Фредерик Пол
Златото в края на звездната дъга (10)

Вашингтон пет

На времето сградата известна сега като ДоД Отдел за Временно Задържане 7 — "Макар че — мислеше си Кнефхаузен, повече и подхожда името „пандиз“ — е била част от веригата луксозни хотели „Хилтън“. Килиите за особено важни престъпници бяха разположени в мазето, в бившите помещения за срещи. Врати и прозорци просто нямаше. Дори ако успееш да се измъкнеш от собствената си килия трябва да се изкачиш по стълбите и да се справиш с охраната за да избягаш. Ако хотелът не е обсаден, то със сигурност край него се навъртат наркомани или побъркани активисти.

Тези мисли занимаваха Кнефхаузен само в първите няколко изпълнени с паника часове след арестуването. След няколко дни той престана да настоява за среща с президента. Нямаше никакъв смисъл да моли Белия дом за помощ, след като именно Белия дом го бе натикал тук. И все пак той бе дълбоко уверен, че само няколко минути насаме с президента биха изяснили всичко. Но Кнефхаузен бе реалист и добре разбираше, че тази възможност няма да му се отдаде никога.

Не оставаше нищо друго освен да брои предимствата.

Първо: тук бе доста удобно. Меко легло, приятно затоплена стая. Носеха храна от банкетните зали на хотела и тя бе доста вкусна за затвор.

Второ: децата се чувстваха чудесно в космоса и продължаваха да вършат велики неща, макар да не докладваха за тях. Реабилитацията му все още бе възможна.

Трето: носеха му вестници и не му забраняваха да пише, макар да не му позволяваха да гледа телевизия и да чете книги.

Всъщност, липсваха му само книгите. Не се нуждаеше от телевизията за да разбере какво става навън. Не се нуждаеше дори от изпомачканите, разкъсани и щателно цензурирани вестници. Можеше и сам да чуе. Ежедневния пукот от автоматично оръжие, понякога далечен, нерядко близък, „Браунинг“ срещу „Калашников“, както и зловещия трясък на гранатомети. По улиците виеха сирени, над града непрестанно се носеше камбанен звън и Кнефхаузен се чудеше дали въобще е останало нещо от градската пожарна служба. Понякога, до слуха му достигаше грохота на тежки машини, вероятно танкове. Вестниците почти не отразяваха тези събития, но Кнефхаузен умееше да чете между редовете. Администрацията се бе окопала някъде — в Кей Бискейн или Кемп Дейвид или южна Калифорния, никой не знаеше къде точно. Градовете бяха обхванати от червени бунтове. Herr Omnes бе поел нещата в свои ръце.

Но несправедливо обвиняваха него за тези бедствия. Той пишеше безкрайни писма до президента, в които го убеждаваше, че между сериозните проблеми на администрацията и проекта Алфа Алеф няма никаква връзка — градовете се бунтуваха от няколко десетки години, а доларът бе прицел за подигравка още от времето на Индокитайските войни.

Някои от тези писма той унищожи сам, други не намери на кой да предаде, ала няколко успя да изпрати — без никакъв отговор.

Един или два пъти седмично го посещаваше човек от Министерството на Правосъдието, за да му зададе отново същите безсмислени въпроси. Кнефхаузен подозираше, че се опитват да стоварят цялата вина върху него. Така да бъде. Той е готов да се защищава, когато му дойде времето. Или историята ще го защити. Миналото му е чисто. В морален аспект може би не съвсем чисто. Няма значение. Моралният аспект не е най-важният, когато става дума за въпроси от първостепенно значение, като натрупването на знания. Съобщенията от „Контситюшън“ носеха в себе си толкова много, макар че, трябваше да признае, някои от най-важните части бяха трудни за разгадаване. Още се мъчеха над Гьоделизираното послание и догадките за неговото съдържаниие си оставаха все още догадки.

Кнефхаузен често задрямваше и сънуваше, че е на „Конститюшън“. Почти година бе изминала от последното съобщение. Опитваше да си представи какво правят на кораба. Вече са доста отвъд средата на пътя, в спирачен режим. Звездната дъга се разширява и разлива с всеки изминал ден. Черните кръгове пред и зад тях постепенно намаляват. Скоро ще видят Алфа Кентавър, както никой досега не я е виждал. Тогава именно трябваше да разберат, че планетата Алфа Алеф не съществува, но те вече отдавна го знаеха. Неговите чудесни храбри деца! Въпреки всичко те продължаваха напред. Какво значение, че се занимават с глупости като наркотици и секс? Обществото се изправя срещу тези неща, но именно тези, които стоят над него създават правилата. Още като дете бе научил, че гордият, боготворен от масите водач смърка кокаин, че храбрите войни предпочитат да се отдават на сексуални удоволствия със също такива като тях храбреци. Един интелигентен човек не бива да обръща внимание на тези неща, което бе още едно доказателство, че човекът от Министерството на правосъдието, който непрестанно се интересуваше от миналото му, не бе много интелигентен.

Хубавото на този от правосъдието му беше, че човек може да си направи някои изводи от неговите въпроси и че рядко, но наистина много рядко, самият той отговаряше на въпроси. "Получихте ли съобщение от „Конститюшън“? „Не, разбира се, че не, доктор Кнефхаузен, а сега бихте ли ми казали отново — кой ви подучи за тази грандиозна фалшификация?“

Това бяха най-приятните дни за него, а останалите просто минаваха незабелязано.

Дори не си даваше труда да ги отмята на стената на килията като затворникът от замъка Иф. Жал му беше за хубавата дървена ламперия. Освен това той разполагаше със свои часовници и календари. Тиктакането на пристигащата храна, смяната на сезоните по дрехите на човекът от Министерството. Всяко негово посещение бе като празник, свещен ден, радостен и тържествен. Първо слизаше началникът на охраната, а двама въоръжени до зъби войници заставаха на пост пред вратата. Претърсваха щателно него и килията, за да не би да е вмъкнал — какво? Може би атомна бомба. Или щипка пипер, за да я хвърли в очите на човека от Министерството. Нищо не намираха, защото нямаше какво да се намери. След това си отиваха и за известно време настъпваше покой. Не носеха дори храната, ако беше време за нея. И така, докато не пристигне човекът от Министерството, придружен от собствената си охрана, която на свой ред започваше да тършува.

Най-сетне дойде денят, в който човекът от Министерството не дойде сам. С него бе и секретарят на президента, Мюрей Еймъс.

 

Колко коварно е човешкото сърце! Колко лесно се изпълва с надежда, когато е загубило всякаква надежда!

— Мюрей! — извика Кнефхаузен почти разплакан. — Толкова се радвам да те видя отново! Надявам се, президентът е добре. Какво мога да направя за теб? Има ли нещо ново?

Мюрей Еймъс се спря на прага. Той погледна Дитер фон Кнефхаузен и произнесе жлъчно:

— О, да, има много нови неща. Страшно много! Току що Четвърта Бронетанкова премина на страната на противника, така че евакуираме Вашингтон. Президентът нареди да те изведем оттук.

— Не, не! Имам предвид, о… да, радвам се, че президентът е загрижен за мен, макар че това за Четвърта Бронетанкова е доста лоша новина. Това, което исках да попитам, Мюрей, е — получихте ли съобщение от „Конститюшън“?

Еймъс и човекът от Министерството на Правосъдието се спогледаха.

— Кажете, доктор Кнефхаузен, — запита Еймъс мазно — как разбрахте?

— Как разбрах? Как бих могъл да разбера? Не, попитах просто защото се надявах. Значи получихте съобщение, нали? Въпреки това, което казаха последния път. Обадиха се отново?

— Ако искате да знаете, наистина получихме — отвърна Еймъс замислено. Човекът от Министерството му зашепна настоятелно, но Еймъс поклати глава. — Не се притеснявай, след секунда тръгваме. Конвоят няма да дойде с нас… Да, Кнефхаузен, преди два часа ни ретранслираха съобщението от Голдстоун. В момента го дешифрират.

— Добре, много добре! — извика Кнефхаузен. — Ще видите, те ще оправдаят всичко. Но какво казват? Предадохте ли съобщението на специалистите? Разбираемо ли е съдържанието?

— Не напълно, — каза Еймос — възникна един малък проблем, за който не бяха подготвени в стаята за дешифриране. Посланието не беше закодирано. Пристигна в открит текст, но на чист китайски.