Мери Хигинс Кларк
Другото лице (16)

16

В понеделник следобед клиника „Манинг“ вече се бе успокоила след вълненията покрай срещата на децата. Всички следи от празненството бяха заличени и приемната възвърна обичайната си дискретна елегантност.

Мъж и жена, наближаващи четирийсетте, прелистваха списанията, докато чакаха за първия преглед. Служителката на рецепцията — Мардж Уолтърс — ги изгледа съчувствено. Тя не бе имала никакъв проблем с раждането на трите деца в първите три години на брака си. В другия край на стаята една нервна жена на двайсет и няколко години държеше ръката на съпруга си. Мардж знаеше, че тя има насрочен час за имплантация на ембриони в утробата й. Дванайсет от яйцеклетките й бяха оплодени лабораторно. Три щяха да бъдат имплантирани с надеждата, че една ще доведе до бременност. Понякога се развиваше повече от един ембрион, което водеше до мултипленно раждане.

Това би било дар божи, а не проблем! — бе казала младата жена на Мардж още при първото си посещение. Останалите девет ембриона щяха да бъдат съхранени при ниска температура. Ако този път не се стигнеше до бременност, младата жена щеше да дойде отново и някои от тези ембриони щяха да бъдат имплантирани.

Доктор Манинг най-неочаквано бе обявил съвещание на целия персонал през обедната почивка. Мардж несъзнателно прокара пръсти през късата си руса коса. Доктор Манинг беше казал, че от Трети канал на местната телевизия ще правят филм за клиниката и ще заснемат предстоящото раждане на близнака на Джонатан Андерсън. Беше помолил всички да съдействат на Меган Колинс, като, естествено, запазват тайната на пациентите. Щяха да бъдат интервюирани само онези пациенти, които дадяха писмено съгласие.

Мардж се надяваше да я заснемат във филма. Синовете й толкова много щяха да се гордеят.

Отдясно на бюрото й се намираха кабинетите на висшия персонал. Вратата към коридора с тези кабинети се отвори и една от новите секретарки излезе забързано. Тя спря за миг пред бюрото на Мардж, за да й прошепне:

— Става нещо! Доктор Петрович току-що излезе от кабинета на Манинг. Много е разстроена, а когато влязох при него, той беше в прединфарктно състояние.

— Какво може да става? — попита Мардж.

— Не зная, но тя разчиства бюрото си. Чудя се дали напуска, или е уволнена.

— Не мога да си представя, че сама ще реши да напусне това място — каза Мардж с недоумяващо изражение. — Тази лаборатория е нейният живот!

 

 

В понеделник вечерта, когато Меган взе колата си, Бърни й каза:

— До утре, Меган.

Тя му съобщи, че известно време ще отсъства от офиса поради специалната си задача в Кънетикът. Да каже това на Бърни, беше лесно, но докато пътуваше към къщи, се чудеше как ще обясни на майка си, че е свалена от новинарския екип веднага след назначаването й.

„Просто ще спомена, че филмът трябва да бъде подготвен спешно поради предстоящото раждане на бебето. Мама има достатъчно грижи, за да й сервирам сега и това, че съм била обект на предумишлено убийство — мислеше си Меган, — а ако научи за листчето с почерка на татко, направо ще се свърши.“

Тя излезе от шосе 84 на шосе 7. По дърветата тук-там все още имаше листа, макар че ярките октомврийски цветове вече бяха излинели. Есента винаги е била любимият й сезон. Но не и тази година.

Част от разума й — на юриста, тази, която разграничаваше чувствата от неоспоримите факти — настояваше да премисли всички причини, поради които това листче с името и телефонния номер се бе озовало в джоба на мъртвата. Редно е да се преценят всички възможности, напомни си тя. Един добър адвокат трябва винаги да гледа на случая и през очите на прокурора.

Майка й беше преровила документите, които се намираха в стенния сейф у дома. Но Меган знаеше, че Катрин не е преглеждала съдържанието на бюрото в кабинета на баща й. Време беше това да стане.

Надяваше се да не е пропуснала да свърши нещо в службата. Преди да си тръгне, направи списък на текущите задачи и го даде на Бил Еванс — нейния колега от чикагския отдел, който щеше да я замества в екипа, докато течеше следствието по убийството.

Срещата й с доктор Манинг беше определена за единайсет на следващия ден. Тя го беше попитала дали може да мине през първоначалната консултация, все едно е пациентка. Щеше да бъде чудесно да заснеме как Джонатан Андерсън помага на майка си в приготовленията за бебето. Интересно дали семейство Андерсън имаше някакви видеозаписи на Джонатан като бебе.

Когато се прибра, къщата беше празна. Предположи, че майка й е в ресторанта. Добре, помисли си Меган. Сега това е най-подходящото място за нея. Тя пренесе служебния факс, който й предоставиха временно. Свърза го с втората линия в кабинета на баща си. „Поне няма да ме будят посред нощ с разни ненормални съобщения“, мислеше си тя, докато заключваше вратата и палеше всички лампи сред бързо падащия мрак.

Докато обикаляше из къщата, неволно въздишаше. Обичаше този дом. Стаите не бяха големи. Майка й вечно роптаеше, че старите фермерски къщи винаги изглеждат по-просторни отвън, отколкото са в действителност.

„Това място е една оптическа илюзия“, мърмореше тя.

Но в очите на Меган тези тесни стаи имаха особен чар. Обичаше да усеща леко неравния под с широките дъски, огнищата и френските прозорци, вградените ъглови шкафове в дневната. За нея това беше идеалната обстановка за старинната мебел от явор с прекрасната й патина, създаваща уют, с дълбоката, удобна тапицерия и шарените ръчно тъкани килими.

„Татко отсъстваше толкова често“, мислеше си тя, докато отваряше вратата на кабинета му — стая, която с майка й избягваха от нощта на катастрофата. Но по-рано винаги бе знаела, че той ще се върне и ще бъде много весело.

Запали лампата на бюрото му и седна на въртящия се стол. Тази стая беше най-малката на първия етаж. Камината бе обградена от рафтове с книги. От едната страна на любимото кожено кресло на баща й, което си вървеше с ориенталската табуретка, имаше лампион, а от другата — масичка с цвят на препечено тесто.

По масичката и върху камината имаше семейни снимки — от сватбата на майка й и баща й, на Меган като бебе, на двамата с поотрасналата Меган, на стария Пат, застанал горд пред „Дръмдоу“. Хроника на едно щастливо семейство, помисли си Меган, гледайки купчината фотографии в рамки.

Тя взе снимката на майката на баща й — Аурелия. Беше правена в началото на трийсетте, когато тя е била двайсет и четири годишна, и личеше, че е била красавица. С тежка вълниста коса, с големи изразителни очи, овално лице, тънка шия, със самурена яка на костюма си. Изразът на лицето беше превзетият, мечтателен израз, който фотографите от онова време са обичали.

— Имах най-красивата майка в Пенсилвания — казваше баща й и после добавяше: — А сега имам най-красивата дъщеря в Кънетикът. Приличаш на нея.

Майка му беше умряла, когато е бил бебе. Меган не си спомняше някога да е виждала снимка на Ричард Колинс.

— Ние изобщо не се разбирахме — беше й обяснил той с две думи. — Колкото по-малко го виждах, толкова по-добре беше.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Вирджиния Мърфи — дясната ръка на майка й в хотел-ресторанта.

— Катрин искаше да разбере дали си се прибрала и ще дойдеш ли да вечеряш.

— Как е тя, Вирджиния? — попита Меган.

— Винаги е добре, когато е тук, а тази вечер имаме много резервации. Мистър Картър ще дойде в седем. Иска майка ти да вечеря с него:

Хм, помисли си Меган. Подозираше, че в сърцето на Картър започва да се стаява някакво топло чувство.

— Би ли предала на мама, че утре ще правя едно интервю в Кент и трябва да прегледам доста материали. Ще си приготвя нещо тук.

Когато затвори слушалката, тя решително дръпна куфарчето си и извади всички вестници и списания със статии, отразяващи интереса на хората към оплождането ин витро, които един сътрудник от архивния отдел й беше приготвил. Намръщи се, когато прочете за няколко случая на даване под съд на клиники, където тестовете показвали, че съпругът на майката не е биологическият баща на детето.

— Много сериозна грешка! — каза тя на глас и реши, че това е проблем, който в някакъв момент трябва да бъде засегнат.

В осем часа си направи сандвич и кана с чай и ги отнесе в кабинета. Ядеше и се опитваше да осмисли научния материал, който Мак й беше дал. Беше нещо като съкратен курс по методи на изкуствено оплождане.

Щракването на ключалката малко след десет означаваше, че майка й се е прибрала. Тя извика:

— Ехей, тук съм!

Катрин Колинс влезе бързо в стаята.

— Добре ли си, Меги?

— Разбира се. Защо?

— Тъкмо когато завивах по алеята, изпитах странното чувство, че с теб става нещо — имах някакво лошо предчувствие.

Меган опита да се разсмее, изправи се рязко и прегърна майка си.

— Нещо не беше наред — каза тя. — Мъчех се да проникна в тайните на ДНК и, повярвай ми, беше много трудно. Сега знам защо сестра Елизабет ми казваше, че мозъкът ми не става за науки.

С облекчение видя напрежението да изчезва от лицето на майка й.

 

 

Хелън Петрович преглъщаше нервно, докато опаковаше последния си куфар в полунощ. Остави само тоалетните си принадлежности и дрехите, които на сутринта щеше да облече. Нямаше търпение да приключи всичко това. Напоследък беше станала ужасно неспокойна. Напрежението й беше дошло прекалено много, реши тя. Време беше да сложи край.

Тя вдигна куфара от леглото и го постави до другите. Откъм фоайето се чу леко щракване на ключалката. Тя вдигна ръка към устата си, за да заглуши вика. Не го очакваше тази вечер. Обърна се с лице към него.

— Хелън? — гласът му беше мек. — Не възнамеряваше ли да си вземеш сбогом с мен?

— Щях… щях да ти пиша.

— Няма да се наложи.

Дясната му ръка бръкна дълбоко в джоба. Тя зърна блясъка на метала. Той взе една възглавница и я вдигна пред себе си. Нямаше време да се опита да избяга. Изгаряща болка избухна в главата й. Бъдещето, което толкова старателно бе планирала, изчезна в небитието заедно с нея.

 

 

В четири сутринта звънът на телефона изтръгна Меган от съня. Тя пипнешком хвана слушалката. Едва доловим, дрезгав глас прошепна:

— Мег?

— Кой е? — чу щракване и разбра, че майка й е вдигнала другия телефон.

— Татко е, Мег. В опасност съм! Направих нещо ужасно!

Едно приглушено стенание накара Мег да хвърли слушалката и да се втурне в стаята на майка си. Катрин Колинс беше паднала върху възглавниците, лицето й беше восъчнобледо, очите затворени. Мег сграбчи ръката й.

— Мамо, това е някакъв психопат — каза тя отчаяно. — Мамо!

Майка й беше в безсъзнание.