Мери Хигинс Кларк
Другото лице (42)

42

В неделя сутрин в десет часа Катрин Колинс отиде на службата в „Сейнт Пол“, но откри, че й е трудно да слуша проповедта. Беше кръстена в тази църква, тук сложи и брачната си халка, тук погреба родителите си, тук намираше винаги утеха. Дълго време се беше молила тялото на Едуин да бъде намерено, за да се примири с неговата смърт и едва тогава да потърси сили да продължи живота си без него.

Какво молеше бог сега? Само да опази Мег. Тя погледна дъщеря си, която седеше до нея съвсем неподвижна, уж заслушана в проповедта. Но Катрин подозираше, че мислите й също са някъде далеч.

До съзнанието й достигнаха стихове от „Ден на гняв“, химна за Последния съд. „Ден на гняв и ден на мъка, Отче наш, светът е в пламъци и пепелища.“

„Аз съм гневна и измъчена, и моят свят е в пепелища“, мислеше си Катрин. Преглътна напиращите сълзи, щом усети ръката на Мег върху своята.

След църквата се отбиха за кафе и кифлички в близката хлебарница, в чиято задна част имаше половин дузина маси.

— По-добре ли си? — попита я Мег.

— Да — отвърна Катрин отривисто. — Тези кифлички винаги са превъзходни! Ще дойда с теб в кабинета на баща ти.

— Мислех, че сме се разбрали аз сама да го разчистя. Нали затова тръгнахме с двете коли.

— За теб тази работа не е по-лека, отколкото за мен. Двете ще свършим по-бързо, а освен това някои неща ще бъдат тежки за носене.

В гласа на майка й звучеше онази решителност, която Меган добре познаваше; тя слагаше край на всякакъв спор.

 

 

Колата на Меган бе пълна с празни кашони. Заедно ги понесоха към сградата. Когато отвориха вратата на кантората, с изненада установиха, че вътре е топло и светло.

— Обзалагам се, че Филип е дошъл по-рано да подготви едно друго — рече Катрин.

Огледа приемната.

— Колко рядко всъщност идвах тук — каза тя. — Баща ти пътуваше толкова много, а дори и когато работеше тук, обикновено беше по срещи. А аз, естествено, постоянно бях заета с „Дръмдоу“.

— Може би аз съм идвала по-често от теб — съгласи се Мег. — Понякога наминавах след училище и се прибирахме заедно с колата.

Тя отвори вратата към кабинета на баща си.

— Тук е непокътнато — каза тя на майка си. — Много мило, че Филип не е пипнал нищо толкова дълго време. А всъщност Виктор трябваше да се нанесе в тази стая.

И двете оглеждаха кабинета — бюрото, дългата маса със снимките им, шкафовете и библиотеките от същото черешово дърво като бюрото. Тук беше уютно и подредено с вкус.

— Едуин купи това бюро и даде да го лакират — каза Катрин. — Сигурна съм, че Филип не би имал нищо против да си го вземем.

— Разбира се.

Започнаха да нареждат снимките в един кашон. И двете изпитваха чувството, че колкото по-бързо обезличат стаята, толкова по-лесно ще им бъде. Мег предложи:

— Мамо, защо не започнеш с книгите. Аз ще прегледам бюрото и папките.

Чак когато седна пред бюрото, забеляза мигащият индикатор на телефонния секретар, поставен на масичката до въртящия се стол.

— Виж!

Майка й се приближи.

— Някой все още оставя съобщения на татко! — възкликна с невярващ глас тя и се наведе към телефона. — Има само едно!

— Да го чуем!

Озадачени изслушаха съобщението и след него компютърния глас на машината: „Неделя, трийсет и първи октомври, дванайсет нула девет след полунощ. Край на съобщението.“

— Записано е само преди няколко часа! — възкликна Катрин. — Кой изпраща делови съобщения посред нощ? И кога баща ти си е поръчвал куфарче?

— Може би е грешка — каза Меган. — Не се споменава нито име, нито телефонен номер.

— Повечето продавачи не оставят ли телефон, ако очакват потвърждение на поръчката и най-вече, когато тя е направена преди толкова месеци? Мег, в това съобщение няма логика. А и тази жена не ми звучи като продавачка.

Мег извади лентата от машината и я пъхна в чантата си.

— Няма логика! — съгласи се тя. — Само си губим времето в догадки. Да продължим да прибираме и после вкъщи отново ще го чуем.

Тя бързо прегледа чекмеджетата на бюрото, където имаше бланки, бележници, кламери, химикалки и флумастери. Спомни си, че когато баща й преглеждаше автобиографиите на кандидатите, отбелязваше най-положителните неща с жълто, а най-неблагоприятните — с розово. Тя бързо прехвърли съдържанието на чекмеджетата в кашоните.

После се зае с папките. В първата явно се съдържаха копията от разходните ордери. Очевидно счетоводителката запазваше оригинала и връщаше едно копне с печат „Изплатено“.

— Ще ги взема вкъщи — каза тя. — Това са личните му копия от оригинали, които са в архивите на компанията.

— Има ли някакъв смисъл?

— Да. Може да намерим нещо за „Паломино“, магазина за кожени изделия.

Привършваха последния кашон, когато външната врата се отвори.

— Аз съм! — извика Филип.

Беше с пуловер без ръкави върху ризата и с костюм от рипсено кадифе.

— Надявам се, че вече се е постоплило — рече той. — Сутринта се отбих за малко. Тук става ужасно студено за една събота и неделя, ако отоплението не работи.

Той огледа кашоните.

— Знаех си, че имате нужда от помощ. Защо си се натоварила с тези книги, Катрин?

— Татко я наричаше „Якото мишле“ — каза Мег. — Много мило от твоя страна, Филип.

Той забеляза ръба на папката с ордерите да се подава от единия кашон.

— Сигурни ли сте, че всичко това ви трябва? Тези документи нямат стойност и ние с теб ги прегледахме, Мег, докато търсехме някакви застрахователни полици, които евентуално да не са били в сейфа.

— Ще ги приберем за всеки случай — каза Меган. — Ти, така или иначе, трябва да ги разчистиш оттук.

— Филип, когато влязохме, телефонният секретар мигаше.

Меган пусна лентата. Забеляза учудването на лицето му.

— Очевидно и ти нищо не знаеш!

— Не.

Бяха се оказали предвидливи, като дойдоха и с двете коли. Багажниците и задните седалки се претъпкаха с кашони.

— Ще помоля някой от келнерите да ни помогне — каза Катрин.

Докато пътуваха към къщи, Меган си мислеше, че всеки миг, в който не се занимава с търсене на информация за Хелън Петрович, ще бъде посветен на страниците от архива на баща й.

Ако в неговия живот имаше и друг човек, ако момичето в моргата беше онази Ани, която Сайръс Греъм бе срещнал преди десет години, може би в папките щеше да се открие нещо, което да поведе нишката към тайното му минало.

 

 

За Кайл маскирането и обикалянето по къщите в навечерието на Вси светии беше страхотно преживяване. В неделя вечер, докато Мак приготвяше нещо за хапване, той извади събраните бисквити, сладки, ябълки и монети и ги нареди на пода на стаята си.

— Да не си близнал някой от тия боклуци! — предупреди го Мак.

— Няма, татко. Два пъти ми повтори!

— Значи може най-накрая да си разбрал.

Мак опитваше кюфтетата на грила.

— Защо винаги когато сме вкъщи в неделя, ядем кюфтета? В „Макдоналдс“ са по-хубави!

— Много ти благодаря!

Мак ги пъхна в затоплените питки.

— В неделя ядем кюфтета, защото умея да ги правя по-добре от всичко останало. Повечето петъци ядем навън, в събота правя макарони, а през останалата част от седмицата мисис Дилео готви чудесно. Сега яж, ако искаш пак да си облечеш костюма и да изплашиш Мег.

Кайл отхапа няколко пъти от кюфтето си.

— Харесваш ли Мег, татко?

— Да. Много! Защо?

— Иска ми се по-често да идва тук. Толкова е забавна!

И на мен ми се иска по-често да идва, мислеше си Мак, но няма изгледи за това. Снощи, когато предложи да й помогне при разчистването на бащиния й кабинет, тя така го отряза, че още му горчеше в устата.

Стой по-далеч! Не се приближавай много! Ние сме просто приятели! Нямаше да има особена разлика, ако си го беше написала на табелка!

Беше пораснала и вече не беше онази деветнайсетгодишна хлапачка, която си падаше по него и му беше написала в писмо, че го обича и той не бива да се жени за Джинджър.

Искаше му се сега да държи това писмо. И тя да изпитва същите чувства. Със сигурност съжаляваше, че не се вслуша в съвета й за Джинджър.

Мак погледна сина си. Не, не съжаляваше! „Не искам и не мога без това детенце!“

— Татко, какво ти става? — запита Кайл. — Изглеждаш притеснен.

— Точно това каза и за Мег, когато вчера я видя по телевизията.

— Тя изглеждаше така, а сега и ти като нея.

— Притеснявам се, че ще трябва да се уча да готвя и други неща. Хайде, дояж си и върви да се обличаш!

Беше седем и половина, когато излязоха от къщи. Кайл беше решил, че е достатъчно тъмно за поява на призраци.

— Бас ловя, че тук наистина има духове! — каза той. — В Деня на вси светии мъртвите напускат гробовете си и тръгват да се разхождат.

— Кой ти каза?

— Дани.

— Кажи на Дани, че в Деня на вси светии всички така разправят.

Завиха по пътя към къщата на Колинсови.

— Сега, татко, ти чакай до храстите, защото тук Мег не може да те види. Аз ще мина отзад, ще почукам на прозореца и ще вия! Ясно ли е?

— Ясно! Не я плаши много!

Разлюлявайки фенера си с формата на череп, Кайл затича към задната част на къщата. Щорите в дневната бяха вдигнати и Мег седеше на масата с куп документи пред себе си. Хрумна му нещо страхотно! Щеше да отиде до края на дърветата и оттам да затича към къщата, викайки „Аууу“, а после щеше да затропа по прозореца. Мег ужасно щеше да се изплаши!

Той пристъпи между две дървета, разпери ръце и започна да ги размахва. Мятайки дясната си ръка назад, напипа плът, мека плът, после едно ухо. Долови дишане. Обърна глава и видя силуета на мъж, свит зад него, а светлината се отразяваше върху обектива на камера. Една ръка го стисна за врата. Кайл се отскубна и започна да крещи. Мъжът го блъсна силно. Падайки, той изтърва фенера си и запълзя по земята, където напипа нещо. С писък се изправи на крака и хукна към къщата.

Това се казва истински нисък, помисли си Мак, когато чу първия вик на Кайл. След което писъците на ужас продължиха и той се втурна към дърветата. Нещо се е случило с Кайл! Той тичаше като луд през поляната към задната част на къщата.

Мег чу писъците от дневната и хукна към задната врата. Рязко я отвори и сграбчи Кайл, който се препъна в прага и падна в ръцете й, хлипащ от ужас.

Мак ги намери здраво прегърнати, като Мег успокоително люлееше сина му.

— Няма нищо, Кайл, няма нищо! — повтаряше тя.

Минаха минути, преди да може да им разкаже какво се е случило.

— Кайл, всички тия истории за мотаещи се мъртъвци те карат да си въобразяваш какво ли не! — каза Мак. — Там няма никой!

Вече по-спокоен, с чаша горещо какао пред себе си, Кайл почваше да се ядосва.

— Там имаше човек с камера. Сигурен съм. Когато ме блъсна, напипах нещо с ръка. После като видях Мег, го изтървах. Иди да го намериш!

— Ще донеса фенерче — каза Мег.

Мак излезе и освети с лъча на фенерчето земята. Не беше нужно да се отдалечава. Само на няколко метра от задната веранда намери на земята сива пластмасова кутия, в каквато обикновено се носеха видеокасети.

Той я взе и се върна към дърветата, като продължаваше да осветява пътя пред себе си. Знаеше, че това е излишно. Никой нямаше да стои и да чака да го разкрият. Почвата беше много твърда и нямаше ясни отпечатъци, но намери фенера на Кайл точно срещу прозорците на дневната. От това място ясно се виждаха Кайл и Мег.

Някой с камера беше стоял тук да наблюдава Мег и може би да я снима. Защо?

Мак се сети за мъртвото момиче в моргата и бързешком прекоси поляната обратно към къщата.

 

 

Това тъпо хлапе! Бърни тичаше сред дърветата към колата си. Беше я паркирал близо до края на паркинга пред „Дръмдоу“, но не толкова накрая, че да се набива на очи. На паркинга вече имаше около четирийсет коли и никой нямаше да обърне внимание на шевролета му. Бързешком метна камерата в багажника и се отправи през градчето към шосе 7. Внимаваше да не превишава скоростта с повече от пет мили. Но знаеше, че и бавното каране също изглежда подозрително.

Дали хлапето го видя добре? Едва ли бе успяло. Беше тъмно и то се уплаши. Само още няколко секунди, и той щеше да успее да изчезне оттам, без хлапето изобщо да го забележи.

Бърни беше бесен. Какво удоволствие си достави да гледа Меган през обектива на камерата — беше я хванал на фокус. Записите сигурно бяха станали страхотни!

От друга страна, не беше виждал по-уплашено същество от това дете. Самата мисъл за това го изпълваше с възбуда и енергия. Той притежаваше такава мощ! Да можеш да записваш нечии изражения и движения, и жестове — например как Меган си прибира косата зад ухото, когато е съсредоточена. Да изплашиш някого така, че да пищи и да крещи, и да бяга като онова хлапе.

Да наблюдаваш Меган — ръцете й, косата й…