Мери Хигинс Кларк
Другото лице (62)

62

Хеликоптерът се приземи в Данбъри. Замаяна и изтощена от силните болки, Мег усети как ръцете на Мак я поеха, вдигнаха я и я положиха на носилка.

Друга носилка. Ани на път за шокова зала. Не, помисли си, не!

— Мак!

— Тук съм, Меги.

Ярки светлини. Операционна. Маска на лицето й. Свалянето на маската от лицето на Ани в болница „Рузвелт“.

— Мак!

Ръка покри нейната.

— Тук съм, Меги!

Тя се събуди в реанимацията с превръзка на рамото. Една сестра стоеше над нея.

— Нищо ви няма.

По-късно я вкараха в болнична стая. Майка й. Мак. Кайл. Чакаха я.

Лицето на майка й беше странно успокоено, когато срещна погледа й. Сякаш четеше мислите й.

— Мег, откриха тялото на баща ти.

Ръката на Мак лежеше върху рамената на майка й. И двете му ръце бяха превързани. Мак, нейната опора. Мак, нейната любов.

Обляното в сълзи личице на Кайл се долепи до нейното.

— Нямам нищо против, ако искаш да ме целунеш пред всички, Мег.

 

 

В неделя вечерта тялото на доктор Хенри Уилямс беше намерено в колата му в покрайнините на Питсбърг, Пенсилвания, в тихия квартал, където се беше запознал с жена си като дете и отраснал с нея. Беше погълнал смъртоносна доза сънотворни. Писма до сина и дъщеря му съдържаха думи на обич и молба за прошка.

 

 

Меган беше изписана от болницата в понеделник сутринта. Раната на рамото я болеше тъпо, но непрестанно. Иначе бързо се съвземаше.

Когато пристигна вкъщи, се качи в стаята си да се преоблече в удобния си халат. Започна да се съблича и се поколеба. Отиде до прозорците и дръпна щорите изцяло. „Надявам се да превъзмогна това“, мислеше си тя. Знаеше, че ще мине много време, преди да успее да изличи от паметта си образа на Бърни, който я следеше.

Катрин затваряше телефона.

— Току-що отказах продажбата на хотела — каза тя. — Удостоверението за смърт е издадено и това означава, че всичките сметки, които имахме с баща ти, са размразени. Застрахователните компании обработват изплащането на всички лични полици на баща ти, както и онези от компанията. Това са много пари, Мег! Не забравяй, че личните му полици включваха клауза за двойно обезщетение.

Мег целуна майка си.

— Толкова се радвам, че запазваш хотела! Без „Дръмдоу“ ти щеше да бъдеш изгубена.

Докато пиеше кафето и сока си, тя прегледа сутрешните вестници. В болницата беше гледала ранните новини с репортажа за самоубийството на Уилямс.

— Претърсват архивите на центъра „Франклин“, за да открият кой е получил ембрионите, които Петрович е крадяла от „Манинг“.

— Мег, какъв ли ужас изживяват хората, които са имали замразени ембриони на съхранение, чудейки се дали техните биологически деца не са били родени от чужд човек! — каза Катрин Колинс. — Дали всичките пари на този свят биха били достатъчни на оня, който е постъпвал така?

— Явно не. Филип Картър ми каза, че му трябват пари. Но, мамо, когато го попитах дали Петрович е крадяла ембриони за донорната програма, той ми каза, че не съм толкова умна, колкото изглеждам. Имало и други неща! Надявам се да ги открият в архивите на болницата!

Меган отпи от кафето.

— Какво ли искаше да каже? И какво ли е станало със Стефани Петрович? Дали Филип е убил това нещастно момиче? Мамо, тя трябваше да роди тези дни!

 

 

Вечерта, когато Мак дойде, Меган каза:

— Татко ще бъде погребан вдругиден. Франсис Гролиър трябва да бъде известена за това, както и за обстоятелствата около смъртта на татко, но аз се страхувам да й се обадя.

Ръцете на Мак я обгърнаха. Толкова години ги бе очаквала!

— Защо не ме оставиш да се погрижа за това, Мег? — попита той.

После говориха.

— Мак, още не знаем всичко! Доктор Уилямс беше последната ми надежда да разберем какво искаше да каже Филип!

 

 

Във вторник сутринта в девет часа се обади Том Уайкър. Този път не я подразни с „Готова ли си да се върнеш на работа, Мег?“

Нито пък я попита как се чувства. Още преди да каже „Мег, разполагаме със сензация!“, тя долови различния му тон.

— Какво има, Том?

— Имаш плик от доктор Уилямс, надписан „Лично и поверително“!

— От доктор Уилямс! Отвори го! Прочети ми го!

— Сигурна ли си?

— Отвори го, Том!

Настъпи пауза. Мег виждаше как Том срязва плика и изважда съдържанието му.

— Том?

— Мег, това са признанията на Уилямс!

— Прочети ми ги!

— Не. Работи ли още онзи факс, който взе от офиса?

— Да.

— Дай ми номера. Ще ти го изпратя. Ще го четем заедно!

Меган му продиктува номера и се спусна по стълбите. Стигна в кабинета тъкмо когато от факса се чу остро пиукане. Първата страница от признанията на доктор Хенри Уилямс бавно започна да излиза на тънката хлъзгава хартия.

Бяха пет пълни страници. Мег ги прочете два пъти. Най-накрая репортерът у нея започна да отсява отделни абзаци и изречения.

Телефонът иззвъня. Знаеше, че е Том Уайкър.

— Какво мислиш, Меган?

— Всичко е тук. Трябвали са му пари заради неплатените сметки от продължителното боледуване на жена му. Петрович е била природно надарена и е можела да стане отличен доктор. Мразела да вижда как някои от съхраняваните ембриони след време се унищожават. За нея те са могли да се превърнат в деца, които да осмислят живота на потенциално бездетни хора. За Уилямс това са били деца, за които хората плащали цяло състояние. Той е обработил Картър, който с голямо удоволствие е уредил Петрович в клиниката „Манинг“, използвайки подписа на баща ми.

— Всичко е било добре прикрито — каза Уайкър. — Изолирана къща, в която са довеждали непознати жени, готови да износят бременността и да родят децата в замяна на десет хиляди долара и зелена карта за гражданство. Не чак толкова висока цена, като си представиш, че Уилямс и Картър са продавали бебетата за минимум сто хиляди долара всяко.

— През последните шест години — продължи Уайкър — са дали за осиновяване повече от двеста бебета и са планирали да открият и други центрове.

— И тогава Хелън е напуснала — каза Меган. — Под претекст, че е допуснала грешка, която може да стане публично достояние.

— Първото нещо, което доктор Манинг е направил след оставката на Петрович, е било да се обади на доктор Уилямс и да му каже. Манинг е имал доверие на Уилямс и е имал нужда да сподели с някого. Бил е ужасен от вероятността клиниката да изгуби добрата си репутация. Казал е на Уилямс колко е била притеснена Петрович, че може би е унищожила ембриона на Андерсънови при подхлъзването си в лабораторията.

Уилямс е позвънил на Картър, който е изпаднал в паника. Картър е имал ключ за апартамента на Хелън в Кънетикът. Не са имали връзка. Понякога се е налагало той да пренася ембрионите, които тя е донасяла от клиниката веднага след оплождането и преди замразяването им. Той ги е пренасял в Пенсилвания, където са били присаждани в утробата на чуждите жени.

— Картър е изпаднал в паника и я е убил — съгласи се Уайкър. — Мег, доктор Уилямс ти е дал адреса на мястото, където с Картър са държали бременните. Длъжни сме да предоставим тази информация на властите, но искам да бъдем там, когато те пристигнат. Ще дойдеш ли?

— Естествено! Том, можеш ли да ми изпратиш хеликоптер? Някой от по-големите! Пропускаш нещо много съществено от признанията на Уилямс. Той е бил човекът, с когото Стефани Петрович се е свързала, когато е имала нужда от помощ. Той е бил този, който е присадил ембриона в утробата й. Тя трябва да роди всеки момент. Ако има нещо, което донякъде изкупва греха на Уилямс, то е, че не е казал на Филип Картър, че е скрил Стефани Петрович. Ако го беше направил, тя щеше също да се прости с живота си.

 

 

Том обеща да изпрати хеликоптера в „Дръмдоу“ след час. Мег се обади на две места. Първото беше у Мак.

— Можеш ли да се измъкнеш за малко, Мак? Искам да бъдеш с мен там.

Второто беше у една млада майка.

— Мога ли да ви видя със съпруга ви след час?

 

 

Мястото, което доктор Уилямс споменаваше в признанията си, се намираше на седемдесет километра от Филаделфия. Том Уайкър и екипът на Трети канал чакаха, когато хеликоптерът с Меган, Мак и Андерсънови се приземи.

Пет-шест коли бяха вече паркирани там.

— Споразумях се с властите да влезем заедно с тях — каза им Том.

— Защо сме тук, Меган? — попита Дайна Андерсън, когато се качваха в една от колите на Трети канал.

— Ако знаех със сигурност, щях да ви кажа — рече Меган. Инстинктът й подсказваше, че е на прав път. В признанията си Уилямс беше написал: „Когато Хелън доведе Стефани при мен да извърша трансплантацията на ембриона, нямах представа, че ако опитът е успешен, тя възнамерява да отгледа детето като свое.“

 

 

Младите жени в старата сграда бях на различен етап от бременността си. Меган видя смъртния ужас по лицата им, когато се изправиха лице в лице с властите.

— Нали няма да ме върнете у дома? — молеше се едно момиче, което нямаше двайсет години. — Изпълних обещанието си. Когато бебето се роди, ще получа парите си, нали? Моля ви!

— Майки посреднички — прошепна Мак на Меган. — Уилямс споменава ли дали са съхранени документите, доказващи чии са децата в утробите им?

— В признанията си пише, че всички са деца на жени, които са съхранявали ембрионите си в „Манинг“ — каза Меган. — Хелън Петрович е идвала редовно тук, за да се увери, че се грижат добре за момичетата. Искала е по възможност всички съхранени ембриони да бъдат родени.

Стефани Петрович не беше тук. Една разплакана сестра каза:

— Тя е в местната болница. Момичетата раждат там. Тя ражда в момента.

— Защо сме тук? — попита Дайна Андерсън отново след час, когато Меган се върна във фоайето на болницата.

Бяха разрешили на Меган да бъде при Стефани в последните минути от раждането.

— След няколко минути ще видим бебето на Стефани — каза тя. — Тя го е износила заради Хелън. Това е била тяхната сделка.

Мак дръпна Меган настрани.

— Вярно ли ще се окаже това, което подозирам?

Тя не отговори. След двайсет минути лекарят, изродил бебето, излезе от асансьора и ги повика с жест.

— Можете да се качите — каза той.

Дайна Андерсън стисна ръката на мъжа си. Прекалено развълнувана, за да може да говори, тя си мислеше „Дали това е възможно?“

Том Уайкър и операторите ги придружаваха, когато една усмихната сестра донесе увитото като във вързоп бебе и го вдигна.

— Това е Райън! — изпищя Дайна Андерсън. — Това е Райън!

 

 

На следващия ден след литургия в църквата „Сейнт Пол“ тленните останки на Едуин Ричард Колинс бяха предадени на земята. Мак стоеше до гроба с Катрин и Мег.

„Толкова сълзи изплаках, татко — мислеше си Мег. — Не ми останаха повече.“ Внезапно тя прошепна толкова тихо, че никой да не я чуе:

— Обичам те, татко!

Катрин си мислеше за деня, когато звънецът на входната врата иззвъня и на прага се изправи Едуин Колинс — красив, с ослепителна усмивка и букет рози в ръце.

— Започвам да те ухажвам, Катрин!

„След време ще си спомням само хубавите мигове“, обеща си тя.

Хванати за ръце, тримата отидоха до паркираната кола.