Мери Хигинс Кларк
Другото лице (29)

29

Шокът, който Меган повторно изпита при вида на мъртвата жена, приличаща на нея, беше преминал след взимането на кръвна проба от вената й.

Не знаеше каква ще бъде реакцията на Мак при вида на тялото. Беше доловила единствено присвиването на устните му. Той само успя да каже, че приликата е поразителна и ДНК тестовете са напълно наложителни. Доктор Лайънс беше на същото мнение.

Нито тя, нито Мак бяха обядвали. Напуснаха моргата всеки в своята кола и отидоха на едно от любимите на Мег места — „Ниъри“ на Петдесет и седма улица. Седнаха на бара в уютния ресторант с по един двоен сандвич в ръка и Мег разказа на Мак за фалшифицираните документи на Хелън Петрович и за вероятното участие на баща й.

Съдържателят Джими Ниъри дойде да я попита как е майка й. Когато разбра, че Катрин е в болница, той донесе безжичния си телефон на Меган, за да й позвъни.

Слушалката вдигна Филип.

— Здравей, Филип — каза Меган. — Реших да видя как е мама. Може ли да говоря с нея?

— Мег, тя преживя доста тежък удар.

— Какъв удар? — попита разтревожена Меган.

— Някой й изпрати букет от рози. Ще разбереш, като ти прочета картичката.

Мак гледаше една картина с ирландски пейзаж, която се намираше в другия край на залата. При ахването на Меган той се обърна и видя ужаса, който изпълваше очите й. Случило се е нещо с Катрин, помисли си той.

— Мег, какво става? — грабна телефона от треперещите й ръце. — Ало?

— Мак, радвам се, че си там!

Беше гласът на Филип Картър — вече спокоен и уверен.

Мак прегърна Меган, докато Картър накратко преразказваше събитията от последния час.

— Ще остана известно време при Катрин — завърши той. — Беше ужасно разстроена, но сега вече е по-спокойна. Иска да говори с Мег.

— Мег, майка ти! — Мак й подаде слушалката. За секунда се усъмни дали го чу, но в следващия миг тя посегна към телефона. Забеляза усилията й да говори спокойно.

— Мамо, сигурна ли си, че си добре? Какво мисля ли? Мисля, че и това е някаква жестока шега. Права си — татко никога не би постъпил по подобен начин… Знам… Знам колко е трудно… Хайде, ти си достатъчно силна, за да се справиш с това. Ти си дъщерята на стария Пат, опомни се! Имам среща с мистър Уайкър след час в телевизията. После ще дойда направо в болницата… И аз те обичам. Искам да говоря с Филип… Филип, постой при ней. Не трябва да бъде сама… Благодаря!

Когато Мак остави слушалката, тя изплака:

— Истинско чудо е, че не е получила инфаркт след разпита на ония следователи за татко и розите, които са й донесли.

Устната й затрепери и тя я прехапа.

О, Мег, мислеше си Мак. Изгаряше от желание да я прегърне здраво, до я притисне до себе си, да изличи с целувки болката от очите и устните й. Вместо това се опита да я увери, че страхът й е неоснователен.

— Катрин няма да получи инфаркт! — каза той убедено. — Избий си поне тази тревога от главата! Мег! Правилно ли съм схванал думите на Филип, че полицията се опитва да докаже връзката на баща ти с убийството на тази Петрович?

— Очевидно! Непрекъснато са се връщали към думите на съседката, че висок мъж с тъмен седан от последните модели редовно е посещавал Петрович. Татко беше висок. И караше тъмен седан.

— Подобно на много други високи мъже, Мег. Това е абсурдно!

— Знам! И мама го знае! Но полицията изобщо не вярва, че татко е загинал в катастрофата на моста, а това според тях означава, че е жив. Искат да разберат защо се е подписал под фалшивите документи на Петрович. Питали са мама дали не смята, че е имал интимна връзка с Петрович.

— Вярваш ли, че е жив, Мег?

— Не, не вярвам. Но ако той е помогнал за назначаването на Петрович на тази работа с ясното съзнание, че си служи с измама, значи има нещо. Освен ако тя по някакъв начин не го е принудила!

— Мег, познавам баща ти от времето, когато бях първокурсник в колежа. Ако има нещо, в което съм убеден, то е, че Едуин Колинс беше много нежен и внимателен човек. Това, което ти каза на Катрин, е самата истина. Обаждането в полунощ и онези цветя не са неща, които баща ти би направил. Това са игри, присъщи само на жестоки хора!

— Или на луди!

Мег се изпъна, сякаш чак сега усети прегръдката на Мак. Мак безмълвно отдръпна ръка.

— Мег — каза той, — цветята се плащат — в брой, с кредитна карта, с чек. Как са били платени тези рози?

— Предполагам, че следователите вече са стигнали донякъде по този въпрос.

Джими Ниъри им предложи ирландско кафе. Меган поклати глава.

— Сигурно би ми дошло добре, Джими, но ще го отложим за друг път. Трябва да отида до работата си.

Мак се връщаше обратно в лабораторията. Преди да се качат в колите, той постави ръце на раменете й.

— Мег, само едно ми обещай — че ще ми позволиш да ти помогна!

— О, Мак! — въздъхна тя. — Мисля, че ти вече достатъчно пое върху плещите си проблемите на семейство Колинс. След колко време според доктор Лайънс ще бъдат готови резултатите от пробите?

— След четири-пет седмици — каза Мак. — Ще ти се обадя довечера, Мег!

 

 

Половин час по-късно Меган седеше в кабинета на Том Уайкър.

— Интервюто със сестрата в приемната на клиниката „Манинг“ беше страхотно — каза й той. — Никой друг не е правил подобно нещо. Но поради връзката на баща ти с Петрович не искам повече да припарваш до това място.

Знаеше, че ще чуе точно това. Погледна го право в очите.

— Центърът за ин витро „Франклин“ във Филаделфия има отлична репутация. Бих искала да го използвам във филма вместо клиниката „Манинг“.

Със страх очакваше той да й забрани и това, но с облекчение чу:

— Искам да завършиш филма колкото се може по-скоро. Всички са пламнали на тема ин витро от случая с Петрович. Едва ли би имало по-подходящ момент! Кога можеш да заминеш за Филаделфия?

— Утре.

Почувства се лъжкиня, като не каза на Том, че доктор Хенри Уилямс, директорът на центъра „Франклин“, е работил с Хелън Петрович в „Манинг“. Но заключи, че ако имаше възможност да говори с доктор Уилямс, то щеше да го направи като репортер от телевизията, а не като дъщерята на човека, който е представил фалшивата биография на Петрович и гордо я е препоръчал.

 

 

Бърни потегли от Кънетикът към Манхатън. Къщата на Меган беше съживила спомените от всички онези преживявания, когато проследяваше момичета до домовете им, а после се скриваше в колите им или в гаражите или дори в храсталаците около къщата, за да може да ги гледа. Сякаш попадаше в друг свят, където само двамата бяха живи, макар че момичето не подозираше за неговото съществуване. Съзнаваше, че иска да бъде близо до Меган, но трябваше да внимава. Нютаун беше малко, шикозно градче, а ченгетата в подобни места винаги бяха нащрек за странни коли, които се мотаят наоколо.

Ами ако бях сгазил онова куче, мислеше си Бърни, докато шофираше из Бронкс към моста при Уилис Авеню. Момчето сигурно щеше да се съдере от рев. Хората щяха да наизлязат да видят какво става. Някой можеше да почне да го разпитва — например какво търси тук, в тази задънена улица, едно нерегистрирано такси? Ако някой извикаше ченгетата, щяха да му проверят досието. А Бърни знаеше какво означава това.

Оставаше му само едно. Когато стигна до центъра на Манхатън, отиде до същия магазин за стари вещи на Четирийсет и седма улица, откъдето се беше снабдил с по-голямата част от оборудването си. Отдавна беше харесал една професионална видеокамера и днес си я купи заедно с един полицейски скенер за колата.

После влезе в магазин за книжарски материали и си купи розова хартия. Тази година цветът на пропуските, които полицията издаваше на журналистите, беше розов. Вече притежаваше един. Някакъв репортер го беше изпуснал в гаража. Сега можеше да направи копие на собствения си компютър, което да изглежда като истински пропуск. Трябваше да копира и картата за паркиране, която да сложи на предното стъкло на колата.

Наоколо бяха седалищата на много телевизионни и радиостанции и никой не закачаше журналистите. Щеше да казва, че е от някоя от тях. Щеше да бъде Бърни Хефернън, репортер от новинарски екип.

Също като Меган.

Единственият проблем беше, че сумата за отпуската и уволнението бързо се топеше. Трябваше да продължи да печели пари. Имаше късмет — преди да стане време да се прибира, намери клиент до летище „Кенеди“, а оттам друг клиент за града.

 

 

На вечеря майка му кихаше.

— Да не си изстинала, мамо?

— Аз не изстивам, а имам алергии! — тросна му се тя. — В тая къща има прах!

— Мамо, знаеш, че няма прах. Ти си добра домакиня.

— Бърнард, поддържаш ли мазето чисто? Имам ти доверие. Не смея да слизам по стълбите след онова, което ми се случи.

— Мамо, долу няма нищо.

Заедно гледаха новините в шест, където показаха как Меган Колинс интервюира сестрата в приемната на „Манинг“.

Бърни се наведе напред, поглъщайки с очи профила на Меган, която задаваше въпроси. Ръцете и челото му овлажняха.

Дистанционното беше издърпано от ръката му. Телевизорът угасна и той усети парещ шамар през лицето си.

— Пак започваш, Бърнард! — изкрещя майка му. — Гледаш това момиче! Познах! Просто познах! Няма ли най-сетне да разбереш?

 

 

Когато Меган стигна в болницата, намери майка си напълно облечена.

— Вирджиния ми донесе дрехи. Трябва да се махна оттук — каза Катрин Колинс с категоричен тон. — Не мога да лежа и само да мисля. Прекалено много се тревожа. В ресторанта поне съм заета.

— Какво смята лекарят?

— Отначало се възпротиви, но сега е съгласен или поне е склонен да ме изпише.

Гласът й потрепери.

— Меган, не се опитвай да ме разубеждаваш! По-добре ще се чувствам у дома!

Меган я прегърна буйно.

— Прибра ли си всичко?

— Дори и четката за зъби! Меги онези следователи искат да се видят с теб. Като се приберем, трябва да им се обадиш и да си уговориш среща.

 

 

Докато Меган отключваше вратата, телефонът звънеше. Тя побърза да вдигне слушалката. Беше Дайна Андерсън.

— Меган, ако все още възнамеряваш да присъстваш на раждането на бебето, трябва да си планираш времето. В понеделник сутринта ще постъпя в Медицинския център в Данбъри, където ще предизвикат раждането изкуствено.

— Ще бъда там! Имаш ли нещо против да дойда в неделя следобед с оператор и да снимаме как с Джонатан се приготвяте за бебето?

— Заповядай!

 

 

Катрин Колинс минаваше по стаите и палеше лампите.

— Хубаво е у дома — рече тихо тя.

— Няма ли да си легнеш?

— Не ми се мисли за лягане. Ще постоя във ваната, после ще се облека като хората и ще вечеряме в ресторанта.

— Сигурна ли си?

Меган забеляза как майка й вирна брадичка и стисна устни така, че от устата й остана една черта.

— Напълно! Нещата ще се влошат, преди да се оправят, Меган! Ще видиш, след като поговориш с ония следователи. Но никой не бива да смята, че ние се крием!

— Май дядо казваше: „Не се давай на копелета!“ По-добре да се обадя в прокуратурата.

 

 

Джон Дуайър беше прокурор, назначен от съда в Данбъри. Ню Милфорд беше един от районите му.

От четирийсетте си години Дуайър беше изкарал в прокуратурата петнайсет. През тях беше изпратил в затвора видни граждани, стълбове на обществото, за различни престъпления — от измама до убийство. Беше разследвал трима души, инсценирали смъртта си, за да получат застраховките си.

Предполагаемата смърт на Едуин Колинс в катастрофата на моста Таиан Зий бе предизвикала доста съчувствени статии в тукашната преса. Семейството беше добре известно в областта, а „Дръмдоу“ имаше чудесна слава.

Фактът, че колата на Колинс не е паднала от моста и че името му се свързва с фалшивите документи на Хелън Петрович, беше превърнал незначителното, останало почти незабелязано убийство в скандал, който тресеше целия щат. Дуайър знаеше, че Министерството на здравеопазването изпраща лекари-следователи, които да определят степента на пораженията, нанесени в лабораторията от Петрович.

Късно в сряда следобед Дуайър се срещна в кабинета си със следователите от полицията в Ню Милфорд — Арлийн Вайс и Боб Марън. Те се бяха добрали до досието на Петрович в Държавния департамент във Вашингтон.

Вайс резюмира подробностите в него.

— Петрович е пристигнала в Щатите преди двайсет години, когато е била на двайсет и седем. Поръчителката й е притежавала козметичен салон в Бродуей. В молбата й за виза е споменато завършено средно училище и някакви курсове по козметика в Букурещ.

— И никакво медицинско образование? — попита Дуайър.

— За такова не пише — потвърди Вайс.

Боб Марън погледна бележките си.

— Започнала е работа в салона на приятелката си, прекарала е там единайсет години, като през последните няколко е посещавала вечерни курсове за секретарки.

Дуайър кимна.

— После са й предложили работа като секретарка в Центъра за изкуствено оплождане „Даулинг“ в Трентън, Ню Джърси. Тогава е купила къщата в Лорънсвил. Три години по-късно Колинс урежда назначаването й като ембриолог в „Манинг“.

— Ами Едуин Колинс? В неговото минало има ли нещо гнило?

— Няма. Завършил е бизнес в Харвард. Никога не е имал неприятности. Главен съдружник във фирмата. Има разрешително за оръжие от около десет години, след като веднъж бива нападнат и ограбен в Бриджпорт.

Вътрешният телефон иззвъня.

— Мис Колинс се обажда в отговор на позвъняването на мистър Марън.

— Това дъщерята на Колинс ли е? — запита Дуайър.

— Да.

— Поканете я утре.

Марън пое телефона и поговори с Меган, поглеждайки прокурора.

— В осем сутринта добре ли е? Ще пътува по работа до Филаделфия и трябва да дойде рано.

Дуайър кимна.

Марън уточни срещата с Меган, остави слушалката и се облегна на въртящия се стол.

— Да видим с какво разполагаме. Едуин Колинс изчезва и се смята за мъртъв. Изведнъж жена му получава от него цветя, които, както се оказва, са платени с кредитната му карта.

— Поръчката е била дадена по телефона. Кредитната му карта никога не е блокирана. Но от януари до този следобед никога не е била използвана — добави Вайс.

— След изчезването му наблюдавано ли е дали по сметката има движение?

— До онзи ден се смяташе, че Колинс се е удавил. Нямаше причина сметката да бъде поставена под наблюдение.

Арлийн Вайс преглеждаше бележките си.

— Искам да попитам Меган Колинс за нещо, което майка й каза. Онова телефонно обаждане, в резултат на което мисис Колинс е влязла в болница и за което тя се кълне, че не е било от съпруга й…

— Е?

— Тя смята, че е чула гласът да казва „В ужасно затруднение съм“ или нещо подобно. Какво е означавало това?

— Ще попитаме дъщерята какво мисли утре, като се видим с нея — каза Дуайър. — Знам какво аз се питам. Едуин Колинс още ли се води безследно изчезнал, следователно мъртъв?

Марън и Вайс кимнаха едновременно. Прокурорът Дуайър се изправи.

— Може би ще трябва да променим постановката. Ето какво мисля! Първо, установихме връзката на Колинс с Петрович. Второ, той със сигурност не е загинал в катастрофата на моста. Трето, изтеглил е цялата стойност на застрахователните си полици няколко седмици преди да изчезне. Четвърто, няма и следа от колата му, но един висок мъж с тъмен седан редовно е посещавал Петрович. Пето, телефонното обаждане, използването на кредитната карта, цветята! Смятам, че е достатъчно! Обявете издирване. Напишете: „Издирван във връзка с убийството на Хелън Петрович…“