Мери Хигинс Кларк
Другото лице (57)

57

Патрулната кола спря пред паянтовата едноетажна къща в Джаксън Хайтс и двама полицаи изскочиха от нея. Писъкът на приближаващата линейка се смеси със звука от скърцането на спиращ влак на естакадата на гарата, една пресечка по-надолу.

Полицаите минаха отзад, изкъртиха задната врата и се спуснаха по стълбите към мазето. Едно разхлабено стъпало се счупи под тежестта на млад полицай, който стисна перилата и не падна.

— Нищо чудно, че се е пребила — промърмори той. — Това място е като капан.

Приглушени стенания от преградената част ги насочиха към стаичката на Бърни. Намериха възрастна жена просната на пода, с телефона до себе си. Лежеше до една паянтова масичка, отрупана с телефонни указатели. На старата тоалетка имаше радио, настроено на къси вълни, полицейски скенер, пишеща машина и факс.

По-младият полицай коленичи до ранената жена.

— Аз съм полицай Дейвид Гузман, мисис Хефернън — каза той меко. — Ще донесат носилка да ви отведат в болницата.

Майката на Бърни се опита да проговори.

— Синът ми не е сторил нищо лошо — едва успя да отрони тя и затвори очи, безсилна да продължи.

— Дейв, виж!

Гузман се изправи.

— Какво има, капитане?

Телефонният указател на Куинс лежеше отворен. На разтворените страници бяха оградени десетина имена. Сержантът ги посочи.

— Не ти ли се струват познати? През последните няколко седмици всички тези хора позвъниха с оплаквания от телефонни заплахи.

Разнесе се воят на линейката. Гузман изтича нагоре по стълбите.

— Пазете се, че може да си счупите вратовете по тия стълби! — предупреди ги той.

След по-малко от пет минути майката на Бърни, вече почти в безсъзнание, беше поставена на носилката и внесена в линейката.

Полицаите останаха.

— Имаме достатъчно причини да огледаме всичко тук — отбеляза капитанът.

Той вдигна листовете, оставени до факса, и започна да ги преглежда.

Гузман издърпа чекмеджето на масата и видя едно хубаво портмоне.

— Явно Бърни си е падал по обирите — отбеляза той.

Докато Гузман се взираше в снимката на Ани Колинс на шофьорската й книжка, капитанът откри оригинала на факса. Прочете го на висок глас.

— „Грешка. Ани просто беше грешка.“

Гузман грабна телефона от пода.

— Капитане — каза той. — Най-добре предупредете шефа, че сме открили един убиец.

 

 

Дори и на Бърни му беше трудно да поддържа дистанцията зад колата на Меган, за да не го забележи. Отдалеч я видя как последва тъмния седан. Едва не ги изгуби на онзи кръстопът, където сякаш изчезнаха. Усети, че трябва да са завили някъде и обърна назад. Неравният път през гората беше единственият, по който можеше да са поели. Той внимателно сви по него.

Вече излизаше на едно сечище. Бялата кола на Меган и тъмният седан се появяваха и изчезваха нагоре-надолу по кривия, изровен път. Бърни изчака да прекосят сечището и да влязат в другата гора, после подкара шевролета през сечището.

Втората гора не беше толкова гъста като първата. Наложи се рязко да натисне спирачките, за да не го видят, когато тесният път внезапно пак излезе на открито. Сега той водеше право към една къща с хамбар в далечината. Колите отиваха натам.

Бърни грабна камерата си. С телеобектива можеше да ги вижда, докато се скриха зад хамбара.

Той остана безмълвен, обмисляйки какво да прави. Близо до къщата имаше вечнозелен гъсталак. Можеше да скрие шевролета там. Трябваше да опита.

 

 

Минаваше четири часът и залязващото слънце се скри зад тъмни облаци. Мег караше след Филип по криволичещия неравен път. Излязоха от гората, прекосиха открита местност, влязоха в друга гора. Пътят стана прав. В далечината се виждаха сгради — фермерска къща и хамбар.

„Нима татко е в това забравено от бога място?“ — молеше се тя да може да намери верните думи, когато се изправи лице в лице с него.

Обичам те, татенце! — плачеше детето в нея.

Татко, какво стана с теб? Защо, татко? — искаше да изкрещи раненото пораснало момиче.

Тате, толкова ми липсваш! Кажи как мога да ти помогна. Това ли беше най-доброто, с което можеше да започне?

Тя последва колата на Филип зад порутените сгради. Той паркира, излезе от седана си и като дойде до колата на Мег, отвори вратата й.

Мег вдигна очи към него.

— Къде е татко? — попита тя. Навлажни устните си, които усещаше пресъхнали и напукани.

— Тук наблизо — Филип впи очи в нейните.

Отривистият начин, по който изрече тези думи, прикова вниманието й. „И той е нервен като мен“, мислеше си тя, излизайки от колата.