Мери Хигинс Кларк
Другото лице (24)

24

Въпреки усилията на целия персонал в клиниката „Манинг“ нямаше как да се скрие напрежението, което тегнеше в атмосферата.

Няколко нови пациенти загледаха с безпокойство как на паркинга спря микробус с надписи „Си Би Ес“ и един репортер изтича с оператора си по алеята.

Мардж Уолтърс от рецепцията пусна в действие всичките си професионални умения и се показа непреклонна към репортера.

— Д-р Манинг отказва да дава интервюта, докато не провери обвиненията — обясни тя. Не можа обаче да попречи на репортера да заснеме стаята и чакащите пациенти.

Неколцина се надигнаха. Мардж побърза да отиде при тях.

— Има някакво недоразумение — опита се да ги успокои тя.

Една от жените избухна гневно и покри лицето си с ръце.

— Как е възможно! На човек и без това му е достатъчно трудно да се примири с характера на тези процедури, за да желае да попада във вечерните новини в единайсет.

Намеси се и друга:

— Мисис Уолтърс, аз също си отивам. По-добре отменете часа ми.

— Разбирам! — Мардж се насилваше да се усмихне съчувствено. — За кога бихте желали да ви запиша?

— Ще трябва да погледна календара си. Ще ви се обадя.

Мардж наблюдаваше жените, които си отиваха. „Не, недейте!“ С ужас забеляза как мисис Каплан — пациентката, която правеше второто си посещение, се приближи към репортера.

— Какво става тук? — попита тя рязко.

— Това, което става, е, че лицето, завеждащо лабораторията на клиниката през последните шест години, очевидно не е било лекар. Всъщност единственото й образование са били курсовете по козметика.

— Боже мой! Сестра ми забременя чрез ин витро преди две години! Възможно ли е да не е родила собственото си бебе? — Мисис Каплан закърши ръце.

„Господ да ни е на помощ — мислеше си Мардж. — Това е краят на клиниката!“ Тя беше ужасена и смазана, когато чу по сутрешните новини за смъртта на доктор Хелън Петрович. Едва преди час дойде на работа и разбра, че нещо в документите на Петрович не е наред. Когато чу острите реплики на репортера и видя реакцията на мисис Каплан, започна да осъзнава размера на евентуалните последствия.

Хелън Петрович отговаряше за съхраняваните при много ниска температура ембриони. Десетки и десетки епруветки с големината на половин показалец съдържаха потенциално жизнеспособните човешки зародиши.

Ако една от тях бъдеше погрешно надписана, в утробата на жената щеше да се имплантира чужд ембрион, превръщайки я в майка-приемник, но не и в биологическа майка на детето.

Мардж видя как Каплан напусна бързо стаята, следвана от репортера. Погледна през прозореца. Отпред паркираха още телевизионни коли. Други журналисти се опитваха да разпитат жените, които бяха напуснали приемната.

Тя видя репортерката от Трети канал да излиза от една кола. Меган Колинс! Точно така се казваше! Тя искаше да прави телевизионния филм, който доктор Манинг така неочаквано бе отхвърлил…

 

 

Меган не беше сигурна дали трябваше да идва тук, особено след като името на баща й щеше да бъде споменавано по време на следствието за документите на Хелън Петрович. След като напусна кабинета на Филип Картър, й позвъниха от редакция „Новини“, че операторът Стийв ще я чака при клиниката.

— Уайкър разрешава — увериха я.

Преди това се беше опитала да открие Уайкър, но той още не беше дошъл на работа. Тя усещаше, че трябва да обсъди с него евентуалния конфликт на интереси. За момента беше по-лесно да приеме определената й задача. Имаше шанс адвокатите на клиниката да не допуснат доктор Манинг да бъде интервюиран.

Тя не се опита да се присъедини към останалите журналисти в задаването на въпроси към напускащите клиенти. Забеляза Стийв и му помаха да я последва вътре. Отвори безшумно вратата. Както очакваше, Мардж Уолтърс седеше на бюрото си и говореше с настойчив глас по телефона.

— Трябва да отменим всички срещи за днес! — настояваше тя. — По-добре им кажете на тия тук, че трябва да направят някакво изявление. Иначе всичко, което зрителите ще видят, са хукналите да си вървят жени!

Вратата хлопна след Стийв и Мардж вдигна глава.

— Не мога повече да говоря! — каза тя припряно и затвори телефона. Меган не проговори, докато не се разположи на стола срещу бюрото на Уолтърс. Положението изискваше такт и предпазливи действия. Беше се научила да не задава въпроси на човек, заел отбранителна позиция.

— Доста тежка сутрин имате, мисис Уолтърс — каза тя спокойно.

Наблюдаваше как жената прекара ръка по челото си.

— Без съмнение!

Тонът й беше предпазлив, но Меган усети в нея същата борба, която беше доловила предишния ден. Тя осъзнаваше необходимостта от дискретност, но същевременно умираше от желание да поговори с някого за всичко. Мардж Уолтърс беше родена клюкарка.

— Запознах се с доктор Петрович на празненството — рече Меган. — Видя ми се прекрасен човек.

— Така е — съгласи се Уолтърс. — Трудно е за вярване, че не е била квалифицирана за работата, която вършеше. Може би е учила преди това, в Румъния. При всичките промени в правителството там, обзалагам се, ще открият, че е притежавала необходимите дипломи. Не разбирам защо болницата в Ню Йорк твърди, че не е специализирала при тях. Бас държа, че и това е грешка! Но може би ще се докаже твърде късно! Тази лоша слава ще съсипе клиниката!

— Може би! — съгласи се Меган. — Смятате ли, че нейното напускане има нещо общо с решението на доктор Манинг да отмени срещата ни вчера?

Уолтърс погледна към камерата на Стийв. Меган побърза да добави:

— Може да ми кажете всичко онова, което би смекчило лошите новини, които възнамерявам да включа.

Мардж Уолтърс се реши. Имаше доверие на Меган Колинс.

— Тогава искам да ви кажа, че Хелън Петрович беше един от най-прекрасните и работливи хора, които някога съм срещала. Нямаше по-щастлив човек от нея, когато плодът се развиваше в утробата на майката. Тя обожаваше всеки един ембрион в тази лаборатория и настояваше резервните генератори да бъдат проверявани редовно, за да бъде сигурна, че ако токът спре, температурата ще остане непроменена.

Очите на Уолтърс се премрежиха.

— Спомням си как доктор Манинг ни разправяше на едно съвещание миналата година за онази ужасна буря през декември, когато електричеството угаснало и той бързал към клиниката, за да види дали резервният генератор работи. Знаете ли кой пристигнал минута след него? Хелън Петрович! А тя ненавиждаше да кара в сняг или поледица. Това беше кошмар за нея, но все пак в онази буря беше шофирала! Толкова бе всеотдайна!

— Казвате ми точно онова, което долових по време на интервюто си с нея! — рече Меган. — Тя изглеждаше всецяло отдадена на работата си. Можех да го отгатна по начина й на общуване с децата, когато снимахме онзи неделен следобед.

— Пропуснах го! Трябваше да отида на една роднинска сватба. Бихте ли изключили вече камерата?

— Разбира се.

Меган кимна на Стийв.

Уолтърс поклати глава.

— Исках да дойда. Но братовчедката ми Доди най-сетне се ожени за приятеля си. Живеят заедно вече осем години. Трябваше да чуете леля ми! Щяхте да си помислите, че булката е някоя деветнайсетгодишна девойка, току-що излязла от монашеско училище. Кълна се, че сигурно в нощта преди сватбата е обяснявала на Доди как се стига до раждането на бебета — Уолтърс направи гримаса, осъзнавайки абсурда на думите си в тази клиника. — Искам да кажа как се стига до раждането на повечето от тях!

— Дали има някаква възможност да видя доктор Манинг? — Меган разбираше, че това може да стане само с помощта на тази жена.

Уолтърс поклати глава.

— Между нас казано, при него в момента има един заместник-прокурор и няколко следователи.

Това не я изненада. Сигурно се занимаваха с внезапната оставка на Хелън Петрович и задаваха въпроси за личния й живот.

— Хелън имаше ли по-близки приятели тук?

— Не. Наистина нямаше. Беше много мила, но някак дистанцирана… знаете какво искам да кажа. Мислех, че е поради румънския й произход. Макар че, като си помислите, и жените на име Габор бяха оттам, а пък имаха доста приятели — особено За За.

— Сигурна съм, че Габор са унгарки, а не румънки. Значи не ви е известно дали Хелън Петрович е имала някакви близки приятели или други познати?

— Най-близък й беше доктор Уилямс. Той беше асистент на доктор Манинг и се чудех дали между Хелън и него няма нещо. Веднъж ги видях да вечерят в един забутан ресторант, където отидохме с мъжа ми. Не бяха особено щастливи, когато спрях на масата им да ги поздравя. Но това беше веднъж, преди шест години, когато тя беше започнала да работи тук. Трябва да ви призная, че след това ги наблюдавах, но никога не се държаха особено един с друг.

— Доктор Уилямс още ли работи тук?

— Не. Предложиха му работа като шеф на един нов център и той прие. Центърът „Франклин“ във Филаделфия. Има отлична репутация! Между нас казано, доктор Уилямс беше първокласен ръководител. Той подбра целият медицински екип тук и можете да ми повярвате, че свърши прекрасна работа.

— Значи той е назначил Петрович?

— На практика — да, но всъщност висшият персонал винаги се назначава чрез някоя от агенциите за посреднически услуги, които извършват подбора и проучванията вместо нас. Освен това доктор Уилямс работи още шест месеца след назначаването на Хелън Петрович и, повярвайте ми, той би забелязал и най-малката некомпетентност, чиято и да е.

— Бих искала да говоря с него, мисис Уолтърс.

— Моля ви, наричайте ме Мардж. Надявам се да успеете да го направите! Той би ви казал каква чудесна работа вършеше Хелън в лабораторията.

Меган чу отварянето на входната врата. Уолтърс вдигна поглед.

— Още камери! Меган, по-добре е да не говоря повече!

Меган се изправи.

— Толкова много ми помогнахте!

Докато шофираше към къщи, Меган реши, че няма да даде възможност на доктор Уилямс да я отреже още по телефона. Щеше да отиде направо в центъра „Франклин“ във Филаделфия и да се опита да се срещне с него. С по-голям късмет може би щеше да успее да го убеди за интервю на тема оплождане ин витро.

Какво ли би казал той за Хелън Петрович? Щеше ли да я защитава подобно на Мардж Уолтърс? Или щеше да бъде вбесен от факта, че Петрович го е измамила така, както бе измамила и останалите си колеги?

И, продължаваше да се чуди Меган, какво ли щеше да научи при другата си среща във Филаделфия? В къщата в Честнът Хил, от която някой бе изпратил на баща й известието за смъртта на майка му!