Мери Хигинс Кларк
Другото лице (36)

36

В петък рано сутринта Бърни отново гледаше видеозаписа на интервюто от клиника „Манинг“. Не беше държал камерата както трябва. Картината трептеше. Следващия път щеше да внимава повече.

— Бърнард! — провикна се майка му от стълбището.

Той неохотно изключи апарата.

— Идвам, мамо.

— Закуската ти изстива.

Майка му беше загърната с трикотажния си халат. Толкова често го переше, че яката, ръкавите и долната част на гърба бяха съвсем протрити. Бърни й беше казал, че го пере прекалено често, но тя възрази, че е чистница и че в нейния дом човек може спокойно да изближе подовете.

Тази сутрин мама беше в лошо настроение.

— Снощи кихах много — каза тя, докато изсипваше овесената каша от тенджерата в чинията му. — Струва ми се, че усещам прах, който идва от мазето точно в този момент! Ти нали чистиш там?

— Да, мамо.

— Бих искала да оправиш тия стъпала, за да мога да сляза долу и лично да се уверя!

Бърни знаеше, че тя никога няма да рискува да слезе по стъпалата. Едно от тях беше счупено, а перилата се клатеха.

— Мамо, стъпалата са опасни! Спомни си какво стана с бедрената ти кост, а сега имаш и артрит и коленете ти са съвсем зле!

— Няма да рискувам повече! — сопна се тя. — Но внимавай и мий пода! Не знам защо стоиш толкова дълго долу.

— Знаеш, мамо! Нямам нужда от много сън, а пък в дневната ти преча да спиш, като гледам телевизия.

Мама нямаше представа за електронната апаратура и никога нямаше да има.

— Снощи така и не спах дълго. Мори ме тая алергия.

— Съжалявам, мамо!

Бърни дояде блудкавата каша.

— Довечера ще закъснея — предупреди я той и грабна сакото си.

Мама го последва до вратата. Когато слизаше надолу, тя извика подире му:

— Радвам се, че колата е толкова чиста!

 

 

След обаждането на Боб Марън Меган се мушна за кратко под душа, облече се и слезе в кухнята. Майка й вече беше там и приготвяше закуската.

При вида на Мег веселото „добро утро“ замря на устните на Катрин.

— Какво има? — запита тя. — От банята чух телефонът да звъни.

Мег хвана ръцете на майка си.

— Мамо, изслушай ме! Ще бъда съвсем откровена! Месеци наред смятах, че татко е загинал в катастрофата на моста. След всичко, станало през миналата седмица, трябваше да си наложа да разсъждавам като адвокат и репортер. Прецених възможностите една по една — дали не е жив, дали няма големи неприятности, но знам… сигурна съм… че това, което се случи през последните няколко дни, е нещо, което татко никога не би ни причинил. Онова обаждане, цветята… а сега… — тя млъкна.

— А сега какво, Мег?

— Колата на татко е намерена в центъра, неправилно паркирана пред моя блок.

— Боже господи!

Лицето на Катрин стана тебеширено.

— Мамо, някой друг я е закарал там! Не зная защо, но за всичко това има причина. Прокурорът иска да ни види. Заедно със следователите ще се опитва да ни убеждава, че татко е жив. Те не го познаваха! Ние го познавахме! Каквото и да се е случило в живота му, той не би изпратил онези цветя, нито пък би паркирал колата си там, където със сигурност ще я намерят. Той щеше да си даде сметка в какво отчаяние ще ни хвърли! На тази среща трябва да държим на своето и да го защитим!

Никой нямаше апетит. Излязоха от къщата с димящи чаши кафе. Докато изкарваше колата от гаража на заден ход, Мег се опитваше да бъде спокойна.

— Може да не е правилно да се шофира с една ръка, но кафето си струва усилието!

— И двете сме се вледенили и отвън, и отвътре. Гледай, Мег! Първият сняг е покрил тревата. Зимата ще бъде дълга. Винаги съм обичала зимата. Баща ти я мразеше! Това беше една от причините да няма нищо против честите пътувания. В Аризона е топло през цялата година, нали?

Когато подминаха „Дръмдоу“, Меган каза:

— На връщане ще те оставя в „Дръмдоу“. Ти ще работиш, а аз ще търся отговори. Обещай ми, че няма да споменаваш нищо за срещата ми с Греъм. Не забравяй, че той просто е взел жената и момичето от срещата преди десет години за теб и мен. Татко ги е представил с имената им — Франсис и Ани. Но докато не проверим сами, нека да не даваме на прокурора повече доводи да петни името на татко!

Меган и Катрин бяха тутакси отведени в кабинета на Джон Дуайър. Той ги очакваше заедно със следователите Боб Марън и Арлийн Вайс, Меган седна до майка си и сложи ръка върху нейната.

Беше очевидно какво очакват от тях. И тримата — следователите и прокурора — бяха убедени, че Едуин Колинс е жив и ще се свърже с жена си и дъщеря си.

— Телефонното обаждане, цветята, а сега и колата! — изрече Дуайър. — Мисис Колинс, не знаехте ли, че съпругът ви има разрешително за оръжие?

— Да, знаех. Получи го преди десет години.

— Къде държеше пистолета си?

— Стоеше заключен вкъщи или в кабинета му.

— Кога го видяхте за последен път?

— Не си спомням да съм го виждала от години!

Меган се възпротиви.

— Защо разпитвате за пистолета на баща ми? Да не е бил в колата?

— Да! — каза тихо Джон Дуайър.

— Нищо чудно — каза рязко Катрин. — Носеше го заради колата. Преди десет години една нощ имал неприятен инцидент, докато чакал на светофар в Бриджпорт.

Дуайър се обърна към Меган.

— Вчера сте ходили до Филаделфия, мис Колинс! Възможно е баща ви да следи пътуванията ви и да знае, че сте напускали Кънетикът. Решил е, че сте в апартамента си. Категорично настоявам, ако мистър Колинс се опита да се свърже с вас, вие да го убедите да дойде тук. Ще бъде много по-добре за него!

— Моят съпруг няма да се свърже с нас! — каза твърдо Катрин. — Мистър Дуайър, в онази нощ на моста няколко души не се ли бяха опитали да се измъкнат от колите си?

— Да, ако не се лъжа!

— Нали една жена, която изскочила от колата си, била повлечена от друга кола и по чиста случайност избегнала потъването във водата?

— Да.

— Тогава помислете само! Съпругът ми може би е побягнал от колата си и е бил завлечен по същия начин! И някой друг е взел колата.

Меган забеляза в изражението на прокурора раздразнение, примесено със съжаление.

И Катрин Колинс го видя. Тя се изправи.

— Колко време обикновено е нужно на мисис Блек да даде своето заключение за безследно изчезналите? — попита тя.

Дуайър размени поглед със следователите.

— Тя вече е готова! — каза той неохотно. — Смята, че мъжът ви отдавна е мъртъв и лежи под вода.

Катрин затвори очи и се олюля. Меган несъзнателно сграбчи ръцете й от ужас, че ще припадне.

Цялото тяло на Катрин се тресеше. Но когато отвори очи, гласът й беше твърд.

— Никога не съм си представяла, че подобен отговор ще ми донесе успокоение, но тук, като ви слушам, наистина намирам успокоение в него!

 

 

Единодушното мнение на пресата по повод разгорещеното интервю на Стефани Петрович за смъртта на леля й беше, че тя е разочарованата истинска наследница. Обвинението й, че клиниката „Манинг“ е организирала заговор за убийството на леля й, беше посрещнат като измишльотина. Клиниката беше собственост на няколко инвеститори и се ръководеше от доктор Манинг, чиито документи бяха изрядни. Той все още отказваше всякакви интервюта, но беше ясно, че лично няма да се облагодетелства от наследството, завещано на клиниката за бъдещи изследвания в областта на ембриологията. След невъздържаното си изстъпление Стефани беше отведена от член на ръководството на клиниката, който отказа да коментира разговора им.

Адвокатът на Хелън Чарлс Потър с ужас прочете за случая. В петък сутринта, преди погребалната служба, той дойде в къщата и със зле прикрита ненавист изрази чувствата си пред Стефани.

— Въпреки своето минало вашата леля беше всеотдайна в работата си! Сцената, която сте направили, би я ужасила!

Видял мъката по лицето на младата жена, той я съжали.

— Зная, че много ви е дошло — каза той. — След службата ще си починете! Може би някои приятели на Хелън от „Свети Доминик“ биха поостанали при вас.

— Отпратих ги да си вървят — каза Стефани. — Почти не ги познавам, а сама се чувствам по-добре.

Когато адвокатът си отиде, тя се излетна на дивана и се подпря на възглавниците. Не можеше да разположи удобно тежкото си тяло. Гърбът непрекъснато я болеше. Беше толкова самотна. Но не искаше онези старици да се мотаят наоколо и да я одумват.

Беше благодарна, че Хелън е оставила специални инструкции след смъртта й да няма опело и тялото да бъде изпратено в Румъния и погребано в гроба на мъжа й.

Беше задрямала и се събуди от звъна на телефона. Кой ли е, помисли си с раздразнение. Беше приятен женски глас.

— Мис Петрович?

— Да.

— Казвам се Меган Колинс и съм от Трети канал на местната телевизия. Вчера не бях в клиниката по време на вашето изявление, но гледах предаването вечерта.

— Не искам да говоря за това. Адвокатът на леля беше много ядосан!

— Не искате ли да се видим? Може би ще мога да ви помогна.

— Как ще можете? Никой не може да ми помогне!

— Има начини! Обаждам се от колата си. Тръгнала съм за църквата. Искате ли след това да обядваме заедно?

„Изглежда толкова дружелюбно настроена, а аз имам нужда от приятелка“, помисли си Стефани.

— Не искам повече да се появявам по телевизията.

— Не ви моля да се явявате по телевизията. Моля ви да поговорим.

Стефани се колебаеше. След службата не й се искаше да остава с мисис Потърс или с някоя от онези стари вещици от румънската общност. Само я клюкарстваха!

— Съгласна съм — каза тя.

Меган остави майка си в „Дръмдоу“ и даде газ към Трентън. От колата позвъни в кабинета на Том Уайкър да му съобщи за намерената кола на баща й.

— Някой друг знае ли, че колата е намерена? — попита я той припряно.

— Все още никой. Опитват се да го държат в тайна! Но и двамата знаем, че няма да е за дълго.

Тя си налагаше да бъде хладнокръвна.

— Поне Трети канал може да съобщи новината!

— Тази история все повече се разшумява, Мег!

— Знам!

— Веднага трябва да я пуснем!

— Точно затова ти съобщавам подробности!

— Мъчно ми е за тебе, Мег!

— Няма нужда! Всичко си има логичен отговор!

— Кога трябва да се роди бебето на мисис Андерсън?

— В понеделник ще я приемат в болницата. Тя няма нищо против да отида у дома й в неделя следобед, за да заснема как двамата с Джонатан подготвят стаята на бебето. Има снимки на Джонатан като бебе, които можем да ползваме. Когато бебето се роди, ще правим сравнение със снимките!

— Продължавай тогава!

— Благодаря ти, Том!

 

 

Филип Картър прекара по-голямата част от петъчния следобед в отговаряне на въпроси за Едуин Колинс. Колкото по-конкретни ставаха въпросите, толкова повече той губеше търпение.

— Не, никога не сме имали случай да се поставят под съмнение нечии документи! Репутацията ни е безукорна.

Арлийн Вайс разпитваше за колата.

— При намирането й в Ню Йорк километражът е показвал двайсет и седем хиляди мили, мистър Картър. Според регистрационния талон тя е била в сервиз миналия октомври — преди малко повече от година. Тогава километражът й е показвал двайсет и една хиляди мили. Колко мили е изминавал мистър Картър средно в месеца?

— Зависеше изцяло от ангажиментите му. Компанията ни притежава коли, които се сменят на три години. От нас зависи кога се дават в сервиз. Аз съм почти редовен. Едуин не беше съвсем стриктен в това отношение.

— Нека се изразя по друг начин — каза Боб Марън. — Мистър Колинс е изчезнал през януари. Възможно ли е между октомври и януари да е изминал шест хиляди мили?

— Не зная! Мога да ви дам графика на ангажиментите му през тези месеци и по отчета на парите да разберете къде е бил с колата си.

— Трябва да установим колко мили са изминати след януари — каза Марън. — Също така искаме да видим сметката от телефона на колата за месец януари.

— Предполагам, че искате да засечете времето, когато се е обадил на Виктор Орсини. Застрахователната компания вече го провери. Разговорът се е състоял минута преди катастрофата на моста Тапан Зий.

Разпитваха за финансовото състояние на „Колинс и Картър“.

— Счетоводството ни е в ред. Бяхме щателно ревизирани. През последните няколко години подобно на толкова други компании и ние усетихме рецесията в икономиката. Партньорите ни освобождаваха хора, а не наемаха. Така или иначе, нямам представа защо Едуин е трябвало да взема заем от неколкостотин хиляди долара срещу застрахователните си полици!

— Вашата компания трябва да е получила комисиона от клиниката „Манинг“ за посредничеството при наемането на Петрович, нали така?

— Разбира се.

— Дали Колинс не я е прибрал в джоба си?

— Не, ревизорите я откриха.

— Никой ли не е заподозрял нещо около името на Хелън Петрович, когато шестте хиляди долара са били получени?

— Копието на документа от клиниката, с което разполагаме, е подправено. На него пише „Второ плащане за назначаването на доктор Хенри Уилямс“. Там не е трябвало да има второ плащане!

— Значи е очевидно, че Колинс не е уредил назначаването й, за да прибере шест хиляди долара от сметките на компанията?

— Бих казал, че е така!

Когато най-сетне си отидоха, Филип Картър безуспешно се опита да се съсредоточи върху работата си. Чуваше звъна на телефона от предния офис. Джеки му се обади по вътрешната линия. Търсел го репортер от някаква незначителна многотиражка. Филип грубо отказа да говори, осъзнавайки, че през този ден се бяха обаждали единствено журналисти. „Колинс и Картър“ не бяха потърсени от нито един клиент.