Мери Хигинс Кларк
Другото лице (32)

32

Първият клиент на Бърни в четвъртък сутринта беше от летище „Кенеди“. Той паркира шевролета и отиде там, където автобусите качваха или докарваха пътниците си. Бърни погледна разписанието. Един автобус от Уестпорт трябваше да пристигне и група хора го очакваха. Имаше едно семейство на трийсетина години с две малки деца и много багаж. Бърни реши, че има шанс.

— За Кънетикът ли сте? — попита ги той с широка усмивка.

— Не чакаме такси — нервно го отряза жената и грабна ръката на двегодишното дете. — Били, стой мирен! — скара му се тя. — Тук не се тича!

— Четирийсет долара плюс пътната такса — предложи Бърни. — Обратният курс до Уестпорт ми е предварително ангажиран, така че каквато и да е сумата, е чиста печалба.

Съпругът се опитваше да удържи тригодишното дете, което неспокойно се въртеше.

— Съгласен съм!

Той не си и направи труд да погледне съпругата си за нейното одобрение.

Бърни беше минал на автомивка и беше изчистил колата и отвътре. Забеляза как презрението в очите на жената премина в одобрение при вида на чистия отвътре шевролет. Шофираше внимателно, без да превишава разрешената скорост, без резки маневри. Жената седеше отзад, до нея бяха децата, закопчани с коланите. Бърни реши да не пропусне да купи няколко детски столчета и да ги държи в багажника.

Мъжът насочи Бърни към изход 17 на магистралата за Кънетикът.

— На миля и половина оттук сме.

Когато стигнаха до приветливата тухлена къща на Тъкседо Роуд, Бърни получи десет долара бакшиш.

Върна се обратно на магистралата, мина на юг през изход 15 и отново излезе на шосе 7. Сякаш не можеше да попречи на колата да върви натам, накъдето живееше Меган. Внимавай, опитваше се да напомня сам на себе си. Дори и с камерата и с журналистическата карта можеше да събуди подозренията на обитателите на нейната улица.

Реши да изпие чаша кафе и да помисли. Спря на следващото кафене. Във фоайето между входа и изхода имаше автомат за вестници. Бърни видя заглавията през стъклото — всичките бяха за клиниката „Манинг“. Там вчера Меган беше направила онова интервю, което гледаха с мама. Потърси дребни из джобовете си и купи вестника.

Докато пиеше кафе, прочете статията. Клиниката „Манинг“ се намираше на около четирийсет минути от града на Меган. Вероятно щеше да е пълно с журналисти, тъй като в лабораторията, където беше работила жената, се извършваше проверка.

Може би и Меган беше там. Била е там предишния ден.

Четирийсет минути по-късно Бърни отново беше на тесния криволичещ път, който водеше от старинния център на Кент към клиниката „Манинг“. След като напусна кафенето, седна в колата и внимателно разгледа картата на местността, така че му беше лесно да избере най-прекия път дотам.

Точно както очакваше, на паркинга пред клиниката имаше много репортерски коли. Той паркира встрани от тях и залепи разрешителното си за паркиране на предното стъкло. После внимателно разгледа журналистическата карта, която си беше направил. Само експерт можеше да установи, че е фалшива. На нея пишеше Бърнард Хефернън, Канал 86, Елмира, Ню Йорк. Местна телевизионна станция, напомни си той. Ако някой поискаше да узнае защо онези местни жители се интересуват от тази история, щеше да каже, че обмислят създаването на център, подобен на клиниката „Манинг“.

Удовлетворен от този вариант, Бърни излезе от колата и навлече якето си. Повечето репортери и оператори не се докарваха. Реши да сложи тъмни очила и извади новата си видеокамера от багажника. Истинско произведение на изкуството, каза си гордо той. Струваше цяло състояние! Плати я с кредитната карта. Оваля я малко в праха в мазето, за да не изглежда толкова нова, и от едната й страна написа с боя КАНАЛ 86.

 

 

В преддверието на клиниката имаше десетина репортери и оператори. Интервюираха един мъж, който добре парираше въпросите.

— Повтарям: клиниката „Манинг“ се гордее с успехите си да помага на жените да се сдобият с децата, които толкова горещо желаят. Ние вярваме, че въпреки съдържанието на документите й за виза Хелън Петрович е имала необходимото за ембриолог образование от Румъния. Никой от професионалистите, работили с нея, не е открил и най-малката дума или действие, които да навеждат на мисълта, че тя не е владеела работата си перфектно.

— Ами ако е правила грешки? — попита един от репортерите.

— Да предположим, че е объркала замразените ембриони и жените са раждали чужди деца?

— Ще вземем проби за ДНК тестове от всички родители, които искат да подложат на проверка себе си и децата си. Резултатите излизат след четири-пет седмици и са сто процента сигурни. Ако родителите желаят да направят теста на друго място, ние ще поемем разноските. Нито доктор Манинг, нито някой друг от ръководството очаква някакви проблеми в това отношение.

Бърни се огледа. Меган не беше тук. Дали да попита хората виждали ли са я? Не, това би било грешка! Просто бъди част от тълпата, каза си той.

Както беше очаквал, никой не му обърна внимание.

Той насочи камерата си към мъжа, който отговаряше на въпросите, и я включи.

Когато интервюто свърши, Бърни си тръгна с групата, като внимаваше да не се приближава много-много, до когото и да е. Беше забелязал един оператор от Трети канал, но не познаваше едрия мъжага с микрофона. Някаква жена спря колата си пред стълбището на входа и излезе от нея. Беше бременна и доста разтревожена. Един репортер попита:

— Госпожо, вие пациентка ли сте?

Стефани Петрович се опита да скрие лицето си от камерите и извика:

— Не. Не. Просто идвам да ги помоля да разделят с мен парите на леля ми. Тя е оставила всичко на клиниката! Смятам, че някой тук я е убил от страх, че след като напусне, ще промени завещанието си. Ако докажа това, парите й няма ли да бъдат мои?

 

 

В продължение на няколко минути Меган остана в колата си пред красивата варосана къща в Честнът Хил, на двайсет мили от центъра на Филаделфия. Двукрилите прозорци, старинната дъбова врата и покрития с плочи покрив, чието тъмнозелено блестеше под ранното следобедно слънце, подчертаваха изящните очертания на огромната триетажна къща.

Редици от азалии очертаваха алеята, пресичаща просторната морава, и Меган си представяше живописната красота на цветовете им през пролетта. Десетина крехки бели брези стърчаха из имението подобно на разпръснати стражи.

На пощенската кутия висеше името С. Дж. Греъм. Дали някога беше чувала това име от баща си? Едва ли.

Излезе от колата и бавно тръгна по алеята. Поколеба се за миг, после натисна звънеца и чу как звукът му глухо отекна навътре в къщата. След минута една прислужница в униформа отвори вратата.

— Бих искала да говоря с някой от тази къща, който е бил близък на Аурелия Колинс.

— Кой е, Джеси? — извика мъжки глас.

Меган забеляза зад прислужницата висок мъж със снежнобяла коса, който се приближаваше към вратата.

— Покани младата жена, Джеси! — нареди той. — Навън е студено!

Меган пристъпи. Когато вратата зад нея се затвори, мъжът присви очи. Махна й с ръка да се приближи.

— Заповядайте, моля! На светлото!

Усмивката се разля по лицето му.

— Ти си Ани, нали? Скъпа моя, толкова се радвам да те видя отново!