Фредерик Пол
Златото в края на звездната дъга (12)

Вашингтон шест

Президентът на Съединените Американски Щати (Вашингтон) отвори бронирания прозорец на кабинета, наведе се навън и извика на своя Главен научен консултант:

— Хари, качвай се горе! Чакаме те!

Хари вдигна глава, помаха с ръка и продължи да джапа през подгизналата джунгла, в която се бе превърнала Северната морава. Пътят през обраслите шубраци, дъждът и калта бе труден, но президентът не изпита никакво съчувствие. Той затръшна прозореца и ядно промълви:

— По дяволите, този човек ме вбесява. Докога трябва да го чакам за да реша дали да преместя столицата или не?

Вицепрезидентката спря да плете и вдигна глава.

— Джимбо, миличък, защо се ядосваш? Защо просто не се преместим и да приключим с въпроса?

— Отвратителна работа — президентът се отпусна унило в креслото. — С такова нетърпение очаквах парада по случай Десетата годишнина. Десет години — това е нещо, за което заслужава да се биеш в гърдите! Не искам да го правя сред пънчетата, искам го на „Конститюшън“ авеню, като в добрите стари времена, с възторжените тълпи и репортерите с камери и всичко останало. Да видим тогава дали ще му стиска на тоя тъпанар в Омаха да твърди, че не съм бил истинският президент.

Жена му отвърна спокойно:

— Не се ядосвай заради него, скъпи. Но знаеш ли какво си мислех? На „Конститюшън“ авеню парадът ще изглежда малко рехав. Защо да не го направим на някоя по-малка улица?

— Ти пък какво разбираш? Пък и къде ще отидем? Щом Вашингтон е потопен да не мислиш, че в Бетезда положението ще е по-добро?

Държавният секретар реши, че е настъпил удачния момент за да се намеси.

— Не е необходимо да е Бетезда — каза той. — Знам едно много приятно местенце нагоре, близо до Дълес, което можем да използваме. Доста е нависоко.

— Ама разбира се. И аз знам много такива места из Вирджиния — потвърди вицепрезидентката. — Спомняте ли си къде ходихме след празненствата по случай Второто Встъпване. Близо до станция „Фаерфакс“. Наоколо имаше само планини. Каква красота!

Президентът удари с юмрук по масичката за кафе и изрева:

— Аз не съм президент на станцията „Фаерфакс“! Аз съм президентът на Съединените Щати на Америка! Коя е столицата на Съединените Щати на Америка? Вашингтон! Боже мой, не разбирате ли, че всичките тия мошенници от Хюстън, Омаха, Солт Лейк и къде ли не ще си умрат от смях ако разберат, че съм напуснал своята столица?

Той млъкна внезапно, защото на вратата бе застанал неговия Главен научен консултант, наметнат с окаляна мушама, от която се стичаха ручейчета вода.

— Е? — обърна се към него президентът. — Какво казаха?

Хари седна.

— Ужасно е навън. Някой да има сухи цигари?

Президентът му хвърли един пакет. Хари отърка пръстите на ръцете си в ризата и извади цигара.

— Ами, — поде той — посетих всички капитани на кораби, които можах да намеря. И всички говорят едно и също. За корабите, с които са се свързали, за местата, които са посетили. Едно и също. Навсякъде покрай брега огромни приливни вълни.

Той се огледа за огънче. Жената на президента му подаде позлатена запалка гравирана с Великия Тюлен — гербът на Съединените Американски щати, която той след няколко безуспешни опита успя да запали.

— Не ми харесва тая работа, Джими. Приливните вълни се увеличават. А освен това се очакват тропически бури, не обикновени дъждове, говоря за задаващия се откъм Бахама фронт на ниско атмосферно налягане.

— Ние не сме в тропиците — опонира го Държавният секретар.

— Това няма никакво значение — отвърна невъзмутимо Научният консулнант, който бе завеждал отдела „Прогноза на времето“ към местната телевизионна програма ABC, когато все още имаше телевизия. — Ще има бури. Урагани. Но не те са най-лошото, а гигантските приливни вълни. Ако ледовете продължават да се топят вълните ще стават все по-големи и по-големи.

Президентът почука с пръсти по масичката. Ненадейно той извика:

— НЕ ИСКАМ да напускам столицата!

Никой не отговори. Гневните му избухвания не бяха нещо непознато. Вицепрезидентката отново се зае с плетенето, Държавният секретар — с подреждане на пасианс, Научният консултант вдигна мушамата и внимателно я окачи на вратата.

Президентът каза:

— Трябва да имате предвид следното — ако напуснем града всички тези селяндури, дето твърдят че са президенти на Съединените Американски щати ще спечелят позиции и евентуалното обединение на страната ще бъде отложено отново. — Известно време той мърда беззвучно устни, след което изригна. — Не искам нищо за себе си! И никога не съм искал. Искам само да играя ролята си за добруването на всички ни и да продължавам да бъда ИСТИНСКИЯТ президент, както е указано в поправките към американската конституция. И това означава, че трябва да остана тук, в Белия дом, каквото и да се случи.

Жена му отвърна колебливо:

— Хайде скъпи, престани да се нервираш. В ръцете на другите президенти са летния Бял дом, Кемп Дейвид и т.н.т. И никой не вдига шум за това. Не можеш ли да направиш като тях? Знам една чудесна стара къща край станция „Фаерфакс“, която с малко поправки ще стане великолепна резиденция.

Президентът я погледна изненадано.

— Знаеш ли, идеята ти не е чак толкова лоша — потвърди той. — Само че, не можем да се преместим там за постоянно. Освен това, необходимо е да оставим охрана тук, за да не могат да превземат Белия дом докато отсъстваме, а и ще се налага от време на време да прескачаме насам. Какво мислиш за това, Хари?

Научния консултант отвърна замислено:

— Предполагам, че можем да наемем няколко кораба. Зависи. Не знам колко високо може да се покачи водата.

— Никакво „предполагам“! Никакво „зависи“! Това е въпрос от национално значение! Нямаме друг изход, ако искаме онова мръсно копеле в Омаха да уважава истинския президент.

— Джимбо, миличък, — каза вицепрезидентката — трябва да признаеш, че никой не дава пет пари за нас. Кога за последен път си платиха данъците?

Президентът и хвърли лукав поглед.

— Като стана дума за това, — рече той — имам една малка изненада за тях. Бих казал — тайно оръжие.

— Дано да е по-добро от онова, с което разполагахме последния път, — отвърна жена му — когато се опитахме да потушим въстанието в Мериленд и ни спукаха от бой.

Президентът се изправи за да покаже, че съвещанието на Кабинета е приключило.

— Няма значение — произнесе той жизнерадостно. — Хари, ще трябва да излезеш отново и да се добереш до библиотеката на Конгреса. Искам да прегледаш всички карти и да намериш някое хубаво и височко местенце, на около, хм, двадесет мили, ако можеш. Тогава ще накараме Армията да построи летен Бял дом, както казва Мае и надявам се най-сетне ще можем да си легнем в легла, които не са мухлясали.

Жена му го погледна разтревожено.

— Джим, какво си намислил?

Президентът се изкиска.

— Ще отида да нагледам моето тайно оръжие.

Той ги изпъди от кабинета и след като остана сам отиде в кухнята и извади от отворения хладилник бутилка „Фреска“^[1]. Разбира се беше топла. Морските пехотинци от охраната правеха всичко възможно да поправят повредения генератор, но засега безуспешно. Президентът не се сърдеше. Те бяха неговите лични Преторианци и дори да им липсваха технически умения, по-важна бе предаността им в тези несигурни времена. Президентът добре осъзнаваше, че бляскавата му кариера от обикновен конгресмен през говорител на Белия дом до президентското кресло се дължеже не само на неговите политически знания и умения, но и на фактът, че е единственият легитимен наследник на предишния президент и освен това командващия гарнизона морски пехотинци във Вашингтон му е шурей.

В действителност, президентът напълно одобряваше обкръжаващия го свят, макар и да завиждаше на предишните президенти (балестични ракети, атомни бомби, милиарди долари).

Той допи содата, открехна вратата на кабинета и надникна навън. Наоколо нямаше никой. Той се измъкна и заслиза по черното стълбище. Навсякъде из Белия дом личаха белезите от разрухата. След многобройните бунтове, атаки и подпалвания, желанието за възстановяване се бе изпарило напълно. Президентът не се сърдеше. Той дори не забелязваше опушените стени и разкъртената мазилка. Заслушан в равномерното бумтене на бензиновата помпа той слизаше с усмивка на уста към подземията, където бе скрито неговото тайно оръжие.

 

Тайното оръжие, чието име бе Дитер фон Кнефхаузен се опитваше да намери оправдание за различни постъпки от миналото, които терзаеха спомените му.

За разлика от президента, той никак не одобряваше обкръжаващия го свят. Искаше му се много неща да са различни. Здравето например, срещу което провеждаха успешни офанзивни действия неговата дългогодишна есенциална хипертония, хроничен бронхит и подагра, сякаш в безумна надпревара за честта да сложат ръка на бойното поле, което бе самият той. Не се измъчваше чак толкова от липсата на свобода, колкото от безсмисленото унищожаване на личните му документи.

Оргиналният екземпляр от неговата автобиография бе изгубен отдавна, но той придума президента — т.е. претендентът, който се наричаше президент — да изпрати някой за да види какво може да е останало от нея. В края на краищата откриха няколко изпокъсани и непълни копия. Доколкото можа той се опита да ги възстанови по памет и от наличната информация, за да разкаже историята по създаването на проекта Алфа Алеф и всички подробности по измамите, лъжите и фалшификациите, които бе използвал за да го претвори в реалност.

Постара се да бъде честен докрай. Нищо не скри. Призна за участието си в „инцидентната“ смърт на първия мъж на Ан Барстоу при автомобилна катастрофа, за да я накара да се ожени за човекът, който и бе избрал за съекипник по пътя към Алфа Кентавър. Призна за предположенията си, че тайната едва ли ще се запази до края на полета, като по такъв начин бе изложил на опастност президентската институция. Написа за всичко, което успя да си спомни. И накрая се похвали за успеха.

Защото вече знаеше със сигурност, че успехът му е доказан. Какво по-сигурно доказателство от това, което се бе случило преди десет години? „Инцидентът от следващата седмица“ бе толкова драматичен и съвършен, колкото човек би могъл само да мечтае. Подробностите около него все още бяха неразгадаеми, главно поради пълното унищожаване на цялата налична технологична структура, до която той бе довел, но последиците бяха очевидни. Душ от тежки частици — бариони? може би дори кварки? — бе облял Земята. Източникът му напълно съвпадаше с предполагаемото местонахождение на „Конститююшън“.

Последвалите го съобщения недвусмислено показваха, че астронавтите са овладяли съвършени познания, надхвърлящи всичко открито досега на Земята, които им позволяваха от разстояние близо две светлинни години да упражняват волята си върху човешката раса. И те го бяха сторили. Само с един потоп от частици целият военно-промишлен комплекс на планетата бе напълно унищожен.

Как? Как? „Ах — помисли си Кнефхаузен с гордост и завист — това е въпросът“. Но отговор нямаше. Това, което се знаеше бе, че всички ядрени устройства — бомби, електроцентрали, болнични терапевтични източници и препарати, едновременно погълнаха потокът от частици и в същия миг престанаха да съществуват като източници на ядрена енергия. Процесът не бе бърз и катастрофален, а бавен и продължителен. Уранът и плутонът просто се топяха в продължителна, бавна реакция, превръщайки в езера от лава ядрените електростанции и складовете с боеприпаси. Процесът бе съпроводен с нищожно отделяне на радиация, но с масивно отделяне на топлина.

Кнефхаузен отдавна бе престанал да съжалява за неща извън неговия контрол, но все още се измъчваше от невъзможността за точно определяне тоталния размер на отделената енергия. Със сигурност бе не по-малко от 1016 ват-години, по най-обща преценка от промените в Земната атмосфера — бурите, постепенното покачване на температурата, слуховете за покачване равнището на Световния океан, което говореше за топене на полюсните ледени шапки. Международна метеорологична мрежа не съществуваше отдавна, но дори от откъслечни съобщения той успя да изчисли, че Земната температура се е покачила с 4, може би дори 6 или 7 градуса по Целзий, докато реакциите все още продължаваха да протичат в Чехословакия, Конго, Колорадо и още стотици други малки пъкълчета.

Слухове за нивото на Световния океан?

„Не, не слухове“ — поправи се той като вдигна глава и се загледа в гумената тръба, която започваше от пода в далечния край на стаята и завършваше зад прозореца, където бензиновата помпа смучеше задъхано, за да поддържа достатъчно ниско нивото на водата в килията. Ако се съди по непрестанно нарастващия приток основите на Белия дом вече са заляти.

 

Вратата се отвори. Президентът на Съединените Американски щати (Вашингтон) влезе, потупвайки по рамото мършавото хлапе, което пазеше отпред.

— Как е, Кнефхаузен? — поде ведро президентът. — Готов ли си вече да се вслушаш в гласа на разума?

— Ще направя каквото кажете, господин президент, но както вече ви казах, всичко си има граници. Освен това вече не съм млад и здравето ми…

— Майната на здравето ти и на твоите граници! — изрева президентът. — Не ми излизай с тия номера, Кнефхаузен!

— Съжалявам, господин президент — прошепна Кнефхаузен.

— Няма какво да ми съжаляваш! Това, което ме интересува са резултатите. Знаеш ли какво е необходимо на тази помпа за да продължава да работи, Кнефхаузен? Бензинът е крайно дефицитен, човече! Продукт от първостепенно значение! Не съм сигурен още колко дълго ще съумявам да оправдавам този разход на ресурси, ако не ми сътрудничиш.

Кнефхаузен отвърна с тъжна упоритост:

— Доколкото е по силите ми, господин президент, ще ви сътруднича.

— Да де. Сигурно — но президентът днес бе в необичайно добро настроение, както бе забелязял Кнефхаузен с типичната за затворника параноична наблюдателност към детайлите. — Слушай, хайде да не се препираме повече. Ще ти направя едно предложение. Само кажи да и на мига ще уволня това безмозъчно копеле Хари Стъкс и ще те направя мой Главен научен консултант. Какво мислиш за това? Отново на върха. Собствен апартамент. Електрическо осветление! Прислужници — можеш да ги избереш сам, сред тях има много красиви момичета. Най-хубавата храна, за която някога си мечтал. Възможност да изпълниш дълга си към Съединените Американски щати, да ни помогнеш в обединението на тази велика страна за да се превърне отново във велика сила, каквата заслужава да бъде!

— Господин президент, — каза Кнефхаузен — повярвайте, наистина бих искал да ви помогна с каквото мога. Но вече ви казах и преди. Ще направя всичко, което искате, но не мога да накарам бомбите да заработят отново. Вие сам видяхте какво се случи с тях, господин президент. Няма ги вече.

— Не казах бомби, нали? Виж, Кнефи, аз съм разумен човек. Какво ще кажеш за това? Ти ще ми обещаеш, да използваш твоите научни познания по най-добрия начин, който можеш. Каза, че не можеш да правиш бомби, добре. Но има и други неща.

— Какви други неща, господин президент?

— Не ме насилвай, Кнефхаузен. Всякакви неща. Всичко, което можеш да вършиш в служба на твоята страна. Дай ми това обещание и утре вече няма да си тук. Или може би предпочиташ да ти спра помпата?

Кнефхаузен поклати глава, по-скоро в знак на отчаяние, отколкото на отрицание.

— Не знаете какво искате. Какво би могъл да направи за вас днес един учен? Преди десет години — да. Дори преди пет години. Може би щяхме да измислим нещо, щях да измисля нещо. Но сега вече не съществуват предпоставките. Когато всички ядрени станции са изчезнали, когато са спрели заводите, които зависят от тях, когато… когато хората умират от глад…

— Всичко това ми е известно, Кнефхаузен. Да или не?

Ученият се поколеба, загледан замислено в своя събеседник. В очите му блесна пламъчето на старата проницателност.

— Господин президент — поде той бавно. — Вие знаете нещо. Нещо се е случило.

— Правилно — изграчи президентът. — Бива си те. Кажи ми сега, какво е то?

Кнефхаузен поклати глава. След няколко десетилетия енергичен живот, след още едно десетилетие на бавно умиране, трудно бе да повярва отново. Този гаден дребосък, некадърник, тъпанар — не му липсваше известна доза животинска хитрост и освен това изглеждаше доста уверен.

— Моля ви, господин президент. Кажете ми.

Президентът постави пръст на устните си и залепи ухо на вратата. Когато се увери, че никой не ги подслушва той се приближи до Кнефхаузен и каза тихо:

— Знаете, че обмених представители с другите, Кнефхаузен. Няколко в Хюстън, няколко в Солт Лейк и дори един-двама в Монреал. Не съм ги изпратил просто така. Изпратил съм ги за информация и те ми я доставят. Искаш ли да ти кажа какво ми съобщи току-що моят човек от Анахайм?

Кнефэхаузен не отговори, но навлажнените му очи гледаха въпросително.

— Съобщение — прошепна президентът.

— От „Конститюшън“? — извика Кнефхаузен. — Но не, това е невъзможно! С далечната страна е свършено, Голдстоун е разрушен, орбиталните спътници падат…

— Съобщението не е изпратено по радиото — каза президентът. — Дошло е от Маунт Паломар. Не от големия телескоп, защото и той е съдран, а от така наречения Шмид. Каквото и да е това. Все още работи. И там все още има разни стари чудаци, които понякога се цъклят през него както едно време. Те са засекли съобщението — лазерен лъч. Обикновен Морзов код. Казват, че идва от Алфа Кентавър. От твоите приятелчета, Кнефхаузен.

Той измъкна от джоба си смачкано листче и го размаха.

Кнефхаузен се сгърчи във внезапен пристъп на кашлица, но успя да изграчи:

— Дай ми го!

Президентът отдръпна ръка.

— Сключихме ли сделката, Кнефхаузен?

— Да, да! Всичко, което поискате! Само да видя съобщението!

— Но разбира се — усмихна се президентът и подаде омазнената хартия. На нея пишеше:

За ваше сведение. Създадохме планетата Алфа Алеф, тя е величествена и прекрасна. Ще изпратим небесни салове с необходимите личности и други, за да ги натоварят и да извършат определена работа. Специални поздрави за доктор Дитер фон Кнефхаузен, с който много бихме искали да говорим. Очаквайте ни три седмици след това съобщение.

Кнефхаузен го прочете два пъти, погледна президента и след това го прочете още веднъж.

— Аз… аз съм много радостен — избърбори той объркано.

Президентът дръпна съобщението от ръцете му, сгъна го и го прибра в джоба, сякаш бе самият ключ към властта.

— Виждаш, — каза той — колко е просто. Ти помагаш на мен, аз на теб.

— Да, да, разбира се — отвърна Кнефхаузен със зареян поглед.

— Те са твои приятели. Ще направят каквото им кажеш. Всички тези неща, които ми казваше, че могат да правят…

— Да, частиците, способността за репродукция, умението, Боже мили, да построят цяла планета… — Кнефхаузен щеше да продължи до безкрайност с изброяването на техните умения, но президента го прекъсна нетърпеливо:

— Така че само след няколко дни те ще са тук. Представяш ли си с какво разполагат! Оръжие, апарати, всичко — от теб се иска само да ги убедиш, че трябва да ме подкрепят във възстановяването на Съединените Американски щати на полагаемото им се място. Ще възнаградя техните усилия, Кнефхаузен! И твоите също. Те…

Президентът спря и впери очи в своя събеседник.

— Кнефхаузен! — извика той и се хвърли към него.

Твърде късно. Ученият се строполи безжизнено на пода. Охраната се разтича из Белия дом за доктор, който докуцука с болните си крака и подгизналия от бира мозък, но той също бе закъснял. За Кнефхаузен всичко бе твърде късно, неговото старо сърце не бе издържало на напрежението… както се оказа след няколко дни (когато големите златисти кораби от Алфа Алеф се приземиха и снесоха своите умни, ужасни екипажи, за да прочистят Земята), тъкмо навреме.