Мери Хигинс Кларк
Другото лице (52)

52

Следователите Боб Марън и Арлийн Вайс поискаха и получиха разрешение от прокуратурата на Манхатън да разпитат Франсис Гролиър в четвъртък към обяд.

Адвокатът й Мартин Фокс, среброкос старец към седемдесетте, бивш съдия, седеше до нея в апартамента на хотел „Дорал“, на няколко пресечки от патологията. Фокс веднага отхвърляше въпросите, които смяташе за неуместни.

Франсис беше ходила в моргата и бе разпознала трупа на Ани. Той щеше да бъде пренесен със самолет до Финикс, където щеше да чака агент от едно погребално бюро в Скотсдейл. Мъката неумолимо се беше врязала по лицето й, което сега приличаше на някоя от нейните скулптури, но тя се владееше.

Отговори на същите въпроси, които й бяха задали детективите от отдел „Убийства“ в Нюйоркската полиция. Не познаваше човек, който да придружава Ани до Ню Йорк. Ани нямаше врагове. Не желаеше да говори за Едуин Колинс, с изключение на това да потвърди убеждението си, че съществува вероятността той да е решил да изчезне.

— Изразявал ли е някога желание да живее в провинцията? — попита Арлийн Вайс.

Въпросът сякаш извади Гролиър от летаргията.

— Защо питате?

— Защото въпреки че колата му е била наскоро измита, когато е била намерена пред апартамента на Меган Колинс, по нея е имало следи от кал и слама, набити в грайферите на гумите. Мисис Гролиър, смятате ли, че той би избрал подобно място за скривалище?

— Възможно е. Понякога интервюираше хора, които работеха в колежи в малки градчета. Когато говорехме за тези пътувания, той винаги казваше, че в провинцията животът изглежда толкова по-прост и лесен.

 

 

Вайс и Марън отидоха направо в Нютаун да говорят отново с Катрин и Меган. Зададоха им същите въпроси.

— Последното място на света, където бих могла да си представя съпруга си, е ферма — каза им Катрин.

Меган се съгласи с нея.

— Има нещо, което ме смущава. Не ви ли се струва странно, че ако баща ми е карал сам колата си, не само не би я оставил там, където веднага ще й бъде сложен талон за глоба, но и не би оставил в нея оръжие, с което е извършено убийство?

— Не твърдим, че не съществуват и други възможности — каза Марън.

— Но вие сте се съсредоточили върху него. Може би ако престанете да го поставяте в центъра на събитията, схемата изцяло ще се промени.

— Нека да поговорим за вашето внезапно пътуване до Аризона, мис Колинс. Трябваше да го узнаем от телевизията. Разкажете ни сама! Кога разбрахте, че баща ви има там жилище?

Когато след час си отидоха, отнесоха и лентата със записа на съобщението от „Паломино“.

— Вярваш ли, че някой от този отдел търси отговорите извън татко?

— Не. И не възнамеряват — каза горчиво Катрин.

Върнаха се в дневната, където отново се заеха с папките. Анализът на сметките от хотелите в Калифорния показваше кога през годините Едуин Колинс беше оставал в Скотсдейл.

— Но това не е информацията, която е интересувала Виктор Орсини — каза Мег. — Трябва да има нещо друго.

 

 

В четвъртък в кантората на „Колинс и Картър“ Джеки, секретарката, и Мили, завеждаща документацията, коментираха шепнешком напрежението между Филип Картър и Виктор Орсини. Съгласиха се, че то се дължи на ужасния шум около мистър Колинс и заведените дела.

Нещата изобщо не бяха в ред, откакто мистър Колинс беше умрял.

— Или откакто го смятаме за мъртъв — каза Джеки. — Трудно е за вярване, че при такава добра и красива съпруга като мисис Колинс той си е имал още някоя през всичките тия години.

— Толкова се безпокоя — продължи тя. — Всеки цент от заплатата ми се пести за колежа на момчетата. Тази работа е толкова удобна. Ще е ужасно да я изгубя.

Мили беше на шейсет и три и искаше да работи още две години, докато събере по-голяма социална осигуровка.

— Ако фалират, кой ще ме вземе на работа? — това беше риторичен въпрос, който напоследък често си задаваше.

— Един от тях идва вечер тук — прошепна Джеки. — Личи си, че някой рови из папките.

— Защо ли ще го правят? Могат да ни накарат да намерим всичко, което им е нужно — зачуди се Мили. — Затова ни плащат.

— Единственото, което подозирам, е, че някой от двамата се опитва да намери копие от писмото до клиниката Манинг, което препоръчва Хелън Петрович — каза Джеки. — Аз лично търсих доста и не можах да го открия.

— Ти трябва да си била тук едва от няколко седмици, когато си го писала на машината. Тъкмо свикваше с начина на подреждане на документите — напомни й Мили. — Впрочем какво значение има? Полицията държи оригинала и това е важното.

— Може би има огромно значение — каза Джеки. — Истината е, че изобщо не си спомням да съм писала такова нещо, но пък това е било преди седем години, а аз не помня и половината от писмата, които излизат оттук. Само че моите инициали са върху него.

— И какво от това?

Джеки издърпа чекмеджето на бюрото си, извади чантата си и измъкна от нея сгъната изрезка от вестник.

— Откакто видях писмото за Петрович до клиниката Манинг, нещо ме човърка, не ми дава мира. Виж това.

Тя подаде изрезката на Мили.

— Виждаш ли как първият ред на всеки нов абзац е табулиран навътре? По този начин печатам писмата на мистър Картър и мистър Орсини. Писмата на мистър Колинс винаги се пишеха без табулация.

— Съвсем вярно — съгласи се Мили, — но този подпис е съвсем като подписа на мистър Колинс.

— Експертите казват, че е негов, но аз твърдя, че е невероятно странно едно писмо, подписано от него, да бъде напечатано по този начин.

 

 

В три часа се обади Том Уайкър.

— Мег, просто исках да ти съобщя, че ще излъчим твоя филм за клиниката „Франклин“ във Филаделфия — онзи, който щяхме да използваме заедно с репортажа за еднояйчния близнак. Довечера ще го пуснем и в двете излъчвания на новините. Добър, стегнат материал е и се връзва с това, което се случи в клиниката „Манинг“.

— Радвам се, че го пускаш, Том.

— Исках да бъда сигурен, че ще го гледаш — каза той с изненадващо мил глас.

— Благодаря, че ми съобщи — отговори Меган.

 

 

Мак се обади в пет и половина.

— Какво ще кажеш да дойдете с Катрин да вечеряте тук за разнообразие? Сигурен съм, че днес няма да ви се ходи в хотела.

— Не, няма — съгласи се Мег. — И освен това компанията ви ще ни разведри. В шест и половина става ли? Искам да гледам новините по Трети канал. Ще дават нещо, което аз съм правила.

— Ела да го гледаш тук. Тъкмо Кайл ще ти покаже, че знае да прави записи.

 

 

Филмът беше добър. Най-хубавият момент беше записът от кабинета на доктор Уилямс, когато той посочваше стените, отрупани със снимките на дечица.

— Можете ли да си представите колко много щастие носят тези деца в човешкия живот?

Мег беше инструктирала оператора да движи бавно камерата по снимките, докато доктор Уилямс говори.

— Тези деца са били родени само благодарение на методите за изкуствено оплождане, които могат да се използват тук.

— Удря право в целта — отбеляза Мег. — Но не е натрапчиво.

— Добър филм е станал, Мег — каза Мак.

— Да, и аз така мисля. Да пропуснем останалата част от новините. Всички знаем за какво ще бъдат.

 

 

Бърни остана в стаята цял ден. Спомена пред камериерката, че не се чувства добре. Каза й, че вероятно всички нощи, които е прекарал в болницата, докато майка му е лежала там, сега му се отразяват много зле.

Вирджиния Мърфи се обади след няколко минути.

— Обикновено предлагаме само кифлички с кафе за закуска по стаите, но с удоволствие ще изпратим нещо друго, когато пожелаете.

Изпратиха му обяд, после Бърни си поръча вечеря. Беше облегнал възглавниците така, сякаш цял ден си е почивал в леглото. В минутата, когато келнерът излезе от стаята, Бърни беше отново на прозореца, седнал в положение, при което никой не би го забелязал, ако вдигнеше поглед нагоре.

Видя как Меган и майка й излязоха от къщата малко преди шест. Беше тъмно, но лампата на верандата светеше. Той се поколеба дали да ги последва, но реши, че тъй като майка й е с нея, само ще си загуби времето. Беше доволен от решението си, когато колата зави надясно, а не наляво. Реши, че отиват към къщата, където живееше онова хлапе. Тя беше единствената в онази улица без изход.

Патрулните коли минаваха редовно цял ден, но не на всеки двайсет минути. През вечерта той забеляза фенери в гората само веднъж. Ченгетата охлабваха положението. Това беше добре.

Меган и майка й се прибраха около десет. След час Меган се съблече и си легна. Седя в леглото около двайсет минути и писа нещо в бележника си.

Бърни остана на прозореца дълго след като тя угаси лампата, мислейки си за нея, представяйки си, че е в стаята й.