Мери Хигинс Кларк
Другото лице (50)

50

В сряда сутринта Катрин отиде в „Дръмдоу“ и работи в кабинета си до единайсет и половина. За обяд имаше двайсет резервации. Дори и да дойдеха още посетители, тя знаеше, че Тони ще се справи в кухнята. Тя щеше да се прибере у дома и да продължи с папките на Едуин.

Минавайки покрай рецепцията, хвърли поглед към бара. Там седяха десет-дванайсет души и неколцина си бяха поръчали, от менюто. Не беше зле за делничен ден. Без съмнение бизнесът се раздвижваше. Обедните часове най-много се доближаваха до посещаемостта преди рецесията.

Но това още не означаваше, че ще може да се закрепи. Тя се качи в колата си, укорявайки се, че не изминава пеша краткото разстояние между „Дръмдоу“ и собствения си дом. „Винаги бързам, помисли си, но за съжаление скоро няма да има закъде.“

Бижутата, които беше заложила в понеделник, донесоха далеч по-малко от онова, което беше очаквала. Един бижутер й беше предложил да вземе всичко на консигнация, но я предупреди, че пазарът е почти мъртъв.

— Това са прекрасни неща беше казал. — И пазарът ще се оправи. Освен ако парите не ви трябват точно сега, не ви препоръчвам да продавате.

Тя не беше продала. Давайки ги в заложната къща „Провидънт Лоун“, получи достатъчно пари да плати тримесечния данък на „Дръмдоу“. Но след три месеца пак трябваше да плаща. На бюрото й имаше съобщение от един настойчив агент по недвижими имоти. „Не бихте ли искали да продадете «Дръмдоу»? Може да се намери купувач.“

„Тоя хищник иска да използва нещастието ми, за да ме купи — мислеше си Катрин, докато минаваше по чакълестата настилка към изхода на паркинга. — И може би ще се наложи да приема.“ За секунда спря и погледна „Дръмдоу“. Баща й го беше създал по подобие на едно имение в Дръмдоу, което навремето му изглеждало толкова великолепно, че не вярвал някой да се осмели да престъпи прага му, освен богаташите. „Готов бях на всякаква работа, само и само да вляза вътре — беше казал на Катрин. — Току надничах през вратата на кухнята да зърна и другите стаи. Един ден семейството беше излязло и готвачката реши да ме зарадва. Искаш ли да разгледаш и останалата част? — попита ме тя. Катрин, онази добра жена ми показа цялата къща. А сега ние имаме същата.“

В гърлото й заседна буца, докато гледаше изящното имение в стил осемнайсети век, с красивите прозорци и здравата резбована дъбова врата. Винаги й се струваше, че баща й се спотайва някъде вътре — като добрия дух, който все още гордо се разхожда и все още обича да си почива пред камината в дневната.

„Той няма да ми даде мира, ако го продам“, помисли си тя и натисна газта.

Когато отключваше вратата на къщата, телефонът звънеше. Побърза да вдигне слушалката. Обаждаше се Меган.

— Мамо, само две думи, че бързам. Трябва да се качвам на самолета. Тази сутрин отново се срещнах с майката на Ани. Довечера отлита с адвоката си за Ню Йорк, за да идентифицира трупа. Ще ти разказвам, като се прибера. Ще съм вкъщи към десет.

— Тук ще си бъда. О, Мег, извинявай! Шефът ти, Том Уайкър, искаше да му се обадиш. Не се сетих да ти кажа вчера, когато говорихме.

— Тъй или иначе, щеше де е прекалено късно, за да го намеря в кабинета му. Защо не му се обадиш сега и да му обясниш, че утре ще му звънна? Сигурна съм, че не ме е търсил да ми предлага работа. Трябва да побързам. Целувам те.

„Работата й означава толкова много за нея — смъмри се сама Катрин. — Как можах да забравя за обаждането на мистър Уайкър?“ Тя прелисти бележника си, за да намери телефонния номер на Трети канал.

„Странно, той не ми даде директния си номер“, мислеше си тя, докато чакаше телефонистката да я свърже със секретарката на Уайкър. После се сети, че Меган, естествено, го знае.

— Сигурна съм, че ще иска да говори с вас, мисис Колинс — каза секретарката, когато й съобщи името си.

Катрин се бе запознала с Уайкър преди около година, когато Меган я развеждаше из сградата на компанията. Беше й харесал, въпреки че, както впоследствие бе заявила, „не бих посмяла да му се мяркам пред очите, ако здраво съм оплескала нещо“.

— Как сте, мисис Колинс, и как е Мег? — каза Уайкър още с вдигането на слушалката.

— Благодаря, добре — тя обясни защо се обажда.

— Но аз не съм говорил вчера с вас — каза той.

Господи, дали не полудявам и аз?

— Мистър Уайкър, някой се обади под вашето име. Нареждали ли сте на някого да позвъни у нас?

— Не. Какво по-специално ви каза този човек?

Катрин усети ръцете си да изстиват и да се изпотяват.

— Искаше да знае къде е Мег и кога ще се прибере — все още със слушалката в ръка, тя се строполи в един стол. — Мистър Уайкър, някой снимаше Меган иззад къщата ни онази нощ.

— Полицията знае ли?

— Да.

— Тогава им съобщете и за това обаждане. И моля ви, обадете ми се, ако пак се повтори. Кажете на Мег, че ни липсва.

И наистина им липсваше! Тя знаеше, че е така, и гласът му беше истински загрижен. Катрин осъзна, че Мег щеше да даде на Уайкър изключителните права върху онова, което е научила в Скотсдейл за мъртвото момиче, приличащо на нея.

Нямаше как да се скрие от информационните средства. Мег каза, че утре Франсис Гролиър ще дойде в Ню Йорк, за да идентифицира трупа на дъщеря си.

— Мисис Колинс, добре ли сте? Катрин взе решението.

— Да, и има нещо, което трябва да узнаете преди всички останали. Вчера Мег отиде в Скотсдейл, Аризона, за да…

Тя му каза всичко, което знаеше, после отговори на въпросите му. Последният беше най-тежък.

— Като човек, който прави новини, трябва да ви задам този въпрос, мисис Колинс. Какво изпитвате към мъжа си сега?

— Не знам какво изпитвам към мъжа си — отвърна Катрин. — Но зная, че ужасно много съчувствам на Франсис Гролиър. Нейната дъщеря е мъртва. Моята е жива и довечера ще бъде при мен.

Когато затвори слушалката, Катрин влезе в дневната и седна на масата, върху която папките все още лежаха разтворени, както ги беше оставила. Започваше да я мъчи тъпа, постоянна болка в главата.

Входният звънец меко иззвъня. За бога, дано не са от прокуратурата или пък някакви репортери — мислеше си тя, докато вдървено се надигаше.

През прозореца на хола виждаше един висок човек, застанал пред вратата. Кой? Тя успя да зърне лицето му. Изненадана отвори вратата.

— Здравейте, мисис Колинс — каза Виктор Орсини. — Извинявам се. Трябваше да се обадя, но минавах наблизо и реших да се отбия. Надявам се някои документи, които ми трябват, да са в папките на Едуин. Имате ли нещо против да ги прегледам?

 

 

Меган летеше с полет 292 на „Америка Уеет“, който излиташе от Финикс в 1,25 и пристигаше в Ню Йорк в осем и пет вечерта. Беше доволна, че седи до прозореца. Седалката в средата не беше заета, но жената от другата страна изглеждаше приказлива.

За да се освободи от нея, Мег отпусна назад седалката и затвори очи. Припомняше си всяка подробност от срещата с Франсис Гролиър. Премисляйки всичко отново, чувствата й я люшкаха като ураган — от едната крайност към другата.

Гняв към баща й. Гняв към Франсис.

Ревност, че е имало и друга дъщеря, която баща й е обичал.

Любопитство към Ани. „Тя е пишела материали за туристически обекти. Трябва да е била интелигентна. Приличала е на мен. Била ми е половин сестра. Все още е дишала, когато са я сложили в линейката. Бях при нея, когато умря, без изобщо да съм подозирала, че съществува.“

Съжаление към всички: към Франсис Гролиър и Ани, към майка си и самата себе си. И към баща си. Може би един ден ще го види с очите на Франсис. Раненото малко момче, което не е изпитвало сигурност, докато не е имало място, където да отиде — място, където е било желано.

И все пак баща й бе имал два дома, където бяха го обичали. Нуждаел ли се е и от двата, за да компенсира онези два от детството си — местата, където не е бил нито обичан, нито желан?

Бяха започнали да сервират. Меган си поръча чаша червено вино. Отпиваше по малко и по тялото й започна да се разлива приятна топлина. Хвърли поглед встрани. За щастие, жената беше потънала в книгата си.

Сервираха обеда. Меган не беше гладна, но въпреки това изяде салатата и кифличката с кафето. Главата й започна да се избистря. Извади бележник от ръчната си чанта и започна да си води бележки, докато пиеше втората чаша кафе.

Онзи лист с името и телефонния й номер беше предизвикал сблъсъка между Франсис и Ани с нейното желание да узнае истината. „Франсис каза, че Ани ми е позвънила и е затворила телефона; когато аз съм вдигнала. Само ако беше говорила с мен тогава! Никога нямаше да дойде в Ню Йорк. И сега щеше да е жива.“

Кайл явно беше видял Ани в колата, която е карала в Нютаун. Дали някой друг я беше видял?

„Дали Франсис й е казала къде работеше татко?“ — помисли си Меган и си записа въпроса.

„Доктор Манинг. Според Франсис татко е бил разтревожен след разговора си с него в деня, преди да изчезне. Според вестниците доктор Манинг твърди, че разговорът е бил приятелски. Тогава от какво се е притеснил татко?

Виктор Орсини. Той ли беше ключът към всичко това? Франсис каза, че татко е бил ужасен от нещо, което е разбрал за него.“

Орсини. Меган подчерта името му с три черти. Беше започнал работа в компанията по времето, когато Хелън Петрович е била представена като кандидат в „Манинг“. „Дали тук не се крие някакъв отговор?“

Последната бележка, която Меган направи, се състоеше от четири думи: татко жив ли е?

Самолетът кацна в осем часа, точно навреме. Когато Меган сваляше предпазния колан, жената от другата страна затвори книгата си и се обърна към нея.

— Едва сега се сещам — каза тя щастлива. — Аз съм пътнически агент и разбирам, че щом не ви се говори, не бива да ви безпокоят. Но бях сигурна, че сме се срещали някъде. Миналата година бях на конференцията по туризъм в Сан Франциско. Вие сте Ани Колинс, авторката на туристически брошури и статии, нали?

 

 

Бърни седеше на бара, когато Катрин хвърли един поглед на път за вкъщи. Той видя отражението й в огледалото, но веднага извърна очи и вдигна менюто, когато тя погледна към него.

Не искаше да го забележи. Нямаше нищо добро в това хората да ти обръщат специално внимание. Можеха да започнат да задават въпроси. Само от хвърления в огледалото поглед заключи, че майката на Меган изглежда умна жена. Не можеше лесно да я прекараш.

Къде беше Меган? Бърни си поръча още една бира и после се запита дали барманът Джо не го гледа с онова изражение на лицето, което добиваха ченгетата, когато го спираха и го питаха каква работа има наоколо.

Само да кажеше: „Ами просто се мотая тук“, и щяха да го засипят с въпроси. „Защо? Кого познаваш в тоя край? Идваш ли често насам?“

Той не желаеше хората тук дори да си помислят да му задават подобни въпроси.

Най-голямото постижение беше, когато хората свикваха да те виждат. Свикне ли човек да вижда някого непрекъснато, вече изобщо не го забелязва. С психиатъра на затвора си бяха говорили за тия работи.

Някакъв вътрешен глас го предупреждаваше, че ще е опасно отново да се крие в гората зад къщата на Меган. Когато онова хлапе се беше разкрещяло така, сигурно бяха извикали ченгетата. Може би и сега държаха къщата под око.

Но след като той нямаше шанс да се среща с Меган в службата, тъй като тя беше в отпуска, нито пък да се приближи до къщата й, как щеше да я вижда?

Докато отпиваше от втората бира, отговорът го озари — толкова лесен, толкова прост.

Това не беше просто ресторант. Това беше хотел-ресторант. Хората нощуваха тук. Отвън имаше табела, която гласеше „Има свободни легла“. Къщата на Меган трябваше добре да се вижда през прозорците откъм юг. Ако наемеше стая, можеше да идва и да си отива, без никой нищо да си помисли. Щеше да бъде нормално колата му да е тук цяла нощ. Можеше да каже, че майка му е в болница и след няколко дни ще бъде изписана, затова търси някое тихо местенце, където да си почине и да не си готви сам.

— Стаите скъпи ли са? — попита той бармана. — Трябва да намеря нещо за майка ми, където да може да се възстанови, нали разбираш? Вече не е болна, но е малко слаба и не може сама да се грижи за себе си.

— Стаите са чудесни — каза Тони. — Само преди две години е правен ремонт. Точно сега не са скъпи. Понеже е едно никакво време. След около три седмици, към Деня на благодарността, цените се вдигнат и остават високи до края на ски сезона. После отново падат и са поносими до април-май.

— Мама обича слънцето.

— Зная, че половината стаи са празни. Говори с Вирджиния Мърфи. Тя е помощничката на мисис Колинс и се занимава с всичко.

Стаята, която избра Бърни, беше повече от задоволителна. От южната страна на сградата, с изглед към къщата на Колинсови. Дори и след всичките покупки на апаратура той не беше наближил лимита на кредитната си карта. Можеше дълго да остане тук.

Мърфи го прие с приятна усмивка.

— Кога ще се нанесе майка ви, мистър Хефернън? — попита тя.

— Най-рано след няколко дни — обясни Бърни. — Искам да използвам стаята, докато излезе от болницата. Всекидневното шофиране от Лонг Айлънд и обратно е ужасно дълго.

— Така е, пък и движението е доста натоварено. Имате ли багаж?

— Ще го донеса по-късно.

Бърни се прибра вкъщи. След вечеря каза на мама, че шефът му настоява да закара колата на един клиент до Чикаго.

— Няма да ме има три-четири дни, мамо. Колата е нова и скъпа и не искат да я карам много бързо. Ще се върна с автобуса.

— Колко ще ти платят за това?

Бърни каза първата цифра, която му дойде наум.

— Двеста долара на ден, мамо.

Тя изсумтя презрително.

— Само като си помисля как се трепех да те издържам и не получавах почти нищо и как ти получаваш двеста долара на ден, за да караш някаква луксозна кола.

— Искат да тръгна тая вечер — Бърни влезе в спалнята и хвърли няколко дрехи в черния пластмасов куфар, който мама беше купила при някаква разпродажба преди много години. Не изглеждаше толкова лош. Мама го беше измила.

Погрижи се да вземе достатъчно видеокасети за камерата си, всичките си обективи и безжичния си телефон.

Сбогува се с мама, но не я целуна. Никога не се целуваха. Мама нямаше доверие на целувките. Както обикновено, тя застана на вратата да го изпрати.

Последните й думи бяха:

— И не се забърквай в неприятности, Бърнард.

 

 

Меган стигна у дома преди десет и половина. Майка й беше оставила сирене, бисквити и грозде на масичката за кафе в дневната, както и вино в съд с лед.

— Мислех си, че ще ти трябва нещо да се подкрепиш.

— Да. Веднага слизам. Искам само да се преоблека.

Тя качи чантата си горе, облече си пижамата, наметна халата и обу пантофи, изми си лицето, среса си косата и я върза отзад с един ластик.

— Така е по-добре — каза тя, когато се върна в дневната. — Имаш ли нещо против да не говорим за всичко това тази вечер? Знаеш най-важното. Татко и майката на Ани са имали връзка в продължение на двайсет и седем години. За последен път са се видели, когато той е тръгнал за вкъщи, но така и не се прибра. Тя и адвоката й ще летят в 11,25 през нощта от Финикс. Ще бъдат в Ню Йорк утре около шест сутринта.

— Защо не е изчакала до утре? Защо трябва да лети цяла нощ?

— Предполагам, че иска да остане в Ню Йорк възможно най-кратко време. Предупредих я, че полицията ще иска да я види и вероятно средствата за масова информация ще се стремят обширно да отразят всичко.

— Мег, надявам се да съм постъпила правилно — Катрин се поколеба. — Казах на Том Уайкър за пътуването ти до Скотсдейл. Предадоха репортаж за Ани в новините в шест и съм сигурна, че ще го повторят в единайсет. Мисля, че бяха възможно най-мили към теб и мен, но репортажът е доста мъчителен. Освен това изключих звънеца на телефона и включих телефонния секретар. Неколцина репортери дойдоха дотук, но аз видях колите им и не отворих. Ходили са и в хотела, но Вирджиния им казала, че отсъствам от града.

— Доволна съм, че си предоставила всичко на Том — каза Мег. — Удоволствие беше да работя за него. Искам той да има правата над всичко това — тя се опита да се усмихне на майка си. — Ти си много смела.

— Трябва да намерим сили да издържим. Мег, той не е звънял вчера. Сега осъзнавам, че този, който се е обаждал, се е опитвал да разбере къде си. Обадих се в полицията. Ще държат къщата под око и редовно ще обхождат гората — Катрин не издържа повече. — Мег, страхувам се за теб.

Мег недоумяваше кой ли би могъл да използва името на Том Уайкър.

— Мамо, не знам какво става. Нали си включила алармата?

— Да.

— Тогава да гледаме новините.

 

 

Едно бе да проявиш смелост, а съвсем друго да знаеш, че неколкостотин хиляди души гледат репортаж, който разнищва твоя личен живот.

Тя гледаше и слушаше как Джоел Адисън, водещият късните новини на Трети канал, започна предаването си с подходящото сериозно изражение.

— Както вече съобщихме по време на новините в шест, Едуин Колинс, който е безследно изчезнал от 28 януари и е заподозрян в случая с клиниката „Манинг“, е бащата на младата жена, убита в Манхатън при нападение с нож преди дванайсет дни. Мистър Колинс… който е и баща на Меган Колинс от нашия новинарски екип… заповед за арестуване… имал две семейства… известен в Аризона като съпруга на прочутата скулпторка Франсис Гролиър…

— Очевидно са правили и самостоятелно разследване — каза Катрин. — Това не съм им го казвала.

Най-накрая пуснаха реклама.

Мег изключи телевизора с дистанционното и екранът угасна.

— Майката на Ани ми каза, че когато последния път бил в Аризона, татко изглеждал ужасен от нещо, което бил научил за Виктор Орсини.

— За Виктор Орсини!

Изненадата в гласа на майка й стресна Мег.

— Да. Защо? Да не би нещо да се е появило около него?

— Днес беше тук. Поиска да прегледа папките на Едуин. Твърдеше, че сред тях имало документи, които му трябват.

— Взе ли нещо? Да не си го оставила сам с папките?

— Не. Или може би само за минута-две. Беше тук около час. Когато си тръгваше, ми се стори разочарован. Попита дали това са всички папки, които сме донесли вкъщи. Мег, той ме помоли засега да не казвам нищо на Филип за идването му тук. Обещах му, макар че не зная как да разбирам всичко това.

— Това, което аз разбирам, е, че има нещо в тези папки, което той не би искал ние с теб да намерим — Мег се изправи. — Предлагам ти да си лягаме. Уверявам те, че утре журналистите отново ще бъдат тук, а ние с теб трябва да прекараме деня си над тези папки.

Тя млъкна и след това добави:

— Само да знаехме какво всъщност търсим.

 

 

Бърни беше на прозореца в стаята си в „Дръмдоу“, когато Мег се прибра у дома. Камерата му беше заредена с телеобектива и той започна да снима, щом тя запали лампата в стаята си. Въздъхна от удоволствие, когато тя свали сакото и разкопча блузата си.

После Мег се приближи и пусна щорите, но не докрай, така че на моменти той успяваше да я снима, докато се движеше из стаята и се събличаше. Зачака с нетърпение, когато тя явно слезе на долния етаж. Не можеше да види в коя част на къщата е. Това, което забеляза, го накара да осъзнае колко умно е постъпил. През двайсет минути покрай къщата на Колинсови бавно минаваше патрулна кола. Освен това зърна фенерчетата, които осветяваха гората. Ченгетата знаеха за него. И го търсеха.

Какво ли щяха да кажат, ако разберяха, че той е тук и ги наблюдава, и им се смее? Трябваше да внимава. Търсеше начин да срещне Меган, но сега осъзна, че това не може да стане край къщата й. Трябваше да чака, докато тя тръгне нанякъде с колата си. А когато я видеше да се запътва към гаража, трябваше просто да слезе бързо, да се качи в своята кола и да бъде готов да потегли след нея веднага щом тя минеше покрай хотела.

Щеше да се види насаме с Меган, да говори с нея като с истински приятел. Искаше да гледа как устните й се извиват нагоре, когато се усмихваше, движенията на тялото й като тези сега, когато сваляше сакото и разкопчаваше блузата си.

Меган щеше да разбере, че той никога няма да я нарани. Той просто искаше да бъдат приятели.

Тази нощ Бърни почти не спа. Беше толкова интересно да гледа как ченгетата се разкарват напред-назад.

Напред-назад.

Напред-назад.