Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I’ll be Seeing You, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ралица Лалова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мери Хигинс Кларк. Другото лице
Американска. Първо издание
ИК „Обсидиан“ София 1994
Редактор: Димитрина Кондева
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-8240-14-9
История
- —Добавяне
54
— Кайл, не е ли време за уроците? — подхвърли меко Мари Дилео, шейсетгодишната домашна помощничка.
Кайл гледаше видеозаписите от интервюто на Мег в клиниката „Франклин“. Той вдигна поглед.
— След минутка, мисис Дилео, честно!
— Знаеш какво мисли татко ти за прекаленото гледане на телевизия, нали?
— Това е запис с образователна цел. Нещо съвсем различно!
Дилео поклати глава.
— Имаш готов отговор на всичко — тя го погледна с нежност. Кайл беше чудесно дете — с ум като бръснач, забавен, мил и сладък.
Записът с Мег свърши и той изключи телевизора.
— Мег много я бива за репортерка, нали?
— Да.
Кайл последва Мари в кухнята, а Джейк тръгна по петите му. Тя усещаше, че нещо не е наред.
— Не се ли прибра от Дани малко раничко? — попита тя.
— Ъхъ — той завъртя купата с плодовете.
— Не прави така. Ще я събориш! Да не се е случило нещо у Дани?
— Майка му ни се ядоса.
— Така ли? — Мари вдигна поглед от месото, което готвеше. — Сигурна съм, че не е било без причина.
— Поставили са нов улей към пералнята в мазето. Решихме да го изпробваме.
— Кайл, вие двамата не можете да се поберете в улея.
— Не, но Пени се побира.
— Пускали сте Пени по улея!
— Дани го измисли. Той я пускаше, а аз я хващах от долния край. Сложихме долу и един голям юрган и възглавници за всеки случай, ако я изпусна — но аз нито веднъж не я изпуснах. Пени не искаше да спре, но майката на Дани побесня. Забрани ни да си играем повече тази седмица.
— Кайл, ако бях на твое място, щях да си напиша домашното, преди баща ти да се прибере. Той никак няма да бъде доволен от тази история.
— Знам — въздъхна тежко Кайл и отиде да си донесе чантата. Изсипа тетрадките си на кухненската маса. Джейк се сви на пода до краката му.
„Бюрото, което му е подарък за рождения ден, не си струва парите“, мислеше си Мари. Тя се готвеше да сложи масата. Е, можеше и да почака. Беше само пет и десет. Обикновено приготвяше вечерята и към шест си тръгваше — по това време Мак се прибираше от работа. Той не обичаше да яде веднага след като се върнеше, така че винаги слагаше масата сам по-късно.
Телефонът иззвъня. Кайл скочи.
— Нека аз! — той вдигна слушалката и я подаде на Мари.
— За вас е, мисис Дилео.
Беше съпругът й, който съобщи, че баща й е бил откаран в болницата от старческия дом.
— Случило ли се е нещо? — попита Кайл, когато тя затвори телефона.
— Да. Баща ми е болен от дълго време. Той е много стар. Трябва веднага да ида в болницата. Ще те оставя у Дани и ще напиша бележка на баща ти.
— Не и у Дани — каза Кайл уплашен. — Майка му няма да ме иска. Остави ме у Мег. Ще й се обадя — той натисна бутона за автоматично избиране. Нейният номер беше веднага след номерата на полицията и пожарната. След секунда извести сияещ:
— Тя каза веднага да отивам.
Мисис Дилео надраска бележка на Мак.
— Вземи си тетрадката за домашното, Кайл.
— Окей — той изтича в стаята и грабна касетката с интервюто на Мег. — Може да поиска да го гледаме заедно.
У Мег имаше някаква нервност, която Катрин не можеше да си обясни. В двата часа, откакто се беше върнала от Трентън, Меган прегледа папките на Едуин, извади няколко листа и позвъни на няколко души от кабинета на Ед. После седна на бюрото му и почна бясно да пише. Това напомни на Катрин за времето, когато дъщеря й следваше право. Върнеше ли се у дома за уикендите, прекарваше повечето си време на това бюро, изцяло потънала в казусите си.
В пет часа Катрин надникна в кабинета.
— Смятам за вечеря да приготвя пиле с гъби. Как ти се струва?
— Много добре. Седни за малко, мамо.
Катрин избра ниското кресло до бюрото. Очите й се плъзнаха по кафявия кожен стол и канапето на Едуин. Мег й беше казала, че в Аризона има същите. Някога сантиментално й напомняха за Едуин, а сега изглеждаха като подигравка.
Мег облегна лакти на масата, сключи пръсти и подиря брадичката си на тях.
— Говорих си с отец Радзин тази сутрин. Той отслужи молитвата за Хелън Петрович. Казах му, че не виждам причина, поради която татко би уредил назначаването на Петрович в клиниката „Манинг“. А той отвърна нещо в смисъл, че човешките действия винаги си имат своя причина и ако аз я открия, може би ще преобърна целия случай.
— Какво искаш да кажеш?
— Мамо, искам да кажа, че с нас се случиха няколко ужасни неща наведнъж. Видях тялото на Ани, когато го донасяха в болницата. Научихме, че татко със сигурност не е умрял в катастрофата на моста и започнахме да подозираме, че е водил двойствен живот. Като капак на всичко това татко беше обвинен за фалшифицирането на документите на Хелън Петрович, а после и за нейната смърт.
Мег се наведе напред.
— Мамо, ако не беше шокът от двойствения живот и смъртта на Петрович, когато застрахователните компании отказаха да платят, щяхме да се запитаме дали наистина татко е бил на онзи мост по време на катастрофата. Помисли само!
— Какво имаш предвид? — Катрин беше озадачена. — Виктор Орсини е говорел с баща ти, когато се е качвал на моста. Някой на моста ясно е видял колата да пада във водата.
— Този някой на моста очевидно греши. А ние имаме само думата на Виктор Орсини, че татко му се е обадил от онова място. Да предположим, просто да предположим, че татко вече е бил прекосил моста, когато се е обадил на Виктор Орсини. Може би е видял катастрофата зад себе си. Франсис Гролиър си спомни, че татко е бил ядосан от нещо, което Виктор е направил, и когато татко се е обадил на доктор Манинг от Скотсдейл, е бил доста объркан. Аз бях в Ню Йорк. Ти отсъстваше до следващия ден. Съвсем в характера на татко е да каже на Виктор, че иска веднага да го види, а не на сутринта, както твърди Виктор. Татко може да е бил несигурен в личния си живот, но не мисля, че някога е изпитвал някакви професионални колебания.
— Искаш да кажеш, че Виктор лъже? — Катрин изглеждаше шокирана.
— Няма опасност да го хванат, нали? Времето на обаждането от телефона в колата на татко е съвсем точно и може да бъде проверено. Мамо, Виктор е бил в кантората от месец и нещо, когато препоръката на Петрович е била изпратена в „Манинг“. Той може да я е изпратил. Беше пряко подчинен на татко.
— Филип изобщо не го обичаше — промърмори Катрин. — Но, Мег, няма начин да докажем това. И ти стигаш до същия въпрос: защо? Защо Виктор, а не баща ти би помогнал за назначаването на Петрович в лабораторията?
— Още не знам. Но не разбираш ли, че докато полицията смята татко за жив, няма да обърне сериозно внимание на никоя друга хипотеза за убийството на Хелън Петрович?
Телефонът иззвъня.
— Обзалагам се, че Филип те търси — каза Мег и вдигна.
Беше Кайл.
— Ще си имаме компания за вечеря — съобщи тя, след като затвори. — Надявам се, че можеш да сложиш по-голямо пиле и повече гъби.
— Мак и Кайл ли?
— Да.
— Чудесно — Катрин се изправи. — Мег, бих искала да вярвам като теб в тези предположения. Имаш си теория и тя представлява добра защита на твоя баща. Но може би нищо повече.
Мег вдигна листа хартия.
— Това е януарската сметка за телефона от колата на татко. Погледни колко е струвал този последен разговор. С Виктор са говорили осем минути. На човек не са му необходими осем минути, за да си уреди среща, нали?
— Мег, подписът на баща ти стои под писмото до клиниката „Манинг“. Това беше доказано от експертизата.
След вечеря Мак предложи Кайл да помогне на Катрин в раздигането на масата. Щом остана насаме с Меган в дневната, той й разказа за връзката на д-р Уилямс с „Даулинг“ и вероятно с Хелън.
— Доктор Уилямс! — Мег го изгледа втренчено. — Мак, той напълно отрече да е познавал Петрович преди тя да дойде в клиниката „Манинг“. Сестрата от приемната ги е видяла да вечерят заедно. Когато зададох този въпрос на доктор Уилямс, той заяви, че винаги кани на вечеря новите членове на персонала в знак на приятелство.
— Мег, мисля, че налучкваме нещо, но все още не можем да бъдем сигурни дали именно Хелън Петрович е придружавала Уилямс, когато е посещавал жена си.
— Мак, всичко си идва на мястото. Уилямс и Хелън трябва да са имали връзка. Той е знаел, че тя проявява огромен интерес към лабораторната работа. Може би точно той е човекът, който й е помогнал да фалшифицира автобиографията си и е давал напътствията, когато е пристигнала в „Манинг“.
— Но Уилямс е напуснал клиниката шест месеца, след като Петрович е започнала работа там. Защо ще напуска, ако са имали връзка?
— Нейната къща е в Ню Джърси, недалеч от Филаделфия. Племенницата й каза, че в събота и неделя често отсъствала с часове. По-голямата част от това време може би са прекарвали заедно.
— Тогава къде идва препоръчителното писмо от баща ти? Той е посредничил за назначаването на Уилямс в „Манинг“, но защо му е било да помага на Петрович да започва работа там?
— Имам своя хипотеза по този въпрос и тя включва Виктор Орсини. Всичко започва да си идва на мястото, нали?
Усмихна му се — най-близкото изражение до усмивка, което беше виждал на устните й от дълго време насам.
Стояха пред камината. Мак я прегърна. Меган веднага застина и се извъртя да се измъкне от прегръдката му, но той здраво я държеше. Завъртя я с лице към него.
— Разбери най-сетне, Мег. Ти беше права преди девет години. Съжалявам, че тогава не го забелязах… — помълча малко и продължи. — Ти си единствената жена за мен. Сега го осъзнавам, и ти също. Не можем повече да си губим времето — той впи устни в нейните, после я пусна и отстъпи назад. — Няма да ти позволя повече да ме отблъскваш. Щом животът ти отново влезе в релси, ще си поговорим сериозно за нас двамата.
Кайл го помоли да пусне записа с интервюто на Мег.
— Само три минути е, татко. Искам да покажа на Мег, че вече мога да записвам програмите.
— Струва ми се, че се опитваш да се измъкнеш — каза Мак. — Майката на Дани ми се обади тъкмо като четях бележката на мисис Дилео. Наказан си. Покажи записа на Мег и после за една седмица изобщо забрави за телевизия.
— Какво си направил? — попита Мег шепнешком, когато Кайл седна до нея.
— Ще ти кажа след малко. Ето, гледай.
Лентата се извъртя.
— Добре си се справил — увери го Мег.
Тази вечер Мег дълго лежа в леглото, неспособна да заспи. Главата й бучеше, но трябваше да обхване всички нови брънки на веригата — връзката на доктор Уилямс с Петрович, подозренията й за Виктор Орсини. Мак. Казала беше на полицията, че ако не се съсредоточават върху баща й, ще открият верните отговори. А Мак? Не си позволяваше сега да мисли за това.
И все пак имаше нещо друго, осъзна тя — нещо, което й убягваше, нещо ужасно важно. Какво бе то? Нещо, свързано с лентата със записа от интервюто й в центъра „Франклин“. Утре ще накара Кайл да я донесе. Трябва да я изгледа пак.
Петък се проточи безкрайно дълъг за Бърни. Беше спал до седем и половина — наистина късен час за него. Тутакси заподозря, че е изпуснал Меган, която бе излязла рано. Щорите й бяха вдигнати и се виждаше, че леглото й е оправено.
Трябваше да позвъни на мама. Беше му поръчала да се обади, но той се страхуваше. Ако подразбереше, че не е в Чикаго, щеше да се ядоса. И да го накара да се прибере.
Цял ден седя до прозореца и наблюдава къщата на Меган, очаквайки я да се прибере. Издърпа телефона докъдето кабелът позволяваше, така че да не изпуска прозореца от поглед, докато си поръчва закуска или обяд. След това отключи вратата; щом келнерът почукаше, щеше да скочи в леглото и да извика:
„Влез.“ Побъркваше се от мисълта, че може да изпусне Меган, докато онзи се мотае с подноса.
Когато камериерката почука и се опита да отвори вратата със своя ключ, веригата й попречи. Той знаеше, че не може да види какво става вътре.
— Мога ли да сменя хавлиените кърпи? — попита тя.
Той реши, че е по-добре да я остави да направи поне това. Не искаше да събуди подозренията й.
И все пак, когато мина покрай него, тя го погледна доста странно — така както правят хората, когато искат да преценят що за птица си. Бърни се насили да й се усмихне и да й благодари с естествен глас.
Най-сетне късно следобед белият мустанг на Меган зави по алеята им. Бърни залепи нос на стъклото, опитвайки се да я разгледа, докато минава по пътеката към къщата. Отново се почувства щастлив, щом я зърна.
Около пет и половина той видя да оставят хлапето в къщата на Меган. Ако не беше това хлапе, Бърни можеше да се скрие в гората. Щеше да бъде по-близо до Мег. Щеше да я снима, за да я съхрани на лента. Можеше да я гледа и да бъде с нея, когато пожелаеше. Ако не беше това тъпо хлапе. Ненавиждаше го.
Не се сети да си поръча вечеря. Не беше гладен. Най-накрая в десет и половина бдението му приключи. Меган запали лампата в спалнята си и се съблече.
Беше толкова красива!
В четири часа в петък следобед Филип попита Джеки:
— Къде е Орсини?
— Има някаква среща извън кантората, мистър Картър. Каза, че ще се върне към четири и половина.
Джеки стоеше в кабинета на Филип Картър и се чудеше какво да направи. Когато мистър Картър беше ядосан, ставаше някак страшен. Мистър Колинс никога не се ядосваше.
Но сега шеф беше мистър Картър и снощи мъжът й Боб се опитваше да я убеди, че трябва да му каже как Виктор Орсини всяка вечер рови из документацията.
— Но може би мистър Картър рови — предположи тя.
— Ако е Картър, тогава той ще оцени тревогата ти. Не забравяй, че ако между тях има нещо, Орсини ще си отиде, а не Картър.
Боб беше прав. И Джеки каза решително:
— Мистър Картър, може би не е моя работа, но съм сигурна, че мистър Орсини идва всяка вечер тук и рови в архива.
Цяла минута Филип Картър остана безмълвен, после лицето му придоби студено изражение.
— Благодаря ти, Джеки. Нека мистър Орсини ми се обади, щом се върне.
„Не бих искала да съм на мястото на мистър Орсини“, помисли си тя.
След двайсет минути с Мили престанаха да се преструват, че не чуват през затворената врата гласа на Филип Картър, който крещеше на Виктор Орсини:
— От дълго време те подозирам, че работиш за „Даунс и Роузън“. Сега имаме неприятности, а ти се подготвяш да се спасиш, отивайки при тях. Но явно си забравил, че договорът ти тук изрично забранява да ровиш из сметките ни. Сега се измитай и не си прави труда да си събираш нещата. Така или иначе, вече си взел голямата част от папките ни. Ще ти изпратим личните вещи.
— Значи това е правил — прошепна Джеки. — Много лошо.
Нито тя, нито Мили погледнаха Орсини, когато мина покрай тях. Ако го бяха направили, щяха да видят, че лицето му е побеляло от гняв.
В събота сутрин Катрин отиде в хотел-ресторанта. Провери пощата и телефонните обаждания, после дълго говори с Вирджиния. След като реши да не остава за обеда, тя се прибра в единайсет часа. Откри, че Мег носи папките в кабинета на баща си и внимателно ги изучава, една по една.
— Трапезарията е толкова разхвърляна днес, че изобщо не мога да се съсредоточа — обясни Мег. — Виктор търсеше нещо важно, което сигурно ще ни избоде очите, а ние не го виждаме.
Катрин изгледа дъщеря си. Мег беше облечена в карирана копринена риза и памучни панталони. Кестенявата й коса, която стигаше почти до раменете, беше отметната назад. „Ето какво било“, помисли си Катрин. Просто косата й беше малко по-дълга. Снимките от вчерашните вестници изникнаха в паметта й.
— Мег, премислих всичко. Ще приема онази оферта за „Дръмдоу“.
— Какво?
— Вирджиния е съгласна с мен. Разходите по поддръжката са прекалено големи. А не ми се ще да продавам на търг.
— Мамо, татко основа „Колинс и Картър“ и дори при тези обстоятелства трябва да има някакъв начин да получиш пари оттам.
— Мег, ако има смъртен акт, ще получа застраховката му на главен съдружник. Но с тези предстоящи дела фирмата им скоро ще фалира.
— Какво мисли Филип? Впрочем той напоследък доста често идва — каза Мег. — По-често, отколкото през всичките тези години, докато работеше с татко.
— Той се опитва да бъде внимателен и аз съм му благодарна.
— Не е ли нещо повече от внимание?
— Надявам се, че не е. Би направил грешка. Имам твърде много неща да решавам, преди да мога дори и да помисля за подобно нещо с когото и да било — добави тя тихо. — Но ти нямаш!
— Това какво означава?
— Означава, че Кайл не е най-старателният помощник в кухнята. Той ви е гледал тайничко и ми докладва, че Мак те е целувал.
— Не ме интересува…
— Стига, Мег — заповяда Катрин. Тя пристъпи до бюрото, отвори най-долното чекмедже, извади пет-шест писма и ги хвърли на бюрото. — Не бъди като баща си — емоционален инвалид, защото не е могъл да прости, че са го пренебрегнали.
— Той е имал основателни причини да не прости на майка си!
— Като дете — да! Но като възрастен мъж със семейство, което толкова го е обичало — не. Може би е нямало да има нужда от Скотсдейл, ако беше отишъл във Филаделфия, за да се помири с нея!
Мег повдигна вежди.
— Можеш да бъдеш и жестока, нали?
— Да, мога. Мег, ти обичаш Мак. Винаги си го обичала. Кайл има нужда от теб. За бога, вземи се в ръце и престани да се страхуваш, че Мак ще бъде толкова малоумен да пожелае Джинджър, ако тя някога отново се появи в живота му.
— Татко постоянно те наричаше Якото мишле — Мег усети, че в очите й напират сълзи.
— Да. Когато ида в „Дръмдоу“, ще се обадя на агенцията за недвижими имоти. Едно нещо ти обещавам. Ще вдигна цената така, че да им се види нанагорно.
В един и половина, тъкмо преди да тръгне за ресторанта, Катрин надникна в кабинета.
— Мег, спомняш ли си, като ти казах, че „Паломино“ ми звучи познато? Струва ми се, че майката на Ани остави един път същото съобщение на домашния ни телефон. Трябва да е било някъде в средата на март преди седем години. Помня, защото тогава бях толкова сърдита, когато баща ти пропусна празненството за двайсет и първия ти рожден ден, че когато се прибра вкъщи с кожена чанта за теб, му казах, че ще го ударя по главата с нея.
В събота майката на Бърни не престана да киха. Синусите й започваха да болят силно, давеше се от хрипове. Трябваше да направи нещо.
Бърнард е оставил да се събира прах в мазето, сигурна беше в това. Не ще и дума, на това се дължеше всичко. Сега прахът се просмукваше в цялата къща.
С всяка изминала минута се вбесяваше и нервираше повече и повече. Най-накрая, в два часа, вече не издържаше. Трябваше да слезе долу и да изчисти.
Първо хвърли метлата, лопатата и парцала на площадката пред мазето. После напълни една найлонова торбичка с парцали и прахове за миене и я метна по стълбите. Тя падна върху големия парцал.
Най-накрая мама си върза престилката. Опипа перилата. Не бяха толкова разхлабени. Можеха да я издържат. Щеше да слиза бавно, да стъпва внимателно и да пробва всяко стъпало, преди да премести тежестта си върху него. Все още не разбираше как преди десет години взе, че падна толкова лошо. Политна по стълбите и се опомни чак в линейката.
Лека-полека тя слезе долу. „Е, успях“ — каза си, стъпвайки на площадката. Но ето че токчето на обувката й се заклещи в торбичката с парцалите и тя се строполи на земята, като левият й крак се подгъна под тялото й.
Звукът от счупването на глезена проехтя в студеното и влажно мазе.