Мери Хигинс Кларк
Другото лице (56)

56

Когато майката на Бърни дойде в съзнание, опита да вика за помощ, но осъзна, че никой от съседите няма да я чуе. Никога нямаше да успее да се изкачи по стълбите. Трябваше да изпълзи до мазето на Бърнард с телевизора и телефона. Той беше виновен, че не пазеше чистота! Толкова я болеше глезенът! Болката пълзеше нагоре по крака й. Тя отвори уста и задиша тежко. Беше цяла агония да се влачи по мръсния, грапав бетонен под.

Най-накрая успя да достигне до стаичката, която синът й си беше стегнал. Въпреки всичките болки мама опули очи от изненада и ярост. Какъв огромен телевизор! Ами радиоапаратите! И разните му машини! Какво правеше Бърнард, та хвърляше пари на вятъра за такива скъпотии?

Телефонът беше на старата кухненска маса, която той пренесе тук, след като съседите я оставиха на тротоара. Не можеше да го достигне и дръпна кабела, за да го събори. Той издрънча на земята.

Надявайки се, че не го е счупила, майката на Бърни набра 911. Чу успокояващия глас на диспечера и каза:

— Изпратете линейка!

Успя да даде името и адреса си и да каже какво се е случило, преди отново да изгуби съзнание.

 

 

— Ще трябва да те оставя в ресторанта, Кайл — каза Мег запъхтяна. — Ще сложа бележка на вратата за баща ти. Кажи на майка ми, че нещо се е случило и е трябвало веднага да тръгна. Ще останеш с нея. Няма да излизаш навън, ясно ли е?

— Защо си толкова разтревожена, Мег?

— Не съм. Има важно събитие. Трябва да правя репортаж!

— Това е страхотно!

Пред ресторанта Мег изчака Кайл да стигне до вратата. Той й махна и тя му махна, насилвайки се да се усмихне. После натисна газта.

Трябваше да се срещне с Филип на кръстовището в Уест Рединг, на около двайсет мили от Нютаун.

— После ще караш след мен — беше й казал той припряно. — Не е много далеч оттам, но няма да можеш да го намериш сама.

Мег не знаеше какво да мисли. Главата й бушуваше от объркани предположения и още по-объркани емоции. Устата й беше пресъхнала. Не можеше да преглътне. Татко е жив и отчаян! Защо? Сигурно не защото е убиецът на Хелън Петрович. Моля те, господи, само това не!

Когато Мег стигна на кръстопътя, където се пресичаха тесните шосета, кадилакът на Филип вече я чакаше. Веднага го забеляза. Не се виждаше друга кола.

Той явно бе решил да не губи време в излишни разговори, а само вдигна ръка и й махна да го следва. Половин миля по-нагоре направи рязък завой по един тесен и неравен път. Десетина метра по-нататък пътят залъкатуши през гора и колата на Меган се скри зад дърветата.

 

 

Виктор Орсини не беше изненадан от скандала с Филип Картър в петък следобед. Въпросът не беше дали това ще се случи. Въпросът от месеци насам беше кога ще се случи.

Най-сетне той беше открил онова, което търсеше, тъкмо навреме, преди да ограничат достъпа му в кантората. След като остави Картър, отиде с колата си направо вкъщи, до езерото Кендълуд, приготви си мартини и седна така, че да вижда водите и да размишлява как да постъпи.

Доказателството, което притежаваше, не беше достатъчно само по себе си и без допълнително потвърждение нямаше да издържи в съда. Освен това колко още можеше да им каже, без да разкрие някои други неща и да навреди на себе си?

Беше с „Колинс и Картър“ от почти седем години и внезапно единственото, което имаше значение, се оказа първият месец. Това беше ключът към всичко, което се бе случило в последно време.

Виктор прекара петъчната вечер в преценяване на всички „за“ и „против“ отиването си в кабинета на прокурора да изложи своята версия за случилото се.

На следващата сутрин бяга по брега на езерото в продължение на час — дълъг, здравословен крос, който проясни главата му и затвърди решението му.

Най-накрая, в два и половина в събота следобед, той набра номера на следователя Марън. Почти беше сигурен, че Марън няма да е в кабинета си по това време, но телефонът се вдигна на първото иззвъняване.

Виктор се представи. Със спокоен, сдържан глас, който внушаваше доверие на клиентите и кандидатите за работа, той попита:

— Ще бъде ли удобно да мина след половин час? Мисля, че зная кой е убил Хелън Петрович…

 

 

На входа на „Дръмдоу“ Кайл се обърна и видя как Меган отпраши с колата. Беше тръгнала да прави репортаж. Страхотно! Искаше му се да е с нея. По-рано си представяше как, като порасне, ще стане лекар като баща си, но сега вече му се струваше, че да си репортер е много по-забавно.

След миг една кола избръмча от паркинга — зелен шевролет. „Това беше оня, дето щеше да сгази Джейк.“ Съжаляваше, че не успя да говори с него и да му благодари. Проследи с поглед шевролета — той се отправи в посоката, в която бе изчезнала Мег.

Кайл влезе във фоайето и видя майката на Мег и мисис Мърфи на рецепцията. И двете бяха с угрижени лица. Той отиде при тях.

— Здравейте.

— Кайл, какво правиш тук? — „Какъв ужасен начин да посрещнеш едно дете“, помисли си Катрин. Тя го погали по косата.

— Исках да кажа да не сте дошли с Мег за сладолед или нещо подобно?

— Мег ме остави тук. Каза да стоя при теб. Тя прави един репортаж.

— Да не би шефът й да се е обадил?

— Някой й се обади и тя каза, че трябва веднага да тръгва.

— Нали ще бъде страхотно, ако пак я върнат като репортерка? — каза Катрин на Вирджиния. — Ще й се оправи самочувствието.

— Разбира се — съгласи се Вирджиния. — Какво мислиш да правим с оня в 3-А? Честно казано, Катрин, той е малко странен.

— Точно това ни трябва сега.

— Колко хора ще стоят в стаята си почти три дни и след това ще изхвърчат, помитайки всичко по пътя си? Ти не го видя, но аз мисля, че мистър Хефернън изобщо не е болен. Прелетя по стълбите и през фоайето с видеокамера в ръце.

— Дай да погледнем стаята му — каза Катрин. — Ела с нас, Кайл.

Въздухът в 3-А беше застоял.

— Тази стая чистена ли е, откакто той е в нея? — попита Катрин.

— Не — отговори Мърфи. — Бети каза, че той я пуска само да смени кърпите и едва не я изхвърлил, когато поискала да почисти.

— Трябва да е станал отдавна. Виж този стол как е поставен до прозореца — забеляза Катрин. — Чакай малко!

Тя прекоси стаята, седна в стола и погледна през прозореца.

— Мили боже! — ахна тя.

— Какво има? — попита Вирджиния.

— Оттук се вижда право в прозорците на Мег. — Катрин грабна телефона, погледна спешните номера на слушалката и набра един.

— Щатска полиция. Говори полицай Торн.

— Обажда се Катрин Колинс от „Дръмдоу“ в Нютаун — изрече рязко тя. — Струва ми се, че един от гостите на хотела е наблюдавал къщата ни. Дни наред е стоял заключен в стаята и преди малко изфуча нанякъде с колата си — тя вдигна ръка към устата си. — Кайл, когато Мег те остави, забеляза ли дали една кола я последва?

Кайл усети, че нещо не е наред, но със сигурност причина за това не можеше да бъде онзи добър човек, който беше и толкова опитен шофьор.

— Не се тревожи! Мъжът със зеления шевролет е добър. Той спаси живота на Джейк, когато миналата седмица мина покрай къщата ни.

Почти в отчаяние Катрин извика:

— Полицай Торн, той преследва дъщеря ми. Тя кара бял мустанг. Той е със зелен шевролет. Намерете я! Трябва да я намерите!