Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
River’s End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 47гласа)

Информация

Сканиране и форматиране
Xesiona(2011)
Корекция
liubomilabuba(2012)

Издание:

Нора Робъртс. Краят на реката

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“, София, 2000

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-101-5

История

  1. —Добавяне

Ноа

„За да се каже истината, са нужни двама — единият да я каже, а другият да я чуе.“

Хенри Дейвид Торо

Глава 9

Университета на щата Вашингтон, 1993

Нямаше от какво да се притеснява, напомни си Ноа, когато погледна номера на спретнатата двуетажна къща. Отдавна планираше това пътуване, тази среща. И тъкмо заради това се чувстваше неспокоен, докато паркираше взетата под наем кола до тротоара в тихия, опасан с дървета квартал.

Сякаш усещаше, че днес животът му може да се промени, че новата среща с Оливия Макбрайд може да го отклони от досегашния курс. Готов бе да поеме в новата посока. В края на краищата, нямаше печалба без риск. Именно това бе причината за потните длани и лекото стягане в стомаха.

Не беше нищо лично.

Зареса назад косата си, като набързо прокара два пъти пръсти през нея. Беше мислил да се подстриже, преди да дойде, но нали беше в отпуска, по дяволите.

Повече или по-малко.

Три седмици далеч от вестника, където усилията да си извоюва име като криминален репортер не бяха дали резултат, какъвто бе очаквал. Политиката, ограничените карета, редакторите и ползващата се с предимство реклама изместваха историите, които искаше да пише.

И то да ги пише посвоему.

Затова бе дошъл тук. За да напише историята, която не бе могъл да забрави, да я разкаже посвоему.

Убийството на Джули Макбрайд.

Една от ключовите фигури в нея живееше на втория етаж в тази хубава къща, преустроена в четири апартамента. Те, както и много други като тях, приютяваха студенти, не намерили място в общежитията на колежа. Такива, които могат да си позволят отделно жилище. Които могат да си платят за усамотението. Които чувстват нужда да бъдат сами и на които не са по душа темпото и компаниите, бурния живот в кампуса.

Той лично обожаваше годините в студентското градче на Калифорнийския университет в Лос Анджелес. Вярно, че първият семестър се бе превърнал в безкрайна върволица от партита, момичета и среднощни философски диспути на пияна глава, в каквито само младежите намират смисъл. Но след това се бе заловил здраво за работа.

Искал бе да получи диплома по журналистика. Пък и родителите му щяха да го убият, ако се бе провалил.

Тези два стимула го бяха поощрявали в еднаква степен.

Питаше се какви ли са стимулите на Оливия.

След близо три години в професията, за която бе учил, той може да не бе преуспял, ала все пак беше добър репортер. Направил бе необходимите проучвания и знаеше, че Оливия Макбрайд е избрала специалността „Природни ресурси“, че бележките й са от горе до долу отлични. Знаеше, че е прекарала една година, първата, в общежитие. И че на следващата есен се е преместила в самостоятелен апартамент.

Знаеше, че не членува в никакви клубове и женски дружества и посещава два извънредни курса, като същевременно е успяла да завърши успешно осемнайсетте задължителни през пролетния семестър.

Това му говореше, че тя не се интересува от нищо друго, че се е посветила изцяло на ученето и вероятно е вманиачена на тази тема.

Но имаше неща, до които не можеше да се добере с помощта на компютрите, и в събраните материали. От тях не можеше да научи към какво се стреми Оливия, на какво се надява.

Какво чувства по отношение на родителите си.

За да узнае всичко това, трябваше да опознае нея. За да напише книгата, която ферментираше в дъното на сърцето и съзнанието му, трябваше да проникне в нейните мисли.

В представата му за нея най-ярко се открояваха мокрото от сълзи детско лице и сериозните очи на младо момиче. Когато влезе в къщата и тръгна по коридора, разделящ вътрешното пространство на две равни части, той се запита какво ли ще види.

Изкачи стъпалата и откри малката табела, обозначаваща апартамент 2-Б. Без име, помисли си той. Само номера. Макбрайд все още пазеха неприкосновеността на личния си живот като последна монета в празна кесия.

— Тук не минават никакви номера — промърмори си той и натисна звънеца.

Беше си съставил няколко плана за действие, тъй като смяташе за уместно да прояви гъвкавост, докато прецени обстановката. После тя отвори вратата и всякакви планове, всякакви практически съображения изтекоха от главата му като вода от прекатурена кофа. Бавно, неудържимо и окончателно.

Тя не беше красавица, в никакъв случай, ако я сравняваш с поразителната външност на майка й. А бе почти невъзможно да не го сториш, когато видиш разкошните златистокафяви очи под правите тъмни вежди.

Беше висока и стройна, но с подчертано силно телосложение, което му се стори изненадващо, дори абсурдно сексапилно. Косата й бе потъмняла, откакто я бе видял последния път, но бе малко по-светла от очите и прибра на назад на права конска опашка, така че лицето оставаше напълно открито.

То бе станало по-фино, чертите му се бяха откроили и бяха придобили изящество и женственост, в които Ноа винаги бе намирал нещо котешко.

Беше с джинси и фланелка с надпис „Вашингтонския щатски университет“, боси крака, а изражението й показваше лека досада.

Той се хвана, че стои и я зяпа глупаво, неспособен да стори друго, освен да се ухили насреща й.

Тя изви една от онези нейни убийствени вежди и към чистата радост, че я вижда отново, се прибави внезапна вълна от желание.

— Ако търсите Линда, тя е от другата страна на коридора. Две-А.

Каза го така, сякаш й се налага да го повтаря често, а гласът й бе по-плътен, отколкото си го спомняше.

— Не търся Линда. Търся теб. — И тогава му мина мисълта, че винаги я е търсил. Мисълта бе така абсурдна, че незабавно я прогони. — И това, че не си спомняш за мен, нанася съкрушителен удар на самочувствието ми.

— Защо трябва да си ви спомням… — Гласът й заглъхна и тя го погледна с фантастичните си очи, които досега го бяха избягвали, тъй като го бе взела за някой от онези глупаци, които се навъртат около съседката й от другата страна на коридора. В тях моментално се появи топлота, устните й се разтвориха в усмивка. — Ти си Ноа? Ноа Брейдй! Синът на Франк. — Погледът й избяга от неговия, насочи се някъде над рамото му. — Той с…

— Не, сам съм. Имаш ли една минута?

— Да. Да, разбира се, влизай.

Отстъпи смутено назад. Ноа я бе заварил потънала в писането на тема за коренната симбиоза на гъбите. И сега, изтръгнати от дълбините на науката, мислите й се понесоха назад през времето, към спомените.

И към прекрасното леко увлечение по него, когато беше дванайсетгодишна.

— Мога да направя кафе или да видя дали нямам нещо студено.

— Нямам претенции. — Той огледа набързо с любопитството на новодошъл спретнатата стая, подреденото бюро и бръмчащия върху него компютър, бледокремавите стени и тъмносиния диван. Помещението бе тясно, функционално обзаведено, непретенциозно и уютно. — Хубаво жилище.

— Да, на мен ми харесва. — По-точно би било да се каже, че вкусваше с огромна наслада и трепет щастието да живее сама за пръв път в живота си.

Оливия не се суетеше, не се въртеше наоколо, както правят някои жени, не се извиняваше за безпорядъка дори да нямаше такъв. Просто стоеше и го гледаше, сякаш не знаеше откъде да започне.

Той отвърна на погледа й, сам обзет от същата нерешителност.

— Ъъ… ей сега идвам.

— Няма защо да бързаш.

Той я накара отново да се смути, като я последва. Кухнята едва ли бе по-голяма от коридор, с печка, хладилник и умивалник до едната стена и малък барплот между тях.

Въпреки теснотията, Ноа се поразходи вътре. Когато застана до прозореца, двамата бяха достатъчно близо, за да блъснат раменете си. Оливия рядко позволяваше да я доближи мъж.

— Кока-кола или кафе? — попита тя, като отвори хладилника и огледа набързо съдържанието му.

— Кока-кола. Благодаря.

Ноа понечи да вземе кутията, но тя вече посягаше за чаша.

„За Бога, Оливия, отвори си устата и кажи нещо!“, смъмри се тя.

— Какво правиш във Вашингтон?

— На почивка съм. — Усмихна й се и лудото биене на сърцето си, което Оливия бе усетила преди шест години, се появи отново, сякаш никога не бе спирало. — Работя за „Лос Анджелес Таймс“.

Тя миришеше на сапун и шампоан и на още нещо, нещо едва доловимо. Ванилия, досети се той, миризмата, която харесваше майка му.

— Ти си репортер?

— Винаги съм искал да пиша. — Ноа пое чашата от ръката й. — Не си давах сметка, докато не постъпих в колежа, но тъкмо това ме влечеше. — Почувства как нейната предпазливост се плъзга помежду им като ивица дим, усмихна й се отново и реши, че не е необходимо да й казва веднага защо е дошъл. — Имах да взимам няколко седмици отпуск, а приятелят, с когото уж щяхме да се излежаваме на плажа, накрая не успя да се освободи. Така че реших да тръгна на север.

— Значи не си командирован.

— Не. — Ами да, така си беше, това бе чистата истина. — Пътувам за своя сметка. Реших да те потърся, защо ти си единственият човек, когото познавам от щата Вашингтон. Харесва ли ти в колежа?

— О, много. — Впрегнала волята си в усилието да се пребори с притеснението, Оливия го заведе обратно в дневната. — Понякога ми домъчнява за дома, но занятията плътно запълват времето ми.

Настани се на дивана, като предполагаше, че Ноа ще седне на стола, но той се намести до нея и свойски протегна крака.

— Върху какво работиш? — кимна той към компютъра.

— Върху гъбите. — Разсмя се и отпи нервно от кока-колата.

Той беше прекрасен, така приятно бе да гледаш разбърканата му, изсветляла от слънцето кестенява коса, тъмнозелените очи, които й напомняха за дома, непринудената чувственост на усмивката му.

Спомни си, че на времето й приличаше на рок звезда. И сега й приличаше.

— Специалността ми е „Природни ресурси“.

Той понечи да й каже, че знае, но замълча. Реши, че ще трябва много да обяснява и пренебрегна леките угризения.

— Приляга ти.

— Като ръкавица — съгласи се тя. — Как са родителите ти?

— Много добре. Някога ти ми каза, че трябва много да ги ценя. Е, ценя ги. — Той се размърда, очите му срещнаха нейните и не се откъснаха от тях, докато кръвта му, винаги така спокойна и хладна в компанията на жени, закипя. — Още повече, струва ми се, откакто се преместих и имам самостоятелно жилище. От дистанцията на пораснал син, нали разбираш?

— Да, разбирам.

— Още ли работиш в хижата?

— Лятото, през ваканциите. — „Така ли ме гледат другите мъже?“, запита се тя. Нима не би забелязала, ако някой я бе гледал така, сякаш лицето и е единственото нещо на света, което има значение? — Аз… Научи ли се да ловиш риба?

— Не. — Ноа се ухили и пръстите му се плъзнаха леко по опакото на ръката й.

— Значи още си на сандвичи от „Макдоналдс“?

— Те са в редовното ми меню. Но понякога мога да си позволя и нещо по-добро. Какво ще кажеш за една вечеря?

— Вечеря?

— Ядене, вечерно хранене. Дори една специализантка по природни ресурси трябва да е чувала за ритуалното вечерно хранене. Защо не споделиш своето с мен тази вечер?

Нейното ритуално вечерно хранене се състоеше от онова, което успяваше да забърка в кухничката си, или, ако нямаше никакво време, от онова, което купуваше на връщане от вечерните занятия.

Освен това имаше да довършва тема, да учи за тест, да се подготвя за лабораторни упражнения. Но той имаше най-красивите зелени очи на света.

— С удоволствие.

— Добре. Ще те взема в седем. Имаш ли любимо заведение?

— Заведение ли? О, не, не, всъщност нямам.

— Тогава ще те изненадам. — Той се изправи и несъзнателно стисна ръката й, когато тя стана да го изпрати до вратата. — И не прекалявай с гъбите. — Усмихна се той за последен път, преди да си тръгне.

Оливия тихо затвори вратата, обърна се и се облегна на нея. Въздъхна и си каза, че се държи смешно, че е твърде възрастна, за да се впуска в глупави увлечения. После за пръв път от дълго време, толкова дълго, че вече не си спомняше откога, й мина абсолютно фриволна мисъл.

Какво, за Бога, щеше да облече?

 

 

Ноа реши, че ще подхване темата за баща й и за книгата по време на вечерята. Много внимателно. Не ще й даде време да го обмисли, да разбере какви са намеренията му, както и че тя ще играе важна роля във всичко това.

Нямаше да стане без нейното съдействие. Без съдействието на близките й. Без Сам Танър, мислеше си той, докато изкачваше отново стълбището към апартамента, пъхнал ръце в джобовете.

Тя вече не беше дете. Щеше да прояви разбиране. И когато й обясни мотивите си, резултатите, които иска да постигне, положително нямаше да му откаже. Книгата нямаше да е само за убийството, за кървавата разправа и за смъртта, а и за хората. За човешкия фактор. За мотивите, грешките, постъпките. За сърцето.

Историите от този род започваха и свършваха със сърцето. Точно това трябваше да я накара да разбере.

Той беше свързан с трагедията, ако не от минутата, когато баща му бе приел телефонното обаждане да отиде в къщата в Бевърли Хилс, то от мига, в който сам бе видял образа на детето по телевизора в дневната им.

Не само искаше, длъжен беше да пише за нея.

И щеше да е напълно откровен с Оливия по този въпрос.

Преди да успее да натисне звънеца на апартамент 2-Б, вратата на 2-А се отвори.

— Ей, здрасти!

„Това трябва да е Линда“, помисли си той. Усмивката му бе рефлексна реакция на изпепеляващата брюнетка с остра като лазер сини очи. Пулсът му леко се ускори, каквото бе и предназначението на късата червена рокличка, прилепнала плътно към извивките на тялото й.

Познаваше този тип момичета и ги харесваше. Както харесваше начина, по който се движеха, полюшващия се като метроном ханш. Забеляза го, когато излезе в коридора и тръгна към него на острите си като пикели токчета в същия предизвикателен яркочервен цвят като на роклята.

— Бихте ли ми помогнали да си сложа това нещо? Тази вечер съм… ужасно несръчна.

Тя разклати тънка златна гривна на върха на пръста си и задиша бавно и дълбоко, просто за всеки случай, ако е пропуснал да забележи наистина хубавите гърди, опънали червената коприна.

— Разбира се. — Нищо не ласкае повече мъжкото его от жена с такава външност. Ноа взе гривната, обви я около китката й и му стана приятно, когато тя доближи тялото си й го изви, за да вдигне лице и да го погледне в очите.

— Ако Лив ви крие, нищо чудно, че не излиза никъде.

Той закопча гривната и се потопи в приканващото ухание, което струеше от Линда.

— Не излиза ли?

— Само работа и работа, това е нашата Лив. — Тя се разсмя и поклати уж непринудено глава, така че разкошните черни къдрици се залюляха. — Аз пък обичам забавленията.

— Обзалагам се. — Ноа още държеше китката на момичето и се усмихваше мило, когато вратата зад него се отвори.

И той моментално забрави за съществуването на Линда. Забрави за книгата. Едва не забрави и името си.

Външността на Оливия в никакъв случай не можеше да се нарече предизвикателна. Тя стоеше на прага, облечена в рокля в пастелно син цвят, която покриваше доста повече площ от тази на Линда. И го караше да се пита какво ли има под всичката тази материя. Беше пуснала косата си свободно и тя падаше отвесно като дъжд, под струите на който проблясваха златните обеци на ушите й.

Той вече знаеше, че трябва да отиде близо, съвсем близо до нея, за да усети парфюма й. На устните й нямаше червило, очите й бяха хладни.

Не, тя определено не беше вече дете. И слава Богу.

— Изглеждаш страхотно.

Оливия повдигна вежди и плъзна поглед по Линда.

— Само да си взема жакета.

Обърна се и влезе отново в апартамента на дългите си прекрасни крака на човек, свикнал да ходи пеша.

Каза си, че няма причина да се ядосва и грабна жакета и чантата. Какво основание имаше да се чувства така разочарована? Нямаше да знае, че той флиртува с Линда, ако не бе дебнала за колата му като влюбена хлапачка. Ако не бе изприпкала до врата да го наблюдава през шпионката как приближава.

Глупаво беше да се чувства разочарована само защото се бе терзала цели два часа коя рокля да облече и каква прическа да си направи. Това си беше неин проблем.

Обърна се към вратата и се блъсна право в него.

— Извинявай. Нека ти помогна. — Той вече бе близо до нея и вдъхна аромата й, когато взе дрехата. Парфюмът бе много подходящ за нея. Направо идеален.

— Не исках да преча.

— На какво да пречиш? — Той й помогна да се облече и си позволи да помирише косата й.

— Ти и Линда?

— Кой? О! — Той се засмя, хвана ръката на Оливия и тръгна към вратата. — Не е от най-свенливите, нали?

— Да.

— Завърши ли си темата?

— Да. Едва успях.

— Чудесно. Можеш да ми разкажеш всичко за гъбите.

Думите му я накараха да се усмихне. Той я държа за ръка чак до колата, после, когато тя понечи да се качи, прокара пръсти по косата й и я приглади назад.

Сърцето й подскочи и тупна в краката му.

Той бе намерил италиански ресторант, достатъчно скромен, за да не я притесни. Върху розовите покривки блещукаха малки бели свещи. Чуваше се приглушен говор, примесен със смях. Въздухът бе наситен с приятни и силни аромати.

С Ноа се разговаряше леко. Оливия за пръв път вечеряше с мъж, извън семейството, разбира се, който, изглежда наистина се интересуваше какво учи и как възнамерява да го използва. После си спомни за майка му.

— Майка ти още ли се бори за своите каузи?

— Тя и нейният конгресмен си говорят на ти. За нея няма почивка. Мисля, че сега в центъра на вниманието са мустангите. Ще ми дадеш ли да опитам това?

— Моля? — Тя тъкмо поднасяше към устата си хапка мариновани манатарки. — О, разбира се.

Посегна да сложи късчето в неговата чиния, но той просто я хвана за китката и насочи ръката й към своята уста. Беше вперил в нея очи над вилицата и тя почувства, как в корема й се разлива топлина.

— Страхотно е.

— Ами, в дъждовната гора има богато разнообразие от ядливи гъби.

— Да. Може да прескоча дотам през някой от следващите дни и тогава ще ми покажеш.

— Аз… ние се надяваме да създадем към хижата природонаучен център. Ще има лекции и разговори за разпознаването на ядливите.

— Ядливи гъби — изобщо не звучи така апетитно, каквито са в действителност.

— Всъщност ние ядем само плодоносното тяло на гъбата, целият организъм е много по-сложен. Като ябълката и ябълковото дърво.

— Сериозно?

— Когато видиш пръстен от гъби, или както му казват, самодивски пръстен, това са само плодовете на цялостен организъм, който расте в почвата и се разширява година след година… — Изведнъж млъкна. — Но теб това едва ли те интересува.

— Ей, обичам да знам какво ям. Защо се нарича самодивски пръстен?

Тя му хвърли бърз поглед.

— Ами, предполагам, защото прилича на такъв.

— В твоята гора има ли самодиви, Лив?

— Някога мислех, че има. Когато бях малка, седях там, на зелената светлина и си въобразявах, че ако съм много тиха, ще ги видя как излизат и започват да играят.

— Но не си ги виждала?

— Не съм — затова се беше отказала от приказките. Науката бе по-надеждна. — Но виждах елени, лосове, белки и мечки. За мен те са не по-малко вълшебство.

— И бобри.

Тя се усмихна и спокойно се облегна назад, докато келнерът разчисти масата и поднесе основното блюдо.

— Да. Още има бент на мястото, където ви заведох тогава.

Тя опита спагетите, щедро полети със сос от домати и скариди.

— Винаги ти дават повече, отколкото можеш да изядеш.

— Кой казва? — Ноа нападна своите равиоли, преливащи от сирене и подправки.

За нейно изумление той не само успя да се справи с порцията си, но излапа и доста от нейната. И дори му остана място да поръча десерт и капучино.

— Как е възможно да се храниш така и да не си станал сто и петдесет килограма? — възкликна тя.

— Обмяна на веществата. — Подсмихна се и загреба пълна лъжичка от разбитата сметана с шоколад в чинията си. — Баща ми е същият. Побъркваме мама. Ето, опитай това. Фантастично е.

— Не, не мога. — Но той вече бе поднесъл лъжичката към устните й и тя ги разтвори. Великолепният вкус се разля по езика й. — Ммм, да. Наистина е хубаво.

Наложи му се да се отдръпне от нея. Нейната реакция, премреженият поглед, леко разтворените устни, го навеждаха на мисълта за секс. Изпълваха го с желание да впие устата си в нейната, така че всичките тези вкусове да се смесят.

— Хайде да се поразходим.

Надраска сумата на бакшиша и подписа си на чека, после прибра кредитната карта. Въздух, имаше нужда от малко въздух, за да избистри главата си, да прогони от там Оливия и своите фантазии.

Ала те упорито продължаваха да го преследват, докато я караше към дома й и докато я изпращаше до вратата. Тя се обърна и му се усмихна.

Оливия видя желанието в очите му — ясно й тъмно. Очакването на тяхната първа целувка. Тялото й потръпна.

— Беше много приятно. — „Как е възможно да говориш такива баналности, Лив?“, смъмри се тя. — Благодаря ти.

— Какво ще правиш утре?

— Утре ли? — Мозъкът й засече окончателно. — Имам лекции.

— Не, утре вечер.

— Ами… — „Трябва да уча, да пиша друга тема, да работя допълнително в лабораторията.“. — Нищо.

— Чудесно. Тогава в седем.

„Сега — помисли си тя, — сега ще ме целуне.“ И сърцето й сигурно щеше да се пръсне.

— Добре.

— Лека нощ, Лив. — Той само помилва ръката й от рамото до върха на пръстите, после си тръгна.