Мери Хигинс Кларк
Другото лице (9)

9

Когато Меган пристигна в кантората на „Колинс и Картър“ в два часа в събота, тя намери трима мъже с калкулатори, разположени около една дълга маса, на която обикновено стояха списания и цветя. Обяснението на Филип Картър не й беше необходимо, за да разбере, че са ревизори. Той предложи да влязат в кабинета на баща й.

Меган беше прекарала безсънна нощ, главата й бушуваше от въпроси, съмнения и несъгласия. Филип затвори вратата и посочи един от двата стола пред бюрото. Той седна на другия — деликатност, за която тя му беше благодарна. Ако беше седнал зад бюрото на баща й, щеше да я нарани жестоко.

Знаеше, че Филип ще бъде откровен с нея.

— Филип, смяташ ли, че изобщо е възможно баща ми да е още жив и да е решил да изчезне?

Мълчанието му беше повече от ясен отговор.

— Наистина ли вярваш в това? — повтори тя настойчиво.

— Мег, живял съм достатъчно дълго и знам, че в живота всичко е възможно. Откровено казано, следователите от Управление на пътищата и застрахователните агенти дълго се мотаха тук и задаваха доста недвусмислени въпроси. Няколко пъти изпитах физическо желание да ги изхвърля. Като всички останали, се надявах колата на Ед или поне останки от нея да бъдат намерени. Възможно е доста от тях да са били отнесени по течението или да са потънали в наноса на реката, но не може нищо да не бъде намерено. Отговорът на въпроса ти е: да, възможно е и не е възможно. Не мога да си представя, че баща ти е способен на подобна измама.

Тя очакваше такъв отговор, но от това не й олекна. Веднъж, когато беше много малка, се бе опитала да извади горещата филия с вилица от тостера. Сякаш отново я прониза острата болка от преминаващия през тялото й електрически ток.

— Естествено, не помага и това, че татко е изтеглил в брой стойността на застраховките си няколко дни преди да изчезне.

— Не, не помага. Искам да знаеш, че правя тази ревизия заради майка ти. Когато историята със застраховките стане публична тайна, а аз съм убеден, че ще стане, искам да имам заверено удостоверение, че документите ни са в идеално състояние. Такива неща пораждат слухове, както сама знаеш.

Меган сведе очи. Беше облечена в дънки и сако. Мина й през ум, че така беше облечена и мъртвата, когато я докараха в болницата. Опита се да се отърси от тази мисъл.

— Баща ми играеше ли хазарт? Това би ли обяснило нуждата му от пари в брой?

Картър поклати глава.

— Баща ти не си падаше по хазарта. Мога да го твърдя, защото познавам достатъчно такива хора, Мег — той направи гримаса. — Иска ми се да намеря верния отговор, но не мога. Нищо в работата или в личния живот на Ед не подсказва, че той би решил да изчезне. От друга страна, липсата на фактически доказателства, че е загинал при инцидента на моста, е подозрителна… поне на пръв поглед.

Меган погледна бюрото и тежкия въртящ се стол зад него. Представи си как баща й седи на него, облегнат назад, присвил блестящите си очи и прилепил длани с разперени пръсти в позата, която майка й наричаше „стойката на свети Ед Великомъченика“.

Представи си как се втурва в кабинета му. Баща й винаги пазеше за нея сладкиши, шоколади, марципани, фъстъчени карамели. Майка й се опитваше да крие карамелите.

— Ед — протестираше тя, — не й давай тия боклуци! Ще си развали зъбите.

— Бонбони за моето бонбонче, Катрин.

Момичето на татко. Той беше таткото за игри. Мама беше тази, която караше Меган да свири на пиано и да си оправя леглото. Мама беше тази, която се възпротиви, когато Меган напусна адвокатската кантора.

— За бога, Мег! — молеше я тя. — Опитай поне още шест месеца! Не си пропилявай образованието!

Татко я беше разбрал.

— Остави я, скъпа — каза той твърдо. — Мег има глава на раменете си!

Като малка Мег беше питала баща си защо толкова много пътува.

— О, Мег — беше въздъхнал той, — така ми се иска да не се налагаше. Може би съм роден да бъда певецът скитник.

Той винаги се стараеше да компенсира дългите си отсъствия. Предлагаше й, вместо да ходят в ресторанта, той да приготви вечеря за двама им.

— Меган Ан — казваше й тогава. — Тази вечер съм роб на твоите желания.

Кабинетът му имаше невероятна атмосфера. Сам беше купил бюрото от черешово дърво от някакъв магазин на Армията на спасението и го беше рендосал и лакирал. На масата зад него стояха нейната и майчината й снимка. Подпорките за книги бяха с лъвски глави и придържаха изправени книги в кожени подвързии.

Девет месеца го беше оплаквала като мъртвец. Сега се чудеше дали в този миг не страда повече. Ако застрахователните агенти бяха прави, то той вече беше един чужд за нея човек.

Мег погледна Филип Картър в очите.

— Те не са прави — каза тя рязко. Вярвам, че баща ми е мъртъв. Вярвам, че все пак ще намерят останки от колата му — тя се огледа. — Но за да сме справедливи към теб, няма да задържаме този кабинет. Ще дойда следващата седмица и ще прибера личните му вещи.

— Ние ще ги пренесем, Мег.

— Не! Моля те! Аз ще се справя по-добре. Мама е достатъчно разстроена и няма защо да ме гледа как подреждам книжата му вкъщи.

Филип Картър кимна.

— Права си, Мег. И аз се тревожа за Катрин.

— Затова не смея да й кажа какво се случи онази нощ.

Лицето му придоби угрижен израз, докато тя му разказваше за убитото момиче, което прилича на нея, и за факса, дошъл посред нощ.

— Мег, това е много странно — рече той. — Надявам се шефът ти да се е свързал с полицията. Не можем да допуснем да ти се случи нещо.

 

 

Пъхайки ключа си в ключалката на кантората на „Колинс и Картър“, Виктор Орсини изненадано забеляза, че вратата е отключена. В събота следобед той обикновено се разполагаше сам в кантората. Беше приключил няколко срещи в Колорадо и възнамеряваше да прегледа пощата и оставените бележки.

На трийсет и една години, с постоянен тен, мускулести ръце и рамене и със слабо закалено тяло, той имаше вид на спортист. Гарвановочерната му коса и острите му черти изразително намекваха за италианското му потекло. Дълбоките сини очи доказваха британската кръв на баба му.

Орсини работеше за „Колинс и Картър“ вече почти седем години. Не беше очаквал да се задържи толкова дълго — всъщност беше смятал да използва тази работа само като трамплин към някоя по-голяма компания.

Той бутна вратата и повдигна вежди при вида на ревизорите. С престорено безпристрастен глас главният ревизор му съобщи, че Филип Картър и Меган Колинс са в кабинета на Едуин Колинс. След което с колеблив тон му разказа за предположенията на застрахователните агенти, че Едуин Колинс е решил да изчезне.

— Това е абсурд! — Виктор прекоси с широки крачки приемната и почука на заключената врата.

Картър я отвори.

— О, Виктор, радвам се да те видя. Не те очаквахме днес.

Меган се извърна и го поздрави. Орсини забеляза, че се опитва да скрие сълзите си. Той се помъчи да каже нещо успокоително, но не можа да измисли нищо. Следователите го бяха разпитвали за телефонното обаждане на Ед Колинс секунди преди катастрофата.

— Да — беше отговорил тогава. — Едуин каза, че навлиза в моста. Да, със сигурност не каза, че излиза от него. Да не ме мислите за глух? Да, искаше да се срещнем на следващата сутрин. Нямаше нищо необичайно в това. Ед непрекъснато използваше телефона в колата си.

Виктор внезапно си помисли след колко време някой ще осъзнае, че единствено неговите думи поставяха Ед на рампата на моста Тапан Зий през онази вечер. Не беше трудно да забележи угрижения израз на Мег, когато стисна протегнатата й ръка.