Мери Хигинс Кларк
Другото лице (33)

33

Катрин Колинс закуси рано с Меган, преди тя да тръгне за срещата си със следователите в съда на Данбъри, която предхождаше пътуването й за Филаделфия. Катрин отнесе втората си чаша с кафе горе и включи телевизора. По местния канал за новини съобщиха, че официално мъжът й вече не се води безследно изчезнал, следователно мъртъв, а е издирван за разпит по следствието за смъртта на Петрович.

Когато Мег се обади да каже, че е приключила със следователите и тръгва за Филаделфия, Катрин попита:

— Мег, какво те питаха?

— Същите неща, които и теб. Знаеш, убедени са, че татко не е мъртъв. Сега го обвиняват в измама и убийство. Един бог знае какво още ще измислят. Ти беше тази, която вчера ме предупреждаваше, че нещата ще се влошат, преди да се оправят. И беше права!

Нещо в гласа на Мег накара Катрин да потръпне.

— Мег, ти криеш нещо от мен!

— Кълна се в бога, че нищо не крия!

 

 

Лекарят предупреди Катрин да си стои вкъщи и да почива поне няколко дни. „Да си почивам и да получа инфаркт от притеснение“, мислеше си тя, докато се обличаше. Отиваше в ресторанта.

Беше отсъствала само няколко дни, но веднага забеляза промяната. Вирджиния беше опитна, но не доглеждаше дребните детайли. Цветята върху бюрото в рецепцията бяха клюмнали.

— Кога са ги донесли? — попита Катрин.

— Тази сутрин.

— Обади се на цветаря да ги смени.

Розите, които беше получила в болницата, бяха съвсем свежи, спомни си тя.

Масите бяха наредени за обяд. Катрин ги обиколи внимателно заедно с един от келнерите.

— Тук липсва една салфетка, също и на масата до прозореца. Там няма нож, а тази солница е мръсна.

— Да, госпожо.

Тя влезе в кухнята. Старият готвач се беше пенсионирал през юли след двайсетгодишна служба. Заместникът му, Клайв Дарсет, беше дошъл с внушителен стаж въпреки двайсет и шестте си години. След четири месеца Катрин беше стигнала до заключението, че той е сносен за помощник-готвач, но все още не става за главен кулинар.

Когато влезе в кухнята, Клайв приготвяше специалитетите за обяд. Като зърна мазните петна по печката, тя се намръщи. Явно бяха останали от снощи. Кофата за боклук не беше изпразнена. Катрин опита холандския сос.

— Защо е пресолен? — рече тя.

— Не бих казал, че е пресолен, мисис Колинс — възпротиви се Клайв с не особено почтителен тон.

— Но аз бих! И според мен всеки, който си го поръча, ще усети, че е пресолен.

— Мисис Колинс, вие ме наехте, за да ви въртя кухнята. Докато не ме оставите да се проявя като готвач и да приготвям храната както аз си знам, нищо няма да се получи.

— Много ме улеснявате — каза Катрин. — Уволнен сте!

Завързваше престилката на кръста си, когато влезе Вирджиния Мърфи.

— Катрин, къде отиде Клайв? Току-що изфуча покрай мен.

— Обратно в училище, надявам се!

— Ти трябваше да си почиваш!

Катрин се обърна към нея.

— Вирджиния, спасението ми е до тази печка, докато ресторантът все още е мой! Какви специалитети беше обявил Ескофийе за днес?

Сервираха четирийсет и два вида ястия плюс сандвичи на бара. Всички места бяха заети. Когато поръчките намаляха, Катрин успя да влезе в салона. Облечена в дълга бяла престилка, тя минаваше от маса на маса, като поспираше тук-там. Забелязваше въпросителните погледи зад топлите, приятелски усмивки.

„Не обвинявам хората за любопитството им след всичко онова, което чуват — мислеше си тя. — И аз бих била любопитна! Но това са моите приятели! Това е моят ресторант и независимо от истината, която рано или късно ще излезе наяве, с Мег имаме свое място в този град.“

 

 

Катрин прекара следобеда в офиса, наведена над книгите. „Ако банката ми даде заем и заложа или продам бижутата си, ще успея да удържа положението поне още шест месеца. Дотогава може би нещата около застраховката ще се изяснят.“ Тя затвори очи. Ако не беше толкова глупава след смъртта на баща си да запише къщата на името на двама им с Едуин…

„Защо го направих? — чудеше се тя. — Всъщност зная! Защото не исках Ед да има чувството, че живее в моята къща. Дори когато татко беше жив, Едуин винаги настояваше да плаща текущите разходи и ремонтите.“

„Трябва да чувствам, че този дом ми принадлежи!“ — казваше той. О, Едуин! Как наричаше той себе си? А, да, „певецът скитник“. Тя винаги приемаше това за шега. А дали за него е било шега? Вече не беше толкова сигурна.

Опита се да си спомни любимите му стихове от песните на Джилбърт и Съливан. Първият беше: „Аз, певецът скитник, вещ от кръпки и конци“. Другият беше: „Към твоите чувства променливи настройвам свойта нежна песен“.

Катрин отново подхвана сметките. Тъкмо когато свърши, телефонът иззвъня. Беше Боб Марън, единият от следователите, които бяха идвали в болницата.

— Мисис Колинс, когато не ви открих у дома, реших, че може би сте в ресторанта. Случи се нещо. Смятаме, че трябва да ви предадем тази информация, макар че съвсем не ви препоръчваме да основавате по-нататъшните си действия на нея.

— Не зная за какво говорите! — каза рязко Катрин.

Тя изслуша обясненията на Марън за Фиона Блек — ясновидката, сътрудничила им при няколко случая на безследно изчезнали, която сама ги потърсила.

— Каза ни, че усеща силни вибрации за вашия съпруг и би искала да хване в ръка някаква негова вещ — завърши Марън.

— Опитвате се да ми натрапите някаква мошеничка?

— Разбирам чувствата ви, но не зная дали си спомняте онова дете от Талмъдж, което изчезна преди три години?

— Да.

— Мисис Блек беше тази, която ни каза да съсредоточим издирванията в района на ремонта около Градския съвет. Тя спаси живота на детето.

— Разбирам!

Катрин навлажни устни с език. Всичко беше за предпочитане пред неизвестността. Тя стисна по-здраво слушалката.

— Какво би си избрала мисис Блек от вещите на Едуин? Дреха? Пръстен?

— Тя е тук. Би искала да дойде сама у вас и да избере нещо, ако позволите. Ще я докарам след половин час.

Катрин се поколеба дали да не изчака Мег, преди да се среща с тази жена. След това се чу да казва:

— Добре. Тръгвам за вкъщи.

 

 

Меган почувства как изстива, докато стои във вестибюла с този изискан мъж, който очевидно смяташе, че вече са се срещали. Тя едва промълви с вдървени устни:

— Името ми не е Ани. Казвам се Меган. Меган Колинс.

Греъм я погледна внимателно.

— Ти си дъщерята на Едуин, нали?

— Да.

— Ела!

Той я хвана за ръката и я поведе през вратата към кабинета, който беше от дясната страна на вестибюла.

— Прекарвам по-голямата част от времето си тук — каза, докато тя се настаняваше на дивана, а той се наместваше на един стол с висока облегалка. — Откакто жена ми почина, тази къща ми изглежда ужасно огромна.

Меган осъзна, че Греъм е забелязал смайването и терзанието й и се опитва да ги разсее. Но тя беше изгубила способността си дипломатично да задава въпросите. Отвори чантата и извади плика с известието за смъртта.

— Вие ли изпратихте това на баща ми? — попита тя.

— Да, аз! Той не потвърди дали го е получил, но аз и не очаквах. С голямо прискърбие прочетох за катастрофата през януари.

— Откъде познавате баща ми? — попита Меган.

— Съжалявам! — извини се той. — Не се представих. Казвам се Сайръс Греъм. Доведен брат съм на баща ти.

„Доведеният му брат! Никога не съм знаела, че такъв човек съществува“, каза си Меган.

— Току-що ме нарекохте Ани — каза тя. — Защо?

Той отвърна на въпроса й с въпрос.

— Имаш ли сестра, Меган?

— Не.

— И не си спомняш да сме се запознавали с майка ти и баща ти преди десет години в Аризона?

— Никога не съм ходила там!

— Тогава нищо не разбирам! — каза Греъм.

— Точно кога и къде смятате, че сме се срещали в Аризона? — настоя да разбере Меган.

— Да видим! Беше през април преди близо единайсет години. Бях в Скотсдейл. Жена ми беше прекарала седмица в минералния курорт Елизабет Арден и на следващата сутрин трябваше да се приберем. Предишната вечер бях отседнал в хотел „Сафари“ в Скотсдейл. Излизах от ресторанта, когато забелязах Едуин. Седеше с една жена, около четирийсетгодишна, и с едно момиче, което много приличаше на теб, Греъм погледна Меган.

— Всъщност и двете приличате на майката на Едуин.

— На баба ми.

— Да.

Той доби угрижено изражение.

— Меган, страхувам се, че това те разстройва!

— Много е важно да узная всичко за хората, които са били с баща ми онази вечер.

— Добре тогава. Срещата ни беше кратка, но тъй като виждах Едуин за пръв път от толкова години, бях много развълнуван!

— Кога се бяхте виждали за последен път?

— Когато той завърши средното си образование. Въпреки трийсетте години, които бяха изминали, веднага го познах. Отидох до масата му, където бях посрещнат доста хладно. Представи ме на жена си и дъщеря си като човек, с когото е израснал заедно във Филаделфия. Разбрах намека и си отидох веднага. От Аурелия знаех, че живее със семейството си в Кънетикът и реших, че са били на почивка в Аризона.

— Той представи ли жената до себе си като своя съпруга?

— Струва ми се, че да. Не съм съвсем сигурен! Може да е казал нещо като „Франсис, Ани, запознайте се със Сайръс Греъм“.

— Сигурен ли сте, че името на момичето беше Ани?

— Да. А името на жената беше Франсис.

— На колко години беше Ани?

— Може би на около шестнайсет.

Меган си помисли, че сега е някъде на двайсет и шест. Тя потрепери. „И лежи в моргата вместо мен!“ Осъзна, че Греъм я наблюдава внимателно.

— Една чаша чай ще те поосвежи. Обядвала ли си?

— Не се притеснявайте, нищо ми няма!

— Бих искал да ми правиш компания. Ще помоля Джеси да ни приготви нещо!

Когато той излезе от стаята, Меган обгърна коленете си с ръце. Усещаше краката си отмалели и несигурни, като че ли нямаше да я удържат, ако се изправеше. Ани, мислеше си тя. В паметта й оживя разговорът с баща й за имената.

— Как реши, че ще се казвам Меган?

— Двете ми любими имена са Меган и Ани. Затова ти стана Меган Ан.

„И в края на краищата ти използва двете си най-любими имена, татко!“

Сайръс Греъм се върна, следван от прислужницата с поднос, и Меган прие чаша чай с малък сандвич.

— Не мога да ви опиша колко съм изненадана — беше доволна, че поне гласът й звучи спокойно. — Разкажете ми за него. Изведнъж баща ми се превърна в напълно чужд за мен човек.

Историята не беше приятна. Ричард Колинс, дядо й, се беше оженил за седемнайсетгодишната Аурелия Кроули, тъй като тя забременяла.

— Така е сметнал за почтено — каза Греъм. — Бил е доста по-възрастен от нея и са се разделили почти веднага, след което е осигурявал на нея и бебето доста щедра издръжка. Година по-късно, когато аз бях на четиринайсет години, майка ми и Ричард се ожениха. Собственият ми баща беше мъртъв. Това е семейният дом на Греъм. Ричард Колинс се пренесе тук и бракът им беше хубав. Бог ги беше създал и събрал заедно!

— Баща ми от майка си ли е бил отгледан?

— Само до тригодишната си възраст, когато Аурелия се влюби лудо в един красавец от Калифорния, който не желаел да му увесят дете на шията си. Една сутрин тя пристигна тук и остави Едуин с куфарите и играчките. Майка ми беше бясна. Ричард още повече, а малкият Едуин беше съкрушен. Той боготвореше майка си!

— Тя го е изоставила в семейство, където не е бил желан?

Меган не вярваше на ушите си.

— Да. Майка ми и Ричард го приеха от немай-къде. Беше доста трудно дете. Спомням си как всеки ден залепяше нос на прозореца, уверен, че майка му ще се върне.

— А тя върна ли се?

— Да. След година. Голямата любов бе приключила. Дойде и си прибра Едуин. Той беше много щастлив, както и родителите ми.

— А после?

— Когато беше осемгодишен, Аурелия срещна някакъв друг мъж и историята се повтори.

— Господи! — възкликна Меган.

— Този път Едуин беше направо невъзможен. Смяташе, че ако се държи лошо, ще намерят начина да го върнат на майка му. Беше много интересно, когато една сутрин той пъхна градинския маркуч в резервоара на новия седан на майка ми.

— Изпратиха ли го вкъщи?

— Аурелия отново беше напуснала Филаделфия. Изпратиха го в пансион, а през лятото на лагер. Аз бях в колежа, после следвах право и се виждахме рядко. Веднъж го посетих в училището и с изненада установих, че е много популярен сред другарите си. Още тогава разправяше, че майка му е умряла.

— Видяха ли се някога отново?

— Тя се върна във Филаделфия, когато той беше на шестнайсет години. Този път остана. Най-накрая беше помъдряла и си намери работа в някаква адвокатска кантора. Опитваше се да види Едуин, но беше прекалено късно. Той не желаеше да има нищо общо с нея. Раната беше много дълбока. Понякога, през всичките тези години, тя ми се обаждаше за новини от Едуин. Един приятел ми беше изпратил изрезка от вестника със съобщението за сватбата с майка ти. Имаше и името, и адреса на фирмата. Дадох ги на Аурелия! От нея разбрах, че всяка година му е пишела за рождения ден и за Коледа и никога не е получавала отговор. В един от разговорите ни й казах за срещата в Скотсдейл. Може би не трябваше да му изпращам некролога!

— Той беше прекрасен съпруг и баща — Меган се опитваше да спре сълзите, напиращи в очите й. — Налагаше се често да пътува по служба. Не мога да повярвам, че е имал и друг живот, с друга жена, която е наричал своя съпруга, друга дъщеря, която също е обичал. Но започвам да вярвам, че е истина. Как иначе да си обясня Ани и Франсис? Как може някой да очаква от майка ми да прости тази измама?

Това беше въпрос, който задаваше на себе си, а не на Сайръс Греъм, но той отговори:

— Меган, обърни се! — посочи правата редица прозорци зад дивана. — Всеки следобед пред прозореца в средата заставаше едно момченце, което чакаше майка му да дойде. Такова отчаяние причинява нещо на душата и разума!