Мери Хигинс Кларк
Другото лице (31)

31

Доктор Хенри Уилямс, шейсет и пет годишният директор на Центъра за изкуствено възпроизвеждане „Франклин“ в обновената стара част на Филаделфия, леко напомняше на любимия в рода чичо. Главата му беше покрита с посивяваща коса, а благото изражение на лицето му успокояваше дори и най-нервния пациент. Много висок, той беше леко изгърбен, сякаш от непрекъснатото навеждане да чува по-добре.

Меган му беше позвънила след срещата си с Том Уайкър и той с желание се бе съгласил да я приеме. Сега Меган седеше пред бюрото му в приятния кабинет, чиито стени бяха покрити със снимки на бебета и малки деца, поставени в рамки.

— Тези деца чрез оплождане ин витро ли са родени? — попита Меган.

— Чрез методи за изкуствено възпроизвеждане — поправи я Уилямс. — Не всички са родени чрез ин витро.

— Разбирам или поне смятам, че разбирам. Ин витро е методът, при който яйцеклетките на жената се изваждат и се оплождат лабораторно.

— Точно така! Знаете, че на жената предварително се дават медикаменти, за да могат яйчниците едновременно да отделят голямо количество яйцеклетки.

— Да, зная.

— Има и други методи, които използваме — различни от оплождането ин витро. Предлагам да ви дам литература, в която са описани. Всъщност всичко се свежда до сложни термини, чиято проста същност е да помогнат на жената да се сдобие с толкова желаната бременност.

— Ще се съгласите ли да ви интервюирам пред камера, да заснемем някой части на сградата и да поговорим с някои от пациентките ви?

— Да. Ние се гордеем с този център и за нас всяка реклама е добре дошла. Обаче при едно условие: ще попитам няколко пациентки дали биха желали да говорят с вас. Не искам вие направо да се свързвате с тях. Някои хора не желаят семействата им да знаят, че са прибягвали до изкуствени методи за възпроизвеждане.

— Какво биха имали против? Предполагам, че са много щастливи, когато се сдобият с бебе!

— Да. Но една жена, чиято свекърва разбра за изкуственото оплождане, каза, че поради ниското качество на спермата на сина й дълбоко се съмнявала, че детето е негово. Фактически нашата пациентка трябваше да подложи на ДНК тестове себе си, съпруга си и детето, за да докаже, че то е биологически тяхно.

— В някои случаи, естествено, се използват чужди ембриони.

— Да, при онези, които не могат да заченат свои. Това всъщност е форма на осиновяване.

— Сигурно е така, докторе. Знам, че се получава някак в последния момент, но дали бих могла да дойда следобед с нашия оператор? Една жена много скоро ще роди близнака на своя първи син, роден преди три години в резултат на оплождане ин витро. Ще снимаме след това и отрастването на децата й.

Уилямс доби тревожно изражение.

— Понякога се чудя дали не прекаляваме. Психологическият аспект на разделеното раждане на еднояйчни близнаци ме занимава дълбоко. Фактически, когато ембрионът се раздели на две и едната част се замрази, тя се нарича „клонинг“, а не едноличен близнак. Но да отговоря на въпроса ви: да, ще бъда на ваше разположение.

— Нямате представа колко съм ви благодарна! За начало ще заснемем няколко кадъра отвън, в приемната. Ще започнем със създаването на център „Франклин“. Това е станало преди около шест години, доколкото зная.

— Преди шест години през септември.

— След което ще се придържам към конкретни въпроси за оплождането ин витро и замразяването — имам предвид криопрезервацията на ембриона.

Меган се изправи.

— Налага ми се да свърша нещо спешно. В четири часа ще ви бъде ли удобно?

— Напълно.

Меган се поколеба. Страхуваше се да разпитва доктор Уилямс за Хелън Петрович, преди да се е установило някакво взаимно доверие, но повече не можеше да чака.

— Доктор Уилямс, не зная дали тукашните вестници са споменали тази история, но Хелън Петрович — една жена, работила в клиниката „Манинг“, беше убита и беше установено, че е била с фалшиви документи. Вие сте я познавали и всъщност сте работили заедно, нали?

— Да.

Доктор Уилямс поклати глава.

— Бях асистент на доктор Манинг и знаех всичко, което ставаше в клиниката, знаех и кой си върши работата. Хелън Петрович със сигурност успя да ме измами. Тя поддържаше лабораторията така, както трябва. Ужасно е, че е фалшифицирала документите си, но всъщност имаше вид на човек, който напълно умее това, което прави.

Меган реши да рискува и да остави този човек да разбере защо му задава коварни въпроси.

— Докторе, компанията на баща ми и лично той са обвинени в легализирането на лъжите на Хелън Петрович. Извинете ме, но трябва да се опитам да разбера нещо повече за нея. Сестрата от приемната в „Манинг“ ви е видяла да вечеряте заедно с Петрович. Доколко я познавахте?

Хенри Уилямс сякаш се развесели.

— Имате предвид Мардж Уолтърс. А каза ли ви също така, че от учтивост винаги водех новите колеги от „Манинг“ на вечеря? Нещо като за „добре дошли“…

— Не, не ми е казала. Познавахте ли Хелън Петрович преди постъпването й в „Манинг“?

— Не.

— Поддържахте ли някаква връзка с нея след напускането си?

— Никаква!

Вътрешният телефон избръмча. Той вдигна слушалката.

— Изчакай малко — каза той и се обърна към Меган.

Тя разбра намека.

— Докторе, няма да ви отнемам повече време. Благодаря ви много.

Меган взе чантата си и напусна кабинета. След като вратата се затвори, доктор Хенри Уилямс отново взе слушалката.

— Свържи ме, ако обичаш.

Той измърмори нещо като поздрав, заслуша се и след миг каза нервно:

— Да, разбира се, че съм сам. Тя току-що си отиде. Ще се върне в четири часа с оператора. Не ми казвай да внимавам! За глупак ли ме смяташ?

Той постави обратно слушалката, внезапно почувствал се ужасно уморен.

След малко я вдигна и набра някакъв номер.

— Там всичко наред ли е? — попита той.

 

 

Шотландските й прадеди го наричаха седмо чувство. Дарбата се беше проявила в жена от съвсем различно поколение на рода Кембъл. Сега Фиона Кембъл Блек беше тази, която я притежаваше. Ясновидка, редовно ползвана от полицейските управления в цялата страна за разкриването на престъпления, както и от семейства, които отчаяно търсеха безследно изчезнали роднини, Фиона благоговееше пред собствените си свръхестествени качества.

Омъжена от двайсет години, тя живееше в Личфийлд, Кънетикът — прекрасно старо градче, създадено в началото на седемнайсети век.

Във вторник следобед съпругът на Фиона — Андрю Блек, адвокат в града, се върна вкъщи да хапне. Намери жена си седнала в стаята пред закуската, с отворен сутрешен вестник пред себе си, с отнесен поглед и отметната назад глава, сякаш в очакване на звук или глас, които не бива да пропусне.

Андрю Блек знаеше какво означава това. Свали палтото си, метна го на един стол и каза:

— Ще приготвя нещо.

Когато след двайсет минути се върна с чиния сандвичи и кана чай, Фиона повдигна вежди.

— Случи се, когато видях това.

Тя вдигна местния вестник със снимката на Едуин Колинс на първата страница.

— Издирват този мъж за разпит по следствието за смъртта на онази Петрович.

Блек наля чая.

— Четох го.

— Андрю, не искам да се бъркам, но мисля, че се налага. Имам видения.

— Доколко са ясни?

— Не са. Трябва да докосна нещо, което му принадлежи. Дали да позвъня на полицията в Милфорд или направо на семейството му?

— По-добре е да се обадиш на полицията.

— Добре.

Фиона бавно прокара пръсти по грапавото изображение на Едуин Колинс.

— Толкова много зло — промърмори тя. — Заобиколен е от толкова много зло и смърт!