Мери Хигинс Кларк
Другото лице (26)

26

Бърни спря в едно ресторантче на шосе 7, точно до Данбъри. Разположи се на висок стол до бара и си поръча голям хамбургер, пържени картофи и кафе. Докато мляскаше и преглъщаше с нарастващо удоволствие, той доволно пресметна резултата от работните си часове, откакто беше излязъл от къщи.

След като изчисти колата, Бърни си купи една шофьорска шапка и тъмно сако от магазин за дрехи втора употреба в долната част на Манхатън. Прецени, че с такава външност ще се отличава на фона на всички други нелегални таксиметрови шофьори в Ню Йорк. После потегли към летище „Ла Гуардия“ и застана близо до багажното отделение заедно с другите шофьори, които чакаха клиенти.

Късметът му проработи тутакси. Някакъв тип около трийсетте слезе по ескалатора и започна да оглежда картичките с имена, които шофьорите държаха. Никой не го чакаше. Бърни четеше мислите му. Вероятно си беше платил кола чрез някое от евтините бюра за обслужване на летището и се беше минал. Повечето от шофьорите към тия бюра бяха от новодошлите в Ню Йорк и първите шест месеца вечно се губеха и закъсняваха.

Бърни се приближи към мъжа, предложи му да го закара до града, като го предупреди, че колата му не е някоя луксозна лимузина и се похвали, че е най-добрият шофьор, който можеше да се намери. Поиска му двайсет долара до Четирийсет и осма улица. Закара го дотам за трийсет и пет минути и получи десет долара бакшиш.

— Вие сте страхотен шофьор! — каза мъжът, като му плащаше.

Бърни си спомни с удоволствие за комплимента, докато посягаше към пържените картофи, и се усмихна на себе си. Ако продължаваше да печели така и да добавя към парите си от отпуската и уволнението, доста дълго щеше да изкара, преди майка му да се досети, че не е на старата си работа. Тя никога не му се обаждаше там. Не обичаше да говори по телефона. Казваше, че това й причинява главоболие.

И ето — сега той беше като волна птица, независим от никого, тръгнал да види къде живее Меган Колинс. Беше си купил карта на Нютаун и я бе разучил. Домът й беше на Бейбъри Роуд и той знаеше как се стига дотам.

Точно в два часа премина бавно покрай къщата с белия покрив и черните капаци на прозорците. Очите му се присвиха, докато поглъщаше всяка подробност. Огромна веранда. Чудесна. Елегантна и стилна. Спомни си за своите съседи в Джаксън Хайтс, които бяха залели с бетон по-голямата част от задната си градинка и сега гордо наричаха неравната повърхност „вътрешен двор“.

Бърни изучаваше мястото. В левия ъгъл на чакълестата алея за коли се извисяваше огромен рододендрон, а по средата на моравата имаше плачеща върба. Вечнозелени храсти образуваха жив плет, който отделяше къщата на семейство Колинс от съседната.

Напълно доволен, Бърни натисна газта. В случай че го наблюдаваха, той нямаше да се окаже такъв глупак, че да направи обратен завой точно тук. Затова подмина и после рязко натисна спирачките. Без малко да блъсне някакво гламаво куче.

Едно дете притича през моравата. През стъклото Бърни чу как то отчаяно вика кучето: „Джейк! Джейк!“

Кучето хукна към детето и Бърни запали колата. Улицата беше съвсем тиха и през затворения прозорец той долови виковете на детето: „Благодаря, господине! Благодаря!“

 

 

Мак пристигна в моргата на Трийсет и първа улица в един и половина. Меган нямаше да дойде преди два часа, но той беше позвънил и си беше уговорил среща с директора на лабораторията доктор Кенет Лайънс. Придружиха го до петия етаж, където в малкия кабинет на доктора той обясни своите подозрения.

Лайънс беше слаб мъж, наближаващ петдесетте, с дежурна усмивка и интелигентни, проницателни очи.

— Много загадъчен случай. С положителност нямаше вид на жена, която би изчезнала и никой не би я потърсил. Смятахме да вземем проба за ДНК тест, преди тялото да бъде погребано. Съвсем лесно ще бъде да изследвам и мис Колинс и да проверим възможността за родство.

— Меган искаше точно това.

Секретарката на доктора седеше на едно бюро близо до прозореца. Телефонът иззвъня и тя го вдигна.

— Мис Колинс е долу.

Излизайки от асансьора, Мак видя лицето на Меган, по което бе изписано нещо различно от обичайното изражение на човек, видял мъртвец в моргата. Още нещо се беше прибавило към болката в очите й и издълбаните от умора бръчки около устата. Сякаш у нея се бе наслоила тъга, изострена от скръбта и мъката, с които бе живяла от изчезването на баща си.

Но когато го видя, тя се усмихна — бегла усмивка на облекчение. Толкова е красива, мислеше си той. Кестенявата й коса беше разрешена, напомняше за острия следобеден вятър. Беше облечена в черно-бял костюм от туид и черни ботуши. Сакото с цип докосваше бедрата, а тясната пола стигаше под коленете й. Черният пуловер с висока яка подчертаваше бледността на лицето.

Мак я запозна с доктор Лайънс.

— Ще можете да видите тялото по-добре долу, отколкото в стаята за оглед — каза Лайнъс.

Моргата светеше от чистота. По стените имаше редици заключени шкафове. Зад затворената врата на стаята с висок прозорец към коридора се чуваха приглушени гласове. Завесите на прозореца бяха спуснати. Мак беше уверен, че там се извършва аутопсия.

Шкафът безшумно се плъзна и се отвори. Мак се взря в голото вкочанено тяло на младата жена. На гърдите й имаше една-единствена дълбока рана. Отстрани на тялото лежаха нежни ръце с разтворени пръсти. Той погълна с очи тънката талия, стройните бедра, дългите крака, високо извитите стъпала. Най-накрая спря очи върху лицето.

Кестенявата коса беше сплъстена върху раменете, но той си я представяше разрошена от вятъра — също като на Меган. Устата — с плътни устни, обещаващи топлота. Тежки мигли покриваха затворените очи. Тъмни вежди подчертаваха високото чело.

Мак почувства жестоко пробождане в стомаха. Усещаше се замаян, повдигаше му се, главата му се въртеше. Това можеше да бъде Мег, мислеше си той, това е трябвало да се случи на Мег!