаше куража да го направи. Въздъхна, отиде до барчето и разгледа без интерес предлагания избор, после приближи до бюрото, където той бе оставил компютъра си и куп разбъркани бележки и папки.

Ще го почака да излезе от банята. Повече й се удаваше ясният и открит подход към нещата, дребни или жизненоважни. Не беше от знойните съблазнителни и никога нямаше да бъде.

Дали това щеше да го разочарова?

Ядосана на самата себе си, тя поклати глава. Докога ще се мъчи да предвижда реакциите му и ще се критикува? Щом излезе от банята, просто ще му каже, че го желае, и ще види какво ще стане.

Разсеяно заподрежда листовете с бележките му, като ги потупваше в бюрото, за да изравни краищата им. Харесваше й, че си е донесъл работа. Уважаваше амбицията, всеотдайността, енергията. И намираше, че е важно да уважаваш човека, в когото си влюбена.

Не бе говорил много за своята работа, помисли си тя, после завъртя очи. Защото тя не спираше да бърбори за себе си. Но ще го попита. Какво харесва най-много в нея, какво е чувството, когато видиш собствените си думи напечатани и знаеш, че хората ги четат.

Сигурно бе прекрасно, удовлетворяващо чувство. Тя се усмихна и започна да събира купчинките.

Името Макбрайд, надраскано с черно мастило на жълта хартия, привлече погледа й и я накара да се намръщи и да вземе листа.

За броени секунди кръвта й изстина и тя започна да рови из записките, без дори да й мине през ум, че си пъха носа в чужди работи.

 

 

Ноа подсушаваше главата си с хавлията и си мислеше какво точно ще каже на Оливия. Веднъж да постигнат съгласие по професионалните въпроси, ще се разберат и по личните. Можеше да отиде в „Ривърс Енд“ и да прекара известно време с нея през лятото. Разбира се, за да я интервюира. Но и за да е с нея. Никога не бе познавал друга жена, към която да го е теглило така неудържимо.

Ще се наложи да си уреди по-дълга отпуска от вестника. Или просто да напусне, размишляваше той, като се взираше в лицето си в запотеното огледало. Разбира се, трябваше да измисли как, по дяволите, ще преживява, докато книгата бъде написана и продадена. Но все щеше да се сети за нещо.

Изобщо не се съмняваше, че книгата ще се продава. Той беше създаден да пише и бе абсолютно сигурен, че е призван да напише тази.

И също така започваше да мисли, не без тревога, че е роден да е с Оливия.

Ала нищо от това нямаше да се осъществи, докато не направи първата стъпка.

Направи една, към стаята, и чу как светът се сгромолясва около него. Тя стоеше до бюрото с неговите записки в ръцете и леден гняв в кехлибарените си очи.

— Негодник такъв! — Каза го тихо, но думите разцепиха въздуха. — Двулично пресметливо копеле!

— Чакай малко…

— Не ме докосвай! — Враждебният тон го запрати назад като плесница още щом понечи да тръгне към нея. Не си и помисляй да ме докоснеш. — Дошъл бил тук на почивка, а не като репортер. Проклет лъжец, всичко е било заради статията ти.

— Не. — Той пристъпи встрани, за да прегради пътя й, преди да е тръгнала към вратата. — Чакай. — Не съм дошъл да пиша за вестника.

Тя още държеше бележките и като го гледаше право в очите, ги смачка и ги хвърли в лицето му.

— Чак за такава глупачка ли ме смяташ?

— Нищо подобно. — Сграбчи я за лактите. Очакваше тя да се съпротивлява, да драска и да плюе. Вместо това Оливия се вцепени. Изключи. Виждаше в очите й как преградата се спуска и го изолира от нея. Донякъде отчаян, той я разтърси леко. — Чуй ме, по дяволите! Не е за вестника. Искам да напиша книга. Трябваше да ти кажа, имах намерение да ти кажа. После… Господи, Лив, знаеш какво стана. В мига, в който те видях, всичко се обърка. Исках да прекарам известно време с теб. Чувствах нужда да бъда с теб. За пръв път ми се случва. Щом те погледнех… направо губех разсъдък.

— Ти ме използва. — Ще е студена, ще остане студена. Нищо от онова, което казва или върши той, няма да проникне през ледената стена. Тя няма да позволи. Няма да се остави да падне отново в този капан.

— Ако е така, извинявай. Допуснах онова, което почувствах към теб, да ме отклони и не постъпих, както бе редно. Да си тръгна от теб снощи бе най-трудното нещо, което съм вършил някога. Толкова много те желаех, че болката ме пронизваше чак до костите.

— Би спал с мен, за да получиш информация за книгата си. — „Бъди студена! — заповяда си тя. — Страданието не може да пробие леда.“

— Не. — Сърцето му се късаше, че тя може да си го помисли, че може да го повярва. — Не може да не разбираш, че това не е вярно. Случилото се между нас няма нищо общо с книгата. Засяга само теб и мен. Аз те желаех, Лив, от мига, когато отвори вратата, но не можех да те докосна, докато не ти обясня всичко. Щях да говоря с теб за това тази вечер.

— Наистина ли? — В гласа и прозвуча внезапен смях, студен смях, който режеше като леден бръснач. — Много удобно, Ноа. Махни си ръцете от мен.

— Трябва да ме изслушаш.

— Не. Не трябва да те слушам. Не трябва да те гледам. Не трябва да мисля никога повече за теб, щом изляза веднъж от тази стая. Затова ще приключа с теб тук и сега. Чуй ме добре.

Тя избута ръцете му. Очите й, разтопено злато, го гледаха, без да трепнат.

— Това е моят живот, не твоят. Само моя работа е и никой не може да решава вместо мен. Аз няма да сътруднича за проклетата ти книга, нито пък семейството ми. Ще се погрижа за това. И ако разбера, че си се опитал да се свържеш с някого от хората, които обичам, на които държа, ще направя всичко по силите си, за да те накарам да страдаш. — Блъсна го назад. — Стой далеч от мен и близките ми, Брейди! Ако ми се обадиш пак, ако ме потърсиш, ще помоля леля ми да използва цялото си влияние, за да бъдеш изхвърлен от „Таймс“. Ако си направил своите проучвания, сигурно знаеш колко е влиятелна.

Заканата го ядоса и той се опита да я отхвърли.

— Аз ти причиних болка. Съжалявам. Не знаех какво ще почувствам към теб и че то ще ме завладее толкова силно. Не бях предвидил онова, което се случи тук, между нас.

— Що се отнася до мен, нищо не се е случило. Презирам те, презирам всички хора като теб. Стой далеч от мен! — Тя грабна чантата си и се промъкна покрай него към вратата. — Веднъж ти казах, че баща ти е прекрасен човек. Наистина е такъв. Редом с него ти си нищожество, Ноа.

Дори не си направи труда да блъсне вратата. Тя се затвори пред очите му с тихо щракване.

Оливия не побягна, въпреки че й се искаше. Чувстваше напрежение и тежест в гърдите, очите й пареха от сълзите, които отказваше да пролее. Той я бе използвал, бе я предал. Беше си позволила да обикне някого, беше си позволила да му се довери, а бе получила само лъжи.

Той изобщо не се интересуваше от нея, интересуваха го майка й, баща й. Интересуваха го кръвта и страданието. Никога, никога нямаше да му ги даде.

И никога повече нямаше да се доверява на когото и да било.

Питаше се дали и майка й е изпитала нещо подобно, когато е разбрала, че мъжът, когото обича, не го заслужава. Дали е почувствала тази празнота, тази отвратителна тъга, тази изгаряща болка от предателството.

Остави гнева да се наслои над страданието и си обеща никога повече да не мисли за Ноа.