Фредерик Пол
Златото в края на звездната дъга (6)

Вашингтон три

Пролетта дойде и във Вашингтон. Черешовите дръвчета по брега на Потомак цъфнаха, парка „Рок Крийк“ се покри с бледа зеленина. Дори през шума на хеликоптерните двигатели до ушите на Кнефхаузен достигаха откъслечни изстрели, а очите му се спираха на димните завеси от сълзотворен газ и запалителен коктейл „Молотов“ в Джорджтаун и около Уотъргейт. „Тия не знаят умора“ — помисли си с раздразнение Кнефхаузен. Зачуди се какъв смисъл има да се блъска за такива като тях. Това малко го поразсея. Вниманието му се отклони в три посоки — опустошения, но обрасващ в пролетна зеленина пейзаж, ескорта от щурмоваци, които кръжаха около неговия вертолет и документите в скута му. Просто не можеше да се съсредоточи върху кое и да е от трите неща. От всичко най-много го притесняваше доклада от „Конститюшън“. Нуждаеше се от експертна помощ за детайлен анализ на съобщението и това не му харесваше. Не му харесваше и съобщението. Къде бе допуснал грешка? Та те бяха негови деца, специално подбрани. Нито един от тях не бе показвал на младини и най-малка склонност към хипарщина. Какви тогава бяха тези глупости с „И Цинг“ и тия тъпотии с Achillea milefolium позната още като „бял равнец“? Какви „експерименти“? Кой измисли тези отвратителни антинаучни акупунктури? Как смеят да отклоняват енергия от ограничените си ресурси за някакви неясни „изследователски причини“ и какви са тези причини? И най-вече, какви са тези „проблеми с кораба“?

Той надраска в бележника си:

 

„Да последва незабавно изпълнение. Прекратете с тези глупости. Имам чувството, че се държите като деца пуснати във ваканция. Вие предавате идеалите на проекта.“

Кнефхаузен

 

След като пробяга разстоянието от вертолетната площадка до бронирания вход на Белия дом той предаде посланието си за незабавно изпращане до „Конститюшън“ през Голдстоун, на далечната страна. Необходимо им е само едно напомняне, убеждаваше се той и отново ще влязат в правия път. Но безпокойството не го напусна, докато се оглеждаше в огледалото и се приготвяше за среща с президента.

Този път го поведоха не нагоре, а надолу. Предстоеше му да влезе в подземните помещения, където някога е бил разположен плувният басейн на Франклин Рузвелт, после прес-центърът на Белия дом, а сега бе изграден брониран бункер, където в случай на ненадейна атака откъм града можеше да се издържи до няколко седмици, т.е. докато Четвърта Бронетанкова Дивизия успее да пристигне от базата си в Мериленд и да овладее положението. Помещението не бе удобно, но бе безопасно. Освен, че стените му бяха бронирани, то притежаваше чудесна звукоизолация и не по лоша защита от подслушване и утечка на информация, отколкото подземния бункер под Кремъл или базата „Нором“ в Колорадо.

Кнефхаузен бе поканен да седне в единия край на залата, докато в другия президента водеше приглушен разговор с група хора, които с интерес обърнаха глави към новопристигналия.

Не след дълго президентът вдигна глава.

— Добре — каза той с уморен глас и отпи от кристалната чаша пред него. — Всички ние знаем защо сме тук. Правителството на Съединените Американски щати е излязло с официална информация, която е невярна. Направило го е съзнателно и сега ние сме уличени. Бихме искали да ви запознаем с подробностите и затова доктор Кнефхаузен ще ви разкаже за проекта Алфа Алеф. Започвай, Кнефхаузен.

Кнефхаузен се изправи и без да бърза се отправи към малката катедра разположена встрани от президента. Той отвори записките си на катедрата, огледа ги замислено със стиснати устни и каза:

— Както вече спомена президентът, проекта Алфа Алеф е камуфлаж. Някои от вас имаха честа да го научат още преди няколко месеца и тогава вие нарекохте проекта с думи като измама и фалшификация. С такива думи. Но ако ми позволите да се изразя на френски, този проект не отговаря на нито едно от споменатите определения, той е „ruse de guerre“^[1]. Не във войната срещу нашите врагове или срещу тези инфантилни хлапета размахващи по улиците тухли и бутилки с коктейл „Молотов“. Не говоря за тези войни, а за войната против невежеството. Защото, виждате ли, трябваше да извършим определени жертви в името на науката и прогреса. Проекта Алфа Алеф е част от това.

— Нека да започна с най-лошото — продължи той. — Първо, планетата Алфа Алеф не съществува. Руснаците бяха прави. Второ, ние също го знаехме от самото начало. Дори снимките, които публикувахме бяха фалшифицирани и не след дълго това ще стане известно на целия свят и всички ще узнаят за нашата ruse de guerre. Мога само да се надявам, че това няма да стане твърде скоро, защото ако имаме късмет да запазим нашата малка тайна поне за още известно време, тогава вероятно ще пожънем известни положителни резултати. Трето, когато „Конститюшън“ достигне Алфа Кентавър той няма да открие подходящо място, където да се приземи, нито пък енергийни ресурси, които да му помогнат да поеме обратния път, нищо освен звезди и пустош. Този факт носи след себе си определени последствия. „Конститюшън“ разполага със запаси от водородно гориво само за пътя и някой дребни маневри в околността на звездата. Той не разполага с гориво за връщане назад и източника, на който разчита за да набави това гориво, наречен планетата Алфа Алеф не съществува, така че астронавтите не ще могат да се върнат. Следователно те ще срещнат смъртта си там. Това са лошите новини, с които исках да започна.

Из залата се разнесе шум. Президентът мълчеше намръщен, с отсъстващ вид. Кнефхаузен почака търпеливо, докато аудиторията преглътне горчивия хап, след което продължи.

— Питате тогава, защо ни е било необходимо всичко това? Да осъдим осем млади хора на смърт? Отговорът е прост: познание. С други думи — нуждаем се от фундаментални научни познания за да защитим свободния свят. Вярвам, че сте запознати с широко известния факт, че през последните десет и повече години не разполагаме с почти никакви значими научни достижения. Рутина — да. Технологии — да. Приложения — да. Но от времето на Айнщайн, че дори на Вейцзекер — никакви фундаментални открития. А без такива фундаментални открития ние неизбежно и съвсем скоро ще бъдем изправени пред застой в процеса на създаване на нови технологии. Този процес просто ще издъхне. А сега искам да ви разкажа една история. Това е истинска научна история, не шега, зная че сега не ви е до шеги. Имало едно време един малтиец на име де Боно, който много се интересувал от процеса на креативно мислене. Много малко се знае за този процес, но той имал идея как да узнае повече. За своя експеримент подготвил гола стая с две срещуположни врати. Влизаш през едната врата, минаваш през стаята и излизаш през другата. Пред вратата, която условно нарекъл входна, де Боно поставил въже и няколко дъски. За „опитни зайчета“ подбрал деца, като им поставил следното условие: „Предстои ни да изиграем една игра. Трябва да пресечете стаята, от едната врата до другата, това е всичко. Ако успеете, считайте че сте победили. Но има едно условие. Не бива в никакъв случай да докосвате пода с крак, коляно, или която и да е част от тялото или дрехите. Едно по якичко момче момче успя да я премине на ръце, — продължил той — но беше дисквалифицирано. Това не бива да правите. Сега вървете и който успее първи ще получи за награда шоколад.“ И така той ги пуснал едно по едно и всички, кой по-бързо кой по бавно рано или късно стигали до една и съща идея. Те сядали на пода, връзвали дъските за краката си като ски и така пресичали стаята. Най-остроумните се сетили веднага. На другите им били необходими няколко минути. Но всички те използвали един и същ способ и това била първата част от експеримента. Във втората част всичко било както в първата, с една малка разлика. Този път де Боно им дал само по една дъска. И с тази част от задачата децата се справили, макар и по друг начин. Те завързвали двата края на дъската с въже, заставали върху него и с подскачане като същевременно придръпвали дъската с ръце, пресичали стаята. Но въпреки това всички успели да се справят и този път. Докато при първия опит средното време за пресичане на стаята било около 45 секунди, то при втория то намаляло до 20 секунди. С една дъска те се справяли със задачата по добре отколкото с две.

— Може би някои от вас вече започват да ме разбират. Защо нито едно от децата не се е сетило за този по-бърз начин още при първата част от експеримента? Много просто. Подобно на всички нас и те са използвали цялото количество от условно зададени материали. Но то не им е било необходимо. Защото вторият път, с по-малко материали те се справили по-добре.

Кнефхаузен млъкна и огледа победоносно стаята. Чувстваше се пълен господар на положението. Точно както с президента, преди три години. Те вече започваха да осъзнават необходимостта от това, което бе направено и лицата им не бяха така враждебни, само объркани и малко уплашени.

Той продължи:

— Ето каква е целта на проекта Алфа Алеф, дами и господа. Ние избрахме осем от най-интелигентните човешки същества на Земята — здрави, млади и много напористи. И креативни. Изиграхме им гаден номер. Но им дадохме възможност, каквато никой никога не е имал досега. Възможността ДА МИСЛЯТ. Да мислят в продължение на ЦЕЛИ ДЕСЕТ ГОДИНИ. Да мислят по фундаментални въпроси. Те са лишени от онази допълнителна дъска, която би могла само да им пречи. Няма кой да ги убеждава, че идеите им са безумни или обречени на провал. Всичко трябва да измислят сами.

— За да може всичко това да стане, ние им изиграхме лоша шега. Една шега, която ще им струва живота. Да, знам че това е трагично. Но в замяна на техния живот ние им предлагаме безсмъртие. Как го правим, ли? Отново с измама, дами и господа. Ние не им казваме: „Вижте какво, трябва да откриете няколко фундаментални научни постановки и да ни ги съобщите.“ Ние прикриваме причината за да не може дори и тя да им отвлича вниманието. Ние им казваме, че тези занимания са развлекателни, че са само за убиване на времето. Това също е ruse de guerre. Защото тези „развлечения“ не само им помагат да прекарат по-приятно това дълго пътуване. Те са СМИСЪЛА на пътуването. За начало им предлагаме да се занимаят с основния инструмент на науката. Числата — величини и определения, с които се извършват всички научни изследвания. С граматиката. Не онази, която учите в училище. Това е научен термин за математиката на изразяване и за основните закони на общуване, т.е. за начин на общуване без излишни неясноти. По такъв начин им създаваме условия за съвместно изучаване на тези два основни елемента и за формулиране на нови принципи на познанието. Какво ще излезе от всичко това? Това е честен въпрос. За съжаление ясен отговор няма. Поне засега. Ако знаехме предварително отговора, експеримента не би имал смисъл. Така че ние нямаме представа какъв ще е финалният резултат, но и досега те вече са постигнали много. С лекота са решени проблеми, измъчвали в продължение на векове умовете на учените. Ще ви дам един пример. Вие ще кажете: „Добре, но какво ОЗНАЧАВА това?“ Аз ще ви отговоря: „Не знам“. Това, което знам, е, че въпросът е много сложен и че никой досега не е съумял да се справи с него. Това е доказателството на така наречената Хипотеза на Голдбах. Една хипотеза или ако искате, наречете го предположение. Предположение на един даровит математик, направено преди много много години, според което всяко четно число може да бъде изразено като сума от две прости числа^[2]. Това е един от онези типични „прости“ проблеми в математиката дето всеки ги разбира, но никой не може да реши. Вие ще кажете: „Ама разбира се, 16 е сума от 11 и 5 и двете са прости числа, а 30 е сума от 23 и 7 и такъв пример може да се даде за всяко четно число.“ Да, така е. Но можете ли да ДОКАЖЕТЕ, че това важи ВИНАГИ И ЗА ВСЯКО четно число. Не. Не можете. И никой досега не е успял да го направи, освен нашите приятели от „Конститюшън“ и то само за няколко месеца. Остават им още десет години. Трудно ми е да преценя какво ще постигнат за това време, но едва ли ще е по-малко от досегашното. Нова Теория за относителността, нова представа за гравитацията — не зная, това са само думи. Но ще постигнат много.

Той отново замълча. Никой не издаде звук. Дори президентът се бе втренчил в него.

— Още не е късно да опорочим експеримента, затова необходимо е поне за малко да го запазим в тайна. Това е всичко, дами и господа. Това е истината за Алфа Алеф.

Идваше ред на най-неприятното и той се помъчи да го отложи като се зарови в записките си, но после сви рамене и запита:

— Има ли въпроси?

 

О, да, въпроси имаше. Herr Omnes бе малко замаян, необходимо му бе известно време за да се пребори с магията на красивите истини, които бе чул, след което по един, по двама, а и по трима наведнъж те го обсипаха със своите въпроси. С право се бе опасявал от тях. Въпроси без отговор. Въпроси, които не успяваше да чуе, защото мигновено бяха последвани от нови въпроси. Въпроси, на които не знаеше отговорите. И най-лошите — въпроси, чийто отговори бяха като пипер в очите — дразнещи и заслепяващи. Но трябваше да ги изслуша и да се помъчи да отговори. Дори когато бяха извиквани толкова силно, че морските пехотинци пазещи отвъд дебелите двойни врати се споглеждаха учудено. „Искам да знам чия идея е всичко това?“ „Ничия, както вече споменах, господин секретар“. „Виж какво, Кнефхаузен, да не искаш да кажеш, че ще убиеш добрите хорица само заради някаква си хипотеза на някакъв си Голдбах?“ „Не, сенаторе, не заради Хипотезата на Голдбах, а в името на велики научни достижения, които ще осигурят свободата на свободния свят.“ „Искате да признаете, че съзнателно сте въвлекли правителството на САЩ в измама?“ „По-скоро бих го нарекъл ruse de guerre, господин секретар.“ „А снимките, Кнефхаузен?“ „Както вече ви казах, генерале, фалшификация. Поемам пълна отговорност.“ И така нататък, и така нататък, като все по-често се чуваха думите „убиец“ и „измама“ и дори „предателство“.

Докато най-накрая президентът се изправи и вдигна ръка. Макар и с известно затруднение редът най-сетне се възстанови.

— Независимо харесва ли ни или не, ние сме вътре — каза той просто. — Няма какво повече да се каже. До ушите на много от вас бяха достигнали слухове и вие дойдохте при мен за да научите истината. Сега вие я знаете. Истината е свръхсекретна и трябва да бъде запазена такава. Всички знаете какво означава това. Искам само да добавя, че всеки опит за разгласяването и ще бъде пресичан с всички средства за сигурност и ще бъде наказван с цялата строгост на закона. Това е въпрос от равнището на националната сигурност и ви напомням, че наказанието включва смъртна присъда, когато това е необходимо, а в случая е необходимо. — В този момент президентът изглеждаше много по-възрастен от годините си и движеше устни сякаш преживяше нещо неприятно. Без да позволи по-нататъшни дискусии той закри срещата.

Половин час по-късно президентът прие в кабинета си Кнефхаузен.

— Е, добре, — каза той — кутията е отворена. Не след дълго целият свят ще узнае. Мога да го отложа с няколко седмици, в краен случай — няколко месеца. Но този момент ще настъпи неминуемо.

— Благодарен съм ви, господин президент, за…

— Млъкни, Кнефхаузен. Не искам никакви речи. Само едно нещо искам от теб — обяснение. Какви са тези дивотии със свободната любов и наркотични смеси и какво ли не още?

— Ах, — отвърна Кнефхаузен — имате предвид последният доклад от „Контситюшън“. Да. Вече изпратих, господин президент, строго нареждане. Поради забавяне темпа на комуникации то ще пристигне след няколко месеца, но искам да ви уверя, че този проблем ще бъде решен.

Президентът промърмори горчиво:

— Не искам уверения, Кнефхаузен. Не гледате ли телевизия? Не говоря за тъпотии като „Аз обичам Люси“ или спортните предавания. Става дума за новините. Имате ли представа за положението в страната? Стачните походи от 1932 и расовите размирици от 1967 са нищо. Беше време, когато можехме да повикаме Националната гвардия за да въведе ред. Миналата седмица трябваше да повикам на помощ армията за да се справи с три разбунтували се подразделения на гвардията. Още един подобен скандал и с нас е свършено, Кнефхаузен. А този тук е от големите.

— Целта оправдава риска.

— Твоята да. Моята — може би, или поне се опитвам да се убедя, че всичко е за доброто на науката и че ще вляза в историята като един от великите президенти. Но какви са целите на нашите приятели от „Конститюшън“? Готов съм да преглътна осем жертви, Кнефхаузен. Но не съм готов да преглътна четиридесет милиарда долара от джоба на нацията за да могат нашите осем приятелчета да прекарат десет годинки във веселби и боцкане.

— Господин президент. Уверявам ви, че това е преходен период. Изпратих нареждане да стегнат дисциплината.

— И какво ще им сторите ако не го направят? — запита президентът, който никога не бе пушил, след което отряза крайчеца на една пура и я запали. — Твърде късно е да казвам, че не биваше да ви позволявам да ме убеждавате в тази авантюра. Затова ще ви кажа само, че крайно време е да покажете някакви положителни резултати, защото експериментът ви не ще остане още дълго в тайна. Иначе нито аз ще съумея да запазя президентския пост, нито пък вие — живота си.