Мери Хигинс Кларк
Другото лице (37)

37

В дванайсет и трийсет, по средата на литургията, Меган влезе незабелязано в църквата „Сейнт Доминик“, където нямаше почти никой. Според желанието на покойницата церемонията беше скромна, без цветя или музика.

Присъстваха малцина съседи от Лорънсвил и няколко старици румънки. Стефани седеше до адвоката си. На излизане от църквата Меган се представи. Младата жена я посрещна почти с радост.

— Нека се сбогувам с останалите — каза тя. — После идвам с вас.

Меган наблюдаваше учтивото поднасяне на съболезнованията. Не забеляза някакъв израз на дълбока мъка. Приближи се до двете жени, които излязоха от църквата.

— Познавахте ли добре Хелън Петрович? — попита ги тя.

— Толкова добре, колкото и всички други — отговори едната уклончиво. — Бяхме компания от няколко души, които ходехме заедно на концерти. От време на време и Хелън идваше с нас. Беше член на румънската общност и я известявахме за всички събирания. Понякога се появяваше на тях.

— Но сигурно не толкова често, така ли?

— Не.

— Имаше ли някакви по-близки приятели?

Другата жена поклати глава.

— Хелън беше затворена личност.

— А мъже? Аз се запознах лично с мисис Петрович. Беше доста привлекателна жена.

И двете поклатиха глави.

— Може би е имала някакви връзки, но никога не отронваше и дума за това.

Меган забеляза, че Стефани се сбогува с последните излезли от църквата. Докато се приближаваше, чу адвокатът да казва: „Не ми се иска да говориш с тази репортерка. С удоволствие ще те закарам у дома или на обяд.“

— Не се тревожете!

Докато слизаха по стъпалата, Меган хвана младата жена под ръка.

— Много са стръмни!

— А пък аз съм толкова тромава. Постоянно се спъвам!

— Тук сме на твоя територия — каза Меган, докато се качваха в колата. — Къде би желала да обядваш?

— Имаш ли нещо против да се приберем у дома? Там остана много храна, а аз се чувствам ужасно изморена.

— Добре.

У тях Меган настоя Стефани да си почива, докато тя приготви обяда.

— Свали си обувките и си вдигни краката на дивана — разпореди тя. — Семейството ни има ресторант и аз съм отраснала в кухнята. Свикнала съм да готвя.

Докато притопляше супата и слагаше студеното пилешко в чиния, Меган разучаваше обстановката. Кухнята беше обзаведена в стила на френските селски къщи. Плочките по стените и теракотата по пода определено бяха по поръчка. Кухненските уреди бяха първокласни. Кръглата дъбова маса и столовете приличаха на антикварна рядкост. Личеше си, че в тази къща са вложени много старание… и пари.

Обядваха в дневната. И тук тапицираните столове очевидно бяха скъпи. Масата блестеше с патината на хубава, старинна мебел. Откъде идваха парите? Хелън беше работила като козметичка, преди да получи секретарското място в клиниката в Трентън, а оттам се беше преместила в „Манинг“.

Не се наложи на Меган да задава въпроси. Стефани изгаряше от желание да обсъжда проблемите си.

— Тази къща ще бъде продадена. Парите от продажбата, заедно с още осемстотин хиляди долара ще отидат в клиниката. Не е честно! Леля ми беше обещала да промени завещанието си. Аз съм единствената й близка родственица. Затова ме повика тук!

— А бащата на бебето? — попита Меган. — Може да бъде принуден да те издържа.

— Той не живее вече тук.

— Но може да бъде открит. В тази страна има закони, които защитават децата. Как се казва?

Стефани се поколеба.

— Не искам да чувам за него!

— Имаш право на грижи!

— Ще дам бебето за осиновяване. Това е единственият ми изход!

— Може би не е. Как се казва той и къде се запознахте?

— Запознахме се… на едно от събиранията на румънците в Ню Йорк. Казва се Ян. Тогава Хелън я болеше главата и си беше тръгнала по-рано. Той ми предложи да ме откара вкъщи.

Тя наведе очи.

— Не обичам да говоря за глупостите си.

— Излизахте ли заедно?

— Няколко пъти.

— Каза ли му за бебето?

— Обади се да каже, че заминава за Калифорния. Тогава му съобщих. Отвърна, че проблемът бил мой!

— Кога стана това?

— През март.

— Той с какво се занимава?

— Ами… автомонтьор е. Моля ви, мис Колинс, не искам да имам нищо общо с него. Нали толкова много хора искат бебета?

— Така е. Точно това имах предвид, когато казах, че мога да ти помогна. Ако намерим Ян, той ще трябва да осигури издръжка на бебето и да ти помага, докато си намериш работа.

— Моля ви, оставете го на мира! Страхувам се от него! Беше толкова ядосан!

— Ядосан от това, че е баща на детето?

— Не ме разпитвайте повече за него! — Стефани бутна стола си назад от масата. — Обещахте да ми помогнете. Тогава намерете някой, който да вземе бебето и да ми даде някакви пари.

Меган каза разкаяно:

— Съжалявам, Стефани. Последното нещо, за което съм дошла, е да те тревожа. Да пием чай! После ще разчистя всичко!

В дневната тя постави още една възглавница зад гърба на Стефани и придърпа един стол под краката й. Стефани се усмихна извинително.

— Толкова си мила! А аз бях груба! Но много ми се събра!

— Стефани, трябва някой да ти поръчителства да получиш зелена карта, за да си намериш работа. Сигурно леля ти има някой добър приятел, който може да ти помогне!

— Искаш да кажеш, че ако някой неин приятел поръчителства за мен, ще мога да остана?

— Да! Няма ли някой, който дължи на леля ти услуга?

Лицето на Стефани просветна.

— О, да, може би наистина има такъв човек! Благодаря ти, Меган!

— Кой е той? — веднага попита Меган.

— Може и да греша! — каза Стефани неуверено. — Ще трябва добре да помисля.

Не пожела да каже нищо повече.

 

 

Беше два часът. Сутринта Бърни беше направил няколко курса от летище „Ла Гуардия“, после беше взел клиент от летище „Кенеди“ до Бронксвил.

Този следобед нямаше намерение да ходи в Кънетикът. Но когато излезе от Крос Кънтри, установи, че се е отправил на север. Трябваше да завие обратно към Ню Таун.

Пред къщата на Меган нямаше кола. Той мина по завоя до задънената улица и обърна. Хлапето с кучето не се виждаше. Това беше добре. Не искаше някой да го забележи.

Отново мина покрай къщата на Меган. Не можеше повече да се мотае тук.

Отправи се към „Дръмдоу“. Чакай малко, помисли си той. Това място принадлежи на майка й — вчера го беше прочел във вестника. На мига намали и влезе в паркинга. Не можеше да няма бар. Щеше да вземе сандвич и бира.

Да предположим, че Меган беше там. Щеше да й разкаже същото, което и на останалите — че работи за местния телевизионен канал на Елмира. Нямаше как да не му повярва.

Преддверието на хотел-ресторанта не беше много голямо, с тапицирани стени и мокет в синьо-черно каре. Зад бюрото на рецепцията нямаше никой. В ресторанта седяха няколко души, а помощник-келнерите разчистваха масите. Е, времето за обяд отдавна мина, помисли си той. Барът беше вляво. В него нямаше друг човек, освен бармана. Бърни приближи, седна на един от високите столове пред бара, поиска една бира и менюто.

След като реши да си вземе хамбургер, поведе разговор с бармана.

— Това място е чудесно!

— Така е — съгласи се барманът.

На ревера му висеше табелка „Джо“. Беше около петдесетгодишен. Местният вестник лежеше на барплота зад него. Бърни се пресегна.

— Четох вчерашния ви вестник. Май семейството, което притежава това заведение, има сериозни проблеми.

— Така е — не отрече Джо. — Кофти работа! Мисис Колинс е най-чудесната жена, която познавам, а дъщеря й Мег е кукличка!

Влязоха двама и седнаха в края на бара. Джо изпълни поръчките им и остана да си говори с тях. Бърни се оглеждаше, привършвайки хамбургера и бирата. Задните прозорци гледаха към паркинга. Зад него се простираше гората — чак зад къщата на Колинсови.

Хрумна му нещо интересно. Ако дойдеше тук вечерта, можеше да паркира колата сред останалите, дошли за вечерята, и да влезе в гората. Оттам можеше да снима Меган в къщата й. Имаше телеобектив. Щеше да е много просто.

Преди да си тръгне, попита Джо дали има човек да обслужва колите на паркинга.

— Само в петък и събота вечер — отвърна Джо.

Бърни кимна. Реши да се върне в неделя вечер.

 

 

Меган си тръгна от Стефани Петрович в два часа. На вратата каза:

— Ще ти се обаждам да разбера кога ще влезеш в болницата. Трудно е да родиш първото си бебе без близък човек до себе си!

— Страх ме е! — призна Стефани. — Майка ми е родила много трудно. Просто искам да мине по-бързо!

По-късно Меган не можеше да се освободи от спомена за притесненото лице на младата жена. Защо Стефани толкова упорито не желаеше да търси издръжка от бащата? Естествено, ако беше решила да го дава за осиновяване, тогава беше ясно.

Преди да се отправи към къщи, Меган реши да се отбие на още едно място. Трентън не беше далеч от Лорънсвил, а Хелън Петрович беше работила като секретарка в „Даулинг“ — център за изкуствено оплождане. Може би някой щеше да си спомни за нея, макар че беше напуснала преди шест години, когато се бе преместила в клиниката „Манинг“. Меган трябваше да разбере повече подробности за нея.

 

 

Центърът за изкуствено оплождане „Даулинг“ се помещаваше в една малка сграда, свързана с болницата „Вели Мемориъл“. В приемната имаше едно бюро и стол. Това заведение положително не беше от ранга на „Манинг“.

Меган не показа картата си на телевизионен репортер. Не беше дошла като такава. Когато каза на служителката в приемната, че иска да говори с някого за Хелън Петрович, изражението на жената се промени.

— Не желаем повече да коментираме по този въпрос. Мисис Петрович работеше тук като секретарка в продължение на три години. Никога не се е занимавала с никакви медицински манипулации.

— Не се и съмнявам! — каза Меган. — Но моят баща е подведен под отговорност за нейното назначаване в клиниката „Манинг“. Трябва да поговоря с някого, който я е познавал добре. Трябва да узная дали фирмата на баща ми е поискала оттук препоръка.

Жената се колебаеше.

— Ще проверя дали директорката може да ви приеме.

 

 

Директорката, наближаваща петдесетте, беше хубава жена с посребрени коси. Когато Меган влезе в кабинета й, тя се представи като доктор Кийтинг.

— Не съм лекар, а имам докторска титла — уточни веднага тя. — Занимавам се с административната работа.

Досието на Хелън Петрович беше в чекмеджето й.

— Преди два дни ми поискаха копие от прокуратурата в Кънетикът — поясни тя.

— Имате ли нещо против да си водя бележки?

— Не.

Досието съдържаше информация, която вече бе публикувана. В молбата си за постъпване в „Даулинг“ Хелън Петрович беше честна. Кандидатстваше за секретарското място, посочвайки стажа си като козметичка и наскоро придобитата диплома от училището за секретарки „Удс“ в Ню Йорк.

— Документите й бяха проверени и се оказа, че отговарят на истината — заяви доктор Кийтинг. — Имаше приятен вид и добри обноски. Аз я назначих и останах доволна през трите години, докато работеше тук.

— При напускането си тя каза ли ви, че отива в „Манинг“?

— Не. Каза, че смята отново да започне работа като козметичка в Ню Йорк. Някакъв неин приятел отварял салон. Затова не бяхме изненадани, че никой не поиска препоръка.

— Значи не сте имали контакт с „Колинс и Картър“?

— Не.

— Доктор Кийтинг, мисис Петрович е успяла да измами медицинския персонал на „Манинг“. Къде според вас се е сдобила с познания как да работи със замразени ембриони?

Кийтинг се намръщи.

— Както обясних на следователите от Кънетикът, Хелън беше влюбена в медицината и особено в тази нейна област, с която се занимаваме тук — методите за изкуствено оплождане. Когато нямаше много работа, тя имаше навик да чете медицинска литература или често да посещава лабораторията, за да наблюдава какво се върши там. Бих добавила, че никога не й позволявахме да стъпва там сама. Всъщност не допускаме присъствие на по-малко от две квалифицирани лица. Един вид предпазна мярка. Смятам, че трябва да има такова правило във всяко учреждение от подобен вид.

— Значи смятате, че тя е придобила знанията си чрез наблюдения и четене?

— Трудно е да се повярва, че някой, който не е имал стаж под опитно ръководство, би могъл да подведе добри професионалисти. Но това е единственото обяснение, което имам.

— Доктор Кийтинг, всички твърдят, че Хелън Петрович е била приятен и уважаван човек, но съвсем самотен. Вярно ли е?

— Бих казала, да. Доколкото ми е известно, никога не общуваше с останалите секретарки или с някой друг от персонала.

— Не е ли имала приятели?

— Не бих могла да твърдя със сигурност, но винаги съм подозирала, че се срещаше с някого от болницата. Случваше се да не бъде на бюрото си и някое от другите момичета да вдигне телефона й. Закачаха я за някакъв доктор Килдер. Очевидно това е било парола да позвъни на някой от вътрешните номера на болницата.

— Не знаете ли на кого?

— Минали са повече от шест години.

— Разбира се.

Меган се изправи.

— Благодаря ви, доктор Кийтинг, бяхте много любезна. Мога ли да ви оставя телефонния си номер в случай, че си спомните нещо, което би било от полза?

Кийтинг протегна ръка.

— Влизам ви в положението, мис Колинс. Много бих искала да ви помогна.

Докато се качваше в колата си, Меган огледа масивната сграда на болницата „Вели Мемориъл“. Десететажна, заемаща половината дължина на улицата, със стотици прозорци, които започваха да светят в късния следобед.

Беше ли възможно зад един от тези прозорци да се намира някой лекар, помогнал на Петрович да осъществи измамата си с такова съвършенство?

 

 

Меган излизаше на шосе 7, когато започнаха новините в пет. Съобщението на местния радиоканал гласеше: „Прокурорът Джон Дуайър потвърди, че колата, карана от Едуин Колинс в нощта на катастрофата при моста Тапан Зий през януари, е намерена пред апартамента на дъщеря му в Манхатън. Балистичната експертиза доказва, че пистолетът на Колинс, открит в колата, е оръжието, с което е убита Хелън Петрович — служителката от лабораторията с фалшиви документи, предоставени на «Манинг» от Едуин Колинс, както се твърди. Издадена е заповед за неговото арестуване и подвеждане под отговорност по обвинение в убийство.“