Мери Хигинс Кларк
Другото лице (61)

61

Когато Меган дойде в съзнание, лежеше на земята, а главата й беше в нечий скут. Тя насила отвори очи и видя херувимската усмивка на Бърни Хефернън, после усети влажните му целувки по лицето, устните и шията си.

Някъде в далечината чу бръмчене. Самолет? Хеликоптер. После звукът изчезна.

— Щастлив съм, че те спасих, Меган. Няма нищо лошо в това да използваш нож, за да спасиш някого, нали? — попита Бърни. — Никога не съм искал да наранявам никого. Онази вечер не исках да причинявам болка на Ани. Това беше грешка — и той повтори блажено, като дете: — Ани беше една грешка.

 

 

По радиостанцията Мак чуваше разговорите между хеликоптера и полицейските коли, които пътуваха към мястото. Координираха действията си.

Мег е с двама убийци, внезапно осъзна той — онзи идиот, който в неделя през нощта беше в гората, и Филип Картър.

Филип Картър, който бе измамил и убил партньора си, а после се бе престорил на покровител на Катрин и Меган, за да следи всяка стъпка на Меган в търсенето на истината.

Меган. Меган.

Бяха в пустееща местност. Хеликоптерите започваха да се снижават. Напразно Мак шареше с очи по земята. След петнайсет минути щеше да бъде тъмно. Как щяха да открият кола в мрака?

— Намираме се в покрайнините на Уест Рединг — каза пилотът, посочвайки пред себе си. — На няколко минути път от мястото, където са видели зеления шевролет.

 

 

„Той е луд“, мислеше си Мег. Това беше Бърни, жизнерадостното момче от паркинга, което често й говореше за майка си. Как е дошъл тук? Защо я преследваше? И каза, че е убил Ани? Господи, той е убил Ани!

Тя се опита да седне.

— Не искаш ли да те държа, Мег? Никога няма да ти сторя нищо лошо.

— Разбира се, че няма — осъзнаваше, че трябваше да го успокоява, за да бъде кротък. — Просто земята е ужасно студена.

— Извинявай! Трябваше да се досетя. Ще ти помогна — той не я пусна, докато непохватно се опитваха да се изправят. Продължаваше да я стиска в прегръдка.

Тежестта на ръката му около нея усилваше болката в простреляното рамо. Не трябваше да го отблъсква.

— Бърни, би ли се опитал да не… — отново щеше да припадне.

— Бърни — замоли го тя. — Рамото много ме боли.

Беше стиснал здраво в ръката си пистолета на Филип.

— О, извинявай! Ако искаш, ще те нося — устните му бяха върху косата й. — Застани тук за минутка. Искам да те снимам. Виждаш ли камерата ми?

Камерата му! Разбира се! Той беше непознатият в гората, който едва не удуши Кайл. Тя се облегна на кладенеца, за да го наблюдава как обикаля тялото на Филип и го снима.

После Бърни остави камерата на земята и дойде до нея.

— Меган, аз съм герой! — похвали се той. Очите му блестяха като лъскави сини копчета.

— Да, герой си.

— Спасих ти живота.

— Да.

— Но не ми разрешават да нося оръжие. Ножът е оръжие. Ще ме отведат отново в болницата на затвора. Мразя я!

— Ще поговоря с тях!

— Не, Меган. Затова трябваше да убия Ани. Тя започна да пищи. Единственото, което направих онази вечер, беше, че вървях след нея и казах „Тази улица е опасна. Аз ще те пазя.“

— Това ли и каза?

— Мислех, че си ти, Меган. Ти щеше да бъдеш доволна да се погрижа за теб, нали?

— Да, разбира се.

— Нямах време да й обяснявам. Идваше полицейска кола. Не исках да я наранявам. Дори не знаех, че онази вечер съм взел ножа. Понякога нямам представа, че е у мен.

— Радвам се, че сега беше у теб.

„Колата — мислеше си тя. — Ключовете ми са в нея. Това е единственият ми шанс.“

— Но, Бърни, смятам, че не трябва да се оставиш на полицията да намери ножа у теб — тя го посочи.

Той погледна назад.

— О, благодаря ти, Меган.

— И не си забравяй камерата.

Ако не беше достатъчно бърза, той щеше да разбере, че се опитва да избяга. И ножът щеше да се озове в ръката му. Щом той се обърна и тръгна към тялото на Филип, Меган рязко се хвърли напред, препъвайки се от слабост и бързина, отвори вратата на колата си и се пъхна зад волана.

— Меган, какво правиш? — изкрещя Бърни.

Хвърли се към вратата, но тя успя да я заключи. Той увисна на дръжката, докато тя включи на скорост и натисна педала на газта.

Колата подскочи напред. Крещейки, Бърни успя да се задържи на вратата два-три метра, после я изтърва и падна. Тя зави покрай постройките. Той се появи от прохода между къщата и склада, когато тя се устремяваше към откритото поле.

Не беше достигнала до гората, когато в огледалото видя колата му да лети бясно след нея.

 

 

Минаваха над гориста местност. Полицейският хеликоптер беше пред тях. Фотографът и операторът напрягаха очи.

— Гледайте! — извика пилотът. — Ето къщата. Мак не разбра какво го накара да се обърне назад.

— Обърнете! — изкрещя той. — Обръщайте! Белият мустанг на Мег изхвърча от гората, а една зелена кола беше на сантиметри зад него, като непрекъснато го блъскаше. Мак видя как шевролетът се изравни с мустанга и започна да го блъска отстрани, опитвайки се да го преобърне.

— Снижете се! — извика Мак на пилота. — Меган е в онази бяла кола. Не виждате ли, че той се опитва да я убие!

 

 

Колата на Меган беше по-бърза, но Бърни беше по-добър шофьор. Известно време беше пред него, но вече не можеше да му избяга. Той се изравни с нея и започна да я блъска. Тялото на Меган се люшкаше назад-напред, докато въздушната възглавница се изду от средата на волана. Сега не виждаше нищо, но продължи да натиска педала на газта и колата бясно препускаше на зигзаг из полето, а Бърни постоянно я удряше отстрани.

Вратата премаза рамото й, мустангът се олюля и се преобърна. След миг двигателят изригна в пламъци.

 

 

Бърни видя как колата на Меган се запали, но полицаите вече идваха. Чуваше воя на приближаващите сирени. Над главата му все по-отблизо бръмчеше хеликоптер. Трябваше да изчезва.

Някой ден ще навредиш някому, Бърни. Ето от какво се притесняваме. Това му беше казал психиатърът. Но ако успееше да се прибере в къщи при мама, тя щеше да се погрижи за него. Щеше отново да си намери работа на някой паркинг и всяка вечер щеше да си стои у дома, с нея. Отсега нататък щеше само да се обажда на жените по телефона. И никой нямаше да разбере.

Лицето на Меган избледняваше от паметта му. Щеше да я забрави така, както забравяше всички други, които бе харесвал. „Всъщност никога никому не съм сторил нищо лошо и не исках да го сторя на Ани — каза си той, докато препускаше в настъпващия мрак. — Може би ще ми повярват, ако ме разкрият.“

Премина втората гора и достигна до кръстопътя с отклонението от главния път. Обляха го прожектори. Чу мегафон:

— Полиция, Бърни. Знаеш какво трябва да направиш! Излез от колата с вдигнати ръце!

Бърни заплака.

— Мамо, мамо! — хлипаше той, докато отваряше вратата и вдигаше ръце.

 

 

Колата беше обърната настрани. Смазаната врата беше блокирала. Меган се опита да намери бутона на колана и да го откачи, но не успя. Беше загубила представа за всичко.

Подуши дим. Започна да се просмуква през вентилаторния отвор. „Господи! В капан съм!“.

Започнаха да я обливат горещи върни. Димът изпълни дробовете й. Опита се да извика, но от гърлото й не излезе звук.

 

 

Мак беше пред всички, които бясно се втурнаха от хеликоптера към колата на Мег. Пламъците от двигателя ставаха все по-високи. Мег се виждаше — опитваше се да се освободи, а огънят пълзеше по покрива и я осветяваше.

— Трябва да я измъкнем през дясната врата! — извика той.

В синхрон пилотът, репортерът и операторът подпряха с ръце нагорещения покрив на мустанга. В синхрон блъснаха колата към другата й страна, тя се олюля, пак я блъснаха.

— Хайде! — изкрещя Мак.

Лъхтейки, натиснаха колата с цялата си тежест и задържаха така за миг, а по опърлените им ръцете цъфнаха мехури.

Колата бавно се помести — едва-едва, после не устоя и с трясък се изправи на гумите си.

Горещината ставаше непоносима. Като насън Меган видя лицето на Мак, протегна ръка, освободи ключалката на вратата и отново изпадна в несвяст.