Нора Робъртс
Краят на реката (1)

Пролог

Чудовището се беше върнало. Отново миришеше на кръв. Звуците, които издаваше, всяваха ужас в сърцето й.

Тя нямаше друг избор, освен да бяга. Но този път към него.

Великолепната приказна гора, която някога бе неин рай, която винаги бе смятала за свое убежище, изведнъж се превърна в кошмар. Величествено извисяващите се дървета вече не бяха свидетелство за жизнеността на природата, а жива клетка, която можеше да се затвори около нея и да скрие него. Блестящият килим от мъх бе бълбукащо тресавище, което засмукваше обувките й. Тя си проби път през папратите, като брулеше мокрите им листа и оставяше след себе си само лепкави стъбла. Подхлъзна се на гнил пън и стъпка младите филизи, избуяли около него.

Зелени сенки се плъзгаха пред нея, покрай нея, зад нея, нашепвайки сякаш познатото:

„Ливи, любов моя, нека ти разкажа приказка.“

Дъхът излизаше от дробовете й на хлипове, натежал от страх и мъка. Кръвта по пръстите й бе засъхнала.

Дъждът валеше неспирно в брулените от вятъра корони на дърветата и се процеждаше в неми струйки по покритата с лишеи кора. Просмукваше се в жадната земя, докато целият свят се пропи с влага, напращя и затръпна в очакване.

Тя забрави дали е преследвач или преследвана, само някакъв дълбок първичен инстинкт й подсказваше, че движението означава оцеляване.

Ще го намери или той ще намери нея. И всичко ще свърши. Само не бива да се превръща в страхливка. И ако на този свят има справедливост, ще открие накрая мъжа, когото обича. Жив.

Сви пръсти и скри в дланта си кръвта, която знаеше, че е негова, скъта я като надежда.

Мъгла се стелете долу ниско, ала се раздвояваше пред широките й, решителни крачки. Сърцето й блъскаше диво в ребрата, кръвта в слепоочията, във върховете на пръстите.

Чу изпукване над главата си, внезапен трясък, и отскочи встрани, когато натежал от влагата, вятъра и времето клон рухна на земята.

Нечия малка смърт отваряше простор за нов живот.

Тя сложи ръка на единственото оръжие, което имаше, с ясното съзнание, че би убила, за да живее.

И през наситената зелена светлина, в която витаеха още по-тъмни сенки, съзря чудовището, каквото си го спомняше от своите кошмари.

Окървавено, вперило очи в нея.